Анчо Калоянов

web

След великолепната книга за "своята" Табачка Николай Ненов издаде нова, този път за чуждо село - Беляново, но пак с много обич и етноложка стръв. До двете се нарежда и "пътеводителят" с легендите и преданията на Поломието, и етноложките "днешни портрети" на Русе и Тутракан, дело на колективи, ръководени от него. Познавам този род краеведческа литература, но неговите книги са нещо съвсем различно, т.е. и без името на корицата можем да кажем, че са от "същия автор". В тях присъства рядко практикуваното единство между емоционалното вживяване в обекта (паметта на живите от едно селище) и научното осмисляне на наблюденията. Става дума за една все още пожелавана нова българска етнология, която при Николай Ненов е налице.

Съдържанието съответства на заглавието - един открит при теренно етнографско проучване през 1994 г. летопис на отец Кирил Стоев и събраните тогава материали, целенасочено допълващи летописа, за да се уплътни картината на цялото. Всичко е поднесено в избрания формат, прилягащ за "едно малко селце в долното поречие на река Янтра". Читателю, не се заблуждавай - селцето е Селце, писаното за него не е скромно, а с мярата на вече овладения от Николай Ненов модерен етноложки прочит на културата на едно селище. Напълно оправдано свещеник Кирил Стоев е съпоставен с отец Хрисант, обновител (и летописец) на Басарбовския манастир, с поп Йовчо от Трявна, със свещеник Петър Цв. Любенов - все достойни предходници и следовници на великия Димитър Маринов (също свещеник), който именно в Русе издава първите седем книги от своята "Жива старина". Тези имена викат гневно срещу обвинителите си в ретроградност (да си спомним "Напаст божия" на Елин Пелин) и чакат своя автор, а може би и вече са го намерили...

И тъкмо защото е свещеник, отец Кирил Стоев се оказва подготвен за своята мисия на пастир, който виши ръст над своите пасоми с историческите си познания, с мисълта за бъдното. А е имал и окото на белетрист. "Галерията" на "българите от старо време" в Беляново е привидно еднотипна (лошите черти милостиво са премълчани) - на рода Христовци булките са "добри, послушни и трудолюбиви и от рода Драгойските мъж на име Личо е "трудолюбив и честен човек", но малко по-нататък в текста има добавка "денонощно трудолюбив". А описът на Баламезята започва така: "Най-големият в селото род. Едри, високи, трудолюбиви и богати хора. Доскоро в техните ракли и пазви се намираха златни зърна - напалиони". Както се казва (в случая - както се чете), златото в раклите със сигурност е наполеони, но което и в пазвите е златно, не ще да е само пари. На друго бие, но мъдро и дори без намек и намигване. Напътствал служебно и в служби своето паство, отец Кирил Стоев точно и хладнокръвно ще опише едно чудо: дядо Стоян Нешков имал зеленчукова градина, къщицата в която се запалила и всичко изгоряло, а иконата на Света Богородица останала непокътната - "всички от селото се извървяха да гледат това чудо". И толкова. Но такъв текст праща по дяволите всичките приказки за безбожничеството на българите!

В летописа главно място заема построяването на скромна църква - храм на Света Петка, покровителката на Беляново. И тук е преобърната историята на "зидарите" на П. Ю. Тодоров - в темелите й стои вградена общата любов към духовното извисяване, без тъмни нашепвания. За да кръщават деца в нея, за да венчават младоженци. Тъкмо тези важни събития от кръговрата на един живот, изживян в Беляново, е описал отец Кирил Стоев най-подробно, разточително, белетристично и етноложки (свидетелски). А за смъртта не е пожелал да напише и ред - все едно, че смърт няма. Явно "темата" не му е била по сърце.

Голямата находка в летописа е една рядко засвидетелствана лечителска практика при нетраещи деца - провиране през вълча паст и преименуване на Вълчо. Оползотворена е от Николай Ненов в малка студия, истински принос в науката, която подтиква към предположението дали вълчото не е термин в картината на света у българите. Казано другояче, дали "Името на розата" (заглавие на роман на Умберто Еко) у нас не е "Името на Вълчето"?

Впрочем всички, които обичат и тачат своето, трябва да бъдат признателни на Николай Ненов за новата му книга. Аз имам и лично основание - живях в Беляново от 15 септември 1963 г. до 31 август на следващата (колкото е една учебна година за нередовен учител), и то в дома на Слави Йорданов Маринов, същия, който запазил грижливо и предал на издателя ръкописа на отец Кирил Стоев. Тогава - преди да стана фолклорист - бях фолклорен човек, защото като свой, един от селото, ме канеха на седенки. Седенките бяха изцяло традиционни, дори без грамофон (магнитофон имаше само в училището) - пълна стая с ергени и моми, които все пак нещо работеха, струва ми се, бродираха. Всичко ставаше под зоркото око на стопанката на дома (тя предеше), но имаше и иновации (както по-късно разбрах да се нарича "новото нещо" в традицията). След час-два от началото на седенките, когато напрежението между толкова междуполова младост, събрана на едно място, преминеше прага на поносимостта, някое от момчетата излизаше в антрето и отвиваше бушона на електрическото табло. Ставаше тъмно за две-три минути, стаичката се взривяваше от женски кикот и задъхан мъжки шепот. И някои, обикновено двама, изохкваха ударени от дългата точилка на стопанката, която знаеше къде точно да се прицели в тъмното, за да "раздели двама млади". Такова видях Беляново в зимата на 1963 г., когато в "моето училище" (бях преназначен за негов директор) учеха 110 деца при 800 жители. Но... млъкни сърце! Без да бъде навръх Балкана, в наше време Беляново умира с достойнство, защото вече има и история. Все пак остава ни паметта за корените и както ми е написал Николай Ненов в автографа си на "Табачка" - "за корените, от които човек не може да избяга, а и май няма нужда".

© Анчо Калоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.07.2011, № 7 (140)

Други публикации:
RuseNews.eu, 12.04.2007.