Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЕТКО И ПЕТИМАТА В "СМЕШНАТА ПЕСЕН" ОТ ПРИЛЕП И КОЛЕДНАТА ПЕСЕН ОТ КАЗИЧЕНЕ, СОФИЙСКО
(Към въпроса за пантеона в българското езичество)

Анчо Калоянов

web | Старобългарското езичество

Отличителен белег на езичеството е многобожието, но във фолклорните текстове формата за множествено число от нарицателното "бог" се среща изключително рядко. Най-устойчиво е присъствието на "богчета" ("божлета", "божетия", "божлетия") във вариантите на приказката за надлъгване между хитро момче и кьосе воденичар (БФП, 1920 Н), в които "пътникът" от лъжата се изкачва на Небето и вижда как Бог с божетата ядат кисело мляко (попара, качамак, мед), записани в Ломско, Кутловско, Софийско, Кюстендилско. В един вариант на баладата "Дете от камък" (БНБ, № 801), публикуван от Миладинови (Мил., 67), по молба на Яна (Ана) Господ превръща "мраморна плоча" в мъжко дете, което кръщават всичките богове ("'сите бого'и"). В сборника на Славейков е документиран странния поздрав "Добре дошли пет-шест бога". Знаменитият събирач го пояснява, че "тъй поздравил един циганин харачерът, като искал да му каже превъзходителство". Приложността на този израз не е ясна, но няма съмнение за познатата употреба на механизъм, по който верското отклонение (многобожието) е отчуждено чрез приписването му на друга етническа традиция (елини, латини, власи, цигани). Преосмислен е предхристиянски религиозен опит, в който съществува представата за бога като добър гост, обилно документирана в коледни песни и в легенди, а в такъв случай поздравът към упоменатото множество гости отвежда към един петчленен пантеон в старобългарското езичество.

Петобожието е засвидетелствано и в Киевска Рус1: през 1071 г. влъхва пророкувал от името на пет бога, на които съответства разкрит при археологически разкопки своеобразен постамент за пет кумира, ако се съди по издатините - централен в средата между два по-малки, пред които са стояли по един още по-малък. Това обстоятелство позволява на Борис Рибаков да твърди, че пантеонът на княз Владимир от 980 г. е от пет божества, докато според по-ранните автори той е по-многолюден и вероятно осемчленен. И ако руската пословица "Семьеро одного не ждуть" се приема за косвено доказателство, то българското й съответствие "Петима Петка не чакат" може да се смята за производна от петобожието в нашия пантеон. Впрочем, особеният митологичен статус на петицата проличава и по фрагменти в творбите с множествено число богове, които посочихме: хитрото момче във вариант на приказката от Обрадовци, Софийско (СбНУ 16-17, с. 329) има баща, притежател на странна кобила: "Имаше една кобила, един ден лиса и ден и половина петонога. Един я води, двамина я подкарват, един я бута, она цвили, та не оди, копа, та не стае" (ездачът и четиримата съпровождачи образуват петорка, ангажирана с някакво съоръжение в ролята на кон-космос); във вариант на баладата за бездетка (Мил., 80) Добра Болярка отказва заем на Бога, защото е отделена (отлъчена, отхвърлена) и не е викана на пет сватби; във вариантите на коледните песни, в които Бог гостува на стопанина, записани от източните краища (СбНУ 35, 5), гостуващите са петима - Самси Господ на сур елен, Божа майка на кошута, Свети Иван на гълъб, Свети Георги на добра коня и Свети Никола на сокол.

Във фолклорната афористика освен "Петима Петка не чакат" (Слав. 379) ще отбележим още "Петко и Неделя къща хранят" (Слав., 379), "Нямаш ли си бела, стани на петима глава" (Слав., 337), "На петима кози крак" (ФРБЕ 1, 651), "Дето пет там и шест" (Слав., 175), "Сговорна дружина и в петък благо яде" (Слав., 445), "Пет пръста богу надделяват" (Слав., 379). Последната пословица е наречена "хула" и е строго осъдена от нашите дамаскинари още през ХVІІІ в.: "И друга по-велика и по-страшна хула на самаго създателя Бога, страшна ест и такава хула изказати. Тако говорат: пет пръста одолеют, сиреч магесници, и вражалки, и баснотворци одолеху Богу и толико снижаха божество и похулиха, а Врага възвисиха и велика похвалаха и въсегда го почитают. Аще некои похулит на Врага, они не дают да похулит и рекут ти: "Не боиши ли се да не патиш некое зло?" А егда похулиши на Бога, нищо не ти говорат. По-велика почъст имат на самовили и на магесници, нежели на светии и на духовници." Този фрагмент е от добавката към "Слово за митаря и фарисея" от Дамаскин Студит, която е известна по три преписа от втората половина на ХVІІІ в.2 Тя съдържа най-пълния набор от неканонични народни религиозни практики и вярвания, обявени за "елински". Пасажът за зли и добри срещи дословно повтаря текст, известен по южнославянски ръкопис от ХVІ в.3, липсва упоменаването на бродници, характерно за словата против народните вярвания и суеверия през втората половина на ХVІІІ в., очевидно е, че на прицел са не въобще народни суеверия, а дуалистична религиозна концепция, което предполага, че авторът на тази добавка е обновил по-стар текст, актуален по времето на борбата с павликянството (вярата в бог Злинье, т.е. Врага). Вероятно в този си вид пословицата "Пет пръста Богу надделяват" преосмисля по-ранен и вече неразбираем неин вариант "Пет пръста Убогу надделяват", в който петте пръста като знак на петобожието се противопоставят на Убог, злоумишляващият срещу установения космически ред.

Забележимо е присъствието на изображения на ръка с пет пръста в археологически паметници и в нашия пластичен фолклор: каменен релеф с изображение на човешка ръка от Х в. е намерен в дворцовия комплекс във Велики Преслав4; в землището на Балдево, Пазарджишко, е описано старо култово средище с мраморно кълбо, върху което двукратно е изсечена ръка с разтворени пръсти5; многобройни и повсеместно познати са примерите в българския пластичен фолклор - обредни хлябове, шевици, накити-амулети6. Изображението на ръка, познато в множество традиции и от дълбока древност, има универсален характер, но употребата на амулетите петопръстници в булченски накити и при деца се пресреща с названието "Петопръстница" на билката Богородична ръчица и "жена петопръста" за баячките в Пловдивско (СбНУ 9, с. 138), а някогашната им обща основа е култът към Род и рожденците в езическата епоха.

Връзката на петопръстието с Род и рожденците обуславя практиката в Габрово на бъднивечерската трапеза да присъства ръкавица, пълна с житни зърна, които впоследствие се изсипват в кръг около кокошките в дома (СбНУ 49, с. 2721). Ще добавим, че в Родопите и в северозападните краища "петина" е название за кръстец от пет снопа (БЕР 5, с. 200), а петицата се оказва числовият код за описанието на децата в един дом ("челядината") според песни от Граово - "пет на овце, пет по кози,/ петнаесе просо плева" (СбНУ 49, с. 269), и Еленско-Дряновско - "пет на нива, пет на лозе/ петнайсет просо вардят" (ССБ, № 2402 - 2406).

"На петима кози крака", "Петима Петка не чакат" и "Нямаш ли си бела, стани на петима глава" се отнасят към особения статут на някаква петперсонажна дружина. Ще се ограничим при представянето й с няколко примера: във фрагмент от фолклорната версия на мита за Сътворението петима души успели да стигнат до края на Земята и си взели от тамошната пръст, която се оказала злато (СбНУ 30, с. 51); в приказка от Пловдивско "петима хора и един поп" тръгват по света, в една гора "гостуват" на Господ, който ги превръща в магарета за 40 дни, защото се "мешали в Божиите работи" (СбНУ 10, с. 148); в песен на боенец от Старо село, Тутраканско, мома, любила пет войводи, била дадена на граматик (СбНУ 28, с. 410); в песен от Голяма Желязна, Троянско, Ангелина любила Димовите пет синове, не ги научила да идват при нея ред по ред, те дошли вкупом една вечер и се избили (ССБ, 2515); в два варианта на приказката "Мързеливата предачка", жената, която се крие в гората и подвиква на мъжа си "Мотовила вила, който сече мотовила, жена му умира", е майка на пет деца - "жена на петури деца", "пет деца оставя, шесто на коремо" (СбНУ 10, с. 152, Самоков; СбНУ 48, с. 266, Банско).

Астралният код на петперсонажната дружина е установим по баладата "Братя довеждат либе на сестра си" (БНБ, № 959). Вариантите й според броя на братята - седем или пет, се поделят на две групи, чиито ареали на разпространение следват ареалите на названието на Плеядите като Власци (седморката) и Квачка с пиленца (петорката). Доведеното за сестрата либе е орач и съответства на Влахчето в астралния мит - Влахчето е най-слабата звезда от Колата, което се нарича още Харамии (крадци), защото са го откраднали от съзвездието Власци (СбНУ 30, с. 24). Тъй като Власците се наричат още Хайдути пак заради кражбата на Влахчето и "вървят преди Орачите" (съзвездието Орион), по-логично е допускането, че в основата на баладата стои митът за преследването на Власците от Ралицата (Орачите). В българската фолклорна астрономия Ралицата и Власците са сезонни заместители на Полярната звезда в ролята й на Златен стожер, съотносими с двата основни поминъка - скотовъдството и земеделието, а също така и с топосите Медно гумно и Овче поле7. Доказаната от Тодор Моллов семантична тъждественост на двата топоса в българската фолклорна култура и очевидната им връзка с предхристиянски култови средища, в които е снета небесната парадигма при организацията на обектите в тях, са още един аргумент към предполаганато петобожие на пантеона.

Във фолклора петицата се кодира и чрез името Петко и женския му корелат Петкана8. В две песни персонажът с име Петко символизира организацията на култово средище от шамански тип, поради което ще ги разгледаме отделно.

Първата песен е от сборника на Миладинови (Мил., 273). Тя е в раздела "смешни песни", които подобно на "смешните приказки" обикновено са със статут на пародии. В началото й е описан събор на седемдесет и седем харамии, от които са отделени поименно дванадесет. Представен е 77-годишният цикъл, астрономически мотивиран от периодичността на Халеевата комета (76) с прибавката на една "пагубна" година, а дванайсетте харамии са месеците. Първият е Куси Петко "шатрум-патрум" на четири патерици, следван от Касапчето Прилепчето, Два Кодоша от Вароша и Чукни Тъпан Мъжоечки. Останалите се групират в две тройки, едната от Долени (Въртикалец, Сенокосец, Сушисливи), другата е от Могила (Пърдизелка, Църнилишка, Мавнивила), а в края е "Поп Никола от Битоля"9. Споменати са Прилеп и Битоля, между които е и т.нар. Бакърно гумно в землището на Чепигово, както и селища около тях - Могила, Долненци, Сенокос, Маджуище, Варош, Църнилище. Ако в народния календар октомври се нарича "петковски" и е начало на зимата по плеядния календар, то редът на месеците е следният: Куси Петко (октомври), Касапчето Прилепчето (ноември), Поп Никола (декември), Два кодоша (януари и февруари), Чукни Тъпан Мъжоечки (март), Пърдизелка (април), Църнилишки (май), Мавнивила (юни), Въртикалец (юли), Сенокосец (август), Сушисливи (септември). В ранния римски календар нарицателните имена на месеците по мястото им в поредицата се отнасят за полугодието, в което денят намалява, а собствените (божеските) имена са за месеците от януари до юни. За разлика от него в календара, реконструиран от "смешната песен", своеобразните "нарицателни" имена по поимъчна дейност са от април до октомври, на което съответства познатата подялба на годината от Гергьовден (23 април) и Димитровден (26 октомври), астрономически мотивирана от кръговрата на Плеядите. Тя е позната и на степните астрономически традиции и се мотивира с легенда за съзвездието Плеяди, което първоначално било с дванадесет звезди и вечен студ царял по Земята, една крава се опитала да го стъпче, но през разцепеното й копито се промушили шестте звезди, които оцелели, и затова само половината от годината е студено.

Шестимата, съответни на студените месеци, се разполагат в петорката, от която е отделно споменат Поп Никола от Битоля. По прибавката "шатрум-патрум" водещият Куси Петко очевидно е персонификация и на шатра с четири подпори ("патерици"), които са "касапчето" от Прилеп, "два кодоша" от Вароша и Чукни тъпан от Маджуище. Явно, битовизирани и иронизирани са старинни функции на персонификациите на ноември, януари и февруари, съотносими с божества от пантеона: "касап" разг. 'месар', прен. 'кръвник; главорез' (БЕР 2, с. 260) отвежда към фигурата на жертвоприносителя; "кодош" 'сводник, клеветник, доносник' (БЕР 2, с. 517) кодира близначната двойка пакостници (трикстери), загатната в календарния мит за Марта и нейните двама братя Голям и Малък Сечко, изпили общото вино. Името Чукни Тъпан подсеща за персонаж, употребяващ шаманската техника за постигане на екстаз чрез биене на тъпан и свързан с потентността. В името Куси Петко "кус" 'къс, кратък', но и 'куц' (БЕР 3, с. 151) обяснява наличието на патерици в неговата атрибутика, а същевременно съответства на представата за верска недостатъчност, както при кудугери 'къси старци' (БЕР 3, с. 76), под което име са познати богомилите. Отделен от петорката, Поп Никола е "стопанинът" на култовото средище, доколкото името Битоля идва от "обител", а то от своя страна се извежда от старобълг. витати 'летя' (БЕР 1, с. 153), което потвърждава и покровителството на Свети Никола над манастира (обителта) под Бакърно гумно край Чепигово.

В края на миналия век е публикувана коледната песен от село Казичене, Софийско, за Стари Пейо, който има петима синове, делии и ловци с вълшебна сила: "Имал Пейо пет синове,/ пет синове, пет делии,/ та не дава цару царство/ и не дава цару арач,/ и не дава цару азна,/ цару азна да замине..." (СбНУ 5, с. 5). Царят изпраща войска пет хиляди, но те след завръщането си от лов "по планина, по рудина" я погубват. Стари Пейо е в дом с бели порти, чрез които е кодирано култово средище от шамански тип, затова показателно е, че до Казичене е село Враждебна, в чието землище е локализацията на един от топосите Медно гумно в местността Пет могили. Под името Петтогомил тя се споменава в Сказанието на пророк Исаия от ХІ в. - там цар Гаген Одолян се бие с измаилтяните преди отиването си на Витоша. С този фрагмент от апокрифа се съгласува преданието за "медно гумно със златен стожер" - заровени в пространството между Петте могили при последната битка с турците, те ще бъдат намерени едва след битката за освобождението ни10.

В българската антропонимия името Пейо идва от Петко11 и в такъв случай Стари Пейо и петимата му синове повтарят комбинацията Куси Петко с четирите "патерици" и Поп Никола. Според нас "Петко и петимата" в двете песни описват култово средище от типа Медно гумно, тъждествено на шатра с пет стожера (могили), които "снемат" Плеядите и са съотносими с месеците в зимното полугодие. Във вариант на баладата "Братя довеждат либе на сестра си", записан в Ъглен, Луковитско (ТВ, 1590), братята са петима и са от село Черномяново, чието име отвежда към периода на безлуние - "черна мена", а това е още едно доказателство за астралната семантика на изходната основа на тази балада. Забележително е съответствието между реалии в този вариант и петте видни могили на хребета западно от Ъглен12.

В модела на вертикално организираната Вселена на "могила" (нагоре) съответства "кладенец" (надолу), поради което подобно на Пет могили (Петтогомил) и топонимът Петокладенци е знак за старо култово средище, а това позволява към археологическите извори на петобожието в българското езичество да привлечем и известните пет релефа от Стара Загора, намерени в квартал на града с показателното име Бешбунар (Петокладенци)13.

Вън от полезрението на изследвачите на тези релефи е останало едно предание за Ново село, публикувано от Петко Славейков (СбНУ 3, с. 194). Ново село се намирало "срещу Бешбунар до Боаза" на север от Стара Загора. Неговите жители са се установили в пределите на града вкупом и в началото на ХVІІІ в. са градили своя дървена черква "Свети Димитър". В дамаскин, писан в Ново село, се споменавало за събития от началото на нашествието на османските турци - част от жителите на Бер (Стара Загора) били преселени уж в Мъглиж, а в Калофер като пазачи на проходи оставили войници, които по споразумение с останалите в града жители отвлекли за свои жени стотина моми. Ще забележим, че Петко Славейков се отнася с недоверие към своя информатор - старозагорски свещеник, който по потекло бил от Ново село14. Все пак остава несъмнено съществуването на някакви стари връзки между Стара Загора и Калофер, който е бил със статут на дервенджийско селище, а "негов основател бил юнакът Калифер, който напомня героите основатели на елинските градове"15. Според Любомир Милетич проходът край Калофер бил предпочитан от нашите павликяни при неколковековните им преселвания от Южна България в Северна и обратно (СбНУ 19, с. 56), при Калофер той локализира споменатото през ХVІІІ в. село Калаброво, в което имало павликяни. Доколкото до него нареждат Ново село, което се е намирало пак на юг от Балкана16, то твърде вероятно е да става дума именно за Ново село срещу Бешбунар. Също тъй е вероятно неговите жители да са сред завърналите се към православието дуалисти в края на ХVІІІ в., поради което се и "прибрали" в Стара Загора. Любомир Милетич предполага, че днешното име Калофер е преосмислено от Калаброво, чието име изчезва от докладите на католическите мисионери, а е неизвестно по други извори. Името Калаброво, култът към основателя Калифер войвода (според свидетелството на Иречек гробът му е отбелязан с висока човешки ръст каменна плоча, забита в земята) и "събинската сватба" от преданието, записано от Петко Славейков, са фолклорна памет за институцията на шаманите колобри от езическата епоха. Реалии от тяхната институция, подготвяли религиозните вождове на войската, са запазени в Житието на Михаил Воин от Потука, култът към който е възникнал в средата на войнствените павликяни от Южна България (Пловдив и Пловдивско), а и Потука, градчето, от което цар Калоян взема мощите през 1205 г., се търси в триъгълника между Калофер, Мъглиж и Стара Загора.

Разполагаме със сведение от домашен паметник за важното място на петицата в религиозния опит на нашите дуалисти. В раздела "Как се молят богомилите" Презвитер Козма пише: "Моленията, според заблудата им, са безброй. Те се кланят четири пъти през деня и четири пъти през нощта, като се затварят в своите стаи, но като държат отворени всичките пет врати, и при все че е заповядано да бъдат затворени". Изследвачите на "Беседа против богомилите" смятат, че зад "пет врати" се упоменават петте сетива, но комбинацията с четирикратните поклони през деня и през нощта прави достоверно предположението за специфична организация на техния "храм" с маркировка на четирите основни посоки на света и централна ос - като "път" нагоре17. Така всъщност мястото с пет кладенци при Бешбунар срещу Ново село се оказва свещено в дуалистичния религиозен опит. Към името на известното павликянско село Петокладенци, Свищовско, ще прибавим топонимите Петте кладенеца в Добродан, Троянско, и в Мирково, Пирдопско. Особеното внимание към обекти, в които било разпознато присъствието на петицата, проличава и по топоними Петте даби при Прилепец, Прилепско, и Петте дръва при Вълкова Слатина, Кутловско, в землището на което са документирани Перунград и Зеленград (последното е преосмислено от Злинеград).

Преданието за Ново село и предложената семантика на топонима Бешбунар отчасти компенсират липсващия контекст, в който са функционирали петте плочи от Стара Загора. В центъра, където е пътят "нагоре", е релефът с двата пауна до "световното дърво" - те представят двете начала на света и числово са кодирани като опозиция четно/нечетно (4/3) чрез орнаментите кръгчета на опашките им. Спрямо този релеф симетрично се разполагат от двете страни лъвицата с лъвчето отляво, а отдясно е лъвът (срещуположни са посоките им на движение). Над центъра с двата пауна на своето естествено място (горе) е релефът с двуглавия орел, а под тях е релефът с грифона. Подредени по този начин, петте старозагорски релефа са съотносими с триделната Вселена: двуглавият орел - Небето; Лъвицата с Лъвчето и Лъвът - Земята; Грифонът - Преизподнята.

Борбата срещу дуалистичната ерес на павликяните е актуална до ХVІІ в., когато тяхната общност се разпада - едни се покатоличват, други се ислямизират, а трети се завръщат в лоното на православието. Последната домашна "беседа" срещу дуалистите е Слово на Йоан Златоуст как се заченаха павликяните, възникнала през ХVІІ в. в православна среда в Пловдивско. Вероятно от нея произхожда и сборниче с апокрифни молитви от същия ХVІІ в. с публикуваната от Донка Петканова "Молитва за Свети Георги при тръгване на път"18, в която е показателното за нашата теза обръщение към светеца: "Георге, слънчево слънце, който обузда пет елински царе!" Победата на Змеебореца над Змея на дълбините, алегорично претълкувана в житието на Свети Георги като победа на християнството над езичеството, тук е актуализирана като обуздаване на павликянството от страна на православието.

В религиозния опит на павликянството "петимата царе" са наследство от петобожието в българското езичество, намерило своя графичен изказ в пентаграмата. В украсата на плочките на пръстените от Първото българско царство "най-разпространени са два сюжета: птица с разперени криле и глава в профил, толкова схематично изобразена, че не може да се разбере орел ли е или гълъб, и "пентаграма" - звезда с пет лъча, изписана "без вдигане на ръката"19. Тя присъства върху костеното рогче от Плиска, върху мраморна колона от Плиска и в рисунка графит от Преслав, представяща сцена с лов на тур20. В последния пример пентаграмата е изписана до фигурата на куче и този факт може би стои в някаква връзка с жертвоприношението на пет кучета в ритуално погребение при Плевен, датирано в периода VІ-VІІ в.21

На този етап на реконструкцията моделиращата функция на петобожието не е съвсем ясна, но е доловима нейната всеобхватност при организацията на времето (зимните месеци в плеядния календар), пространството на култовото средище (Куси Петко с четирите патерици, "петте могили" и "петте кладенци"), съответни на кумири или релефи. На езиково равнище "Петко и петимата" ("пет-шест бога") могат да се представят чрез производните от нарицателното "бог": Бог (бащата), Богиня (майката) и трите им деца - близнаците Божичи (синове на Бога) и тяхната сестра (дъщерята на Богинята), а шестият, който им противостои, е Убог. Еднаквостта на модела за формиране на пантеона по цялото етническо землище (според цитираните фолклорни извори) не буди съмнение, което ще рече, че етногенетичният процес е протекъл интензивно още в началото на езическата епоха. Все в тая връзка стои и "фолклорната претенция", изказана в предания, легенди и песни, за първенствуващата роля на Златовръх планина до Прилеп над Света гора на Атон, а впоследствие и ролята на Витоша като обиталище на тристата свети отци на българската земя, присъдена й в историко-апокалиптичните текстове на ХІ-ХІІ в. Активизиращи представата за "свещената планина", присъща на заварени и пришълци, същевременно Златовръх и Витоша са обиталища и на "петте бога", далечен отглас от което са двете странни песни за Петко (Пейо) - и "смешната", и величалната.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Рыбаков Б. Язычество Древней Руси. М., 1987, с. 416. [обратно]

2. Петканова Д. Народното четиво през ХVІ - ХVІІІ век. С., 1990, с. 390. [обратно]

3. Вж. Галковски Н. Борьба християнства с остатками язычества в древней Руси. т. ІІ. М., 1913, с. 100. [обратно]

4. Василиев А., Татяна Силяновска-Новикова, Николай Труфешев, Ива Любенова. Каменна пластика. С., 1973, с. 442. [обратно]

5. Захариев С. Графико-историко-статическо описание на Татарпазарджишката кааза. С., 1970, с. 78. [обратно]

6. Миков Л. Изображения на ръка в българския пластичен фолклор. // Български фолклор. 1988, 1, с. 3 - 28. [обратно]

7. Моллов Т. Мит - епос - история. В. Търново, 1997, с. 156 - 214. [обратно]

8. Петко и Стоян са най-представителните имена за българите през Възраждането, то е избрано дори за Нероден Петко от приказката "Свекор, свекърва и снаа или крайната простота", записана от Кузман Шапкарев в Охрид (СбНУ 8, с. 65). [обратно]

9. "Поп Никола от Битоля" и "Два Кодоша" се срещат в хумористична песен от Кюстендилско (Любенов, П., Самовили - самодиви. 1891, с. 112). [обратно]

10. Шкорпил Х. и К. Могили. Пловдив, 1898, с. 146. [обратно]

11. Вж. Заимов Й. Български именник. С., 1988, с. 178. [обратно]

12. Велков И. Стари селища и градища по долината на река Вит. С., 1927, с. 42. [обратно]

13. История на Стара Загора. С., 1966, с. 38. [обратно]

14. Сам един от носителите на емблематичното за българите име през Възраждането (да припомним и Петко Страшника от "Хайдути" на Христо Ботев), Петко Славейков е проявил траен интерес и завиден усет към фолклорната памет на своя народ. Специално за преданията, свързани с имена на местности и селища, ние разполагаме и с едно красноречиво свидетелство на негов съвременник, отбелязал в приписка към аджарски дамаскин от 1668 г.: "Да се знае кога дохожда Петко Славейков в село Голяма Раковица, та писа на Спасова могила, Росена, Транливец, Садината, Циганка, Челебиовец, Драгойчовец, Раделово, Кроище, манастира на Богородица, Райковец, Коренливец, Арамиец, махала Белица, Поибрене, Каменица, Смоуско. И друго пита за местата кое какво викат, Пенето Петров, Бунище. Летото беше 1886, месец септемврий, 11 ден" (Писахме да се знае. С., 1984, с. 216). В първите следосвобожденски години, без да чака приканването на Иван Шишманов, се е заел с непосилната задача да събере изчезващите трохи на фолклорната историческа памет и пръв се докосва до чудото на Спасова могила, станала известна по-късно чрез едноименния разказ на Елин Пелин (Голяма Раковица е съседно село на Байлово). Проявил съмнение към казаното от свещеника в Стара Загора, той е намерил за целесъобразно да публикува записаното предание. [обратно]

15. Иречек К. Пътувания по България. С., 1974, с. 433. [обратно]

16. В доклада си от 1612 г. Петър Солинат съобщава, че изпратени от него свещеници покръстили "голям брой хора от същите павликяни в две селища близо до Филипопол: едното наречено Калаброво и другото Ново село" (вж. Документи за католическата дейност в България през ХVІІІ в. С., 1993, с. 15). [обратно]

17. Моллов Т. Мит - епос - история. В. Търново, 1997, с. 97, бел. 35. [обратно]

18. Стара българска литература. Т. 1. С., 1981, с. 308. [обратно]

19. Станилов С. Славяните в Първото царство. Варна, 1986, с. 83. [обратно]

20. Овчаров Д. Български средновековни рисунки графити. С., 1982, табл. 1, 51, 79. [обратно]

21. Ваклинова М. Погребения от периода на Великото преселение при Плевен. // Проблеми на прабългарската история и култура. С., 1989, с. 129 - 142. [обратно]

 

© Анчо Калоянов, 1999
© Издателство LiterNet, 06. 11. 2002
=============================
Текстът е публикуван В: Анчо Калоянов "Старобългарското езичество: Мит, религия и фолклор в картината за свят у българите, В. Т., 2000.
Текстът е публикуван В: Литературата, кн. 1 (9), 1999, с. 107-114.

Четен на: Научна среща "България - Македония: Литературата - допири и конфликти. София, юни, 1999 г.