Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОВЧАГА - ЧЕНГЕ - АСПАРУХОВО

Анчо Калоянов

web | Добър юнак с добра коня

Село Аспарухово, Варненско, се намира в северното начало на един от проходите на Източна Стара планина - на стария път от Овеч за Анхиало и на брега на Луда Камчия. В миналото тази част от планината е била известна като Ченгенски Балкан, вековните гори, тучните пасбища и плодородната земя са били благодатни за скотовъдство и земеделие, а трите крепости около селото - Града, Кръстота и Манастирско кале, са опазвали населението в размирни години. Земята крие останки от значителни праисторически култури, от траки, римляни и византийци, в горния край на селото е открито голямо раннобългарско селище. На изток, между реките Елешница и Козя река, се намира Пряградата, на юг, по течението на Кривица Гермето. И двете представляват насип и ров откъм юг - защитавали са Плиска и Преслав от Византия.

Най-старото име на селото е Овчага. За пръв път се споменава от византийския летописец Мануил Фил, който възпява подвизите на военноначалника Михаил Глава в похода му срещу цар Ивайло - Овчага е крепост, която през 1277 - 1279 г. се е сражавала на страната на народния вожд. През 1388 година през прохода минават войските на Али паша; според предания сред местните турци в местността Орехово е станала голяма битка, в която паднали много нашественици, и оттогава мястото е наричано “джанери”, т.е. място на мъртви души. От “дженк”, което значи бой и битка, идва второто име на селото - Ченге. През 1409 г. при едно въстание в Северна България българите превземат крепостта Овчага, но синът на султан Баязид Муса я завладява отново и я събаря през 1412 г. (Муса е известен в народните песни като Муса Кеседжия). Навярно тогава Ченге окончателно се е установило край реката. Във връзка с подготовката на Първото търновско въстание дубровнишкият търговец Павел Джорджич споменава и село Ченге. През 1636 г. полякът Освиенцим бележи за него: “Село на половин път от Еникьой (дн. Дългопол). От там започва пътят през Балкана за Цариград. Единият път е много стръмен, а другият път върви покрай реката Ичера (Луда Камчия).” През 1640 г. минава друг полски дипломат - Мясковски: “Когато минавах през Ченге, две български девойки, пременени и нагиздени, хвърлиха в каруцата, в която седях, пшеница и просо, като ми желаеха добър път. Същото сториха и тамошните селяни...” През 1651 г. минава и турският пътешественик Евлия Челеби: “Ченге е село при едноименна крепост на два часа път от Ново село (дн. Дългопол). То е българско село със сто къщи. Жителите му не плащат данъци. Дервентджии са.” От това време са останали имена на местности като Деве барданъ (Камилски рев), Стражата, Робски път и развалините на големия хан, който е обслужвал пътя. Благодарение на привилегиите си като пазачи на прохода ченгени запазват непокътнат народностния си дух през дългите векове на робството.

Заподозрени, че са участвали в движението на Филики Етерия през 1821 г., ченгени губят правата си на дервентджии, но освежителният полъх на Възраждането тук идва сравнително късно: през 1849 г. бива построено килийно училище и пръв учител е бил Димитър Злочести, оставил в ръкопис автобиография, а през 1857 г. е съградена църквата “Света Петка” от охридски майстори. През 1876 г. в местността Трънлива стока е убит един от войводите на Априлското въстание - Христо Николов Патрев. Във въоръженото движение за запазване на местното население от развилнелите се разбойнически шайки са убити ченгенските хайдути Край Калчо и Делю. По време на Освободителната война селото бива нападнато и ограбено от черкези.

През ХIХ и началото на ХХ век преселници от Ченге възвръщат българския облик на двадесетина селища от Провадийска и Айтоска околия. Според местния учител Илия Тодоров, оставил селищна монография в ръкопис “Село Ченге”, в началото на века е идвал известният археолог Карел Шкорпил, който в разговор отбелязал, че ченгени си приличат като братя, всички били смугли, скулести и тънконоги и навярно са далечните потомци на аспаруховите българи. Затова през 1934 г. селото било преименувано на Аспарухово. В традиционната духовна култура на Аспарухово има белези, които го отличават от околните стари селища; някои от тях имат тюркска (прабългарска) основа. Например наред с личното име Вълчо твърде често се среща Курти и Курта, тюркски по потеклото си са имената Ташо и Демир. Тъкмо на север, в съгласие с тюркските представи за тази посока, са разположени местности с имена на животни: Вълков рът, Мечи дол, Зайков трап. Реликти от тотемизъм, който откриват и при прабългарите, представляват и повечето родови имена в селото: Щъркеловци, Пукалови, Свинарови, Азманови, Караманови и др. Многобройни са следите от култ към слънцето и от митологемата “близнаци”, които също тъй са характерни за тюрките. Отчетливо се долавят следи от културата на заварените траки и преди всичко - от славяните. Именно славянското племе Севери било настанено да пази проходите на Източна Стара планина при образуването на българската държава през 681 г. Историята, не тъй благосклонна към този край на родината, сякаш сама се е погрижила да съхрани Аспарухово до наше време, за да видим в него модела на нашето битие през дългите тринадесет века.

За последен път селото се премести неотдавна - заляха го водите на голям язовир и то отстъпи на високото. На дъното, под вода, останаха старите къщи и старите обичаи, но споменът за миналото се запази - днес до живописния бряг на язовира до белокаменната възрожденска църквица има малък етнографски резерват. Понякога, когато идват знаменити гости в селото или пък снимат фолклорен филм, се мярват облечени в старинна носия селяни, гайда писне или пък песен се понесе. И тези, които пазят традицията жива, остават все по-малко... Случи се тъй, че на седми юли 1967 г. попаднах в Аспарухово с магнетофон и бележник, а надпяването на пръстените вече беше свършило, защото не моми, а жени припяваха и бързаха за блока. За последен път бях тази година, в годината на юбилея, и пак слушах еньовските припявки. Малкото момиченце, “енето”, бъркаше през пазвата на червен врахам в котела и звънки девически гласове гадаеха за бъдното - тоя път снимаха филм, а аз доуточнявах материалите за сборника с обредни песни. Бях заслужил вече доверието на тези достолепни люде, пренесли историята като жива памет, имаха ме за свой и на тръгване баба Гергина Вълчева ми подари шарена престилка и ръченик - аспаруховски армаган за дъщеря ми. Тъкмо тази старица ме посрещна някога дружелюбно и в разговорките между две песни каза:

- Думам на внучката - баба ти е гроб без паметник, ако не запомниш нищо от мене!

Будна старица, баба Гергина искаше да надникне отвъд хребетите, които са ограждали селото и целия й живот - четеше, слушаше радио и гледаше телевизия, сякаш все за да свери какво е в Аспарухово и какво е при тях, другите. А като нея бяха баба Димка от Боряна и баба Вела от Красимир (и двете села са с аспаруховски заселници). Те и останалите, които ще спомена, имаха самочувствието на последните носители на една култура, която си отива недоразбрана, но е била велика. И щедро раздаваха от своята памет съхраненото, за да не остане миналото на предците им гроб без паметник!

С много хора се срещнах в Аспарухово, от мнозина съм записвал по малко, от малцина - по много, ще спомена с благодарност неколцина, които сами са се отделили в моята памет: сестрите Миранза и Петрана Вълчеви, с техни песни след онази първа “еня” наченах записите в Аспарухово, а една тяхна жетварска песен обработи Филип Кутев и я има на грамофонна плоча; Петра Рачева, която сама пожела да приюти прощалния “дервиш” и по-късно с много жива памет и със сърце изпя петдесеттина песни - толкова успях да запиша, защото върху нея се стовари страшната вест за смъртта на двете и дъщери в един и същи ден на две разделени със стотици километри места и тя ги последва наскоро (това, което ставаше за плач, ставаше и за песен - както за умиращата годеница Гергина, която в предсмъртния час раздава предсватбени дарове - но нямаше кой да нареди тази песен, реката вече беше пресъхнала); Гина Куртева Горанова, родена през 1886 г., беше жива старица, дошла от епически времена. Разказваше за турци, черкези и абази, за хайдути, войводи и партизани, за самодиви и змейове, беше баснарка и певица и с гордост казваше, че баща й бил казвал за нея: “Гино, ако беше мъж, или генерал щеше да станеш, или от затвора нямаше да излезеш!”; друга една, столетница почти, Стамата Митева Вълчева, след като ми изпя една песен за хайдути, които се подслонили в манастир и за да се стоплят, запалили иконите, а светичките летели като лястовички и пищели, ми довери своята вечерна молитва: “Боже, прощавай, зоре рано свестявай!... Петел на праг, цял свят, Боже, на крак! (и добави: - За цял свят се моля, баба!); а полуслепият разказвач на дълги пастирски приказки Велико Делев, щом минаваше край къщата на Петко Язаджи, предателят на войводата Христо Патрев, се извръщаше и плюеше. Те живееха в света на песните и не се съмняваха, че всичко това все някога е било, имаха милостиви сърца и знаеха, че който пее, зло не мисли. Една старица, Яна Неделчева, след като изпя тъжната балада за Алекси, който пискал от Господа ключовете, за да разключи земята и да види какво правят мъртвите - баща, майка, братя и сестри, добави: “Все пак е истина. Сякам да е у нашия манастир. Присъни ми се рая, заграден с дувар, и аз имам момиче умряло, и тъй като вървя из пътя, пръникнах и го видях - играе, с ръченик забрадено; тукана четири-пет момиченца, там четири-пет - играят камъчком...” Друга една старица, Дойка Андреева, млъкна насред песента за овчар Банко, който трябваше да отреже главата на мома: “Няма да го казвам, то не е хубаво!...” Ето и признанието на Петка Неделчева Христова след жътварската песен за българската вяра, която мирише на ран босилек в градина: “Като отида в Манастира, в голямата нива, и като започна чакъма, почвам да пея. От сутринта. Мъжът ми Неделчо отподир вързи, трупа. И по млого сме жънали, докат изжъним зълвите и деверите, на зареда сме жънали. Кат знаят две да пеят, двете се нареждат, двете едновременно. С мене не можеа да се редят... Нашата нива беше горе на върха, имаше там един дядо Рисо и баба Крайна, срещнали свекъра ми, че думат: “Блазя ме на твойте снаи, тий убави снаи, ама голямата снаа - голяма песен, голяма приказка, голямо разтушаване на чекъма, цял ден пей и се смей!” И весела жетва бива... Като стана текезе, пеехме, ама не тъй, какет по-рано...” Пред очите ми са двамата братя Кабакови, седемдесетгодишни държеливи старци, надуват меховете на гайдите, свирят, надсвирват се. До тях е великолепният Дойчо Тодоров. Сутрин, казаха ми аспаруховци, на Гергьовден Дойчо отива на Могилата (висока естествена могила отвъд реката) и засвирва на разбуда. И тъй всеки Гергьовден. Дойчо си замина ненадейно заедно с чудните мелодии, които носеше в душата си, а аз бях повикан, когато му струваха четирдесетте, да пусна магнетофонен запис на неговия кавал - върху огромна жълта рогозка бяха подвили колене жени в черно, техният плач напевно следваше гласа на Дойчовия кавал. Беше непосилно и не бях само свидетел.

Присъствах в години, когато селото се подели на две, и тези, които останаха, дълго и унило се прощаваха с обичаите на прадедите; беше минало времето на старите обичаи и нищо не можеше да ги върне към живот, бързах, а заедно с мене и други, с магнетофон, с фотоапарат, с кинокамера, с бележник. Видях много. Седем новобранци изпращаха на един ден, на изпроводяка, както тук го наричат, шест гайди свиреха и шест хора играеха на път за гарата, седмата група жалееше наскоро починал родственик. Накитени като за сватба, новобранците водеха хората, които се съединиха в едно голямо хоро - объркаха за малко разписанието на влака, а на тръгване хвърлиха по шише вино на перона. Видях истински кукери - грозни, с ятагани и помети, цял ден скачат и размитат земята на новото лято, а накрая заораха и засяха на Юрта, видях момци, които на Ивановден се къпеха в ледените води на Луда Камчия - струваше ми се, че и реката, и мъжете тук са луди от жизненост. Паметен ще остане последният стананик на седми януари 1969 г. в старото селище. Разделяха се аспаруховци, верните на селото и на земята оставаха, само преместваха къщите си на високото, другите отиваха в Тополите, за да живеят в село - квартал на Варна. Огромното несключено хоро - буенец като смок се виеше на площада - около седемдесет мъже - коладници и още толкова жени играеха. Мъжете пееха, водеше ги Нено Добрев, а цялото село се беше сринало да гледа. По-късно минах с лодка над тези места, вглеждах се във водата: покъщнината беше изнесена, и камъкът, и тухлите, и дървото, и гробовете, и надгробните плочи на войниците край църквата, и самата църква. Нещо все пак там, на дъното на язовира, оставаше. Никога по-късно не видях толкова много мъже да пеят и такъв буенец. А тогава те минаваха край стананичката, гребваха с кепчак вино от котела, пиеха и остатъка плисваха назад, през рамо.

Помня няколко зими, пролети, лета и есени. В една щедра есен се изкачихме с Добри Вълчев на Манастира до Малкия и Големия явор, където е църквата, някога са клали курбан. В оброчището беше глухо и душно. Беше велико запустение и дори легендите и преданията вече бяха мъртви. Отдолу синееха водите на язовира и червенееха къщите на новото село. Сенките на прадедите оставаха там, на дъното, и назад - в миналото...

Обредите и обредните песни на Овчага - Ченге - Аспарухово имат много старинни черти, някои от тях издават съвсем явно езическото си потекло и свидетелствуват на духовния мир на българите още от времето на основаването на нашата държава. Селото е живяло дълго време затворено, но вярно на традицията по време на робството, народната памет предавала от поколение на поколение една богата система от обреди - календарни и семейни. Съзнанието за общо битие било подсилвано и от обстоятелството, че за привилегиите старите ченгени колективно отговаряли за безопасността на прохода. Преданието разказва, че когато се загубила една кесия жълтици от султанската хазна, цялото село - мъже, жени и деца, излязло да я търси.

Обредите били необходим регулатор на личното и общественото битие. В рамките на селската община те създавали нормите на поведение, отделяли “свой” от “чужд”, придвижвали времето напред, утвърждавали промените, т.е. подреждали света. Всяко нарушение било в ущърб на общото благо, затова било гледано с недобро око. Например задължително е всички младоженци да се окъпят в ледените води на Ряката (така наричат Луда Камчия) на Ивановден, но преди половин век останал един “неокъпан” и оттогава селото го знае като Некъпан Павлю.

Че в основата на обредите стои преди всичко едно паганистично светоусещане, може да се разбере и от следното признание за сурвакането на воловете: “На Сурваки баща ми стане сутринта рано, зъмне ръжена, удари ги един-два пъти с ръжена по гърба и казва на майка, кат се върне: - Сурваках воловете, ама не са като хората да ми се обадят и да ги почерпя!...” Игнажден се нарича Клоковден, има ден на биволите - Карамановден, на конете - Тодоровден или Конски Великден, Андреевден е Мечкинден, на кучетата - Песи понеделник (тогава е и Кукеровден), празници имат също тъй и вълците, и мишките. А при бездъждие правят в един ден Пеперуда и Герман. Едно сираче момиче става Пеперуда, окичват го с бъзак и ходят из село, пеят, на Пеперудата слагат сито на главата и през ситото изливат водата. След това Пеперудата става майка на Германа, който правят от кал, завиват го с кърпа, покриват го с две керемиди и го ровят на Пладнището, като го оплакват. Ето и едно описание на отрязване на “богата брада”: “На дожънване се избира хубав стрък - от едно зърно три класа, братило, очистят сърковете, събличат ги, загърлят ги с пръст хубавичко. Вземат три хапки хляб, на хапките слагат сол и пипер - като пирост. Ако имат моми, ще покачат сребърна паричка на червен конец, ще съберем трите класа и ще ги свържем с конеца. И вземаме сърповете на всички жътвари с бодовете нагоре, и ги поливаме с бъкел над класовете. Казват на мома или на най-младата булка: “Ела да отрежеш “богата брада!” Тя реже трите класа, а другите със сърповете се кундят на земята (търкалят се) и викат: “Тъй да ляга житото!” После се уговаряме кога да ядем “боги бради”. Които са само семейство, те сами си ядат богата брада, а дето са със зареда, по две-три семейства заедно на жътвата, те се сбират в една къща. Цялата нощ ядат “боги бради”...

Записани днес, вече само като спомени от едно не тъй далечно минало те ще стават все по-непонятни, докато започнем да ценим в тях преди всичко патината на времето. Но и тогава досегът ни с тях ще бъде досег с простите, но велики човешки неща, които са извели разума от пещерите на праисторията, крепили са го хилядолетия - те са нашите корени. А Аспарухово не е далеч от Плиска и от Преслав, където е сложено началото на битието ни като народ, и тъкмо навреме е нашето съпричастие с неговите обреди и неговите песни - най-многобройните от известните ни досега, записани от едно село.

20.Х.1981 г.

 

 

© Анчо Калоянов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.07.2002
Добър юнак с добра коня. Съст., ком. и бел.: А. Калоянов. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Добър юнак с добра коня. Съст., ком. и бел.: А. Калоянов. Варна, 1986.