ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА НА ОСТАТЪЧНОТО ДОСТОЙНСТВО

Ангел Христов

web

Във вестниците всеки ден обявяват по няколко убийства, един-два взрива, още толкова самоубийства и прочее посегателства на живота. Заглавията са гръмки и предизвикателни. Читателят трябва да бъде привлечен на всяка цена. И с всички средства. Какво означава тук някакъв си живот?! Обществото постепенно свикна с плиткоумните хитрости на издателите, за които е важно да се купува вестникът, тъй като рекламодателят отива при този, който е най-търсен на пазара. И ние попадаме в клопката на комерсиализма, независимо дали искаме или не. Голиат е победен, но никой не пита има ли някой нужда от Давид?

Така се оказваме сред тези, за които достойнството е повод за разговор, но не и за отстояване на принципи. Ако все пак някой си спомни, че животът не е само в убийствата и в сензациите, той навярно трябва да се причисли към хората с остатъчно достойнство, термин, който би трябвало да означава, че в този човек съвестта не е предала богу дух, но не е и толкова силна, че да се противопостави дори на собствените си слабости.

В този смисъл интересът към предизвикателствата на остатъчното достойнство би трябвало да ни направи любопитни поне в сферата на логичните предположения. Ние искаме да разберем как ще се чувстваме, ако прочетем собствения си некролог. Въображението, това велико изобретение на Господ Бог, ни позволява тази фриволност. И изведнъж изпадаме в нелепата ситуация на разгневени граждани, с които някой се е пошегувал, при това твърде мрачно и до известна степен цинично. Остатъчното ни достойнство вдига олелия до бога, протестира, създава прецедент, правейки опит да разсече гордиевия възел на парадокса. В същото време до нашият некролог има залепен друг - на непознат човек, при това не толкова възрастен и дори, в известен смисъл, симпатичен. Но остатъчното ни достойнство е заето със собствения ни проблем и не обръща внимание на нищо друго. Комбинацията ние и другия е излишна, дори недопустима. Нашият живот е стойностен, другият - не. Гаврата с нас е обидна, подла, нечестна. Смъртта, истинската смърт на непознатия не предизвиква дори съжаление.

Защо сме такива?! Нима не ни вълнува съдбата на другите?! Бомбите, падащи в която и да е точка на планетата, не са ли еднакво опасни за всички?! Или, повярвали на дребните политически дерибеи, за които смъртта не съществува поради безсмъртието на тяхното вчера и днес, ние се оставяме да бъдем манипулирани чрез постепенното и съзнателно намаляване на остатъчното ни достойнство до степента на безразличието и духовната смърт.

Дори в тази остра форма на налудничавост и античовешка същност ние продължаваме да вярваме, че светът ще бъде променен от отделни хора, в които дори остатъчното достойнство не съществува. Предизвикателствата му показват, че повечето от нас ще приемат на доверие думите на един депутат или какъвто и да е по ранг политик, стига той да представи програмата си така, че тя да задоволи не нашето его, а това, което е останало от него - остатъчното ни достойнство. Разчитайки точно на тази особеност, политиците през всички времена постигат целите си, преди всичко лични и достатъчно цинични, за да заслужават съществуването си. А ние ги подкрепяме, влюбени в собственото си великодушие, убедени, че глупостта е дадена от Бога и следва да се уважава, докато достойнството е плод на съзнателната умствена дейност и, следователно, не заслужава чак такова внимание.

Така ние се пренасяме в жертва на посредствеността и алчността, на политическия рушветизъм и корупция, на безличието, което превръща индивида в част от стадото, което пастирът спокойно и гордо /да не се бърка с достойно!/ води към очакващото го заколение.

Предизвикателствата на остатъчното достойнство са толкова незначителни, че истинската им стойност се крие в желанието ни да предприемем нещо, но понеже не го правим, те се превръщат във фалшиви символи на болното ни самочувствие. Ехото от душевните ни терзания е толкова слабо, че светът не го чува, запленен от собствената си значимост, илюстрирана чрез популярни и винаги прави личности, за които историята е сцената на техния живот, а ние сме в миманса, абсолютно необходим, но все пак миманс.

Едгар Алън По твърди, че никой не би се заел да напише книга със заглавие “Моята оголена душа”. Защото хартията ще се набръчква и ще пламва при всяко докосване на огненото перо. Защо “огнено”? Днес дори компютърът издържа на какви ли не огнени интервенции. Може би великият писател е искал да ни предупреди, че истинското разкриване на нашата душевност ще ни доведе точно до това - до наличието на остатъчното ни достойнство, факт, който едва ли някой би си признал. Приживе. Или посмъртно, все едно. Аз обаче мисля, че дори ненаписана, ние четем тази книга всеки ден, разлиствайки страниците на печатните издания, следейки илюстрираните с документални убийства репортажи или гледайки американските филми, в които смъртта е превърната във фетиш, а животът не представлява нищо повече освен възможност да се потъпче още веднъж достойнството на зрителя, правейки го съпричастен на още едно убийство, изнасилване, издевателство или религиозен расизъм.

Искаме ли да променим това състояние? Можем ли да се откажем от налаганите ни норми на поведение, култура, начин на живот, за да отговорим на предизвикателствата на остатъчното ни достойнство, колкото и малко и слабо да е то?! Или ще продължаваме да се съгласяваме с мнението на водещите /в свой интерес и за свое благо/ индивиди, които дори нямат достойнство, лакействайки на чужди жизнени модели, съществуващи на основата на липсата именно не само на остатъчно, но и на каквото и да е достойнство?!

Едгар Алан По е прав. Никаква материя не може да издържи на ужасяващата ни вътрешна температура, поддържана от нездравословния начин на мислене и структуриране на целите, почти винаги чужди, с привкуса на подигравката и лъжата, цинично поднесени и ехидно надсмиващи ни се. Остатъчното ни достойнство се съпротивлява механично, често пъти инстинктивно, но с липсата на каквато и да е вяра в успеха на собствените си действия. Ние се превръщаме в знаци, съставляващи обществото като архитектура, но не и като атоми, от преструктурирането на които ще се получат нови вещества или състояния, близки до промяната или дори до взрива. Предизвикателствата на остатъчното достойнство са много, но очевидно са толкова слаби, че няма никаква опасност да запалят хартията, до която би се докоснало перото, описвайки ги. В този смисъл Едгар Алън По може да бъде спокоен - в общество, изградено от хора без достойнство, хартията е в безопасност!

© Ангел Христов, 2000
© Издателство LiterNet, 10. 05. 2000
=============================
Първо издание, електронно.