ЛЮБОВТА КАТО ДОМ НА ЖИВОТА И СМЪРТТА
("Отсъствие" от Владимир Попов)

Антоанета Алипиева

web

Eдин от ярките поети от 70-те години - Владимир Попов - съвсем скоро представи новата си стихосбирка: "Отсъствие" (2015). Автор в руслото на изповедно-лиричното от типа на други поети като Иван Цанев, Марин Георгиев, Иван Методиев, Владимир Попов сякаш книга след книга обогатява крехката си самота, прави я все по-дълбока и все по-наситена с духовността на отминали неща, хора, страсти. Животът изтънява така, както изтънява тялото, душата постепенно се прощава с всички тежести на материята и макар и още в тялото, смирено се готви да се превърне в спомен. "Сбирката "Отсъствие" емоционално и тематично е обединена около фигурата на любимата, чието физическо отсъствие е превърнато в обсебващо духовно присъствие. Лирическият субект е толкова отдаден на собственото си чувство, че създава любимата и отвъд живота. Нито напразното "очакване", нито "болката", нито "загубата" са маркери на смъртта и липсата. Обратното, метафоризирани до състояние, те настояват за вечност, от отминалия живот те правят безкрайност, от любовта - легенда. Мъжът и жената са толкова индивидуално-отдадени във връзката си, че е избегната каквато и да е обобщителност или типизация. Мъжът и жената, разделени между земята и небето, са просто изпята като въздишка песен на любовта: "помислих си тогава че едва ли/ биха намерили обител по-благословена/ от тази пейка на която/ животът идва без да си отива." ("пейката на Малина").

Любовната тема в българската лирика е богата на разни вариации и визии, но при Владимир Попов се е получило нещо особено. Любимата е мъртва, тя е "тази която вече не диша", "нищо друго/ само нейното тяло/ облечено в нейните дрехи насила", "дървен кръст в центъра на света". Некрофилската метафорика не внушава нито страх, нито мистика, изобщо тя е извън гамата на негативното. Превръща се в образ на несъстоялата се раздяла. На опита на смъртта да изтръгне любим човек и победата на човешката обич над това. Земното и небесното се държат здраво за ръце, толкова здраво, че субектът не различава границата между световете. Любимата е толкова жива, колкото той е мъртъв: "само ти сомнабулно се движиш/ и смущаваш живота на мъртвата" ("както преди"). Това не е прехождане от живота в смъртта и обратно. Това е единен свят, сведен до личната болка, до индивидуалното учудване, че някой е направил опит да влезе неканен в пространството ти. Нарочно не употребявам тук нито Живот, нито Смърт - образи, които според мен значат различно в поезията на Владимир Попов. Малкият терен на лирическия субект е напълно достатъчен, за да афишира индивидуалното като възможност за свят. Всъщност логична тенденция за 21. век, чиито тенденции са огромни само в геополитически план, но в частните визии, втъкани в изкуството, човекът даже не е малък. Той е лична черупка, бързо решение за себе си, собствена битка със събитията. Понятия като дом, Родина, кауза са изоставени ценности за постмодерния човек, изправен до стената да отговаря за мегаломански алчности и безумни исторически проекти. Затова човекът търси своята ниша, сам измисля пътя си, сам се моли за него:

там друг дом
в друго време има
ще го познаем щом реши
съдбата непредотвратима
и трепетните ни души
намерят своята родина

("молитва")

По номенклатура част от поетите от 70-те години на 20. век се развиват в далчевския канон, според който интериоризират света и през емпирията нахлуват в полето на метафизичното. Владимир Попов принадлежи точно към това крило, според което емпиричното е подстъп към екзистенциалните категории. Новата стихосбирка на поета продължава, или по-скоро неимоверно задълбочава тази тенденция, изграждайки чрез реалното свят на духа. Лирическият субект е самият той, произлязъл от самотата си. Отхвърлил собствената си плът, той следва любимата в полето на метафизическата липса, предадена и внушена обаче като пълнота на връзката между мъжа и жената. В стихотворения като "старче" и "митология" болката и хаосът магически са преобразени до смисъл и вяра, до "родина", тълкувана точно в духа на символистите - метафизическата родина на всеки един. Продължител на символистично-далчевската линия, Попов индивидуализира до предел екзистенцията, прави я говор на личния глас. Оттам и тази лирика не може да се типизира, да се възпроизвежда, да участва в общите усилия на тенденции, школи или почерци. Откъдето и крехката й самота.

В стихотворенията "крепост", "сняг" и "по книгите" Владимир Попов видимо (тематично и екзистенциално) кореспондира с Атанас Далчев. В перифразата на Попов поетът е продължение на проницателното пророчество, но обогатено с идеята за защита на таланта. Самотният избор е винаги крехък, толкова индивидуален, че тълпата може да го смачка. В постмодерния 21. век това е странна позиция на романтичната самотност. Но съществува, сякаш за да докаже, че изкуството не е плод на амбиция, а на предопределеност, че то никога не може да бъде занаят, а е неповторимост. Затова и процесът на раждането му трябва да бъде опазен чрез воля и разбиране:

дори Касандра да вещае
бедствия
и отчаяние
бъди последният защитник
на крепостта талант

ако погине
погини и ти

не от хвалебствия
а от мълчание

("крепост")

Стихосбирката "Отсъствие" от Владимир Попов е възел на трасираните поетични традиции и тяхното отпращане напред като основна тенденция на метафизическите размишления, на самотата в поезията ни. На интериоризираната екзистенция, превърната в духовно смирение и любов.

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.07.2015, № 7 (188)