Радост Иванова, “Сбогом, динозаври, добре дошли, крокодили! Етнологията на промяната.”, Академично издателство “Проф. Марин Дринов”, София, 1997

        Преди да прочетат Рикьор и докато все още не бяха обсъждали Изер, млади литератор/к/и усърдно прочистваха речта на събеседниците си от струващата им се всекидневна метафорична употреба на термина метафора. Техният своеобразно агресивен пуризъм, целящ да се опази от злоупотреба термина метафора, се проявяваше у тях под формата на стесняване на неговите легални употреби до преноса на смисъл на равнището на  думата. По същото време, а и без съмнение и до днес, зрели литератори, стремящи се да се наложат като универсални ерудити, използваха като реторически похват за демонстриране на всестранната си компетентност предълъг списък с разнообразни теории относно метафората. Както обикновено се случва с дългите списъци, и този също завършваше точно като зари-проверките със “...и хилядите знайни и незнайни...”, като, разбира се, става дума за “знайни” за изброяващия ерудит и “незнайни” за призваните да го слушат в захлас. Множеството на поклонниците на подобни хуманитарни виртуози задължително включва и гореупоменатите литератор/к/и. Вместо липсата на усета за дисонанс между множествеността на изброяваните теории и собствения всеотдаен пуризъм на литератор/к/ите да компрометира дидактичната мощ на списъчното изброяване, този дефицит на противоречивост само подчертава колко значима е неговата реторическа сила за демонстрирането на властови потенциал. И двете вече споменати категории - тази на младите литератор/к/и, и тази на зрелите литератори-ерудити се дразнят от крайния релативизъм на предпочитащите да наричат метафора всеки пренос. По един класически в своята бутафорност начин подобен краен релативизъм използува историческата картинка, за да се онагледи. На картинката, която ни предлага един такъв краен релативист, могат да се видят момчета за всичко в Древна Атина, на чиито возила всеки литератор, пренесъл се на необходимото място и в необходимото време, може да прочете заветното слово - метафора.

        Книгата на Радост Иванова нехае за проблемните връзки между метафоризирането и науката, въпреки че точно този въпрос е поставен още чрез контраста между забележителното заглавие - “Сбогом, динозаври, добре дошли, крокодили!” и научната заявка на издателството на БАН, подпечатана и с поместените подробни сведения за академичната принадлежност на авторката (освен всичко останало тя е и главен редактор на сп. “Българска етнология”). Вероятно в отговор на едно директно питане авторката Радост Иванова би заела позицията на младите литератор/к/и.
        Основанието за едно директно питане към авторката относно метафората и науката се крепи не само на крехкото несъответствие между по журналистически ефектното заглавие и научната претенция на книгата. Далеч по-резонно става това питане с оглед на двете плоскости, в които се движи книгата: тази на стандартното изследване в рамките на фолклористиката и тази на границите на прилагане на ключовите ядра на фолклористкото проучване при интерпретирането на външни за неговото тясно разбиране факти. Книгата трябва да балансира между стремежа да се остане до общоупотребимите топоси на фолклористиката - сватба, клетва, значимост на пространството, специфика на пародийно-смеховото, като от друга страна с помощта именно на тези традиционни единици на описание трябва да се интерпретират съпътстващи промяната след 1989 явления - митинги, графити, Град на истината, лозунги.
        Тази двупосочност в протичането на изследването залага необходимостта от засилени пренасяния между нивото на формулираните вече веднъж от научната дисциплина типове изследователски обекти и това на събитията, които, макар и да не се вписват във вече утвърдената фолклористка типология, могат плодотворно да се съотнесат с нея. Тези пренасяния обаче не могат да се проведат при простото съполагане на феномени от двете разглеждани групи или чрез изброяването на няколко прилики и разлики между тях, каквито са пътищата, избирани от Радост Иванова.
        За да бъдат убедителни пренасянията между горепосочените две страни в работата на Р. Иванова, трябва да се направи компромис с предвидимостта при интерпретирането на тези преноси, с твърдостта на тяхното постановяване. В този смисъл книгата “Сбогом, динозаври, добре дошли, крокодили” се свежда до демонстрация на хода, който изминава фолклористиката в опитите си да запази своето романтическо дисциплинарно пространство, ход, при който тя трябва да се представи като етнология или да се обоснове като антропология. При подобни опити въпросът дали фолклористката изходна база ще бъде заявена, или, напротив, читателят ще е свидетел на опитите на изследователя да прикрие изходната си база, е въпрос на личен избор. В книгата си Радост Иванова не само честно си признава гледната си точка на фолклорист, но се опитва да демонстрира възможностите на запазените дисциплинарни връзки на изследователя на фолклора по пътя му през етнологията към антропологията.
        Книгата е много повече за фолклористиката, отколкото за политическата промяна или за “промените в душевността на българина през” (стр. 5) в България. Тук представителните за фолклористиката типове не са предназначени да осветляват разглеждания материал. Напротив, поставянето на обредите на прехода до митингите, например, осветлява спецификата на фолклористичния тип чрез изключителността на дадения момент. Повечето раздели в книгата обаче не провеждат дори подобна връзка между фолклор и формите на политическа изява по време на промяната и явно са значими единствено с направеното в тях съотнасяне между две явления - типовото за фолклористиката и типовото за съвременната форма на прояви на политическия преход след 1989. Самото съотнасяне на двете явления трябва да действа скандализиращо, но способността на книгата да фрапира се отнася до съвсем ограничената публика на най-тесните специалисти-фолклористи. Дидактичността на уводите и пространната обяснителност относно основни за фолклористиката типове събитийност обаче свидетелстват, че книгата явно не е насочена към тесния и - в резултат на дългата си работа в рамките на собствената си дисциплина - консервативен специалист.

        Радост Иванова се стреми да приложи една тясно дисциплинарна теоретична постановка на възможната фолклористична перспектива спрямо разширен спектър от обекти. За своите цели тя се задоволява и със съвсем минимални основания за преноса си. Например за разглеждането на масовите протестни прояви като традиционни обреди е достатъчно да посочи, че и в двата случая зрители няма: всички присъстващи са и участници. По този начин третирането на масовите протестни прояви в рамките на фолклористиката остава необосновано и е предопределено единствено от желанието на книгата и авторката й да говори за събитията през предварително зададения ракурс на етнолога. Такава необоснованост на преносите би могла да служи като добро условие за метафоричност, но само в случай, че разглеждането на всяка от двете позиции подпомага многопосочността на връзките. Не е използуван дори зарядът на тежката артилерия на традиционната обредност - сватбата, която дава основа за разглеждането на партийните знамена във връзката им със сватбените знамена (анализът тук се ограничава преди всичко до цветовата символика). Опитът грамадата от струпани пред мавзолея боклуци да бъде видяна като ярък израз на “вътрешната връзка с фолклорната традиция” (стр. 23), при което тази вътрешна връзка визира Вазовото едноименно произведение вече напълно обяснява приликата на статията за промените в българското село с предаването “Бразди” на БНТ. За миналото на селото и душевността на българина се цитира Иван Хаджийски, а анализът на настоящето е затрогващ разказ и преразказ за тревогите, вълненията, и успехите - такива каквито те са в едно обикновено село. Последните два примера бележат отстъпление от коректността на книгата спрямо дисциплинарните рамки на фолклористиката.
        Да пием за изгодата от впрягането на всички динозавърски сили едновременно в “Бразди”-те на етнографското и във вършачката на антропологията!