БЪЛГАРСКОТО ЕЗИЧЕСТВО - КАПИЩА, КУМИРИ И ЖРЕЦИ

Анчо Калоянов

web | Старобългарското езичество

Българското езичество почти два века (VІІ-ІХ) осигурява мирогледната основа на обществения живот на Първото българско царство, но досегашното схващане, че покръстването е и завършителен етап при етногенетичния процес, задължаваше наличните сведения за езически практики и представи да бъдат определяни етнично (прабългарски или славянски). По същество този подход отричаше съществуването му като самостойно явление. Подобно е положението и с българската митология, но многобройните примери с текстове на обредни песни по цялото землище, християнизирани по един и същ модел, дават основание да се мисли, че още до покръстването тя е съществувала като система в ролята на метаезик, чрез който е бил улеснен процесът на консолидация между трите етнични съставки. Близостта между религия и митология позволява да допуснем същото и за българското езичество. Взаимоотношенията между тях не са изяснени достатъчно; приемам, че митът, третиран като факт на светоусещането, на емоционалното вживяване на човека в ритъма на вселената, за да се получи желаното ниво на доверие към нея, намира своя най-откровен изказ в етничните (езическите) религии. Съвместната уредба на светските дела в държавата несъмнено е способствала и изисквала сближаването на видимите форми на религиозния живот на пришълци и заварени, а то от своя страна е водело до формирането на сравнително единен празничен календар и на общи култови средища. От така формулираната изходна позиция ще направя опит да разгледам наличните сведения за видимата (представителната) страна на езичеството - капищата, кумирите и жреците, като оставям без внимание изповядваните култове.

По обясними причини можем да се доверим само на ограничен кръг писмени паметници: Отговорите на папа Николай, Беседа против богомилите на Презвитер Козма, Синодика на цар Борил и отчасти на Чудото с българина.¹ Археологическите проучвания са твърде ценни, защото ни позволяват да видим езичеството отвътре, без помощта на коментатор, но като изключим култовите сгради и съоръжения в столицата Плиска или в близост до нея, редови езически светилища не са били изследвани системно. Твърде малко са използвани и данните от фолклора и от етнографията и една от целите на изложението по-нататък е да се защити целесъобразността на привеждането им в известност.

Трите думи "капище", "кумир" и "жрец", както и техните синоними "требище", "балван" и "влъхва", чрез които се означават светилища, идоли и свещенослужители, предполагат отношения на взаимообвързаност в една определена социолингвистична ситуация в периода, предшестващ фиксирането на старобългарски език в писмени паметници. Тъкмо това обстоятелство не ни задължава категорично да обвързваме произхода на съответната дума с етничната принадлежност на означеното от нея. А оставането на изброените по-горе шест думи в езика ни чак до новобългарския му период, което за "капище" и "кумир" отбелязва проф. Веселин Бешевлиев в "Първобългарите"², илюстрира органичното им присъствие в него и незаменяемостта им.

КАПИЩА. Названието "капищe" за езически храм - светилище отпреди покръстването - става известно от първите запазени преводи на свещените книги.³ В старобългарски думата е дошла от езика на Испериховите българи. Пак от преводите е известна думата "капь" в значение на "подобие, статуя", тъй че според наставката -ище "капище" означава място, където се намира статуя, макар да има случаи, в които тя се употребява и за идол: " капищата погански (са от) сребро и злато, уста имат, но не говорят (глаголят)" (Супрасълски сборник). Все пак наставката -ище показва продължителното й битие в езика на българските славяни, което ще да е резултат от съжителството между анти и прабългари. Думата се среща в Сказанието на Стефан Светогорец от ХV в., в ръкописни сборници със слова и поучения до най-късно време, позната е на Поп Пунчо⁴, който я пояснява с "елинска църква", а така също и на Стефан Захариев ("на един рът показват развалини от езическо капище, дето техните прадеди някогаж принасяли жрьтва по един жив елен, та и сега го наричат Еленина черкова").⁵

Останките от сгради с неизвестно предназначение от Плиска и Мадара се определят като капища.⁶ Те са почти с квадратен план, със стени, ориентирани по посоките на света, т.е. мястото на сградата бележи центъра на вселената в определен ден от годината (в момента на извършването на обредите), където минава космическата ос. Все същата старинна и по потекло езическа представа ни разкриват наши обредни песни, в които църквата се намира под едно дърво или от престола изниква дърво.

Спомен за съоръжения, подобни на капища, се пази в нашия песенен фолклор. Известната коледна песен за юнак-конник, който преследва сур елен със златни рога и сребърни уста, навярно има за основа жертвоприношение и някои от вариантите завършват със залавянето и посичането на елена във "вити стърги" или "платнен сарай" (дворец от платна). В позната по единствен запис, направен от Михаил Арнаудов, песен (СбНУ 38, с. 6, от Софийско) овчарче, за да завърне изгубено стадо, прибягва към едно твърде странно начинание - "на връх на Стара планина/ загради стърга каменна,/ нареди сребро столове,/ накачи сърма цадилки,/ нареди ведра ковани,/ па си застана край стърга,/ сас меден кавал засвири,/ сас златен званец задрънка", стадото му го зачува и идва, мома девица излиза, изнесла злато в паница и в златна чаша водица, закърмя го, а овца щерица (ялова) с жълтица на чело и безцен камък на гърло моли овчарчето да я убоде с малко ноженце, за да паднат три капки кръв; от трите капки кръв пламва ясен огън, от безценния камък изгрява звезда, която всички звезди надгрява, а финалът е още по-загадъчен - "цар си войници наслужи". В многобройни варианти на коледна песен предимно от източните краища лудо-младо съгражда сред зима по Коледа висок чардак, прави лък и стрела, с които, вместо да умери звезда в небето, прострелва мома. Специално внимание заслужава и кратка лирическа песен от Софийско (СбНУ 44, № 549): Янко гради златни самотвори двори, които при изгрев слънце сами се отварят, при залез сами се затварят, вътре е делия-девойка, която пее и води танец, приказвайки си, че се страхува не от царя, а от "милаго бога" - "кога гръми, да не ме загръми,/ кога треска, да ме не удари,/ кога сева, да не ме изгори". Както се разбира, "милият бог" е един езически гръмовержец. Връзката на градените от песенните герои съоръжения с някакви астрономически наблюдения личи по упоменаването на звезди и слънце.

В "Чудото с българина" вместо "капище" се появява "требище" - "и требищата (жертвениците) им разори". Едва ли става дума за два вида езически светилища (едните с идоли, а другите с жертвеници), доколкото в Отговорите на папа Николай идолопоклонството и жертвопринасянето се обединяват чрез едно място - отказалите се да приемат християнството "принасят жертва на идоли или пък свиват колене пред тях". От археологически находки са известни два типа жертвеници - преносими и издълбани в скала, които след Карел Шкорпил са познати предимно с името шарапташи (ИРАИК, с. 398-400). По време на студентски фолклорни експедиции в селища по долината на р. Русенски Лом бяха открити около петнадесетина такива съоръжения: в близост до шарапташа срещу средновековния град Червен има две свастики; до единия от намерените край село Чилнов - рунически знак, а при няколко - следи от дупки за колове и стълпове. Безспорно най-интересен е двойният жертвеник до Красен с две правоъгълни корита и две площадки - голяма и малка, оградени от изток със следи за седем кола в дъга и друга редица откъм юг, поради което може да се предположи, че са служили за определянето на дните и часовете, спазвани при жертвоприношенията. В близост до мястото има некропол от ІХ век, в един гроб от който са намерени бойна брадва, юзда и стреме. Описаните жертвоприношения в Чудото с българина, вече осветени от свещеник - поп, на най-хубавия вол, десет овце и десет свине могат да се извършат именно на подобна като при Красен площадка, а това идва да покаже, че шарапташите са служили и след приемане на християнството и че тяхно продължение са оброчищата, най-ранните от които са датирани от началото на ХVІ век. Димитър Маринов в "Народна вяра и религиозни народни обичаи" съобщава (с. 609, Суходол, Софийско) за обичай да се събира в един кюп кръвта на гергьовските агнета и на пренесения за общоселски курбан бик, който се отваря при задаването на застрашителни облаци, за да се гадае дали облакът е градоносен.

Все още пръснати по краеведски сборници са сведенията за т.нар. "еленски" или "елински" църкви, познати предимно в планински краища. Обикновено са на високи места около развалини на църкви, с оброчища, на които се принасят кръвни жертви (вол, агне) най-често на Илинден или Петровден. Свързани са с устойчива в своите варианти легенда за доброволна жертва на елен, който бил заменен с домашно животно поради неспазени правила за жертвоприношение. Известен е и топоним Елимска кукя от дарствената грамота на крал Стефан Душан за манастира Трескавец - "по пътя към Врачевец до Елимска къща (кукя)"⁷. Топонимът Врачевьць, обвързан с "елинска (езическа) къща", пък подсеща, че зад Църква Врачарница, Църква Марица, Църкви Тодорови в дивна гора Богданова, споменати в народните песни, стоят добре познати на някогашния средновековен българин езически култови средища.

КУМИРИ. Думата "кумир" от алано-осетински е преминала в старобългарски език чрез посредничеството на прабългарите.⁸ Най-ранната й поява е в Супрасълския сборник със значение 'идол', а от по-сетнешните паметници се среща в Беседа против богомилите и в Синодика на цар Борил. Докато Презвитер Козма повсеместно употребява "кумир", съставителят на Синодика при анатемата срещу иконоборците използва "идол", както е в гръцкия оригинал, а при друг случай превежда "идол" с "кумир" (същото място руският преводач превежда с "идол", въпреки че според М. Г. Попруженко е имал на разположение при превода от гръцки и българския текст). От контекста, в който Презвитер Козма използва думата "коумиръ", можем да установим какво означава: първо, те са антропоморфни изваяния от камък и дърво - "По-лоши ("горше") са от глухите и слепи кумири. Кумирите, понеже са от дърво и камък, нито виждат и чуват"; второ, на кумирите се покланят, в тяхна чест се извършват служби - "и едни подлъга да се кланят на кумири", "...идолослужене, магия, вражда...", "да се вардите от идолски треби". Наличието на кумири се потвърждава и от цитираното вече място от Отговорите на папа Николай ("принасят жертва на идоли или пък свиват колене пред тях"), а също така и от сведението за мраморен идол на богиня у българи езичници край Света гора Атонска от ХІ век.⁹ Изрази или пословици като "ще играе дървен (железен) господ", "от всеки пън светец не се одялва", "ще те бия до медна бога" косвено потвърждават, че в периода на българското езичество по нашите земи е имало някакви статуи, изваяния, подобия.

От Симеоновия "Изборник" е известна още една дума със значение 'идол' - "балванъ", която се смята за прабългарска заемка в старобългарски език (БЕР 1, с. 29). В новобългарски "болван" значи 'буца пръст, грамаден камък' и е опазена в множество местни имена, пръснати по цялото землище. По сетнешното развитие на семантиката може да се допусне, че освен 'идол' като изваяние, дело на човешки ръце, "балванъ" е могло да означава и природен обект за поклонение, каквито могат да бъдат метеорити, обгорени от мълния стволове, пънове, каменни стълпове. В Тетевенска Стара планина е познат връх Булованя, а до него има седловина Попови гробове. Ролята на балван е имал навярно и съществуващият до началото на нашия век висок каменен стълп до капището на Мадара, както и многобройните Маркови камъни със следи от копитата на коня и кучето, при някои от които има шарапташи (Маркова трапеза при Чокоба, Сливенско, Марково корито при Кошов, Русенско, Марков камък, Грешният камък и Попът край Дерели, Карловско). Все към тоя тип обекти за поклонение ще трябва да отнесем мраморното кълбо до извор с росенова поляна, на която идвали болни през Русаля, за да чуят решението на самодивите, тъй като мястото било и самодивско хороигрище, под връх Гюргево кале до дн. село Ресен, Пазарджишко. Според Ст. Захариев върху мраморното кълбо, изкусно изработено, "от двете му страни са вдълбани по една ръка с отворени пръсти".¹⁰

ЖРЕЦИ. "Жрец" е дума, производна на старобълг. "жръти", 'принасям жертва' (БЕР 1, с. 554). За явно езическия характер на действието вж. у Презвитер Козма - "Кой не се радва (весели), като вижда кръстове да стоят по високите места, на които по-рано хората принасяха жертви на бесовете, като колеха своите синове и дъщери?". От същия глагол е и старобълг. "жрьтва", без съответствие в останалите славянски езици, а поради специфичността си и думата "жрец" рано изчезва. Пак у Презвитер Козма, в раздела, посветен на духовенството, "жрец" е употребена четирикратно, отнесена към християнските свещенослужители. Появата и изчезването на думата издава нещо твърде характерно за българската действителност, а именно, че до момента на превода на свещените книги е имало специално подготвени лица, които да принасят жертви.

Ролята на жреца като гадател ще да е била съществена (според питането на княз Борис "пред сражения да се съблюдават дни и часове, да се извършват заклинания, игри, песни и някакви гадания"). Гаданията и заклинанията съвкупно могат да се определят като "влъшба" или "влъхование" (в Беседата и в Синодика на цар Борил). В сборници от по-късно време се среща "волхование бесовское", с "влъхва" се сравнява Дяволът. Старобълг. "влъхвъ" със значение 'гадател' преминава в новобългарски като 'разбойник' (а в народна песен - "влъхварин- курварин" /БЕР 1, с. 160/). Развитието на семантиката на думата следва общия процес на обругаване на старата ценностна система на езичеството, както това се е получило при ругателното използване на "куче" и "гъска".

Думата е с неясен произход, но твърде е възможно "влъхвъ", "влъшба" и "влъхувание" да са свързани с българския шаманизъм. Вълчата образност при нашия шаманизъм, подсказана преди всичко от сведението на Лиутпранди за Боян, който се превръщал във вълк, намира своето потвърждение и във фолклора: "В гората вълци, а в село влъхва" (Слав., с. 106); пак Славейков (СбНУ 13, с. 196) съобщава за някой си дядо Въчар (според записвача името може и да е прякор), извършвал особени служби на връх Голак до пиянечкото село Разловци; в коледна песен от Бабово и Сваленик, Русенско, вълк е водач на коледари.

Българското езичество било победено, отхвърлено, преодоляно, но както това се е случило и при други народи, то се оказало доста жилаво и продължило да съществува успоредно с православието вече като "битово православие" или "православно езичество". Подпомогнала го и историческата съдба и по време на османското владичество дори редовият свещеник ставал проводник и узаконител на езически по същество практики. Навярно не само видение на ревностните служители на православната църква е описаната картина в сборник от слова на Теофан Рилски: Баба Друса и Горогледа баба Петка казват на поп Торно и на поп Мигно да запишат в кои празници не трябва да се работи (дванайсетте петъка, "мратини соуботи и четвъртъци, и влъчъски празници и роусалски, и горещници и с/ве/ти Герман"), а после събират много "прост народ", развращени и безбожници мъже, магьосници и бродници, възлизат на една могила, където поп Торно и поп Мигно "облекоха се в ризници и беззаконници поставиша закон".¹¹

След върховия момент в развитието му в предхождащите покръстването десетилетия като самостойно явление в ролята на метаезик при консолидацията на трите етнични съставки българското езичество изживява процес на балканизация. Показателна е и посоката на промяната на названието "езичник, езически", което се използва в свещените книги. Предимно в неканоничните паметници се използва синонимът "поганик", "погани", който идва навярно от живия език ("погани дни" се наричат мръсните, некръстените дни от Коледа до Богоявление в Пиринския край, Родопите и Странджа, съществува и село с име Поганово). В Синодика на цар Борил вече срещаме вместо "езически" или "погански" - "елински служби". В богословски сборник от ХVІ век, писан от Висарион Дебърски, срещу началото на слово от Григорий Палама: "И отново лютия и злоначинателен змей (змий) въздигна към нас своята глава, шепнейки супротивоположна истина...", а отдясно преписвачът е изписал пояснението си - "Елините говорят, че някъде имало воден змей (змия), звяр голям (велик)..." ¹² Засвидетелствано е още през ХVІ век онова, което наши фолклористи и етнографи записват на терен и в наши дни за българските митологични представи за строежа на света, и то осъзнавано още тогава именно като езическа ("елинска") митология.

БЕЛЕЖКИ:

1. Използвал съм изданията: Попруженко М. Г. Козма Пресвитер, болгарский писатель Х века. [Български старини, кн. ХІІ]. С., 1936; Същият, Синодик царя Борила. Одесса, 1899. [обратно]

2. Бешевлиев В. Първобългарите. С., 1981, с. 79: "Забележително е, че в старобългарски и новобългарски език за идол се употребяват прабългарските думи балван и кумир". "И тук новобългарската дума капище за езическо светилище е от първобългарски произход". [обратно]

3. Львов А. С. Иноязычны влияния в лексике памятников старославянской письменности (тюркизмы). // Славянское языкознание. VІІ международны съезд славистов..., с. 211 - 228, където е направен преглед и на досегашните тълкувания. [обратно]

4. Гергова Ив. Поп Пунчо от село Мокреш - виден представител на нашата ранна възрожденска култура. // Регионални проучвания на българския фолклор, т. 1, с. 32. [обратно]

5. Захариев Ст. Географско-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза. С., 1973, с. 74. [обратно]

6. Ваклинов Ст. Формиране на старобългарската култура. С., 1977, с. 111; Овчаров Д. Прабългарските капища - произход и предназначение. // Векове, 1983, 2, с. 56 - 62. [обратно]

7. Илиев Ат. Българските предания за исполини, наречени елини, жидове и латини. // СбНУ 3, с. 189. [обратно]

8. Львов А. С. Цит. съч., с. 217. [обратно]

9. Герасимов Т. Сведения за един мраморен идол у българските славяни в Солунско. // Сборник в чест на акад. Ст. Романски. С., 1960, с. 557 - 561. [обратно]

10. Захариев Ст. Цит. съч., с. 78. [обратно]

11. Словото е цит. по: Ангелов Б. Ст. Съвременници на Паисий. Т. ІІ, С., 1964, с. 133.[обратно]

12. Кодов Хр. Опис на славянските ръкописи в библиотеката на БАН. С., 1969, с. 83. [обратно]

© Анчо Калоянов, 1990
© Издателство LiterNet, 06. 11. 2002
=============================
Текстът е публикуван В: А. Калоянов "Старобългарското езичество: Мит, религия и фолклор в картината за свят у българите, В. Т., 2000.
Текстът е публикуван В: Studia protobulgarica et mediavelia europensia: (В чест на проф. Веселин Бешевлиев). Велико Търново (ВТУ), 1993, с. 281- 288.

Четен на: Конференция в чест на 90-годишнината на чл.-кор. д-р Веселин Бешевлиев, Велико Търново, ВТУ, октомври 1990 г.