Коледуването в село Аспарухово е познато под името Стананик. Най-късно на Никулден момците се събират и след като вземат разрешение от кмета избират свой водач, когото също наричат стананик, а самите участници са коладници. Стананикът е женен мъж, в разцвета на своите сили, временен (заможен, личен). Който иска да стане стананик, заедно с жена си, стананичката, пости до четирсет дни - от стананика зависи плодородието на бъдната година. Тези, които го избират, са обикновено около дванадесет и са стари коладници, те ще бъдат слуги. При съгласие от страна на стария стананик, стананичката замесва пита. Докато се изпече питата, отиват и вземат свещ от стария стананик, която се запалва в дома на новия и изгаря. Пеят “Цар да бъде, на стол да седи” Когато питата се опече, стананикът я поднася и във въздуха я разчупват, за да си вземе всеки. Стананикът предоставя една своя стая за всички коладници от селото, а слугите нареждат в нея сковани от дъски пейки, грижат се за вода и за дърва за огрев, премитат я. Начело на слугите има старши. Тук идват всички ергени на селото, които ще коледуват, и вечерно време до среднощ учат песните от по-стари коладници. Така подредена, стаята принадлежи на коладниците от Никулден до Ивановден.

Коледа е на 25. ХII. Вечер срещу празника е Бъднивечер. Във всеки дом, а също така и в стаята на дома на стананика се извършва кадене. Вечерта стопанинът на дома туря на емежа огън и тамян и прикадява най-напред добитъка в хлява, а след това сложената трапеза, на която са поставени прясно опечен хляб, сварен боб и жито, овощия. Огънят на огнището цяла нощ не угасва, в него гори бавно суров дрян. Всички в дома очакват пристигането на коладниците, които се намират в дома на стананика.

Още привечер стананикът праща слугите да калесват, които по двама и с бъклица канят младоженците и старите коледарци да участват в пеенето по домовете. През годините между двете войни, когато редовно се е коледувало, са се събирали по 40 - 50 момци и още толкова женени мъже. Цялата дружина от около стотина човека се разпределяла в три групи куди. Всички са облечени празнично, всяка куда има водач, който носи бъклица с кърпа и се отличава от останалите по ямурлука. На най-личната куда водач е самият стананик, другите двама са негови родственици, които му помагат. Среднощ, щом бие църковната камбан, всички вкупом, предвождани от стананика, отиват в църквата и се комкуват. Разговарят в дома на епитропа - на трапезата има хляб, свинско месо и вино. След това от епитропа до източния край на селото, при Банковци, където става традиционното разделяне на кудите, отиват всички и пеят “Добри-Дончо калесан кум да кумува”. Кудите задължително се движат по посока изток - запад. Задължително се коледува във всички къщи, ако стананикът установи, че някоя е пропусната, връща съответната куда. На външната врата на всеки дом се пее “Господ се роди тази вечер”, а ако има мома - “Стани, стани, Дойне ле!” Старите къщи са двукатни и пристъпването на първото стъпало запяват “Свети Гьорги избавя три синджира, превзети от Старата юда”. Стопанинът поема подадената бъклица от водача, отпива и кани коладниците в една от стаите. Вътре те насядват и пеят няколко песни почти на всеки член от семейството. Задължително пеят на мома и момък, на младоженци, на малко дете, ако е в люлка, пеят до люлката. Строго се спазва да пеят и на войник, който не е в дома. Строго определени песни има и за близнаци, за бездетни, за попа и епископа, за свинари, овчари и земедеци, за момиче - бавач на малко детенце, за баба, която бабува. Дойчо Стойков Роев си спомня: “През 1920 г., преди да ходим войници, отидохме в Караславов Слави, седнахме, човекът подготвил за ядене, той каза: “На мене ще изпеете “Сурата ламя с трите гърла”, на момчето - песен и на момичетата - по една. И на софрата - една. И той седна с нас и пя песните. Те, Караславовци, са решителни хора, за нищо работа нож вадят!”

Като изпеят песните - стопаните даряват с кърпа, повясмо, пари и кравай, който се приготвя от момата. Ако няма мома, приготвя го стопанката. На излизане водачът се спира на вратата и “прескундя” за здраве на най-малкия син в къщи, след което, като държи високо вдигнат кравая с две ръце, изрича бързо благословията. От време на време той се обръща към коладниците с “Амин, дружино!”, те му отвръщат със същото гръмогласно и с викове: “О-о-о!” В благословията се споменава името на момчето, което е прескундено. Ако в дома няма момче, благословникът споменава името на стананика. На излизане от дома всички коладници пеят “И ний от тука, а Господ тука”. Където има наскоро починал човек, не влизат, а ако има мома, краваят и се подава отвън. Когато свършат обхождането на къщите, събират се вкупом на горния край на селото - на Юрта. Ако има закъсняла куда, припяват и “Присмяла се Руска Ружица”. След като кудите се съберат, стананикът, наметнат с ямурлук, с бъклица в ръка повежда общо несключено хоро-буенец, при което коладниците се залавят за поясите и пеят хороводни коледни песни. Докато стигнат неговия дом. Там стананичката, облечена празнично и задължително пребрадена с месал, дори когато това старинно пребраждане е било вече изоставено, ги посреща с бъкър вино на портата. Дари трима стари коладници с кърпи им целува ръка, гребва с кепчака вино, подава им го, те отпиват и остатъка плисват назад през рамо. След това тя се хваща до станеника. Буенецът се извива на три ката, а станеникът и другите след него се провират под ръцете на играещите. В горния кат на къщата стананикът и някой от старите коладници се изнасят на ръце.

На другия ден много рано сутринта коладниците се събират у стананика и правят “дервиш”. Един от коладниците се облича във вехт ямурлук, слага си възглавници на кръста, под ямурлука, за да има вид на възгърбав старец - това е дервишът. Лицето му е почернено със сажди и има дълга бяла брада и мустаци от конопено повясмо, в ръка държи дървен ятаган. С него върви булка - преоблечен в женски дрехи безмустакат момък, пребулен е с бяло було и носи хурка на пояс. Дервишът и булката, придружени от зълви - трима момци с дълги бели месали през рамо, ходят из селото и като срещнат стари хора, дервишът ги “коли” с ятагана, булката им целува ръка и те и дават пари. Преди обед още булката се разбулва на чешма както истинските булки и изядат приготвен за целта намазан с мед кравай. Ето какво си спомня Васил Христов Иванов, род. 1894 г.: “През 1911 г. бях дервишка булка, обличаха ме в женски дрехи: було, цървули и навои, чукман и риза, колан, престилка, женско гивисличе, булото - червено (?). На дервишката булка не слагат месал, а на кукерската слагаха. Сутринта ще се венчаваме - слагат една копаня лют пипер и го запалват. Вместо тамян слагат пипер. И на навеждат над пушека. И люти... Някой от слугите ни кади, на серьозно го правим, защото за берекет е туй, трябва да мине венчавката. Дервишката булка носи хурка и вретено из село, когато ходят.”

След “дервиша” стана наддаването на моминските краваи и продаването на останалите и повясмата на търг. Моминските краваи са белязани, момците наддават за тях, защото имат право, ако момата е съгласна, в у говорен ден да го ядат заедно.

Същия ден със събраните пари купуват един овен, наречен “божи курбан”, сготвят го у стананика и поканват старци да ги гощават, а на стананика купуват червени чехли, които му дават на Ивановден. Преди яденето коладниците изпяват за курбана трапезна песен “С богом беше пещим хляба, кондел вино и овен”. След яденето старците се разотиват, а момците правят буенец в двора на стананика, на което те пеят коладнишки песни. Такъв буенец се играе на всеки празник в двора на стананика до Ивановден.

На Ивановден младоженци и момци се събират поотделно и рано сутринта, предвождани с гайди и хванати на хоро, с провиквания отиват на реката да се къпят. Групата на младоженците минава на отвъдната страна, прекарват я с коли. Гайдите свирят и двете групи се хвърлят в реката, борят се, натопяват се и излизат, бягат да се преобличат. После момците отиват у стананика с гайда, вземат го от къщи и на ръце го изнасят навън. Поставят го на кола, в която се впрягат момци да я тегляти други тикат. Срещнатите стари хора по пътя, при желание от тяхна страна, вземат на ръце и ги качват до стананика. Колата, водена от гайдата, стига до Ряката край Караманови. Там пълнят от нея медно калайдисано котле, в което има китка сух босилек. Най-напред умиват с вода от котлето лицето на стананика - “къпят” го, а след това всички присъстващи стари хора. С колата пак връщат стананика в неговия дом, където е приготвен обед. Преди да започнат да ядат, момците поднасят червените чехли на стананика и изпяват същата песен. След това играят на двора буенец, докато заседне слънцето. Тогава стананикът излиза на двора, повежда буенеца и го извежда из портата на улицата - това означава, че “Стананикът” е свършил.

Коледните песни на Аспарухово съставят един уникален във фолклора на българите цикъл от 48 пести с общо 1700 стиха, с многоброен персонаж: възпяват се около 60 божества и герои, митични същества и обредни лица, които носят собствени и нарицателни имена (една част от тях се схващат и като собствени: Старата юда, Ясното слънце, Сурата ламя, Сур елена, Сив славейчец, Добър юнак). Някои от песните са пряко обвързани с обреда, но повечето са предназначени да величая стопанина и челядта на доме, в който коледуват.

При наблюдение на самото коледуване през 1968 - 1972 г. установих, че активно битуват само около една трета от песните, че за да достигне цикълът до нас в този вид, между тях трябва да съществува силно текстово сцепление, чийто принципи са непознати на изследвачите на българската традиционна народна култура. Открих, че персонажите Дан войвода, Крали Марко, цар и цар Костадин се възпяват в по три песни и са свързани с оградено пространство - Цариград, а Добър юнак, Янкул чобан, Млада бога и Господ - с поле и гора. На тези две групи съответства припевът “стананине, господине”. От своя страна четирите двойки: цар и Млада бога, Крали Марко и Янкул чобан, Цар Костадин и Господ бележат четирите точки на слънцестоянето и началото на четирите годишни времена - зима пролет, лято и есен и са съотносими с четирите посоки на света - север, изток, юг и запад. Женските персонажи също се възпяват в по три песни, но не тъй отчетливо, и се делят в две групи. В първата са Яна, Калина, Стара божа майка и мома, свързани с град, а във втората са Дойка, Вивда, Старата юда и мома - с поле. Единството между персонажи, време и пространство е несъмнено, то е много старинно и е онова вътрешно сцепление, което превръща цикъла от 48 песни в една “обредна поема”. Ако ограденото пространство означим с квадрат, а неограденото - с кръг, единството между тях ще съответства на някои антропоморфни изображения на слънцето върху графити от Плиска и Преслав (именно като ден на младото слънчево божество се е тълкувал празникът Коледа преди въвеждането на християнството).

В “прокрустовото ложе” на тази схема не всичките шествайсет персонажа участват отчетливо с по три песни, но това са неизбежните изключения, дошли от устното битуване на текста. Вън остава песента “Тримата братя-близнаци посичат Сурата ламя”, която се явява съсредоточие на същностните представи за обреда. В нея присъствува основният мит за борбата на змеебореца с неговият противник змея, която се повтаря в началото на всяка нова година и като календарен мит, а пък близначното разтрояване на змеебореца съответствува на представите за триделно пространсво. Триделното пространство определя и често срещащата се трихотомия като похват при изграждането на някои песни, навярно то е и основната причина за наличието на тройки - песни за един персонаж. Коледните песни от Аспарухово повествуват предварително за победата на градивното начало и осигуряват преминаването в нов годишен цикъл. Това е календарно-обредно повторение на моменти от първотворението и в тях се съдържат и някои космогонични елементи. На четирите двойки мъжки персонажи съответствуват и важни моменти от живота на човека: раждане, сватба и смърт. Четвъртият - посветителните обреди - отдавна не съществуват, тяхната роля навярно е поело самото коледуване. Не съвсем сигурен съм в предположението си, но ще посоча, че доколкото посвещаването става с преодоляване на препятствия, свързава се с представи за временно пребиваване на посветените “отвъд, при прадедите”, и с мнима смърт, то именно за него става дума в “Малка мома и либе в синджир”, “Три соколца носят на цар Костадин риба, овен и мома”, “Цар Костадин убива Дан войвода” и “Билибили Яна и триста момъка”.

Сега вече може да се каже, че освен пътуване в нощта на Коледа от дома на стананика до всеки отделен дом в Аспарухово, коладниците извършват и едно толкова дълго - от Никулден до Ивановден - “песенно пътуване” в света на прадедите, където усвояват познанието за свое и чуждо - богове, герои и светци, свято и делнично, добро и зло. Досягането с отвъдния свят им дава право да възвестят предстоящата победа на Тримата близнаци на Сурата ламя с песни. За благаслова си, а и доколкото контактите с “отвъд” вредоносни, те биват овъзмездени с подарък.

Векове наред от сътворението на българския мир край Ряката пеели мъже в нощта на Бъдни вечер. Пеели в началото на всяка нова година, възвестявали раждането на младото слънчево божество, изпреварвали с песен победата на Тримата близнаци над Сурата ламя, славели Дан войвода, който кумувал на самия цар Шишман, и Крали Марко, който посякъл триста нашесвеници, осквернили неговия дом. Смесвали мит и история, но това е било пак памет, дочакала нашите дни. И спасени от едно потънало вече на дъното на язовир село, песните се превръщат в една метафора на гласовете от “отвъд”. Вече не тече Ряката и песните не се пеят, не остана на снимка оня огромен коладнишки буенец - вие се като змей и мъжет пеят:

Ряка тече, билибили Яно ле, хей коладе ле, мой коладе ле!...

А ги спаси от забвение бай Тодор Иванов Радев и други ги знаеха, но ги бяха пели отдавна, преди да забранят и забравят коледуването, спомнаха си един - едни, друг - други, може би е имало и още някой, който знае всичките, но аз попаднах на него, първо него ми посочиха. И той ги изпя - почти всичките. Пееше вечер до пресипване, след работа в Балкана - беше секач. Веднъж се върна отседпът, спомнил си беше една, последната. Върна се, за да я изпее, за да не се затрие. Записал съм и спомена за първата му среща с коладнишките песни:

“Нашият братовчед, като се върна от войната, стана стананик и нея година бяхми в Балкана със свине. Бях 10 - 11-годишен хлапак и в колибата, като са налягали моите братя - трима-четирма и той, лежат възнак и пеят коладнишки песни. И аз още малък, тъй тупка ми сърцето, тупка! И отпред, както е колибата, огънят гори и тий пеят...”

Запял е мъж, върнал се от война. А мнозина не са се върнали - с тях на бойните полета е останала една песен: “Събрал Господ аргатчица”, знаем я по запис на Илия Тодоров от 1914 г. На две гранитни плочи са изписани имената на онези, които не са се върнали - 55 мъже паднали в три войни от малкото българско село Аспарухово. Местата, където са загинали, са записани на плочите, тях съм ги чел и т.нар. етнографска карта на България. Строени в редици са техните надгробни камъни край църквата “Света Петка” - по стародавната традиция на войните от Плиска да си спомним за тях!

© Анчо Калоянов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.08.2002
Добър юнак с добра коня. Съст., ком. и бел.: А. Калоянов. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Добър юнак с добра коня. Съст., ком. и бел.: А. Калоянов. Варна, 1986.