Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НАЗВАНИЕТО НА ЕТНОГРАФСКАТА ГРУПА ХЪРЦОИ И КУЛТА КЪМ БОГ ХЪРС

Анчо Калоянов

web | Старобългарското езичество

Заявената тема се оказва съпричастна към делото и заветите на знаменития наш фолклорист Михаил Арнаудов, но тъкмо с пълното си отсъствие от неговото полезрение, което не е случайно и изисква уговаряне. В окръжението на родственици на съпруга на своята сестра през лятото на 1912 г. в село Йовковци, Еленско, той слага началото на един десетгодишен плодотворен период в дейността си на събирач. Обходил накръст българското етнично землище от Странджа до Белослатинско и от Северна Добруджа до Тетовско, вкючително Еленско, Родопите и Искрецко, Михаил Арнаудов е единственият български етнолог, който на живо се е запознал с нашата фолклорна традиция и е дал завършен изказ на своите наблюдения в Студиите и Очерците на равнището на водещите тогава европейски центрове. В пространните описания на обичаи, нрави и селища, в анализите на фолклорните творби обаче липсва бележка или пасаж за етнографските групи. Дори не е спомената етнографската група хърцои, която му е била позната не само по монографията на Любомир Милетич1, но несъмнено и като родова памет на своето окръжение в Русе, където той е роден и получава гимназиалното си образование. Изключено е да не е чул прозвището "хърцои" и Иван Шишманов, роден в Свищов, който също ще да е бил свидетел на неговата употреба.

Споменаването на Иван Шишманов като пример разключва гатанката - учител и следовник отказват "виза" на своята родова памет, защото разглеждат фолклорната култура на своя народ предимно като общоетнична памет и то в нейното книжовно битие (описана, документирана и достъпна за всички), каквато е нейната най-ценена черта за тогавашния интелектуален елит, осъществяващ програмата за национално обединение. Разбира се, нейните регионални и локални варианти са се вземали предвид в някои случаи, но без опит за обобщения. При това сам Михаил Арнаудов, вече след войните, изпитва потребност да формулира приликата между фолклориста и диалектолога, които според него трябва в своите изследвания винаги да държат сметка за географията на даден факт (диалектът е явление, адекватно на етнографската група, но ареалите им в българското етнично землище видимо не съвпадат).

В монографията на Стоян Генчев "Народна култура и етнография"2 етнографските групи се разглеждат най-общо в системата селище - етнографска група - общоетнична култура, чиято обособеност може да се дължи на поминъчни различия, на верска принадлежност или да е следствие от етногенетичния процес и историческата съдба на даден край, а дори и на административната уредба. Малко на брой са и упоменаванията на самите етнографски групи с изключение на най-популярните (шопи, мияци, рупци) и като изключим монографиите "Добруджа" (1974), "Капанци" (1985) и "Странджа" (1996), липсват по-конкретни характеристии. Без необходимите и трудоемки отправки по този проблем, пътем ще забележа, че част от названията на етнографските групи са прозвища, дадени им от съседите, чието утвърждаване трябва да дирим не толкова далеч във времето, а да го отнесем към епохата на Възраждането, когато при прехода от народност към нация пожеланото единство на етноса на по-високо равнище прави неприемливи различията и те се изживяват и /или осмислят като религиозна недостатъчност, или като технологична изостаналост, или като езикова "смешност". Братя Шкорпил настояват, че названието "тронки" и "мърваци" е дадено според употреба на специфични думи, коригирайки Петко Славейков, според когото второто се извежда от "мърва" - въглища.3 Названието "въяци" ("вайковци") за планинците в Източния Балкан, както и за "шиковците" в Провадийско, е по особености в говора, а на "гребенците" в Силистренско - по специфичен белег при забраждането у жените. Тези иноназвания (названия, дадени им от съседите, чрез които те описват себе си като "нормални") имат оценъчна функция и тя най-добре проличава при прозвището "торлаци", употребявано като нарицателно, но и ползващо се със статута на название на етнографски групи. В Речника на Найден Геров думата е определена по следния начин: "ТОРЛАК, с.м., Т.1. Дивак, простак, глупак, ахмак. 2. Нечестник, мръсник. 3. Насмешливо назъвание, което жителите на една част от България дават на жителите и обратно. 4. Бели гащи, что носят селяните от някои Кукушки села."4 Може да се предполага, че изоставянето на традиционното белодрешно облекло е активизирало значението на тази турска дума в ругателна посока.

Интересуващото ни название "хърцои" липсва у Геров, но е представено в Речника на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от 19 и 20 век5: хърцой, м. диал. (от рум. ratoi). Укорно прозвище на селянин от Русенско и Търновско". Приведени са и два примера от прозата на Йордан Йовков и Емилиян Станев. Всъщност тук е повторена етимологията на Ст. Младенов - "изт. бълг. диал. ръцой, ърцой, хърцой 'глупак' собств. 'паток' към румън. rata 'патица'."6 В Български диалектен атлас е представен и предполагаемият механизъм на възникване: "Потомци на старото мизийско население, наричано навярно вече по това време, за разлика от заселващите се в равнината балканджии, с названията полянци или ерлии, т.е. 'местни' и с подигравателното прозвище хърцои."7

Както се вижда от този преглед, хърцои се осмисля и то единодушно като хулително прозвище, а що се отнася до застъпниците на тази теза предвид географията на техния жизнен опит, то само Йордан Йовков и Ем. Станев са били свидетели на конкретната му употреба. Повече от поазателно е, че те отразяват състояние, настъпило в края на миналия век и началото на нашия (да припомним, че Йордан Йовков е живял при брат си в Русе през учебната 1893/1894 година). Забелязваме този факт, защото не е чут гласът на неуморимия Любомир Милетич, който конкретно сам се е запознал на място с населението и говорите на Североизточна България. Своите наблюдения той огласява в "Старото местно население на Североизтона България" (1902 г.) и излязлата на немски във Виена "Източнобългарските говори" (1903 г.), която е издадена у нас през 1989 г. Ето и неговото според нас твърде красноречиво изложено мнение по повдигнатия въпрос във втората монография:

"Споменатите стари жители на равнината се наричат не само "ерлийци" или "ерлии", т.е. стари местни жители (от йер =място), но освен това имат и собствено, малко странно по звучене, название "хърцои" или по-точно "ърцои". Като вече казах, ърцоите се различават и по носията си от "балканджиите" или "балканците" и от пришълците от Тракия, т.нар. отеюзлии или отейофчани, т.е. отвъдни ( от отеюз). Особено характерни са женските носии, тъй като жените много консервативно държат на традициите в това отношение. Балканджийките ноят черни, понякога тъмносини тесни вълнени дрехи, наречени "сукман" или "чукман", докато хърцойките вместо пола връзват две престилки отпред и отзад. Престилките имат различна форма и цветове, поради което са известни под названията пештемал, завишка и кърленка... Старинната мъжка носия на хърцоите се отличава предимно с белите тесни панталони, т.нар. бърденци, бирнеци, беневреци и пр., докато балканджиите носят широки черни или тъмнокафяви вълнени потури и поради това хърцоите ги наричат "черни българи" или "черните". Същевременно трябва да се отбележи, че думата "хърцой" сега се употребява по-рядко, тъй като доминиращите по брой и по интелигентност балканджии и тракийци са я превърнали в подигравателно название; в подобно значение това име е известно в градовете и сега. Първоначалното му значение обаче не е съдържало нищо обидно за селянина, което се потвърждава от факта, че и в наши дни селяните сами се наричат с гордост "хърцои", въпреки че в градовете същата дума означава "прост човек" или "глупак". Тази дума е известна и в Дунавската равнина в Западна България чак до Видин, също в споменатия подигравателен смисъл. Етимологията й не е ясна."

Според Любомир Милетич "хърцои" е "собствено название", което в по-ново време е придобило статут на подигравателно прозвище. Предложената от Стефан Младенов етимология от румънското rata среща затруднения при формата хърцои, а и тя няма същия контекст, какъвто има например турското по потекло прозвище торлак, изразяващ се в засиленото присъствие на турцизми при именуването на носителите на неприемливи поведенчески стереотипи - ахмак, аджамия, делия, уроспия, джадия и др.

Най-ранната употреба на самоназванието хърцои като иноназвание, съдържащо оценка за непълноценност, засега откриваме в псевдонима "Едно свинарче хърсовче", появил се във възрожденския печат.8 При възможно потекло на "хърсовче" от Хърсово (жител на селище с това име), по-вероятно изглежда допускането, че комбинацията със "свинарче" се дължи на присъствието на "хърцои" ("хърсой-че"). Всъщност езиковият усет на неизвестния автор отпреди Освобождението подсказва вярната насока за извеждане названието от "хърсови", т.е. принадлежащи на Хърс села, земи, хора.

В миналото ареалът на етнографската група хърцои е бил несравнимо по-голям. При изследване на съседната етнографска група капанци като хърцойско е означено населението на четири села в Разградско - Костанденец, Тетово, Юпер и Хърсово.9 Село Хърсово е разположено на 25 км източно от Разград и това показва, че някога хърцоите плътно са обхващали откъм север в полукръг капанците. В "Български именник" Йордан Заимов посочва, че личното име Хърсо е известно от 15 век, а Хръс - от 13-14 век. В османски документ от втората половина на 16 век се споменава Хърсю Терзията от каза Варна (от Каварна или Кранево), а в списъци на католическите свещеници се срещат Стоянка Хърсова, Маргарита Хърсова и Вучо Хърсов от Пет кладенци, Свищовско (1626 г.) и Недо Хърстов, Харс Братанов, Харс Чобанов Станчо Харзов в село Беляне, Свищовско (1637 г.). Наличието на толкова ранни антропоними от типа Хърс са най-категоричния довод за отхвърляне на предлаганата от Стефан Младенов етимология на името на етнографската група хърцои, а самото лично име несъмнено трябва да се свърже с името на бог Хърс в пантеона на старобългарското езичество., каквато е традицията на личните имена от типа Перун (Перун, Перуна, Перунград, Перунево).

Популярността на бог Перун още през Възраждането и най-вече статията на Йордан Иванов "Культ Перуна у южных славян" (1904) е отместила вниманието на българските изследвачи от култа към бог Хърс и неговото сигурно присъствие в старобългарския пантеон. Според най-последните и авторитетни в славистиката тези на В. Н. Топоров в "Мифологический словарь" (1990) и "Славянская мифология" (1995) бог Хорс е известен само на русите и вън от източнославянската традиция за него няма данни (топонимия, антропонимия и др.). Посочва се едно изключение - лично старосръбско име "Хрьсь" (притежателят му всъщност е от Полог, най-западната част на на българското етнично землище)10. Вина за тази присвоителна стратегия на руските изследвачи има и немарата в собствената ни научна традиция по проблемите на старобългарското митологично наследство. В своя монография Цветана Романска изписва името на божеството като Хорс11, т.е. в руското пренагласяване към законите на собствения език, но същото прави и Иван Панчовски, който отбелязва, че "култът кам бог Хорс, който бил най-много разпространен сред източните славяни, вероятно ще да е имал поклонници и сред южните славяни"12. За доказателство той привежда имената на две села в Разградско и средновековното име на Разград като Хръсград.

Фактите сочат точно обратното - Хърс, което следва от написанието на името му в най-ранните паметници, е божество, утвърдено първоначално в пантеона на старобългарското езичество. По тази причина то е било известно на Йоаким Корсунски, българин по потекло, който го е вписал в пантеона на Киевския княз Владимир. Предположението за приноса на Йоаким Корсунски е признато за вероятно и от В. Н. Топоров, а тезата за старобългарската принадлежност на това божество се подкрепя и от твърдението му, че името има иранско потекло с тюркско посредничество и неговата етимология може да се изведе от "слънце", "сияние". То се споменава и в четирите основни паметника, които имат българска подложка - "Ходене на Богородица по мъките", "Беседа на тримата светители", "Слово на Христолюбеца" и "Слово на тълкователя" (в преписите от Новгород на последните два името се изписва също във формата Хърс). Без да разискват по този въпрос, по разбираеми причини руските изследвачи предпочитат името във формата Хорс. За пълнота ще отбележим, че в изследванията си Борис Рыбаков посочва и един топоним от Балканите: "Недалеко от Переяславца-на-Дунае находилась местность Хорсово, где, по всей вероятности, было святилище Хорса."13

Тъй като разглеждаме топонимите и антропонимите от типа Хърс като особено важно доказателство за присъствието на бог Хърс в пантеона на старобългарското езичество, привеждаме всички известни ни случаи. Групата на имена на селища е най-многобройна и единна по словообразователен тип:

1. ХРЪСОВО - "сь хрьсов@м селиштемь" в грамота на сръбския крал Стефан Урош II Милутин за манастира "Свети Георги" до Скопие от 1300 г. (по нейно копие от втората половина на ХIV век); локализира се по долината на Вардар около Туренско поле, а се отбелязват две села с името Хърсово в Кукушко (дн.Херсон в Гърция) и Мелнишко.14

2. ХЪРСОВО - град в Северна Добруджа, на левия бряг на р. Дунав, днес в Румъния. Първото сигурно споменаване на този град е в географска карта от 1507 г. Според османски документ от 16 век е вилает, принадлежащ към Силистренски санджак, а преобладаващата част от неговото християнско население е било българско. Приема се, че името му произлиза от "личното име Хърс или Хръс, като по този начин славяните при заселването си са осмислили наименованието Карсиум", а турският пътешественик Евлия Челеби свързва превземането на града с някакво предание за крал Девире и воини, които в облика на мечки дошли на помощ на обсадените.15

3. ХЪРСОВЧА - село в Пиротско според протокол на софийския кадия от 1550 г.16

4. ХОРЬСОВА - село Хърсово, Горноджумайско, споменато в османски регистър за скотовъдите от 1567 г.; принадлежащо на каза Татар Пазар.17

5. ХРЪСГРАД - каза Хръсград (Разград) в османски регистър на пастирите скотовъди от 1573 г.18

6. ХЪРСОВО - село Хърсово, Разградско, принадлежащо към каза Хръсград (в същия османски регистър от 1573 г.)

7. ХЪРСОВО - село Хърсово, Шуменско, принадлежащо към каза Провадия (в същия османски регистър от 1573 г.) Посочването на селище с това име в пределите на Провадийско показва, че днешното село Хърсово, Шуменско, е старо, а не е заселено от пришълци от Хърсово, Разградско, както твърди Димитър Маринов в "Народна вяра и религиозни народни обичаи" (СбНУ 28, с.290).

8. ХЪРСОВО - село Вресово, Айтоско, споменато през 1636 г. в пътните бележки на поляка Освиецим като Hirsovo.19

9. ХЪРСОВО - село Хърсово, Мелнишко, в подножието на Пирин.

10. ХЪРСОВО - село Присово, Великотърновско, което по предание няога се е наричало Хърсово. При чумна епидемия то било напуснато и жителите му се заселили в Райково селище, в източния край на Дълга лъка.20

Атанас Илиев привежда като производни от старобългарското "хръсъ" четири селищни имена в Румъния - Hвrsa и Hвrsesti в околия Прахова и Hвrsova и Hвrsoveni в околия Васлую.21

 

Имената на местности от типа Хърс са известни предимно по специализираните изследванияя по ономастика, а тъй като те не са обхванали дори половината от българското етнично землище, трябва да се очаква значително нарастване на техния брой:

1. ХЪРСУЛГРАД - градище в землището на село Кипилово, Еленско, близо до прохода Вратник в Източна Стара планина; по предание крепостта била превзета с хитрост като към нея били изпратени кози със запалени свещи на рогата.22 Според Д. Цончев с името ХЪРСОВГРАД се нарича котловината до извора на река Сайганица.23

2. ХЪРЦОВЕЦ - ХЪРЦУВИЦ - дере към река Камчия на 5 км. южно от Велики Преслав.

3. ХЪРСОВА МОГИЛА - връх с гори на 5 км. северно от с.Голяма Желязна, Троянско, за името на която Николай Ковачев предлага връзка с изчезнало лично име Хърсо.24

4. РЪСЬОВИЦА - гола каменна чука на един километър северно от село Попинци, Панагюрско, за чието име Йордан Заимов предполага, че е по изчезнало лично име Ръсьо, а то от Хръсьо.25

5. РЪСЕВИЦА - местност южно на 2 км. от Каменица, Пирдопско, чието име според Йордан Заимов идва от изчезнало лично име Ръсе, а то вероятно от гр. Xrisos' 'злато'.26 Корекцията, която прави по-късно при същото име в Панагюрско, позволява към топонимите от типа Хърс да привлечем посочените тук още Ръсева глава в Г. Коритен и Извор, Кюстендилско, село Ръсово, Кюстендилско, Ръсовица при Мала Раковица и при Клисура, Софийско, Ръсовец, извор в село Лесура, Врачанско, Ръсово орнище при Витан, Годечко. Към тях трябва да прибавим и Ръсовец, каменист склон при Громшин, Михайловградско, Ръсов лъг, ниви в землището на Винище и ливади в землището на Горна Вереница, Михайловградско.27

 

Вече посочихме антропоними от типа Хърс. Вероятно към тях принадлежат и имена като Хрус и Хрусан, многократно документирани в османски регистри след ХV в. и то от Беленско, Свищовско, Великотърновско. Според нас към типа Хърс принадлежи и името Херсович - споменато в предание, чуто от Бенедето Рамберти през 1534 г. при Харманли: "Някой си слуга на име Никола Херсович (Nicolo Chersouich), казват, убил край този извор крал Вукашин (Re Vcassin)." (СбНУ 55, с. 169). Очевидно е, че това предание кореспондира с широко разпространената коледна песен за падане на царството на цар Костадин и за неговото посичане при извори от поп Никола, заменени с Вукашин Мресич и Никола Херсович, а това позволява вторите имена да се тълкуват като прозвища.

В контекста на тези многобройни примери с топоними и антропоними от типа Хърс, връзката на названието на етнографската група хърцои с божеското име не изглежда не само единична, но и никак не случайна. На този етап на изследването на култа към бог Хърс ще се задоволим с коментара на една доказуема особеност при употребата на селищното име от типа Хърс. Сред десетте известни случаи две двойки се отделят по своята близост (Хърсово Шуменско и Хърсово Разградско; Хърсово Мелнишко и Хърсово, Горноджумайско). Първата двойка е била забелязана от Димитър Маринов и той я мотивира с преселване на жители от едното към другото, което се оказва невярно, а втората двойка е предизвикала административен акт за преименуването на Хърсово, Горноджумайско в Горно Хърсово28, доколкото и двете селища са се оказали в обща административна единица (Благоевградски окръг). Двете двойки имат устойчива характеристика при разполагането си - първата е на север от столиците Плиска и Велики Преслав, докато втората е на запад и в подножието на двете най-високи наши планини Пирин и Рила. В митопоетичния модел на света "столица" и "свещена планина" съответстват на опозициите светско/сакрално и хоризонтално/вертикално, а се обединяват в представата за "център". Разположението на двете двойки селищни имена от типа Хърс "спрямо" столица/планина показва отношение на зависимост към "центъра" - пронадлежност към обиталището на владетеля на държавата (или на владетеля в пантеона). Тъй като в окръжението на Мелник се намира местността Поганово - в землището на Горна Сушица и село Пирин, то тамошното Хърсово се оказва приобщено към култово средище на Перун, върховния бог в пантеона на старобългарското езичество (поганство). Това съответства на забелязаната от изследвачете връзка на Хърс с Перун, който в списъка на боговете в Слово на Христолюбеца и Слово на Тълкувателя и в четирите случая се споменава след него ("и вроуютъ въ Пероуна и въ Хърса"). В такъв случай удвояването е следствие от преместването на "центъра" във времето, т.е. от Пирин като обиталище на бог Перун в езическата епоха към Рила, която след покръстването се превръща в планината на Светия Отец (Свети Иван Рилски). Още по-очевидно е това приместване при двойката, съпътстваща двете столици - останките от двете средновекавни селища при Хърсово, Шуменско, се датират в периода VІІІ - ІХ век, а при Хърсово, Разградско - в периода ІХ - Х век.29 Предложената хронология на преместването на "центъра" съответства на прехода от езичество към християнство, при който божеското име продължава и при новия религиозен опит да бъде употребявано за означаване на някаква твърде важна и специфична реалия от владетелската институция у българите. Възможно е и друго решение - формирането на новите "центрове" да е станало още в рамките на езическия период, което предвид наличието на две капища във Велики Преслав не изглежда толкова невероятно.

Предпочитанието към посоките север и запад при двете двойки селищни имена от типа Хърс е косвено доказателство за произхода на названието хърцои от божеското име ("хора на Хърс", "хърсови хора"), доколкото обитаваната от етнографската група територия е на северозапад от Плиска (да припомним, че прозвището е познато на запад чак до Видинско). В нейния ареал се намира западният представителен център на столицата Плиска, който се разполага при днешния град Бяла и ранносредновековното землено укрепление на север от с. Стърмен, на границата със землището на село Ботров (Боготрово). Името Боготрово стои в пряка връзка с това землено укрепление от VІІІ - ІХ век, за което очевидно става дума в предание, документирано от Петко Р. Славейков: "От Бяла на североизток имало през баиря надолу могили, които се казвали житовските могили; тамо надолу живеяли, а тука вардели." (СбНУ 2, с. 165). Това предание Славейков привежда във връзка с легенда за сътворението на човечеството, първото поколение от което били "високи и едре като житовете", а пак там описва Жидов гроб - грамада на Орлиния баир, на запад от средновековния Царевгред Търнов. При изключителната оскъдност на сведения за култа към бог Хърс в епохата на българското езичество в Беседа на тримата светители, апокриф със старобългарска подложка, той е наречен "Хорсъ жидовинъ", който заедно с "елинския старец Перун" е един от двамата "ангела на гърма". Дали преданията у българите за жидове исполини от първото време и приписваните им могили, грамади и гробове имат връзка с култа към бог Хърс, засега остава неясно, но приведените факти и аргументи недвусмислено сочат, че от неговото име трябва да се изведе названието на етнографската група хърцои.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Милетич Л. Старото местно население на Североизточна България. С., 1903. [обратно]

2. Генчев С. Народна култура и етнография. С., 1984. [обратно]

3. Шкорпил Х. и К. Някои бележки върху археологическите и историческите изследвания в Тракия. Пловдив, 1885, с. 91 - “презрителна придявка “мърваци” е произлязла от употреблението на дума мърва вместо малко” и “презрителна придявка “тронковци” е произлязла от употреблението на думата тронки вместо малко”. [обратно]

4. Геров Н. Речник на българския език, т. 5, (фототипно изд. 1978 г.) с. 348. [обратно]

5. Речник на редките, остарели и диалектни думи в българската литература от ХIХ и ХХ век. С., 1974, с. 551. [обратно]

6. Младенов Ст. История на българския език. С., 1979, с. 210. [обратно]

7. Български диалектен атлас. т. 2. Североизточна България, с. 17. [обратно]

8. Радев И. История на българската литература през Възраждането, В. Търново, 1997, с. 196. [обратно]

9. Капанци, С., 1985, с. 7. [обратно]

10. Селищев А. Полог и его болгарское население. С., 1981, с. 102. [обратно]

11. Романска Цв. Апокрифите за Богородица и българската народна песен. С., 1940, с. 62. [обратно]

12. Панчовски И. Пантеона на древните славяни и митологията им. С., 1993, с. 54. [обратно]

13. Рыбаков Б. Язычество Древней Руси. М., 1987, с. 349. [обратно]

14. Тасева Л. Българска топонимия от гръцки и сръбски средновековни документи. С., 1998, с. 276. [обратно]

15. Български средновековни градове и крепости. С., 1981, с. 208. [обратно]

16. Известия за историята на българското право. С., 1971, т. 2, с. 109. [обратно]

17. Петров П. По следите на насилието. С., 1988, ч. II, с. 228. [обратно]

18. Стойков Р. Селища и демографски облик на Североизточна България и Южна Добруджа през втората половина на 16 век. // Известия на Варненското археологическо дружество, кн. 15, Варна, 1964, с. 101 - 112. [обратно]

19. Иречек К. Пътувания по България. С., 1974, с. 816. [обратно]

20. Станев Н. История на Търновската предбалканска котловина. В. Търново, 1942, с. 32 - 34. [обратно]

21. Илиев А. Ромънска топонимия от славянобългарски произход. // СбБАН, ХII, 1925, с. 42. [обратно]

22. Шкорпил Х. и К. Някои бележки въру археологическите и историческите изследвания в Тракия, Пловдив, 1885, с. 51. [обратно]

23. Цончев Д. Старините по северните склонове на Еленския и Сливенския Балкан. // Годишник на народния археологически музей Пловдив, С., 1948, кн. 1, с. 113 - 152. [обратно]

24. Ковачев Н. Топонимията на Троянско, С., 1969, с. 230. [обратно]

25. Заимов Й. Местните имена в Панагюрско. С., 1977, с. 157. [обратно]

26. Заимов Й. Местните имена в Пирдопско, С., 1959, с. 245. [обратно]

27. Михайлова Д. Местните имена в Михайловградско, С., 1984, с. 167. [обратно]

28. Коледаров П., Н. Минчев. Промените в имената и статута на селищата в България (1878 - 1972). С., 1973, с. 74. [обратно]

29. Плиска-Преслав, т. 7, Шумен, 1995, с. 288 - 289. [обратно]

 

 

© Анчо Калоянов, 2000
© Издателство LiterNet, 06. 11. 2002
=============================
Текстът е публикуван В: Анчо Калоянов "Старобългарското езичество: Мит, религия и фолклор в картината за свят у българите, В. Т., 2000.
Текстът е публикуван В: Арнаудов сборник. Доклади и съобщения. Т. 1. Русе, 2000.

Четен на: Юбилейна научна сесия, посветена на 120-годишнината от рождението на акад. Михаил Арнаудов, Русе, октомври, 1998 г.