Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЮНАШКАТА ПЕСЕН "МАРКОВО ОРАНЕ" И ГРАНИЧНИТЕ ОКОПИ ОТ ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

Анчо Калоянов

web | Старобългарското езичество

В единствения засега опит за история на българския фолклор, който принадлежи на Петър Динеков, още при характеристиката на първия период от VІІІ - ІХ в., макар да се посочва, че "нямаме преки данни, че през този период е била развита епическата поезия", в бележка под линия се прави уговорка: "Този въпрос обаче заслужава по-специално разглеждане с оглед на някои архаични теми и мотиви, които се откриват в песните за Крали Марко".1 И наистина, съществуващото по традиция схващане, че доколкото в юнашките песни е отразено турското нашествие като свършен факт и са възпети като герои последните балкански владетели (Момчил, Вълкашин, Марко, Мирчо и Шишман), дотолкова тяхното създаване трябва да бъде отнесено именно към ХІV - ХV в., не издържа на критиката от гледище на новата концепция за възникване на епоса при прехода към държавност, а също така не може да обясни наличието на ред архаични сюжети и образи в тях. По всяка вероятност турското нашествие на Балканите и носталгията по загубената държавност в последвалите векове се явяват в ролята на подбудител за вторичен разцвет на юнашкия епос на българи, сърби и хървати, който е възникнал много по-рано. Това твърдение за нашите юнашки песни се подкрепя от някои старинни черти, определяни като прабългарско наследство: децата юнаци, девойката юнак, крилатия кон.

Записан едва през ХІХ-ХХ в., нашият юнашки епос е отражение преди всичко на живота на средновековното феодално общество и епическият герой е идеалният рицар, верен васал на своя сюзерен, защитник на традицията, бранител на целостта на етничното землище в ролята на "граничар". Последната му функция го приближава до образа на главния герой на византийския епос Дигенис Акритас (акритите са воини феодали на гранични земи на империята).

Приемем ли, че героичният епос възниква при прехода към държавен живот на етноса и че той се явява израз на самосъзнанието за мястото му сред другите народи, то нашият юнашки епос в сравнение с епоса на другите балкански славянски народи, с които дели общи герои и сюжети, трябва да е по-ранен и да притежава старинни черти, които недвусмислено да сочат връзката му с българската държавност. Добри възможности за доказателство на тая теза намираме в юнашката песен "Марково оране", зад образната система на която съзираме вещен мир с определена датировка и самобитни черти.

Песента е позната в три записа от Софийско и Самоковско (СбНУ 43, с. 8, с. 111, СбНУ 53, № 43). Тя е сравнително кратка: по настояване на майка си Кралевики Марко оставя призванието си на епически герой, който "оди по друми и калдъръми", "кърви траже" или "кеседжия оди", и се залавя за мирен земеделски труд, купува железно рало и мали волове, за да храни майка си или сам "да руча сладки ручоци"; той търси нива сред широко поле, но не я намира и заорава Качански планини ("та разбута скали и камнье/ и покърти букови пенюги"), тесни клисури ("пресекло е той тесни дервене,/ пресекло е той равни друмове,/ па си оре у равни друмове") или цареви друмове ("та разора цареви друмове"); през Марковото оране нагазват изневиделица или въпреки предупреждението му турци ("три тури вери" с три синджира роби, три хиляди войска туре яничари или петстотин турци), които той потепва с ралото си. Краят на песента идва с поуката, че, роден да бъде воин, юнакът не може да измени на призванието си и да стане орач: "Нели ми се, мале, не поддава,/ не поддава я орач да бъдем,/ да си орем, та тебе да раним,/ нело, мале, кеседжия да съм,/ да си идем бойове да правим,/ да си одим по кралеви земи,/ да си идем земи да отимам". Тук, както и при Пенчо-Славейковия "Луд гидия", отреденото от бога не може да се запре или да се промени, в средновековното строго регламентирано общество преминаването от едно съсловие в друго, от воин рицар в земеделец се е разглеждало като нарушение на установения ред и е било недопустимо. Заораването на тесни клисури и пресичането на цареви друмове се представя единствено като следствие на нечовешкото в поведението на епическия герой. Според нас във финала трябва да видим опит за ново осмисляне на неясен вече сюжет, при който някоя от съставките е загубила съдържащата се по-рано извън нея информация в контекста на определени исторически обстоятелства.

В бележката под третия запис се сочи, че той е вариант "на известна във фолклора на южните славяни песенна творба на Крали Марко", чийто сюжет е познат на руските билини и на румънския фолклор, гдето орач е Груйо, а също така, че в българските хайдушки песни той се свързва с Татунчо.

Тъкмо последният факт позволява да видим в сюжета нещо "свое" за българската традиционна култура, пък и самата хайдушка песен допринася за разгадаването на семантиката му. Според Димитър Осинин (БНТ 2, с. 49) песента за Татунчо стои уединено и данни за такъв хайдушки главатар няма. Варианти на песента са записани в Софийско, Пловдивско, Шуменско, най-пълен от които е от Софийско (СбНУ 43, с. 414). В него нашественици са не турци, а татари, което отвежда още по-назад във времето. Ралото не може да заоре никъде другаде освен по царските друмове ("тамо се рало фанало,/ покара брезда дълбока,/ превръща бело камене"), ще рече, че то е предопределено само за такава оран. Пояснено е нещо съществено и чрез оръжието на Татунчо - тънка копралкя, направена от габърово дърво ("три дни го сече и деля"), под което той е седял на сянка със своята дружина от седемдесет и седем юнака. Отсичането (изтръгването, запалването) на необичайно дърво във фолклора означава край на цикъл, в случая седемдесет и седем годишния цикъл, чиято астрономическа основа е периодът на Халеевата комета. Името на хайдутина орач е омалително от Татун, в което наставката -ун е за подсилване на качеството, както е при Перун, Крачун, Горун, а "тат" се съдържа в имената на епическите герои Дете Татомирче и Дете Татуличе и в старобългарски език означава разбойник. Като цяло хайдушката песен за Татунчо орач предполага наличието на старинна ритуално-митологична основа.

Заораването е известен обичай у много народи, който се е практикувал при заселване в ново селище. Познато е при основаването на Рим и Константинопол, но подобно ще е било положението и при Плиска, ако съдим по големия вал на Външния град. Според Димитър Маринов (Избр. съч. Т. 1. 1981, с. 741-743) у нас заораването се е правело при заселване и при епидемии, което и подсказва отбранителните му функции. Както и при ваденето на нов огън, то се извършва от момци близнаци, близнаци трябва да бъдат и ковачите, изковали лемежа, воловете и дървото за ралото. Подновяването на защитната сила на граничната бразда е ставало ежегодно чрез обход в деня на общоселския курбан, при който се миросват гореми дървета или други отличителни знаци по граничната ивица (АрхКБЛ, с. Пчеларово, Кърджалийско, зап. Стойко Радинов). Сведение за подобна обредна практика откриваме и в предание за гроб при с. Стеблео, Дебърско, записано от Шапкарев (Шапк., Сборник от бълг. нар. умотворения. Т. 4. С., 1973, с. 35): овчари се врекли на един човек, че ще му дадат всички по седемдесет овце, за да изшета "до коде имат наше место, да ни оставиш по един нишан", и с нож в ръката той извървял всички места, ала когато доближил до мястото на овчарите, т.е. сключвал кръга, изскочили девет вълка, на които той изрязал нозете, но последният, с "подкината нога", го разкъсал. Тази подробност насочва към обреди около вълчите празници, с които се бележи началото на зимата по четириделния годишен цикъл, ориентиран по дните на слънцестоенето. Към идеи и представи от тоя род принадлежи и обхождането в кръг на зелените синори от свети Георги на Гергьовден като начало на лятното полугодие, при което той освобождава три синджира роби. За целта на нашата работа е важно да отбележим, че в коледни песни светецът се заменя от Крали Марко, който сред повехнала гора освобождава три синджира роби, пленени от турци. Тези примери ни дават право да твърдим, че в старинния пласт на българския фолклор заораването и неговият еквивалент обхождането в кръг по граничната ивица са свързани с началото на нов цикъл, знак за усвояване и потвърждаване на правото за владеене.

Ако от юнашката песен "Марково оране" отстраним края с отказа на епическия герой да бъде орач като опит за вторична мотивация, орането добива смисъл на прокарване на гранична бразда, преминаването на която без позволение е съдбовно и се наказва със смърт. Изрично е подчертано в песните, че пътищата и клисурите са "пресечени", т.е. заорани не по дължина, а напреко. Тъкмо под името "бразди" са известни и два от най-дългите гранични окопи от началните десетилетия на Първото българско царство във Влашката низина - Голямата и Малката Новакови бразди. Ломският вал от същото време в землището на село Замфирово, Михайловградско, по предание (БЮЕ, с. 799) се приписва на Марко ("Маркова обръщина"). С Марковото оране в народната памет се свързват и останките от вала Еркесия между Черно море и Марица, поради което се именуват Крали-Маркова оран в село Тракия, Старозагорско, и Крали-Маркови брезни в с. Поляна, Елховско (БЮЕ, с. 802). Специално внимание заслужава преданието от Оряхово (СбНУ 6, с. 133), според което Крали Марко се сдобил със сила и кон край Валовете, където се братимил с Дива-Самодива - Маркова посестрима - и бозал от майка й мляко ("една жена, на която циците били преметнати през раменете й"). С подобна външност се представят албастите в митологията на тюркските народи и локализирането на този персонаж към Валовете навярно е наследство от Испериховите българи. Това предание, както и много други от Оряховско и Врачанско имат своята опора именно в съществуването на трите западни окопа по тези места и едва ли могат да бъдат породени от присъствието на Крали Марко в битката при Крайова през 1394 г., както предполага Цв. Романска (БЮЕ, с. 41). Като признава, че не е ясна причината, поради която "Троянско се очертава като извънредно богат център на предания за Крали Марко", Цв. Романска в същия предговор подсказва, че решението трябва да се търси в примера с Маркова копия при Траяновите врата в Южна България, където Марко е изместил поради голямата си популярност друг герой. Ние само ще прибавим, че като известен още от античността, Траяновият път от Дунав за Бяло море през Стара планина през Троян не може да не е бил преграден с граничен окоп. Както се вижда, според наименованието си двата окопа във Влашката низина са дело на Новак, епически герой, познат и на румънците, а според преданията окопите са резултат от Марковото оране.

По проблемите за възникването и предназначението на валовете-окопи има обширна литература.2 Приема се, че са гранични и защитни съоръжения от VІІ-ІХ в., принадлежащи на българската държавна традиция. Според "Историческа карта на Първото българско царство" на В. Миков и Б. Христов те заграждат първоначалната територия на държавата и заедно с Еркесията, чрез която се присъединява областта Загоре по времето на хан Тервел, могат да бъдат отнесени към първите десетилетия на нейното съществуване. Съображенията за по-сетнешното изграждане на някои от тях, например за Еркесията, която според Рашо Рашев била изградена в началото на ІХ в., могат да се съгласуват с предложената датировка, ако се приеме, че територията от първоначалните десетилетия се е превърнала в т.нар. Вътрешна област. От север тази област била защитена от Северния бесарабски вал и Голямата Новакова бразда, която до днешния румънски град Турну Северин достига при Хинова праговете Железни врата на река Дунав. От запад и юг границата минавала по билото на Стара планина, чиито предпланини започвали от същите Железни врата, а по най-важните проходи били прокопани къси отбранителни валове. При Враца и Преслав през късното средновековие планината била позната под името Новак планина. Показателно е сведението, оставено ни от Янош Комароми от 1697 г.: "По средната част на тая планина едно време прочут разбойник на име Новак държал каменна стена и порта и защитавал проходите, за да не могат турците да идват по тия планини (срещу Преслав, бел. моя), и я наричат по негово име Новак планина, развалините на портата му са се запазили и сега".3

Досега изследвачите не са обръщали внимание на факта, че еднаквото именуване на "браздите" и на планината сочи Новак като покровител на тази територия в народната памет, преди всичко в епическата традиция, или пък че границата е негово дело и той е нейният пазач. За мястото на границата и проходите през нея в пространствения модел за света, изграден във фолклорната култура на българите, свидетелства една песен на буенец от Аспарухово, Варненско, дервенджийско село в Източния Балкан (ДЮДК, 65): "Банко книга дофтаса/ да иде Банко на софер,/ покрайнини да варди,/ покрайнини, вратници".

В нашите юнашки песни Новак има "епизодична" роля като помощник на Марко (БНПП 1, с. 427), единствен сред епическите герои той (или Гюро) е ковач и кове Марковата сабя. Среща се и в коледни песни: стар Новак се е запил в Дрянополе, където получава вест, че се канят да го убият триста турци; той ги пресреща и ги посича (АрхКБЛ, с. Попина, Силистренско); Крал Радослав калесва на стрижба стар Новака за староя и Дели Марко за побратим (ССБ, 317, с. Дебово, Никополско); Витец Янко със сина си Груйо отиват у Новак механджия в Ново село - Ене село (СбНУ 3, с. 15, с. Връбница, Софийско). За отбелязване е, че в Силистренско и Никополско има малки погранични валове. Напоследък в една нова монография за хайдутите и клефтите в балканския фолклор Миодраг Стоянович (цит. по рецензията на Ст. Стойкова, Бълг. фолклор, 1985, кн. 3, с. 126-130) тълкува образа на Новак "като персонификация на едно латинско название" - bellator novus - за новия византийски войник от славянски произход, възникнало по време на борбите на империята срещу българи и араби от VІІ до Х в. В сръбските хайдушки песни за Новак авторът открива топоними от източната част на Балканския полуостров. Топонимът Дебелец се среща в близост до окопи в Източна Стара планина (с. Аспарухово и с. Риш), както и до южния край на Хаинбоазкия проход, но името Новак по най-естествен начин се свързва с "нов" и с "начало" във времето и пространството (заораване, порта-вход, Ново село), а също тъй съответства на изискването епическият герой да е млад (дете, юноша), откъдето идват нарицателното "юнак", децата юнаци и лични имена като Момчил (от "момче")4 и Дойчин (от "дете"). Историческите Новаковци от ХІV век насетне само са потвърждавали нещо, което вече е съществувало във фолклорната традиция или пък за него е било оставено място в решетката на семиотизираната средновековна култура.

Не само браздите, но и портата е дело на Новак, както личи от приведеното по-горе предание в бележка на Янош Комароми. Навярно се има предвид известната Сидера или Железни врата, проход с неустановено окончателно местоположение в Източна Стара планина. Засвидетелствана е Демир Капия при Котел, при която има окоп, а в този район се намира и изчезнало селище с име Новачка. Железни врата-Демир Капия е митопоетичен топоним в пространствения модел на света, най-вероятно донесен още от Испериховите българи и оставил следи както в именуването на множество важни проходи в българското землище, тъй и в обредния фолклор и епоса.5 В песен от Северна България (СИБ 1, № 181, № 731, ССБ, № 698), чийто първи вариант е публикувал П. Безсонов (Болгарские песни, 1855, с. 110), неназован с лично име персонаж, навярно воин, в монолог моли Северина да попази Северград, докато дойде, защото го вика Демир Капи войвода (или паша), който вместо да го дари с хранен кон, му дава тънка мрежа и с нея улавя в бял Дунав триста глави юнашки. Пак от тези краища (СИБ 1, № 382) е лазарската песен за пътуване по Дунав с катърги от Варна и Каварна чак до Златна ябълка, което прави още по-вероятно предположението, че в песента за Северграда и Демир Капи войвода се има предвид средновековният Северин и праговете при Железни врата. Според юнашките песни Дете Татуличе е завардило Демир Капия (СбНУ 43, с. 93 - 94), на Демир Капия пият вино дванадесет делии (СбНУ 53, № 367, от Вакарел) или пък присъства в клишето "и ракия от Демир Капия" (СбНУ 53, №№ 166, 603, 604, 605, 607, 639). Записани са и предания (БНТ, 11, с. 103, СбНУ 53, с. 936), в които Марко с коня си живее в пещера до Демир Капия в Ениджевардарско.

Мимоходом ще се спрем на юнашката песен "Грую /Марко/ пази клисури /дервент/", позната в доста варианти. В един от най-рано публикуваните (СбНУ 2, с. 114, от Прилеп) Гюро пази четири друмове и Качански клисури - "той ми седел на висока кула,/ дене, нокье она не заспивал,/ нищо живо лошо не припущал". Очевидно Марко Кралевики заорава Качанска планина именно заради популярността на Качанските клисури. И зад този сюжет стои конкретен вещен мир от определена историческа епоха. Ив. Шишманов в "Стари пътувания през България" (СбНУ 4, с. 372-373), като привежда впечатленията на пътешествениците за т.нар. Траянов друм от Белград през София за Цариград за сигурността на проходите и начините на охраната им, пише, че дервенджийството като институция в Османската империя унаследява византийските армартолства, познати у нас като мартолоси, а в Законника на Стефан Душан като краищници. По свидетелствата на пътешествениците от ХVІ в. стражите стояли на височини над пътя, за да следят непрестанно движението по него, известявайки на пътниците чрез биене на тъпан, че са забелязани или че пътят е чист от разбойници. Озадачава сведението на Стефан Герлах за клисурата между Вакарел и Ветрен: "...на две места имаше стражари, които удряха на тъпанчетата и при това играяха", което може да бъде обяснено с присъединяването на някакви обичайни практики към деловите задължения на дервенджиите. Топонимите Големия Мартол и Малкия Мартол за местности в близост до граничния окоп Пряградата в землището на село Аспарухово, Варненско, навеждат на мисълта, че мартолусите са съществували от най-ранно време и в българската държава и че дервенджийските селища ще са имали твърде важна роля за възникването на хайдушкия (разбойническия) епос, а вероятно и за самия юнашки епос.

Установената от изследвачите замяна на имената на Новак и Груйо с името на Марко в предания и юнашки песни, чиято основа е заораването на гранични бразди и опазването на границата от нашественици, позволява да поставим още веднъж въпроса за генезиса на образа на главния герой на епоса на българи, сърби и хървати Крали Марко.

За пръв път у сърбите се споменава в бележка от 1547 г. за сляп войник, който пее песен за Крали Марко, след това у хърватите чрез поемата "Риболов" на дубровнишкия поет Петър Хекторович, отпечатана през 1556 г., става известна една бугарщица за Крали Марко и брат му Андреаше, а най-подир от пътеписа на Мелхиор Безолт от 1584 г. научаваме, че по предание в клисурата между Ихтиман и Ветрен се е бранил дълго време от турците последният господар на България, наречен Марко Кралевич, когото заедно с рицарската му дружина селяните и досега възпяват в една наследствена песен. От тези свидетелства се прави извода, че до средата на ХVІ век и в трите етнични традиции вече е съществувал епосът за Крали Марко и то като южнославянски епос. Но ако потърсим отговор на въпроса защо именно по това време била забелязана песента на слепия войник, наследствената песен и най-вече отпечатана бугарщицата за Крали Марко, ще открием особената роля на далматинската литература и култура, която тъкмо през същия век преживява един уникален разцвет, преминава от латински на хърватски език, открива народната песен и идеята за славянската общност.6 От значение е успоредяването на този разцвет със "златния век" на дубровнишката търговия на Балканите.

Литературната поезия в Далмация на народен език се е появила в края на ХV в. в Сплит, Дубровник, и малко по-късно на остров Хвар, изпитвайки влиянието на народните песни (нимфите били преименувани във вили). За интереса към фолклора съдим и по споменаването на героите от епоса Сабинян Янко и Змей Огнени Вук в едно сатирично стихотворение на Доминко Златарич (ок. 1555-1609 г.). Съвременници на Петър Хекторович (1487-1572) били известният поет Мавро Ветранович (1482-1576), писал сатири против владетелите, които отказвали да помогнат на поробените от турците балкански народи, и известният сред историците на венецианска Далмация и Дубровник Лудовик Церво-Туберон (+1527 г.), който писал с похвала за сръбския епос, за Косовския бой, за Милош Обилич и княз Лазар. Съдбата на славянството вълнувала и Винко Прибоевич от остров Хвар, който отпечатал във Венеция произнесената си през 1525 г. проповед "За произхождението и последвалите деяния на славяните", призовавайки славяните към единство от Адриатика до Москва. Имайки предвид тези прояви на далматинската култура, И. Н. Голенищев-Кутузов пише, че "антиотоманската тема звучи у Шижгорич, Марулич, Ветранович, Транквил Андроник с трагичен патос, несвойствен за поетите на Запад", които "отдалеко гледали на съдбовните балкански събития, докато в същото време южните славяни били техни свидетели, участници и жертви".

Някои черти от развоя на литературния процес в Далмация през ХV-ХVІ век напомнят черти у нас през ХVІІІ-ХІХ в. с откриването на фолклора и възприемането на образи, идеи и мотиви от него, при което фолклорните творби се въвеждат чрез публикациите в ново естетическо битие,7 а когато те не отговарят на пожеланото, на предварителната нагласа за форма и съдържание, биват редактирани и допълвани ("Цар Иван Шишман на Софийско поле", "У Недини слънце грее" и др.). В крайна сметка от фолклора се взема и вижда онова, което съответства на изискванията за художественост, на потребността от славно минало и примери за подражание, за да се изгради поведенчески модел от нов възрожденски тип. В тази светлина трябва да видим и откриването на песните за Марко през ХVІ век. Посланици, книжовници, поети и търговци виждат и чуват онова, за което вече са подготвени. А ако не го открият, могат да го додадат, да прибавят. Показателни са обстоятелствата, при които стават възможни публикациите на първите фолклорни текстове и подборът им.

Песента за Крали Марко и брат му Андреаше, публикувана през 1556 г. от Петър Хекторович, е привличана преди всичко във връзка със спора около бугарщиците. Според поемата поетът е пътувал по островите на далматинския архипелаг заедно с двама рибари, към които той, патрицият от остров Хвар, се отнасял дружелюбно и се интересувал от живота на народа и неговия фолклор, поради което включил в "Риболов" две бугарщици и една обикновена народна песен. В първата Крали Марко и брат му Андреаше хайдутуват, открадват три коня, при подялбата им се скарват за третия кон и Марко убива брат си, който го моли да не казва на майка му за смъртта, а да я представи като смърт-сватба, залюбен в чужда земя от девойка, и го съветва да го повика на помощ, ако го нападнат разбойници. Както се вижда, песента е вариант на баладния мотив "делба на двама братя, скарали се заради неразделими коне и соколи", присъщ според Михаил Арнаудов8 на българския фолклор, при който благополучният изход се мотивира с необходимостта от братска взаимопомощ. Кавгата за кон и сокол (конят-сокол), както и временната смърт на единия от близнаците-братя, загатната и в бугарщицата, предполагат българския шаманизъм за старинна основа на баладата. Във втората бугарщица войводата Владко Удински преследва с хитрост войводата Радосав от Сиверин, като заръчва на слугите си да убият пленника. Според Сьоренсен става дума за Турну Северин и близкия Бдин. Историческата основа на песента виждаме в средновековните феодални разпри и наказване на непокорен васал, когото залавят с измама. В третата песен девойка вика от Дунава към Шишман, че двамата кралевици, братята Андриаш и Лазар, които не са се върнали от боя, не са убити, а са пленени и отведени при Баязид. Тук отново се появява мотивът за братската любов - Андриаш се моли не толкова за себе си, колкото за брата си, като се кълне, че повече няма да бъде воин, а ще се покалугери в Света гора.

Направен по необходимост по "Българските народни песни" (1959) на Йордан Иванов, прегледът на трите песни показва, че не само по форма (бугарщици), но и по мотивите и по персонажите си те отвеждат все към източните краища на Балканите, към събития от нашата история. Най-общо, трите песни възпяват братската любов и взаимопомощ, кризисното време на междуфеодални разпри и турското нашествие. В двете от тях герой е Андреаше, при това веднъж той е брат на Крали Марко, втори път - на Лазар. В тази явна противоречивост виждаме залог за достоверност, автентичност на записите. Предпочитанието към герой с това име сред самите певци, информатори на Петър Хекторович, може да бъде обяснено с пребиваването на Андрей, брат на историческия крал Марко, в Дубровник след гибелта на последния. Все пак не толкова животът на народа, колкото животът на кралете и феодалите (воеводите), което е и историята според тогавашните разбирания - ето кое е интересувало патриция от Хвар Петър Хекторович. И този интерес е извикан на живот от идеята за славянската взаимопомощ, а отпечатването на песните цели поуката от историята и запазването на спомена за миналата слава и изгубената държавност на балканските народи. Интересът към българските земи проличава явно и едва ли е случаен, но засега липсват по-конкретни данни за причините, които са го породили. Известно е, че Висарионовият Патерик от 1346 г. се намира в манастир на остров Крк в Северна Далмация и пренасянето му там след гибелта на българската държава може би е свързано и с някоя човешка драма на български книжовник от времето на цар Шишман.9 Прочее, видно е, че трагичните събития в българската история в края на ХІV век били познати и навярно са предизвиквали съчувствие. Поетите и историците на Далмация били действени възрожденци, пътували до крупни тогавашни политически и културни европейски центрове, проповядвали славянската идея. Те подготвили почвата за разбиране, че поробените народи трябва да бъдат покровителствувани и търсени като съюзници в надвисналата за Средна Европа османска опасност. Навярно техни читатели и слушатели на пламенните им проповеди са били търговците и онези посланици, които били славяни по произход, преминали през ХVІ век по пътя от Виена за Инстанбул или най-малко преводачите, които неизменно ги придружавали, били запознати с тях. Сред посланиците Шишманов изрежда доста на брой славяни по произход (СбНУ 4, с. 384 - Курипешич, Петанчич, Вранчич, Креквиц). А чехът Вратислав от Митровица, придружил австрийския посланик Креквиц, знае, че българите са славянски народ, дошли от Волга, които не се бояли от гръцките императори, но турската сила дошла по-голяма от тях и сега претърпяват едно усилено и тежко иго (Ив. Шишманов, Стари пътувания през България, СбНУ 6, с. 174).

Придружавал е посланическа мисия и Мелхиор Безолт, който пръв през 1584 г. съобщава за песен за Крали Марко у българите между Ихтиман и Ветрен. Тази вест по повод на впечатлявалата векове пътешественици т.нар. Траянова порта, която в наше време е известна само с името Маркова капия сред местното население, обаче се предхожда от вестите за предания в други пътеписи относно портата, прохода и селищата от двете му страни, затова ще ги подредим по години с оглед на все същия въпрос за отношението между записвач и фолклор.10

През 1550 г. венецианецът Катарина Зен бележи, че като минали Капидервент, намерили развалините на замъка на Марко Чернович и според Петър Мутафчиев става дума за т.нар. Маркова механа. Старата порта със свод се казвала "Портата на Романия", а за самия Марко Чернович, името на когото Шишманов смята за прегрешено вместо Марко Кралевич, Катарина Зен пише, че бил господар на цялата околна гора и живеел на тоя друм от грабеж, поради което турците много се боели от него, но бил заловен и главата му отсечена.

През 1553 г., само след три години, славянинът Антон Вранчич пише за село Клисура, че са го наричали Клисура на Новак Дебели или на Марко Кралевич. Заедно с Антон Вранчич пътувал немецът Ханс Дерншвам, у когото село Клисура е Новак Дервент или само Новак (а по турски Капи Дервент), тъй като "принадлежало на един местен княз, когото жителите зовели Новак", но по друг повод казва, че по тези места "Новак, един българин, и Марко Крайович" оказали на турците съпротива дълго време.

През 1568 г. заедно с второто посланичество на Антон Вранчич пътувал Марко Пигафет. От него знаем, че село Клисура се е наричало Порта на Новак Дебели, деспот на България, който построил портата, за да прегради пътя на турците и храбро се бранил по тия места.

През 1578 г. Стефан Герлах бил слушал да се разказва, че над тия места (при описанието на Ново село, тур. Еникьой) властвувал "български деспот Новак Дебели".

След Мелхиор Безолт през 1591 г. минава Вратислав от Митровица и той споменава, че по тези места князът (без лично име) на България имал тук последното си местожителство.

Ето какво е окръжението на вестта у Мелхиор Безолт за Крали-Марковата песен у българите. Приведените сведения дават основание да се твърди, че до края на ХVІ век все още основното име, с което фолклорната традиция обвързва прохода, портата и селата заедно с околността, е Новак, докато по устен път до нас достига само Марко - Маркова капия и т.нар. Маркова механа. Образът на Марко през следващите векове имал подкрепата на юнашката песен, която не възпява Новак като борец срещу турските нашественици, т.е. Марко Кралевики съответствувал на духа на времето, затова се наложил в своеобразния двубой с Новак за патронажа над портата и прохода. Според нас дял за това имали и самите пътешественици, които живо се интересували от историята на тукашните земи, търсели веществени следи от античността, разчитали надписи, отнасяли със себе си отломки от т.нар. Траянова врата, питали за Орфей и неговата планина, били недоволни от познанията на местното население. Търсейки потвърждение на прочетено или чуто отпреди пътуването, пътешествениците са могли да "подведат" информаторите си и от Марко Чернович и Марко Крайович (като имаме предвид, че хайдутите са били наричани "краювци", а пограничните стражи "краищници", дочутото Крайович може да не идва от Кралевич) Марко станал Марко Кралевич, този същият, за когото вече пеят хървати и сърби или когото би следвало да възпяват покорените балкански славянски народи - "последният владетел". Тъй представителите на високата култура открили във фолклора онова, което смятали, че трябва да съществува или по-скоро дали завършен исторически вид на един старинен образ, дали подтика, а останалият път към познатия образ на Крали Марко бил изминат от професионалните и полупрофесионални певчески школи за изпълнители на юнашкия епос. Но и в тази теза е важно какво е предложила самата фолклорна традиция. При наличието на крайно оскъдните сведения за времето, когато епосът с предходния епически герой се превръща в епос за Крали Марко, определянето на Крали-Марковата песен като "наследствена" придобива значителна стойност. Самият пътешественик добавя, че те я пеят на "хърватски език", ще рече, че той дори я чул. И други сред пътешествениците бъркат езика на българите и го обявяват ту за илирийски, ту за хърватски, но тъкмо в опозицията "хърватски език" - "наследствена песен" още по-категорично се подчертава, че песента е "своя си", собствено притежание, унаследена от традицията, а не донесена от пътуващи епически изпълнители (слепци-гъдулари и просяци). Именно като тукашна и непрофесионална тя е свидетелство за правдоподобността на преданието, че тук се е бранил срещу турците последният господар на България Марко Кралевич, в клисурата между Ихтиман и Ветрен, заради което селяните го възпяват в своя песен.

Макар селищата около клисурата да попадат в източния край на областта, където е най-силно развита епическата традиция, за наследствена песен може да се смята известната коледна песен за трима юнака, които пият в механа и се надхвалват кой може да убие Люта Змия троеглава, запряла царски друмове, три клисури или дервене Василиски, отнасяща действието на Марко и неговите побратими към прохода Василица между Ихтиман и Ветрен (и друмът е познат като царски, и проходът като Василица, че и клисурите дори са три: Солу дервент, проходът на Суки и проходът при Петрич). Най-ранният запис на тази песен е публикуван от Миладинови (113, от Панагюрище), в който три делии Дели Петър, Дели Марко и мало дете баш Груица са в Ново село и царят ги вика да отрепят Люта Змия, запряла царюви друмове. Пак от селища в подножието на Средна гора произхожда записаната от малоазийски българи в село Арковна, Варненско (личен запис), песен, в която юнаците са Богдан Юнак, млад Новачко и Дели Марко с Шарка коня, а Люта Змия е запряла три клисури. От Софийско са останалите варианти: в механа дренополска три делии млад Груица, Андреашко и Бабан банко юнак Марко правят облог кой ще погуби Люта Змия, запряла три клисури (СбНУ 2, с. 9); Витец Марко и Груйчо дете от механа излизат на двубой с Люта Змия в дервене Василиски (СбНУ 5, с. 6); Дете Груйо, Витец Янко и Дели Марко се борят със змия троеглава (СбНУ 43, с. 103). Същият мотив се среща и в лазарска песен от Софийско (СбНУ 2, с. 19) и в същинско епическо изпълнение в десетерец (СбНУ 43, с. 104) - Марко добър юнак с дружина от тридесет юнаци отива на двубой със Змия Тройоглава, която е запрела цареви друмове и тесни клисури. Доста показателно е, че в нито един от изредените варианти не се среща Крали Марко, а Дели Марко, Бабан Марко, Марко добър юнак, Витец Марко.

Песента има за старинна основа мита за двубоя между Змеебореца и Змея на дълбините, който има календарно повторение в началото на всяка нова година. Локализирането на този двубой в прохода на Суки през античността, в сетнешната Българска клисура (Х-ХV век), прохода Василица или Портата на Романия (ХVІ-ХVІІ век) трябва да разглеждаме като резултат от важната роля на прохода между Ихтиман и Ветрен в живота на Балканите от античността до късното средновековие. В частност, за етничното землище на българите пътят от Белград през Средец-София за Цариград-Истанбул, който минава през клисурата, разделя България на Горна и Долна Мизия, а това, взето заедно с топоними като Средец и Средна гора, определя мястото й като средищно. В своя летописен разказ от края на ХVІІ век Поп Петър от село Мирково в този край си служи с означението "сред земя" за мястото, където се намира ("та дойде до средземя"). Средец се мисли и за средина на България в сведението на арменски историк за похода на Василий ІІ през 986 г.11, в който решителната битка се разиграла в Българската клисура. Средец, Средна гора и Българската клисура съчетавали "граница" и "средище", което от гледна точка на митопоетичната традиция се явява идеално място за локализиране на змееборческия мит за мащабите на цялото землище. Приемствеността между Античността и Средновековието относно значението на прохода също така спомогнало да се задържи представата за Царския Змей (Змея Василиск), обитател и пазач, противник на Змеебореца, който бил възприет от българите под името Люта Змия троеглава. За този персонаж като реалия в средновековното съзнание, обвързан именно с прохода Василица, косвено можем да съдим по сведението, според което в нощта преди решителната битка през 986 г., в която Василий едва се спасил при разгрома, една преголяма звезда се явила от изток, прекосила небето, огряла със силна светлина целия стан и паднала при самия му западен окоп, разбивайки се на хиляди искри. Метеорът бил изтълкуван като лошо знамение навярно и защото на метеорите и кометите, смятани за опашати звезди, била приписвана змейска природа, т.е. че Змеят Василиск, стопанинът на прохода, чрез метеора демонстрирал своето неприязнено отношение към византийската войска ("нападнал я" в ограденото от нея пространство, което обаче се е намирало във владенията му). Може би с мислимото (вярваното) присъствие на Лютата Змия в прохода, което може да става опасно в определени дни или часове на деня, трябва да си обясним "играта" на стражите, което видял Стефан Герлах.

Колкото за предшественика на Крали Марко като Дели Марко, Витец Марко, Марко добър юнак или Бабан банко юнак Марко, след Евгений Тодоров, който пръв посочи крепостта Маркипетра като съответствие на многобройните Маркови камъни (според него крепостта трябва да се търси в близост до София и предлага крепостта при Траяновите врата), ще добавим и неизползваното сведение за село Марково, където през ХІІІ век е писано Добрейшовото евангелие. Според Йордан Заимов село Марково се е намирало югозападно от Пирдоп и не е далече от крепостта Петрич, построена на третия проход от Тракия към София, което може да хвърли светлина върху избора на името Петър за един от юнаците-делии във варианта на коледната песен от Панагюрище.

Марко е герой и на една митична песен, пята на коледно хоро в западните краища, в която той принуждава Вида Самовила да пусне заключените от нея води на връх планината. В основата на песента стои календарен мит за победата на лятото над зимата, прикрепен към пролетното равноденствие, откогато денят започва да се увеличава. Той може да се разглежда и като антично наследство, свързано с култа към бога Марс, воин и земеделец, чийто християнски възприемник виждаме в образа на свети Георги. Във всеки случай, в много от народните обичаи и обреди през марта виждаме остатъци от обреди за начало на година, доколкото с месец март, посветен на Марс, е започвала и римската Нова година. Така например на Благовец в село Шипка, Казанлъшко, дрънкат ръжена с огрипката и викат: "Бягайте зъми и гущери, че иде Дели Марко с топуза!" (Мар. 1, с. 528).

Месец март е известен в югозападните краища и с името "мартин", а и "мартолското" във функциите му на персонаж, прикрепен към началото на годината или полугодието, оформят в Марко чертите на съперник на Новак. Би могло да се мисли дори, че Марко-Мартин се е наложил в процеса на балканизацията ("романизация" и "ромеизация") на българската митопоетична традиция, при който процес "град" бил заменен с "хала", "змей" с "ламя", "езически" и "погански" с "елински", първоначалният владетел-езичник цар Слав с цар Костадин, а Новак с Марко, който през ХVІІ век поради изтъкнати вече причини бил историзиран и прикрепен към историческия крал Марко от Прилеп.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Динеков П. Български фолклор. С., 1972, с. 190. [обратно]

2. Рашев Р. Старобългарски укрепления по Долния Дунав (VІІ - ХІ в.). Варна, 1982. [обратно]

3. Маджарски пътеписи за Балканите (ХVІ - ХІХ в.). С., 1976, с. 41. [обратно]

4. Бадаланова Ф. За произхода и значението на няколко славянски названия на епически персонаж. // Български фолклор, 1984, кн. 4, с. 35 - 46. [обратно]

5. Моллов Т. "Железните врата" - произход и място в пространствения модел на българския коледен цикъл. // Доклад на VІ нац. конференция на младите фолклористи, Копривщица, 1983 г. [обратно]

6. Голенищев-Кутузов И. Н. Литература Далмации. // В: История всемирной литературы, Т. 3, М., 1985, с. 416 - 424. [обратно]

7. Ничев Б. От фолклор към литература. С., 1976. [обратно]

8. Арнаудов М. Баладни мотиви в народната поезия: 1. Делба на двама братя. С., 1964, с. 194. В раздела със сръбски и хърватски варианти на баладата са публикувани един с размерите на бугарщица (с. 377) и един (с. 394) с герои Кралевичи Марко и брат му Андреаше. [обратно]

9. Николова С. Патеричните разкази в българската средновековна литература. С., 1980, с. 32. [обратно]

10. Мутафчиев П. Старият друм през "Траянови врата". // СпБАН, кн. 55, С., 1937, с. 54 - 57, 74 - 76. За Антон Вранчич вж. Немски и австрийски пътеписи за Балканите (ХV - ХVІ в.). С., 1979, с. 189. За Ханс Дерншвам: пак там, с. 242 и 264. За Стефан Герлах: пак там, с. 342 ("това място е нещо като ключ и порта за България и граница за Тракия"). Вж. и Ханс Хьонце, минал през 1673 - 1674, който пише: "твърде прославените Железни врата (от турците наричани Кюпридервент =Капидервент)", в: Немски и австрийски пътеписи за Балканите, ХVІІ - ХVІІІ в., С., 1986, с. 162. Пак там, на с. 122 в анонимно описание от 1671 г. се споменава "Железни врата". Пак там, с. 70, Георг Христофор фон Найчиц, пътувал през 1631 - 1634 г., именува планината между Капиджик и Ветрен с името Новак. [обратно]

11. Мутафчиев П. Пос. съч., с. 109. [обратно]

 

© Анчо Калоянов, 1990
© Издателство LiterNet, 06. 11. 2002
=============================
Текстът е публикуван В: Анчо Калоянов "Старобългарското езичество: Мит, религия и фолклор в картината за свят у българите, В. Т., 2000.
Текстът е публикуван В: Палеобалканистика и старобългаристика: Първи есенни национални четения "Проф. Иван Гълъбов", Велико Търново (ВТУ), 1995, с. 397-410.

Четен на: Първи есенни национални четения "Проф. Иван Гълъбов", Велико Търново, ВТУ, ноември 1990 г.