Свилен Стефанов, “Културни измерения на визуалното (динамика на новото изкуство)”, изд. ГРАФИТИ, София, 1998

        Свилен Стефанов не поема по пътя на Р. Иванова, съответстващ на стремежа й да обоснове определено високите претенции на фолклористката изследователска топика извън нейното обичайно дисциплинарно поле. За разлика от авторката-фолклористка Св. Стефанов не се заема със съответното на нейния опит “издигане на изкуствознанието на ново ниво”. От друга страна той не се опитва като нея да разпростре употребата на изкуствоведски оператори извън областта им на валидност. Св. Стефанов не се опитва да доказва годността на дисциплинарните матрици в неусвоени от тях полета, а се заема да докаже предимствата на интердисциплинарността при чертаенето на динамиката на новото българско изкуство.
        Вместо да изпада в едно, продиктувано от тесните разбирания за дисциплинарните пространства, униние, което изглежда е патент на излезлите на мода напоследък “координаторки”, авторът на тази книга се заема с изместването на формално-нормативното изкуствознание, разбиращо изображенията в някакъв институционален дискурс на “правилност”, декларирайки един социо-функционален подход при търсенето на културните измерения на визуалното.
        Впрочем социологическите параметри, с които борави Св. Стефанов, се проектират основно във функциите от/на междупоколенческите проблеми на художниците; епичния триъгълник власт - художник - публика с безспорното противостоене на твореца-художник спрямо останалите две страни на този триъгълник; също толкова епичната опозиция ‘високо - ниско’ и нейното неестетично нарушаване в български контекст в една нежелана междинност, което, както ни уверява авторът, съвсем не е уникално българско явление, а е подобно на латино-американското и руското изкуство, като е характерно и за всички догонващи национални изкуства.
        При подобно залагане на мрежите, културните измерения попадат в тях силно стилизирани (например поръчковите ангажименти на властта или доминацията на вкусовете - естествено, примитивни - на публиката) и действат като предопределящи изкуството, като външни за него двигатели, които са извън обхвата на анализационния апарат на изследването. Едрата мрежа на социологическите параметри се комбинира с един изключително нисък праг на чувствителност при дефинирането на взривовете и праговете, които са основните понятия на въвеждане на културните измерения в работата на Св. Стефанов. Вместо да изостри погледа на анализатора, ниският праг на чувствителност спрямо взривовете и праговете довежда на оперативно ниво до преливане на цитираните термини на Лотман и Фуко във въпроси като ‘има ли приемственост между поколенията’. Изложението за динамиката на новото изкуство в България се разгръща между констатирането или търсенето на важните за културолога взривове и прагове от една страна и недоумението на авангардиста, че и в най-радикалните си пожелания българското изкуство е насочено към миналото. Освен че се разгръща на нивото на организация на фактите, това противопоставяне между констатирани взривове и проявяващи се неразривности с миналото се активизира и поетически при изграждането на повествованието на “Културни измерения на визуалното”. При разглеждането на вривово наложената естетика на соц-реализма Стефанов привежда в употреба всички предходни свои исторически зарисовки, които без основанието, получено от тази тяхна обяснителна сила при разглеждане на налагането на социалистическия реализъм в България, биха останали до изискванията за структуриране на историографско съчинение. Както изисква консервативното представяне на историята, и Св. Стефанов решава, когато става дума за Възраждането, например, да подходи откъм турското нашествие по нашите земи. Консерватизмът на повествованието по отношение много дискутираните проблеми на Възраждането и Следосвобождението, например, служи за разгръщането на важните за книгата форми на функциониране на визуалното (междинното и примитивното с техния потенциал за изместване на високото, политически и икономически доминираното изкуство, продуктивния контраст между авангардното и тривиалното изкуство).
        Именно контрапункт на постоянно провежданите от Свилен Стефанов ретроспективни активизации в теоретичното поле се явява необяснимата при външен поглед необходимост на българското изкуство и в най-радикалните си желания да се връща към миналото. Така, отхвърлено от художника, връщането към миналото се проявява като рецидив в поетиката на изкуствоведското изследване. Показателно е, че рецидивът на активизираното минало се проявява тъкмо при разглеждането на определения като код-убиец соц-реализъм. Вместо да демонстрира как кодът-убиец унищожава, според определението си, всичко предхождащо и следващо го, статията за соц-реализма става повествователно-обяснителен фокус на разглеждането на динамиката на новото изкуство в България, като по този начин този код-убиец се оказва структуриращ изложението за миналото, а и определящ за намиращата се в бъдещето спрямо него съвременна на автора ситуация.

        Въпреки че, главата за съвременната ситуация на визуалното излиза извън рамките на историческия разказ, координиран от разглеждането на соц-реализма, в тази последна студия също се активизират ключови понятия, превърнати от изложението в емблеми за отделни предходни исторически периоди. За разлика от структуриращата книгата студия за соц-реализма, тук тези емблеми-феномени не притежават същия обяснителен заряд. Променяйки ъгъла на наблюдение от анализационен към участнически, Св. Стефанов престава да придава на типовете, локализирани от него в студии за определени исторически периоди, конструираща сила и ги зарежда с пейоративизираща мощ. Пейоративна употреба имат всички ключови понятия, разгърнати при разказа за отделните исторически периоди в различните студии: и характеризиращото Възрождането “междинно”, което заема полето на високото, и представената като основна за  Следосвобождението “политическа икономия на визуалното”, и ефектното успоредяване на авангард и тривиално при разглеждане на междувоенния период.
        Особено добро попадение представлява опитът да се разглежда самодейното изкуство като източник на информация за нагласите на публиката спрямо изкуството. То би могло да представлява добра капитална база за наблюдение на типовете на “политическото” и “културното” аргументиране, да дава сведения за подвижността на формите на функциониране на визуалното.
        Да пием за културологичните координати на взривяващата праговете тежка артилерия в новото българско изкуствознание!

© Антония Колева, 1999
© Издателство LiterNet, 06. 04. 2000
=============================
Публикация в сп. Страница, 1999/бр. 4.