В засите ми от село Аспарухово няма песни-тъжачки, с които се оплакват мъртвите. Записвах песни в трудно време, песен рядко се чуваше - аспаруховци поделяха, караха, плачеха, строеха новите си домове. Понягога запяваха, колкото да не ме върнат с празни ръце... Не посмях да ги помоля да ми кажат какви думи нареждат над гробовете, а да подслушвам чужда мъка с магнетофон не ми даваше сърце. Затова в системата от обреди и обредни писни от Аспарухово има бяло поле, Разказът на баба Гина Куртева Горанова няма да запълни празнината, но ще открехне леко завесата, която разделя живите от мъртвите в представите на аспаруховци.

Моите бяха осем. Първата ми умря от двойна плеумония - няма дохтори, няма и влак. Като си думаше: “Изгорях, мале, изгорях!”, за петнайсет дена отиде. За петнайсет дена сънува един сън. Мамо, каза, тука у дядови Куртеви ими аскер, ловят малки деца и с ножове ги бият - сънува, пък здрава беше още. Мене ме удариа у левия ълбок, пресякава ми левия ълбок! За петнайсет дена крака и се скъси.

Набрахме ореи. Мамо, казва, аз ще умра, ореите ви няма да мога да беля, ше си ги белите вий. И како съм ти, боже, направила, че ме мъчиш! Пък има чичови дъщери, у голямата боля трима на един ден умрява на чича и: една мома двайсе и три годишна, деветнайсегодишен ергенин и шестнайсетгодишна мома. Беше след войната от 1912 година. Мамо, казва, накичи ми люлка, че ме гуди у люлката! Рекох - мъ, Радке, дева не си майка малка да те люлея! - беше петнайсетгодишна, де ше я знам, дет ше мре... Е, мамо, да ме знайш какво ми е, нема ми се смеиш. Пък баща и, кат се уволни да си доди, без да му каже “тати”. Три години служи у Русе, доди си, тя му викаше: “Ей, чиляк!” На баща си не му казва “тати”, на чуздия човек, казва, тати ше думам! Убаво, тий отидоа със сестра си за листници да секат, таз кат и става лошаво, оди за вода. Като оди за вода, мамо, казва, виждала ли си жув човек да ърчи, със пълни бакъри! Ем не е да сънува, дигнала я голяма вихрушка, силен вятър като я усукал с котлите, толкоз, казва, на високо с пълни котли ме издигна вятъра! Ами и аз такваз, нема дохтори, нема - малко сладко зъмни, тукана тъй услади го, тука слабите места тъй се усладява, на ръцете, на краката, на кръста.

“Свързи ми люлка!” - кат и свързах люлка каза: “Как Радо - чичовата и дъщеря двайсе и три годишната и момъка - бат Тодоре, гроб да ти изкопая, защо идваш да ми земаш кундурите!” Пък тогаз нямаше обувки. “Чичо - казва - да не те е заравял с цървули, да ти е купил обувки, идваш да земаш мойте обувки!” Пък на етърва ми дъщеря и доди, донесе малко мляко, че казва: “Радке, на, мойто какенце, да поядеш малко мляко, да ти пръмине!” - “Мър, како - казва, - како те е ядене наело, виж тамо дрипавия салдатин, вий не го виждате, ама аз виждам! Пък не е да сънува. “Виж го дрипавия салдатин зад вратата, ляб и дренки яде.” (Значи, ляба е тялото, ше мре, а пък дренките е кръвта). Рекох: “Радке, ад да идиш у оназ къща!” “Мале, измести ми люлката - каза, - да не доодят кака и бати. Въ, пак идат!” - “Радке, нема, майка!” - “Вий не ги виждате, аз ги виждам!” Пък то сега, като си прекараш тъй очите, някак ли ти се вижда нещо тъй на очите. Също на умрялото тъй се прикриват очите, като му паднат звездите и му се явяват тъй други ора.

Влязохме вкъщи. Като сънува него сън, за петнайсе дена левия и крак тъй се скъси, кат зехме да я къпем, като умря горката, толкоз тъй червено дето ударена. Виж - насън ударена, червеното място там. Доди сега баща и, каза: “Радке, сякам ти е лошаво?” Пък тя каза: “Лошаво ми е, тате, искам люлка мама да ми накачи, пък тя ми се смее. Да ме знае како ми е, нема да ми се смей!” Пък дядото ми каза на мене, смигна ми: “Виждаш ли, Радка ше умре!” - смигна ми. Рекох: “Ами!” “Ше умре - казва, - досега да не ми каже тати, петнайсегодишна...” Такваз итричка беше - “Какво съм ти, боже, направила, че ме мъчиш!”

Сега седя на пармачките, кат има болно, месим си питка, усладим тъй, усладим я и нея, питката, на кръст, излезем на пътя, подадем на жиня и запъхваме под съчака тъй от питката и другото подаваме на пътя. Туй оставям: “Да е сладка и медена!” - казваме, орисниците, тий дето орисват там кой кога ше умира. Като каза къщата: “Чик, чик, чик!” И тя питка падна. Като падна, пък момичето каза (явява му се веке ангела, ше му земе душета): “Мамо, махни се оттука, недей ме варди!” Рекох: “Нема се махна, майка, свет арангел сигур доди и ти се маваш оттука! Нема се мавна, рекох, да не ти земе душета. Радке, викам, ад да свържим люлката у къщи, да те изместим!” Изместих я у къщи. “Недей ляга на люлката, викам, ад да те гудим...” Като я слогнахме и каза скръц със зъбите... Човещината е такоз нещо!

© Анчо Калоянов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.08.2002
Добър юнак с добра коня. Съст., ком. и бел.: А. Калоянов. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Добър юнак с добра коня. Съст., ком. и бел.: А. Калоянов. Варна, 1986.