Румен Даскалов, “Нещата наоколо. Наблюдения и размишления за промените”, изд. ЛИК, София, 1998

        Всеки ходил на лекарски преглед знае, че е много по-добре и за него, и за неговата диагноза, ако автентизира до максимум оплакванията си. Оплакванията, клонящи към детските, са толкова по-удачни, колкото по-изтъкнат и по-специализиран е лекарят, който се е наел да ги изслуша. Големите лекари обичат да преглеждат глупаци. Затова и, за да си спечели вниманието им, хитрият хипохондрик инфантилизира и опростява до крайна степен описанието на състоянието си. В противен случай той рискува да не успее да се сдобие със слушател за собствените му хипохондрични оплаквания-диагнози. Всеки поне веднъж посетил лекар знае колко е идеализирана картината на лекарския преглед, която го представя като изслушване на оплаквания, поставяне на диагнозата, обяснение на положението и даване на указания по справянето с него, и всичко това в светъл и чист кабинет, одухотворен от сексапилна и приветлива медицинска сестра. Точно толкова идеализирана е и картината, описваща ситуацията на хуманитаристиката като общение между взаимно обменящи разказите си хуманитаристи.
        Най-честата грешка на разказващите за болестите си хуманитаристи-хипохондрици е стремежът към прекомерна уникалност на разказите им и претендиращите да се разкриват зад тях реалности, а най-лесният начин за противодействие на постоянната заплаха от разкриване на собствената хипохондрия е банализирането до крайна степен на симптомите и диагнозите - точно каквато е стратегията на инфантилизиращото автентизиране на оплакванията пред лекаря. Под прикритието на една благовидна баналност реалната валидност на оплакванията става все по-трудна за отхвърляне - нито при лекарския преглед, нито в хуманитарното пространството. Така постъпва Румен Даскалов, научил отлично най-важния за младия хуманитарист урок, че никой не е длъжен да чете текстовете му, точно както е добре известно, че никой български лекар не е длъжен да го прегледа в края на краищата. Румен Даскалов се е специализирал дотам в инфантилизирането на оплакванията си - може би поради чужбинските доктори, с които е общувал, - че е съгласен поне първоначално да го вземат дори само за средностатистически грипозен.

        В книгата на Румен Даскалов онзи, който ни показва нещата наоколо, е същият глупак, който толкова много се харесва на медиците. Въпреки че фигурата на глупака е една класическа фигура на виждащия човек, Даскалов съвсем не използува Сократическите разсейки, за да конструира един приемлив хуманитарен глупак. Глупакът, който пише/чете книгата на Даскалов, не е глупакът, който пита глупави неща, които всички знаят, за да даде импулс на отговарящите да погледнат там, където нещата не се знаят. Пишещият/четящият Даскаловата книга съвсем не е и глупак от карнавален тип, който преобръща нещата, въпреки че това би било много подходящо точно такъв глупак да оглежда нещата в хода на промяната им. Глупакът, пишещ/четящ книгата на Румен Даскалов, се ползва от глупостта, която изисква и предполага социологическото проучване в така любимия на аудиторията вид на “тортички” от ежеседмичната “Панорама” например. Социологическата анкета дава на отговарящия изключителното удовлетворение да е полезен с глупостта си. При социологическото проучване въпросите са така зададени, че фактически интервюираният да не може да контролира отговорите си. Профилът на отговарящия е така очертан, че той не може да излезе извън отредената му роля на глупак. “Нещата наоколо” като че през цялото време отговарят на въпросите на едно въображаемо социологическо проучване. Писането от името на социологическия средностатистически глупак може да се представи и като един вид любов към човека, любов, която прави възможното, за да го издигне в собствените му очи, да му покаже, че е важен и значим.

        С умиление и дистанция Румен Даскалов доставя на читателя си удоволствието да види ежедневните си банички като подлежащи на есеизиране. И както самият читател, пишещият също държи да разнообрази менюто, доколкото в един от своите последни опити във вестник “Култура” прецизно трансформира баничките в тостовете със салати “Кенар”, с които, отново поради жалкото си съществуване, е принуден да се изхранва българският интелектуалец. Вместо да влизат в директен двубой, за да си разпределят някакви социални или културни ниши, баничките и “Кенар”-ите дружно участват в една демонстрация на това как всеки похапващ си от тях може да напише книга само въз основа на онова, което вижда през деня си - едно безспорно добре продаваемо внушение, което се отнася хуманно към онзи свой читател, който иска да се преживява като пишещ.
        Изхождайки от ежедневните проблеми на читателя си Даскалов представя банализираното като уместно и важно, като непринудено прехождащо към онзи тип знание, който черпи от авторитета на научността. Поставянето на размисли по повод Фуко в началото на книгата и прилежното цитиране на собствените публикации в чужбина са безспорна заявка за отнасяне на книгата на Даскалов към научното пространство на хуманитаристиката.
        Отказващи обаче да понесат тежестта на научните утежнения, “Нещата наоколо” добиват ценност чрез еднообразното им натрупване на грамади от изброявания. В този смисъл книгата може да се разглежда и като един “отчаян” опит да се пренебрегне несъвместимостта, несъотносимостта и липсата на допирни точки между всекидневието на баналните лични проблеми и тревогите на “хуманитара”. В рамките на изброяването книгата на Даскалов мирно приютява в непосредственото съседство на съчинителните съюзи повече или по-малко интелектуалната злоупотреба, журналиситческото клише и наукобразна или поне произхождаща от науката терминология. Прочутият комплекс на Фуко власт-знание (savoir-pouvoir) се свежда до начин на обяснение за налагането на законите на историческия материализъм и бързо преминава към престъпния характер на властта при държавния социализъм, за да стигне до очертаването на “жизнения свят” на обикновения човек при държавния социализъм в реда на изброяването на понятия-очевидности като “те”, “горе”, “служба” и “пенсиониране”, “в производството”, “жителство”, “излизане в чужбина”,  “втори начин”, “връзки”, “бригада”, “категоризиране” и “лихвочисла”, “пуснаха”, “купон”, “вносна стока” “вила”, “частно ползване”, консерви (кой знае защо авторът не ги поставя в кавички), “направи сам”, “специализация”, “обмяна на опит”, “банкет”. Всички приведени тук понятия са предвидливо снабдени от Даскалов с обяснения в скоби за читателите от бъдещите поколения, които ще имат проблеми с разбирането на тези понятия.
        Подобно съжителство отговаря на ситуацията на социологическото проучване, но тя поставя и въпроси на вкуса при съпоставяне и съчетаване на всекидневен опит и научно легитимното или модното. При социологическото проучване това се търси чрез предложените на пациента/интервюирания изброени в списък понятия и представи, под които той с по-малък или по-голям дискомфорт да приведе мнението си. Оглеждайки нещата от всекидневния социализъм, Даскалов ни ги изброява под графите на вещите, храните и храненето, облеклото, автомобилите, магазините, забавленията, спорта, бригадите, празниците, като всеки може да си избере да си спомни за петмеза или шоколада (“Крава” или аерошоколада), за късите или дългите поли, за “Трабанта” или “Волгите”, за манифестациите или банкетите, но извън този списък, от който всеки да подбере своето, книгата, а и конструираният от нея читател, не вижда нищо друго. Тук дори няма графа “други”, която иначе се поставя в края на демонстриращото уважение към анкетирания социологическо проучване. Структуриращата списъчна изброителност на книгата се подрежда на набъбващи пластове и разноцветни сектори в представящите процентното съотношение на отговорите на анкетираните в “тортички”. Тъкмо такива тортички аудиторията обича да консумира, сервирани не само от сочния Гарелов, но и от мършавата обемна хартия на провинциалните издания за култура.

        Подробното изброяване на Румен Даскалов наподобява в крайните си резултати снимки с любителска видеокамера. Поради ограниченията на използуваните от любителя техники при тях не се получава онази реалистичност на професионалния филм, за която любящият глава на семейството, увековечаващ разкошната торта за петия рождения ден на беснеещия си син, мечтае. Също като любителските филми, за да заеме от професионалната реалистичност, Румен Даскалов се концентрира върху екскиза, който кокетира с подчертаната си фрагментарност. Това е новата линия в опитите на Румен Даскалов при старта на последния му сериал от наблюдения във вестник  “Култура”. За да не омръзва със старателно банализираните си оплаквания и болежки на никого, Даскалов следва рекламната стратегия на Кока-кола отпреди няколко години, която показваше на зрителя колаж от обикновената радост от живота, но в такова бясна темпо, че зрителят неволно се съсредоточава в картината. Тъй като обаче при прочита бързината на прелитане на картините се контролира от читателя, може да се очаква, че в много скоро време Даскалов, също както и Кока-Кола, ще премине към въвеждане на повествователни центрове - рекламиращият гигант с белите мечета по Коледа, а българския “хуманитар” може би с берлинския хипопотам. Фрагментарните фокусирания върху орнамента, върху подробността в опитите да доловят случката в случването, напомнят “Най-смешните видеоклипове на Америка”. Те експериментално започват да насочват монтираната неподвижно на улицата камера към интересуващото ги. Улицата от неподвижната камера не става за гледане освен от експериментаторски настроени бъдещи писатели. Насочваната в избрана посока и съответно фокусирана камера напротив наистина продуцира определени зачатъци на случка, които обаче, за да достигнат до ефекта на “Най-смешните видеоклипове на Америка”, трябва да намерят своя чаровен и скъпо сресан коментатор. Явно, изпитал затруднения в осигуряването на подобен коментатор изсред екипа на културния вестник, Румен Даскалов скоропостижно се връща в следващите си порции от размишления от новата серия към изпитаната рецепта от “Нещата наоколо” - снимаме наоколо, пък нека излезе както си е - без грим и прическа.
        Така читателят отново е захвърлен в ролята на социологическия глупак, който се учудва, че резултатът на любителското снимане няма нищо общо с кино-картината, на която е привикнало окото му. Впрочем малко са ситуациите, в които може да се учуди един социологически глупак. В този смисъл - ако подтикне неудивляващия се към удивление - това би била добра книга. В удивлението глупакът е в състояние да напусне социологическите пространства, в които е дисциплиниран, и да се отправи в едни други философски измерения на глупостта, в търсене не на отговарящия, а на питащия или поне на неразбиращия глупак.
        Да пием за Кока-кола, “Панорама” и медицинските сестри, за кравите от шоколадите и тостовете “Кенар”!

© Антония Колева, 1999
© Издателство LiterNet, 17. 04. 2000
=============================
Публикация в сп. Страница, 1999/бр. 4.