ПОРЕДНАТА БЪЛГАРСКА ДРАМА В РОМАНА “РАЗРУХА” ОТ ВЛАДИМИР ЗАРЕВ

Антоанета Алипиева

web

Очакванията на българската литература за поява на произведение, което да носи в себе си образа на съвремието, се сбъдват чрез появилия се наскоро роман на Владимир Зарев “Разруха”. В духа на големите епични платна, познати в лицето на Димитър Димов и Ивайло Петров, книгата загребва почти документални щрихи от съвременния български живот, белязан с тъжната жестокост на една преходна неустановеност, на освобождаването на човешките характери, оголени до нагонност. Това, което някога авторът нарече “Битие”, сега е сведено до сгъстено време, до кратък отрязък от българската историчност, разчитана не толкова чрез големия исторически водораздел, настъпил след комунистическата диктатура, колкото като ежедневие на човека, захвърлен сред разрушаващи се институции, сред кипящи социални енергии, превърнали се в насилствени фактори на човешкия морал.

Поначало Владимир Зарев има точен усет към уцелване на заглавията, но това заглавие е просто находка. То е концентрирано до болезненост и неговата метафоричност ударно въвежда в усещането за обреченост, за безизходица на всички онези, орисани да преживеят поредната българска революция. Заглавието е така тотално прихващащо като внушение, че очакващият читател още с пристъпването си към книгата вече знае, че разрухата няма да е само духовна категория. Тя ще пропълзи и към физическите измерения на света, ще обхване предметите, жилищата, кафенетата, ще потегли към душите, и така човекът - и материализиран във всекидневието си, и одухотворен като надежда за себе си, ще застане гол, разрушен в най-интимните топоси на душата и дома си. Жестокостта на заглавието предвещава и мрачната тъга на романа, доказал за пореден път, че българските дълбоки прозрения за общото ни битие се раждат от страданието.

Повествованието е разчленено в два плана - субективният автобиографичен разказ на писателя Мартин Сестримски и обективният житейски сюжет на бизнесмена Боян Тилев, представен от позициите на разказвача-демиург. Сгъстени като битийно време, тези два плана плавно се пресичат чрез общи герои, реминисценции, ситуации, за да представят сплитъка на прехода, сякаш за да докажат, че динамиката на обществото не желае да търпи константни позиции, установени избори, изградени характери. Промяната настъпва ден след ден, хората все по-настойчиво откриват отчаянието, усещат тъжния си край. Оказва се, че в това време животът не е даден, за да роди нов живот и да го отгледа, да му придаде своя опит и своите ценности, да се порадва на това, че децата са научили повече от бащите си. Не, животът е даден, за да рухне, за да се отчаят деца от родители, за да се разделят и общуват само чрез компютъра; жената и мъжът съществуват само за да се взаимозаменят постоянно, сякаш в телесната им подмяна се надяват да открият скъсаните духовни устои на традицията. Любовта, както и дедите, е останала пред границата на революцията. Историческото събитие е разрушило, раздробило е животът на парчета, които обаче трудно и мъчително се събират в ново време, в адекватен морал.

Съвсем не случайно основен лайтмотив в романа са майките и бащите. Традиционната им значимост е подложена на пълно унищожение. Майките безпомощно гледат как децата им растат, не намерили никакво утешение и смисъл в заобикалящия ги свят. Уязвимостта на децата е подсилена хиперболично и в тази тема някак печално се подхваща реалистичният сантиментализъм на старите ни майстори от ХІХ и началото на ХХ век, горестно прозрели, че обществото е наранило и превърнало в жертви най-беззащитните. По същия начин Зарев гледа и на жената, принудена от алчността и безскрупулността на историческата ситуация да приеме съдбата на телесното, станало еквивалент на оцеляването. Нейният дом е осквернен, в него са нахлули случайни и диви хора, страстта им към материалността на живота окончателно е похлупила духовното начало, онова начало, чрез което мъжът и жената се съединяват, за да родят деца и да им помогнат да отраснат. Жената е обичала и обича отчаяно, толкова отчаяно, че залага жертвеността в основата на своя дом, но мъжът е сляп, защото, оказва се, той е истинският продукт на обществото, бълващо действени, чувствени, но не и чувствителни хора. В тези разместени ценности, в тези потрошени домове и съдби единствено жената като майка и съпруга продължава да обича и да се бори. Но разрухата помита и тази обич. Даже и проститутката в края на романа мечтае не за нещо друго, а за дом, семейство, покой: “Писна ми за една нощ, до гуша ми дойде за една - каза Лора - като курва.” И отговорът на бармана е сякаш отговор на обществото: “Ама ти си си курве бе, Лорче - каза барманът - дай ги малко тия цици, дай го малко това сладко дупе...” Всичко е изгубено, човекът е стигнал дъното, където даже и надеждата е невъзможна. И тогава, сякаш като опозиция на този безвъзвратно пометен живот идва обичта, напълно немотивирана, но и непобедима. В душата на поразения мъж отеква светлината на могъщо чувство: “Внезапно изпита замайваща и безпричинна обич. Толкова много обич го задуши. Тя разкъса бента в гърдите му и се разля, изпълни цялата безкрайна нощ. Обич към Мария и дъщерите му, към Магдалина и палавия Пепи, към Краси Дионов и Генерала, дори към Лора и хитроумния барман в хотела. Навярно подлудяваше. И тогава Боян си помисли: “Прощавам ли се аз и с какво?”

Рухналите хора се прощават с предишния си живот с обич. Така е и с Мартин Сестримски, разбрал, че е проиграл това, което може да му даде опори, така е и с Боян Тилев, осъзнал, че е имал много любов, но меркантилно я е опустошил, заради съвсем временни неща, не случайно положени единствено във времето и пространството на прехода. Сякаш сгащени в този преход парите на Боян Тилев идват и си отиват по същия лесен и жесток начин, но на мястото на някогашната одухотворена бедност, миришеща на евтин сапун и обич, идва пустотата, идва дъното, откъдето единственият начин да се отлепиш е отново да видиш лицата на любовта. Така животът на главните герои се сече на някакви екзистенциални части, едните наситени с усещането за завършеност и раждане, другите - устремно поддадени на порочна развала, на безпомощност и самоунижение, които моралистично водят до края на смисъла. Но не съвсем, защото романът си оставя проход отново към съграждането, което пак ще дойде, ако човекът успее да чуе гласа на обичта. Ако той самият тръгне с обич към другите и така ги възвърне към себе си. Разбира се, подобен моралистичен патос е само загатнат, но той е единственият светъл лъч на надежда, прокрадващ се в зловещата тъмнина на изгубеност и самота.

В конкретната историческа ситуация на прехода един срещу друг застават два символа - единият е образ на времето преди историческата граница на революцията, другият е образ на новото, патетично и нагло заявяващо се като актуалност. Генерала и Боян Тилев застават един до друг, един срещу друг. Мрачната фигура на Генерала е обобщение на костеливо и канонно време, в което играта има регламентирани правила, където идеалът е и абстрактност, и прагматика, където вярата почти религиозно обвива живота, превръща човека в мумия от познати, позволени и еднозначни чувства. Монументално-патетичен, назидателно-напътстващ, Генерала е сякаш музей на едно отминало време, в което Партията, идеалът, семейството с неизбежната патриархалност и вярност на “другарката”, са вкаменени експонати на парада, който толкова се е превърнал в истинско убеждение, че се е отъждествил с лоното на живота. Генерала вижда, че властта отминава, но не желае да даде властта. Не желае да приеме границата, която ще му отнеме всичко и ще го прати в небитието. И за това е измислил план - при това исторически. Генерала ще роди дете (метафората в случая е ясна, Боян Тилев ще е избраният от Партията другар, комуто ще се поверят парите и ще бъде благословен да ги множи). Нашето време ще даде на нашето момче и така ще пребъде, ще се трансформира в друга мимикрия и друга форма, но сърцето, да, сърцето ще е едно и ще бие в непобедимия организъм на “нашето”. Уговорката е една: когато други наши момчета дойдат за помощ (и всъщност за размножение на организма) първото родено момче не може да откаже.

Боян Тилев е другият символно-обобщен персонаж, изправен като продължение-опозиция на обречената социалистическа епоха. В тази епоха той е бил малкият човек, защото социалистическото време като философия е време на малките и обикновени хора, потулили или по-скоро забравили характерите си, силите си, страстите си. В преданата безличност на Тилев Партията е съзряла дълбинност, морал, качества. От него тя е поискала хем адаптивност към динамиката на трансформиращите се капитали, хем нравственост, която винаги ще му припомня кой го е родил. Социализмът е време, в което родовото е на почит, бащите и децата се обичат и взаимопродължават. И в това е историческата му грешка. Когато Боян Тилев получава парите и властта, благодарността и задълженията му изчезват със смъртта на Генерала. Паметта му побира само материалните късове живот, всички онези моменти, връзки и знаци, които са духовни символи, са пренебрегнати, отметнати като ненужна сантименталност. “Няма го Генерала, той е мъртъв” е фразата, чрез която новият бизнесмен реже пъпната връв, за да се почувства сам на върха. Времето на прехода обича самотата на притежанието. Родители и деца безвъзвратно се разделят, защото децата считат раждането за ненужност. Това пък е грешката на преходното време. Защото нищо не става изведнъж и няма живот с лесен опит, няма живот само “сега”, без минало и без грижа за бъдещето. Така Боян Тилев разчиства около себе си всичко, което е от времето на социализма - семейство, скрупули, спомени, за да се сдобие с нова биография. Нейното начало е в революционната граница, в мига, в който родителят решава да отвори завещанието си и да го положи в ръцете на наследника. Но подменил раждането си, героят не разбира как подменя всичко, всеки свой акт, мисъл, емоция. Любовта го дразни, защото надхвърля морала му, парите и сделките му се въртят само в кръга на ниската социална лъжовност, защото наследствените световни капиталисти го презират. Опрени на вековна традиция и като пари, и като морал, и като партньорство, те отказват на “новия”, “модерния” Боян Тилев да общуват и работят с него точно защото е “нов”, а всичко, което почва сега, трябва да трупа опит, да проверява нравствеността си. Потомственият немски индустриалец господин Мюлер, изправен до Боян Тилев, засиява като патина, изпод нея прозират овладени страсти, стари приятелства, отработени морални правила, с години и поколения събирани къщи, вещи, картини. Тогава новият български капиталист разбира, че парите не са материалният образ на света, а обратното - духовният. Че те отиват и се задържат там, където усещат своята градивност, разум, добронамереност. Че човек, дошъл от нищото, може да стигне само до показната простащина, но ще се върне в нищото.

Така, при срещата си с традиционното, естествено и еволюционно разгънато човешко време, Боян Тилев осъзнава болезнено социалното си и историческо положение. Сентенцията на Томас Ман, че “първото поколение капиталисти безогледно трупа пари, второто се отдава на политиката, третото поколение излъчва високи интелектуалци, а четвъртото по правило деградира...” намира своя тъжен български вариант на прехода: “У нас, в България се извършва някаква странна, патологична симбиоза между първото и четвъртото поколение... Новоизлюпените ни капиталисти правят пари, бързи и немалки пари, и веднага деградират. Те психически не могат да издържат на...”. Естествено, българските “нови” капиталисти не могат да издържат на разрухата, която те са мотивирали. Зарадвали се на смъртта на бащите си, взели само парите им, а забравили ценностите им, те са обречени на лесна печалба и лесно изчезване. Бизнесът е почтеност, справедливост, партньорство, реди гласът на немеца, намерил опора в отдавна проверен и предаден опит.

По същия начин къса опорите си и писателят Мартин Сестримски. Родителите му бавно и вярно гаснат, приемайки със смирение отредената им съдба да бъдат отречени, да бъде разпродадено строеното от тях, трудът им да изчезне в лапите на случайни и хитри шарлатани. Героят вегетира в разлагащата се подута плът на преходното време и неговото единствено действие, насочено към спасяване на семейството му, е кражбата. Тя е представена като безкрайна вина на личното му битие, като морална съпротива на безморалността на обществото, но докато е тайна, кражбата води единствено до разрухата. Така и Мартин Сестримски, и Боян Тилев рухват в пустотата, която е единствено зацепване в “сега”, зад тях всичко е отречено, пред тях всичко е загубено.

Основно визуално и емоционално внушение романът постига чрез акта на отиването. Отиват си жени от мъжете и мъже от жените, отиват си пари от притежателите им, отиват си картини, купувани с любов. Всички и всичко, което си отива, няма финален притежател или установен топос. Всичко и всички пропадат или в самотата, или в калта, където стават жертва на примитивни хора. Тъжно време, в което долнопробни страсти докопват и малкото неща или хора, докоснали се до любовта. “Разруха” е роман за безнадеждната любов, за безпомощните и отчаяни надежди, че нещо или някой могат да се спасят. Но точно отиването е метафората, която прави надеждата двусмислова - надеждата, че това време на прехода все някога ще си отиде и от руините на живота си хората ще започнат да строят.

Наред с утвърдителните си критически вглеждания романът “Разруха” на Владимир Зарев получи и критики относно остарелите си повествователни техники, ракурс, който се спира единствено на механизмите на сглобяването, а не на дълбочината на смисъла. Повествованието, разделено на два самостоятелни житейски потока, обира от автентичното време максимално много - политически, социални и културни конюнктури, вижда ги като резултат върху личностите, семействата, морала. Сложната му визия наслагва реалии, оплита ги в единството на внушението и така обобщава психологическите дълбини на прехода, в който конюнктурите са по-силни от идентичността на личността. В който единствено конюнктурите могат да създадат общи идеи и общи пространства, но понеже конюнктурите са кратки и преходни мигове, в момента, в който се разпаднат, човекът наистина се пита: накъде?

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.04.2004, № 4 (53)