Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ИВАН СТАНКОВ ЗА ВАСИЛ ПОПОВ - С ИЗВОЮВАНАТА РАВНОПОСТАВЕНОСТ ПРИ СРЕЩАТА ИМ

Анчо Калоянов

web

Иван Станков. Васил Попов. Релативизъм и полифонизъм. 
В. Търново: Фабер, 2010И в тази монография на Иван Станков стилът му е все тъй заразителен, налагаше се да си отдъхвам от низа от изненадващи открития, от брилянтния изказ и точните попадения в анализа (в последната третина дори се появяват безсказуемни следизреченски конструкции). Написано за наслада и главоболно за обобщение. Затова за представянето тук ще тръгна през просото на метафорите или ще сгазя цъфналата ръж в нивата на Джени, за да кажа на вас, бъдещите й читатели: Купете си още сега литературоведската версия на "Красавицата и Звярът". Пояснявам - Красавицата е българската литература, а Звярът е Васил Попов.

Всъщност аз заставам пред вас по отдадена чест на участник в литературния процес като белетрист и затова моята критическа способност е под съмнение. Нагърбен с годините, отчасти ще компенсирам със спомени, защото принадлежа към поколението, което навлезе в литературата при разцвета на късия разказ през 60-те години. В монографията това десетилетие е специално уговорено като изключително за българската литература на ХХ в., започнало от края на 50-те и завършило с появата на "Корените" през 1967 г., когато според Иван Станков "антагонистът изчезва" (годината и тщеславието ме подтикнаха да призная, че тогава за пръв път се появих в "Литературен фронт" с благословен от Йордан Радичков псевдоним под нелошото заглавие за разказ "Място за президента").

Поетите от моето поколение обичаха Атанас Далчев (за да се разграничат от кресливостта на априлците), ние, белетристите - Васил Попов. По възраст и поява в литературата можеше да бъде един от априлците, но нито те го брояха за свой, нито пък той искаше да е техен. По този въпрос имам неговото предупреждение: Белетристът не е за групи! Ако го продължа - белетристът не стои добре дори в групов портрет.

И като един от това поколение, което обичаше Васил Попов, аз се опитвах да се домогна до него. През 1972 г. го срещнах в Дългопол. Беше с Мария Русева, която година след смъртта му направи великолепния документален филм "Зеленият тръбач". После се срещахме в Търново и в София, все по повод, не съм се обръщал към него с "бай Василе", но съм бил на маса, в разговори, които приличаха на "уроци", а три вечèри са ми паметни. И без да ми беше дадено да станем приятели (пречеше разликата в литературния ръст), по това време и точно на днешната дата, 12 октомври, преди тридесет години аз загубих приятел. Затова колчем ми паднеше, завръщах годните от моите колеги и приятели към паметта за майстора на "Трите варела", с охота участвах в обсъждането на дисертации, студии и книги на Виолета Русева, на Иван Радев, на Иван Станков, на Сава Василев. Общо всички от катедра "Българска литература" имат значим принос за живата памет за Васил Попов в днешната българска литература. А с тази монография Иван Станков изказа всички ни, за да отбележим по начин, който ни прилича, тридесетгодишното послесмъртно битие на Васил Попов. Всъщност сега той щеше да бъде осемдесетгодишен.

Страхът от равното и повторението "разтреперва" всеки, който се кани да каже нова дума в изящната словесност или за изящната словесност, а с увеличаването на разстоянието по пътя през годините той се надгражда с трептенето на душата да не би да забравим да кажем навреме: Оставете балкона отворен! И в същото време съвсем неправомерно се усилва гладът по приятелското кимване: Получи се... Още повече, когато не се е получило, и аз, и той го знаем.

Осъзнавайки риска на досадата у онези от вас, които са слушали при обсъждането и защитата следващите редове, ще ги повторя - те съответстват на поетото задължение да представя монографията. В първата от четирите й глави е направен собствен прочит на документите за времето на Васил Попов, във втората е въведен особен похват при прочита на рецензиите за първите книги на Васил Попов - "отрицателните стойности" в тях се поставят в скоби, пред които е изнесен очевидният след време минус. Така всъщност е показано, че още с появата си "зверското" е разпознато и защото осъзнато е въведено от Васил Попов (надградено върху доброто познаване на литературата ни, а не донесено от пазвите на обожавания хайдушки Балкан). Тази "математика за начинаещи" в трета и четвърта глава е заменена от "физика и музика за специалисти", но освен техните термини са употребени кодовете и на други точни науки. Припомням с упоение, без да цитирам в кавички - опитомяването на литературния герой по време на споменатото десетилетие става чрез извеждането от екваториалните горещини на изкуствената му свръхположителност и завръщането му в умерените географски ширини на художественото разнообразие. Ето и друг пример, пак "географски" - процесът през 60-те години в прозата се представя като разпокъсване на романовите масиви върху картата на жанровете и заместването им с малките неугледни парцели на късия разказ. (Как да не се възхитиш от това леко намигване да не се вземаме толкова насериозно, когато правим литература или четем казаното за нея!). От "невъможния триъгълник" в математиката се стига до излизането извън възможното литературознание с помощта на други точни науки (Иван Станков не само се радва на Звяра, той и иска да прилича на него), но анализът става "бесен" след подреждането на осемте двойки герои в романа "Низината" като осемте тона на една октава и е точна илюстрация на твърдението на Иван Станков (тук цитирам точно): "Отглас от релативизма като нов тип познание, полифонията не е нещо повече от пренасянето на неговите принципи в художествените конструкции." Довършителна работа у читателя не е предвидена, всичко казано се превръща в безспорни аргументи, дори когато са съпроводени с уговорката "може да е случайно". Така донякъде е спестено и възхищението ни - вярно е, макар че никой не го е видял до Иван Станков.

Мислех, че само в етнологията птиците пеят, за да изпълнят стражевите си функции, а се оказа според монографията, че и в прозата на Васил Попов те имат някакви по-други задачи и се питам къде и за кого птиците пеят, за да хранят не ума, а сърцето. И недоволствам от себе си, че неподготвен съм заварил Васил Попов при "Свинефермата" и "Безкрайните пътеки" (двата крамолни разказа) и такъв неподготвен съм го надживял. И се утешавам с едно важно откритие на Иван Станков, което отделих за себе си. По интуиция усещах, че прозата на Васил Попов притежава едно особено качество - "фронтална атака", съответна и на характера му, защото, ако не го въвличаха по принуда в литературните войни, той сам доброволно се втурваше в тях. Монографията ми показа същинската й природа - тя е нацелена към преодоляване на традицията чрез заложеното в нея, а не чрез заобикалянето й, обслужващо светлата жажда по цялостност на българското битие. От тази гледна точка Васил Попов изцяло се вписва в българския начин на разказване, приключвайки един значителен етап от неговия развой.

Да се върнем към зададения ключ чрез Красавицата и Звярът. Появил се като чудо, възприето като чудовище от литературата, което опитомяват, като го признават (предимно в изговореното слово) за Флагман (при флотилия в морето) или за знаменосец (и още по-красноречиво звънна отроненото от Йордан Радичков признание в обръщението "Бай Василе" в предисловието към "Слънцето на Грузия"), сега в монографията на Иван Станков. Той се завръща още по-застрашителен от някога за средностатистическата художествена словесност - виждахме айсберга, сега изплува самият ледник!

 


Иван Станков. Васил Попов. Релативизъм и полифонизъм. В. Търново: Фабер, 2010, 296 с.

 

 

© Анчо Калоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.06.2011, № 6 (139)

Словото е четено на представянето на книгата на 12.10.2010 г. в Регионална библиотека, Велико Търново.