Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРЕЗ 90-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ ВЕК НЕЩАТА В ИСТОРИЯТА И В ОБЩЕСТВОТО КОРЕННО СЕ ПРОМЕНИХА И БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА СЪЩО НЕ ОСТАНА БЕЗУЧАСТНА

Антоанета Алипиева

web | В театъра на литературата

Тъкмо автор и режисьор се бяха спогодили донякъде, когато дойде революция. Старомодният Всевиждащ автор реши да отдели революционното десетилетие в отделна глава, защото беше любител на типичното, но режисьорът започна да му прави номера. Изчезваше с дни по митинги, тъй като подкрепяше новите исторически процеси и твърдеше, че цял живот е чакал момента на демокрацията. Определяше се като дисидент, вадеше списък на мъченията си и почна да прави картотека на мъчителите си, но времената бяха бурни и скоро той забрави за героическата си биография, тъй като ежедневието му предложи по-предно място в един от театрите. Обяви недовършената постановка за ретроградна, защото авторът ѝ бил човек от старото време. Но тъй като цялата култура се разпадна, режисьорът не успяваше да се изяви творчески с някоя авангардна пиеса и се принуди след една-две години скитания по улиците да се върне към недовършената пиеса, защото това поне му беше сигурно. Тогава се сети за теорията и съвсем категорично изрече: "Авторите са мъртви!", а всяко произведение на изкуството е "Отворено, отворено, отворено!", с което даде на себе си необичайни права. Старомодният автор ходи да се оплаква по институциите, но и те се бяха разпаднали и той неохотно се съгласи с режисьорския диктат. Продължи да се влачи на репетициите, с което вбесяваше режисьора. Този последният беше решил наистина да го убива и сподели това с жена си. Каза ѝ, че през 90-те години никой няма да го осъди за убийство, защото и съдебната система се бе разпаднала. Жената обаче не разбираше много от изкуство, завайка се, изви пронизително глас и събра приятелките си от етажа: "Недей бе, Стефко, недей! Ще се сетят за тебе и ще те осъдят по-късно! Недей, имаме малки деца!" Извика майка си и свекърва си да влияят на мъжа ѝ. Режисьорът се ужаси от предишния си начин на живот, в който никой от окръжаващите го не разбираше от изкуство, от метафори, от художествена условност. Той напусна семейството си и се отдаде на творчески търсения в областта на авангарда, като пренебрегна изцяло авторовите желания.

На първо място, даде огромна свобода на артистите, като им заръча да влагат в образите всичко, което считат за необходимо. Тогава в писателското кафене настана вавилонско стълпотворение. Онези, които играеха инициали, възприеха себе си като положителни герои. Авторът викаше долу от седалките, че това са зли сили за литературата, но никой не го чуваше. Всеки един от артистите разпозна в инициалите нещо свое. Имаше само един от тях, който чувстваше нищожеството им, и си остана докрай верен на гротесковата им същност. Той продължи да стои отстрани в пространството и скромно да наблюдава известните писатели, макар и да влагаше доста злоба и завист в погледа си. Останалите инициали нахлуха в центъра и задърпаха "узаконените", всячески стараейки се да ги детронират. Един от артистите така се увлече, че хвана артист, който играеше "узаконен", и го блъсна долу от сцената. Причини му тежка телесна повреда, но, както казахме, правораздавателната система се бе разпаднала и онзи не можа да го осъди. Поне през 90-те години. През цялото десетилетие ходи осакатен и неовъзмезден. Друг е въпросът, че в зората на ХХІ век дойде Европейският съюз, пострадалият артист беше още жив и потърси успешно правата си. Режисьорът се увери в правотата на примитивната си и недуховна жена и отново я потърси с молба да се съберат. Тя обаче отдавна се бе закрепила социално и го изпъди категорично. Но това вече надхвърляше рамките на десетилетието и режисьорът не го разгърна в сюжет. Поне през 90-те.

След като разтикаха "узаконените" и заеха центъра, инициалите един през друг захванаха индивидуални речи. За това колко са страдали в предишното общество и за това, че е настъпил денят на разплатата. Понеже никой от артистите вече не слушаше режисьора, получи се звукова какафония, от която публиката нищо не разбираше. Гледаше само крещящи разярени хора, които рецитираха кой проза, кой поезия, но не долови нищо отчетливо индивидуално. Писателското кафене вече не можеше да бъде емблема на 90-те. С последни усилия режисьорът се наложи по отношение на ново пространство - медиите. На първо време изобрази маса с микрофон, т.е. радио. Една журналистка представяше инициал: "При нас е писателят Г. М. Той ще вземе отношение по еди-кой си въпрос". Инициалът се изказваше за литература, общество, религия, социализъм и демокрация. Тук режисьорът не можа да се справи с артистите, които поголовно се изкарваха репресирани и малтретирани. Говореха, че от раждането си са били демократи, че са страдали от идеологизирането на изкуството и че всички "узаконени" трябва да се изхвърлят на боклука, защото е започнала нова ера. В нея хората творят свободно, казват каквото искат и реализират каквато си искат естетика. Авангардна и модернистична. Никой инициал не се сещаше, поне в първите две години от 90-те, че трябваше да се обоснове новият авангард, който наблягаше основно на формата. Тя се състоеше в липса на препинателни знаци, в абсурдни нелогични изречения и пълно зачеркване на здравия естествен смисъл. Артистите инициали рецитираха свои собствени творби, защото мигове след революцията се оказа, че целият български народ пише. А това, че не всички бяха известни, инициалите приписваха на репресивните институции от предишното общество, които деляха българския народ на "узаконени" и "неузаконени". "Но иде ден на съд!", буботеха инициалите и веднага след този цитат започваха собственото творчество, което нямаше нищо общо с авторския текст от пиесата. Защото беше творчество на самите инициали, чакали мига на своето истинско раждане. Режисьорът заскуба косите си заради глупавото решение да даде свобода на артистите. Те станаха съвсем нагли и преди да започнат авторските си рецитали, извикваха: "Смърт на автора! Смърт на режисьора!"

В началото на 90-те един от артистите домъкна бъчва и се възкачи на нея, развял знаме. Това беше асоциация със "Свободата води народа" и трябваше да означава тържеството на освободените. Режисьорът се примири, защото самият той се опиваше от революцията, но авторът преживя тежко тази сцена, защото рухваха не само привилегиите, но и цялата му представа за творчеството като същност и процес. Всички вече пишеха и нямаше разлика между значим и незначим. Това било абстрактно съждение, остаряло по своя характер и недоказуемо. Авторът се поболя и легна вкъщи на легло, изгубил обществен авторитет и собствена надежда. Както повелява на един старомоден живот, съпругата му се грижеше самоотвержено за него и в тази патриархалност имаше нещо далеч по-добро, отколкото в еманципираните страсти на режисьора и жена му. Всъщност всички започнаха да убиват авторите, където ги видят. Вземаха им от джобовете творбите, присвояваха си ги и изтъкваха себе си чрез тях. Това даже взе да се обосновава теоретично и се превърна в "узаконена" естетика. Не че старите "узаконени" не се съпротивляваха, но отрицателите се уповаваха на историята и известно време тя им беше в помощ. Всевиждащият автор умря от естествена смърт, оплакан от жена си, и обществото прецени това като естествен исторически факт, защото когато "Ако светът е започнал да си събува папуците - нема кой да го отбие, нито да го спре. Събува ли си, кай, потурите, той ще си събуе и папуците! Не се закачайте с обущарите, ами който е по-млад, да зарязва папуците и да се хваща за обувките!" В този смисъл авторът умря естествено, всъщност той сам се съгласи да умре, а внуши това донякъде и на жена си.

Макар че беше враг на творчеството като преживяно, с режисьора се случи нещо неочаквано. Той, отчаян, заряза пиесата като сценична постановка и се втурна в живота да я преживява. Ако зависеше само от него, нямаше да е така, защото той беше добре подготвен теоретично, но историята го принуди. Стана активист на новата власт и тръгна да прави митинги по страната. Тая дейност го отведе в провинциалния университет, където имаше за задача да брои новаторите и да оборва и ликвидира стари номенклатури, за да разчисти терен. Режисьорът не беше подготвен кой знае колко за тая работа и затова във всяка ситуация той не виждаше нищо друго освен типичното и символното. Природата му веднага организира пространството в сцена, а хората - в артисти с определени роли. Беше неизбежно да не види двамата възлови преподаватели - Традиционалиста и Модерниста, които съвсем не бяха останали на нивото на предишното общество. Бяха граждани на новото време. Традиционалистът тичаше и по митинги, обсебен от старание да се впише в новото. Двойката литература и родина се разпадна за сметка на двойката литература и общество. Преподавателят твърдеше, че не се отказва от реализма, което беше почтено, но изведнъж прояви афинитет и към модернизма и по-точно към някои автори, които новото време сметна за икони, защото, освен че бяха абсурдисти, имаха и биографии, намекващи за предишни репресии. Героическото се измести малко напред във времето - между 1944 и 1990 година - и отново обслужи нуждите на деня, за който героическото и врагът си бяха необходими величини. Традиционалистът се вреди да прави вестник в духа на "Свободата води народа", като народът беше местното общество от пет-шест души - остатъци и огризки от предишна слава и власт. Лидерът на тая окаяна гвардия не познаваше други литератори освен местните, затова им възложи някои статии, които бяха съчинени също на местно ниво. Традиционалистът даже се обърна с молба и към някои Анчета, защото наистина му липсваха литературни връзки, те се отзоваха с огромна радост и предоставиха любовна поезия, въпреки че авторките им отдавна бяха напълнели до неузнаваемост. Но времето беше друго, авторите се убиваха, оставаха само творбите и техният отворен към незавършен прочит живот. Анчетата все пак свършиха работа, но само в два броя на вестника, който на третото си появяване зацикли, тъй като литературните връзки на Традиционалиста се изчерпиха. Традиционалистът потърча из малкия градец и неговия университет още четири години, след което умря в буквалния смисъл, нещо като логика на живота. Никой не го уби, той не се самоуби, просто умря естествено, тъй като революцията не можа да види в него нищо градивно за себе си. Реализмът вече не се тачеше, познанията му по модернизъм бяха скромни, а от цялата кръжочна гвардия около него бе останал само познатият на режисьора П. С., когото режисьорът видя с очите си и се увери, че този персонаж ще живее дълго.

В провинциалния университет остана да господства преподавателят модернист, за когото дълго време рефренът "Времето е наше" звуча тържествено. Той беше много продуктивен и напорист, практично и бързо уреждаше биографията си, жената, децата. По отношение на литературата имаше предимство, защото още през 80-те знаеше някои авангардни теории, беше прозападно ориентиран и твърдеше, че всеки момент може да предостави библиография на английски. Малко хора можеха това в провинциалния университет и Модернистът набра слава и чест, зае централно място и олицетвори демокрацията. Едно му пречеше: говореше, че е репресиран в предишни близки години заради прозападната си култура, но това не звучеше убедително, защото не беше изстрадано. За пръв път режисьорът се сети за старомодния автор, който изповядваше тезата, че литература се ражда из опита. Усети фалшивия подтекст на Модерниста, но понеже също видя в него вечен персонаж, зачака развитието му. Онзи не закъсня и обсеби целите 90 години. Поддържаше връзка с разни модернисти от София и направи ключова фразата "Как може един комунистически писател да влиза в учебниците?" По отношение на комунистическите писатели се ориентираше лесно. Всеки, който беше издал книга по време на предишното общество, беше "комунистически". Разбира се, Модернистът не броеше една своя книга и две на жена си, за тях твърдеше, че са първите предвестници на новото прозападно време. По отношение на демократичната литература определено се затрудняваше, защото телевизията не се стараеше много по този въпрос. Но Модернистът далеч не беше отчаян, той цитираше всяко име, което дочуеше като новаторско, и за определени години биваше винаги актуален и осведомен, защото в провинцията модернистите нямаха никаква опозиция. Този преподавател изнасяше лекции пред учителки и така завоюва трайна слава сред широка женска аудитория. Най-много го ценяха регионалните инспекторки по образованието, канеха го на всяка учителска сбирка, а това правеше дълбоко впечатление на колегите му, потънали в беднотия и безизвестност.

Режисьорът постоя някой друг ден в малкия градец, срещна се с местните писатели, които разбираха демокрацията единствено в своя полза и бяха изпълнени с надежда, че пътят им към националната идея беше открит. Всъщност родината бе започнала да губи значение, но само привидно, защото, оказа се, че литературата ни не може да се реализира без нея. Един-двама пробваха да представят творческа биография от типа: "Творчеството му е преведено на полски, сръбски и руски", обаче това не направи впечатление и към края на 90-те всички се върнаха обратно в Отечеството, което единствено ги разбираше. Потиснат, режисьорът се отправи към големия околийски град, където се надяваше да види повече цивилизованост и широк хоризонт.

Там също всичко вреше и кипеше. Появи се седмичник на независимите писатели, няколко критически поредици, направени с пари на общината, старият алманах бе иззет от ръцете на "узаконените" и бе заместен с нов, пълен с нови имена и нови писателски надежди. Режисьорът прочете няколко манифеста, чийто патос се състоеше в това: "Времето на "узаконените" свърши. Ние ще покажем как трябва да се пише. Не може да се твори по стар начин. Литература се прави поновому". Тези идеи се подкрепяха от съчинения без препинателни знаци, основани върху усета за абсурдност, силни асоциативни връзки от типа на досещането. Когато даден поет напишеше "небе", това трябваше да бъде цял един метафоричен свят, в който всеки разпознаваше каквото си поиска. Режисьорът си спомни за злощастната си идея да даде свобода на артистите и още повече се потисна. След митингите ходеше в литературния клуб и там вече се запозна със Свръзката, която смрази кръвта му. В нея имаше нещо наистина жестоко. Тя съвсем не се бе изплашила от новото време и от смъртта на старите автори. Сякаш я бяха посадили отново. Беше заприличала на гумен каиш, който се извиваше във всички посоки, но беше невъзможно да се счупи или изтръгне. Свръзката отново се бе вредила в институциите, като определено защитаваше старата партия, сякаш да докаже, че тя е неизкоренима. С жилава постоянност преодоляваше всички кризи на партията и никога не изневери на идеята, че всяка литература е идеологически приложима или неприложима и че един литературен субект, за да бъде такъв, трябва да гледа на литературата като на прогрес на класовата борба. Тази проповядвана утопия прикриваше убеждението, че литературата трябва да носи икономически блага и в този смисъл литературата винаги има определена кауза, а оттам и благодетели. Свръзката никога не действаше без благодетели, в което се изразяваше и нейната виталност. В началото на 90-те режисьорът я завари да организира култови патриотични концерти, за които използваше старите възрожденски поети, и то единствено с цел да прави пропаганда от рода на "България загива! Но има хора, които се съпротивляват на това". В края на десетилетието, след като държавата се стабилизира, Свръзката открито се отдаде на практически интереси и на мизантропия. В сърцето ѝ обаче още бълбукаше надеждата, че някой ще прочете критическите ѝ преразкази и Свръзката все тъй тайно припълзяваше до лавиците на всяка литературна изложба и вмъкваше сред експонатите и свои книги. Тя ставаше все по-костелива и жилава, ако някой се доближеше до нея, чуваше как червата ѝ къркорят безспир, защото искаха да мелят човеци. Режисьорът разбра, че Свръзката щеше да си умре литератор, но литературната ѝ страст беше икономическо господство над местния литературен пай. За по-нагоре Свръзката нямаше нито сили, нито литературни и икономически данни, но и в това беше опасна. Защото никой не можеше да предугади машинациите и канибализма ѝ. Клечеше начело на някакви регионални комисии, влачеше подире си Поета с китара, организираше му местни тържества, на които говореше за текстологичните му завоевания, и на всеки опит да бъде ликвидирана тя се извиваше като гума и отново цъфваше озлобена и мрачна да мели с червата си местните пишещи. Режисьорът разбра, че Свръзката никога не ще може да избяга от местната си съдба, но разбра и друго: че в своя яхнат регион тя щеше да допуска от София и света само това, което периферията разбираше. Съобразно Марксовата идея, че периферията е важна за историческата промяна, Свръзката се мъчеше да превръща безпомощното във власт, затова и червата ѝ бяха толкова развити.

След митингите режисьорът посещаваше литературното кафене, където слушаше ведомствените жалби на пишещите, главно от рода на това, че държавата, градът и светът са против тях. Ще не ще, режисьорът продължи да си спомня за мъртвия автор, който извеждаше на преден план темата за неудовлетвореността на личността и виновниците за нея. Местната телевизия го покани на литературно матине с главен герой поетесата Саня Пипке, повехнала дама, женена за швед, но неуспяла да представи поезията си в Швеция, затова с патриотичен жест я предоставя на градската телевизия, още повече че поетесата като родолюбка пишеше на български език. Телевизията с радост запълни програмата си с културен акцент, организира студиото в поетична атмосфера и положи поетесата сред цветя и две картини на регионални художници, защото през 90-те беше силна идеята за децентрализирано изкуство. Саня Пипке седна, обзаведена с огромна шапка върху главата си, белег за различие и индивидуалност. Зачете стихотворения, с което впечатли няколко свои повехнали съученички и три съседки, смъртно ненавиждащи я поради женитбата ѝ в Швеция. След нея в културното предаване се появи едно поетично семейство от града - дълъг и изцъклен мъж и тантуреста жена, те също четоха творби и обясниха как може да съществува брак между творци, защото ежедневието е пошло, а изкуството е възвишено и всеки, който се обрече на него, трябва да прояви изключителност и характер. Режисьорът бе виждал подобни сцени в утрешния блок на националната телевизия, но тези го потиснаха повече, защото той все пак беше индивид, обременен от старото време, и още делеше държавата на столица и провинция. Тъкмо се канеше пак да ходи на митинг, когато в телевизията важно влезе преподавателят модернист, който беше преодолял малкия провинциален градец и бе намерил връзки да го поканят в по-голям град с бедна филологическа култура. Това си беше празна ниша и преподавателят като практичен субект я изучи и използва, даде три интервюта, съответно в телевизията, в радиото и в един рекламен вестник с адреси по повод на новаторските теоретични школи в България и проблема Изток-Запад в българската култура. Неговото появяване впечатли най-вече местното учителство, което неистово се бе втурнало към западната култура и нейното популяризиране сред учениците. Режисьорът видя как няколко учителки поканиха преподавателя в своите училища за сказки и той с радост прие, като уговори скромен хонорар. После преподавателят излезе от телевизията, придружен от същия пластилинен човек, за когото авторът се бе опитал да предупреди режисьора, че не е толкова безобиден и че в него също има нещо вечно. Пластилиненият служеше вярно на всеки, който можеше да му подхвърли трохи, влачеше жена си и децата си след себе си, защото никого другиго не познаваше, и предлагаше на преподавателя модернист да гостува в дома му, където го гощаваше щедро и го назоваваше свой приятел. Онзи се привърза към Пластилинения и пренебрегваше малоумните му мучения, неизменно започващи с "Както казва Лотман", всъщност едно от малкото имена, които Пластилиненият бе запомнил от завършеното си образование и с което щастливо си услужваше в интелектуални разговори на ведомствено равнище.

Режисьорът с очите и душата си се увери, че в пространствата настъпват разбърквания. Периферията настъпваше, издигнала лозунг: "Няма елит!" Под тая дума се разбираше всеки, който имаше известност и беше в някакъв смисъл по-горе от периферията. Периферията беше разнородна, но и елитът беше разнороден и в това беше трудността. Изобщо през 90-те всичко беше крайно неустановено и режисьорът започна много да се измъчва. Отказа се от митингите, защото освен "смъртта на авторите" на тях бяха издигнати и лозунги "Краят на историята". Режисьорът си спомни творческата свобода на артистите и се досети, че след "Смърт на автора!" някой може да извика и "Смърт на режисьора!", а това вече го засягаше лично. Пък и новата власт не показваше кой знае колко грижа за културата, така че режисьорът се качи на влака и се дотътри отново в столицата, за да брани извоюваното в предишното общество, тъй като в новото общество не можа да прибере нищо осезателно.

Върна се в театралната зала и поднови репетициите на старомодната пиеса, като не можа да си осигури авторитарния подход към артистите. Те също ходеха по митинги, членуваха в партии, бореха се за разширяване на обществения периметър с практическа телесна цел. Изкуството не интересуваше част от тях и те отсъстваха от репетициите, което вбесяваше режисьора и го правеше безпомощен. Стана и нещо по-лошо: в залата влизаше публика някаква, която бе съпричастна на духовните нужди на театъра и се качваше по сцената, уверена, че свободата ѝ позволява това. Режисьорът пъдеше разни старци, които заставаха насред центъра и започваха да декламират лични творби. Те избутваха артистите, заемаха патетични пози и ревваха с цяло гърло поезия, а двама-трима отнеха четири дни да рецитират къси разкази и една драма с просвещенски нюанси. Вбеси се не само режисьорът, вбесиха се и артистите, всички завидяха на мъртвия автор, който вече нямаше подобни грижи. Но съдебната система в страната не работеше, литературата и въобще изкуството преживяваха смъртта на авторите и края на историите и никой не можеше да озапти пъплещата нагоре по сцената публика, която предлагаше всички жанрове на словесното изкуство. Това донякъде се преживяваше, но веднъж на сцената се качи млад мъж, който започна и да режисира. Артистите го хванаха и го набиха, той доведе полиция да удостовери хулиганството и нарушение на правата му, обаче полицията не беше още в стройни редици и претупа случая. Направи се, че нищо не е видяла и чула, и онзи се принуди да напусне залата без реализация на режисьорския си талант. След този случай артистите и режисьорът станаха по-задружни и пиесата потръгна малко.

Режисьорът беше убеден, че изкуството завладява, когато е извлечено из опита. В това отношение опонираше на редица критици, които отричаха този факт и анализираха въз основа на прочетеното. Затова режисьорът никога вече не пренебрегваше собствените си наблюдения в живота, който през 90-те силно се ограничи в няколко улици, без да броим скитанията из провинцията в името на новото общество. Веднъж, както си вървеше, той забеляза горе на един прозорец непознат нов критик, който стреляше с пушка по старите критици. Авторите бяха почти ликвидирани, затова стрелбата се насочваше към старите критици, проповядващи вредни теории и остарели исторически школи. Новопробиващият критик се държеше бойко, пееше "Времето е наше!" и където зърнеше някой от старата генерация, стреляше без колебание, за да докаже актуалност и вярност към новите идеи. С пушка в ръце той проби в два вестника и оттам поведе пропаганда против преживяното в изкуството, против понятието "класика" и "узаконените", които в София нагло се бяха назовали "класици". Новопробиващият се беше оборудвал с граната, карабина и пистолет, обаче те бяха стари марки и можеха да предизвикат подигравки относно старомодност. Затова той изхвърли остатъците от предишното общество, снабди се чрез сивата икономика с по-съвременно оръжие и започна да стреля още по-отривисто, първо напосоки, после по-целево. Режисьорът едва не попадна под неговите изстрели, защото възрастта му беше вече средна и визията му го отпращаше към принадлежност на предишно време, за което Новопробиващият смяташе, че не бива да проявява форми на живот. Стрелецът не можеше съвсем вярно да се ориентира кой от минаващите по улицата се занимаваше с изкуство и кой не, затова, като видеше посребрени коси, викваше: "Ей, динозавър!" и ако оня се обърнеше, значеше, че е разпознал ведомствения език на изкусените и можеше да се стреля по него. Така стрелецът прониза двама невинни, сглупили да полюбопитстват кой крещи "Динозаври!", но правораздавателната система беше много зле до края на десетилетието и Новопробиващият се отърва без никакво наказание и никаква собствена съвест. След като постреля една-две години от прозореца, в средата на 90-те стрелецът се премести в писателското кафене, което тогава беше в най-голямата си криза, защото охранителни фирми и чейндж бюра гонеха писателите, като им обясняваха безполезността от тяхното физическо съществуване. Новопробиващият беше вече почти пробил, той по мъжки се разбра с охранителните фирми и зае централно място в кафенето да варди стари писатели и да стреля по тях. Обаче след няколко седмици охранителните фирми, неразбрали дълбочината на неговия хуманен борчески жест, ликвидираха окончателно кафенето, като изгониха и него, без да се интересуват от новите ценности на новото изкуство, както и от новите мисионери на нови естетики. Думата "ново" за тях означаваше друго нещо, конкретно и видимо, затова и стрелбата в писателското кафене стана съвсем целенасочена и имаше икономически резултат от нея.

Видял с очите си тази история, режисьорът реши да обогати осиротелия авторски текст с нея, като беше спокоен, че мъртвият автор няма да му се сърди, защото сам беше защитник на идеята, че доброто изкуство е преживяното изкуство. Режисьорът сложи на сцената прозорец и стрелец в него, изобщо "отрази" видяното. Артистът трябваше да стреля мълчаливо и без много обяснения, логиката му беше единствено: този е "стар", а този е "нов", и публиката, забравила първоначалното си желание за диалог, се смири с тихата символика на пиесата, защото беше безпомощна да воюва за каквито и да било свои права. Артистът извикваше "Стар!" и стреляше, и "Нов!", като тук ръкопляскаше. Естествено, режисьорът създаде внушение, че тази логика се отнася за литературата, обаче публиката, изтерзана от прехода на всички нива, видя в нея по-широк смисъл. Един възрастен човек си спомни конфликта "бащи-деца" в световната литература, даже си припомни и "Българи от старо време", произведение, което бе изучавал в училище. Спомни си как учителката беше обяснила проблема със съждението, че светът върви напред, че новото побеждава старото и че децата изяждат бащите си. Възрастният човек се отчая и повече не стъпи на театър.

Обаче сред публиката имаше друг възрастен човек, който, освен че пишеше поеми и искаше да ги чете наравно с артистите, съвсем не бе настроен така примиренчески. Той изповядваше мисълта, че примиренчеството е отрицателна черта, а борбата и отстояването на идеала - героически ореол, на който трябва да се подражава. "Българи от старо време" съвсем не му вършеха работа, защото коренът му бе борчески, затова и възрастният човек цял живот се уповаваше на стихотворението "Борба", както и имаше за мостра пред себе си творбата "Хаджи Димитър", според която героят беше осмислил докрай своя живот. Спомни си средата на 70-те години, когато влезе в университета с темата "Революционният подвиг в поезията на Христо Ботев, Христо Смирненски и Никола Вапцаров". Смирненски и Вапцаров не го вдъхновяваха така, както Ботев. Този човек излезе открито на сцената и предложи на режисьора и артистите да играе контрапункт на "новатора", изтъквайки причината, че никой не бива да отстъпва позиции толкова лесно. Режисьорът се съгласи, защото наистина видя, че животът върви напред и пиесата някак сама се пишеше. Той нареди да се скове противоположен прозорец и нагласи там самодееца артист, тъй като и без това театралният състав беше доста оредял заради митинги, емиграция в чужбина или духовно отчаяние, което доведе до отлив в професията.

Новият артист се качи на прозореца и гръмогласно обвини опонента си в родоостъпничество и безпочвен авангардизъм. Започна да го мери "с камъни и дървье", тъй като традицията беше негова стихия и опора. Веднъж дори здравата го цапардоса и се наложи да викат "Бърза помощ", която по това време, за разлика от правораздавателната система, работеше, така че "новаторът" успя да дойде на себе си. Режисьорът много съжали, че преподавателят традиционалист беше умрял, защото щеше да го вземе за подкрепление, тъй както до "новатора" веднага цъфна преподавателят модернист и започна да му помага. Като видя, че опонентите му се увеличават, Родолюбецът измисли друго нещо. Напусна за няколко дни прозореца и залъга онези, че ужким са победители. Но той тайно ходи при едни богати хора, убеди ги да дават пари за изкуство, като им каза, че без изкуство реномето им пада. Те бяха достатъчно наивни в безбуквието си по духовните работи, и понеже много държаха на реномето, веднага дадоха някой лев. Родолюбецът започна да преиздава класиката и режисьорът онагледи това със следната символика: Родолюбецът отново се появи на прозореца и започна да замеря "новатора" с томове преиздадена класика, докато онзи си стреляше само с модерните оръжия. Като видя, че само със стрелба няма да стане, "новаторът" реши и той да издава, обаче нямаше пари. Така Родолюбецът взе преднина и в края на 90-те вече дочу от другия прозорец признанието, че все пак класика има.

Режисьорът реши, че символиката е завършена, когато на истинската улица настъпи оживление. Минаваше един много известен в близкото минало поет, който ядеше биографията си във вид на сандвич. Сандвичът бе голям и наблъскан с доста мазна сланина, изобщо бе нездравословен, но поетът упорито и целенасочено ядеше и успя да се справи за около три-четири часа. Уригна се, избърса се, почина малко и отново тръгна по улицата, като се оглеждаше откъде да купи нова биография. Режисьорът разбра, че сандвичът е биография, по следното: след като изчезна в корема на поета, поетът направо се промени - и визуално, и духовно. Памет, съвест и вина потънаха в търбуха му и излетяха в уригващия звук във вид на героически талант. Поетът започна да разправя на тълпата, че той изобщо не е живял както трябва в предишното общество, че не е написал нито ред в идеологически смисъл, за което е бил остро критикуван като дисидент. Родолюбецът излетя от театралната зала и веднага се залепи до поета, като предложи да му пише нова биография. Все по-малко и малко хора започнаха да си спомнят, че поетът от близкото минало е изял биографията си. Новите млади даже не са видели този акт и затова твърдо повярваха, че новият сандвич е чиста монета. Режисьорът, който досега гледаше на "новатора" злорадо, проумя, че който говори за родолюбие, е по-страшен от нихилистите. Дотътри се до театралната зала и без да ще, седна под полувидимата фигура на Поета романтик, който не можеше да прави нищо друго, освен да наблюдава живота и да се смирява с него. Режисьорът го призова да се борят заедно и срещу "новаторите", и срещу изяждащите биографиите си, но поетът го погледна наивно и отново потъна в себе си. "Страх те е! - каза режисьорът. - Страх те е да излезеш на улицата и да застанеш срещу "новатора" и изялия биографията си поет." "На улицата винаги ще бъда победен! - отвърна Самотният поет. - Моят шанс е в чакането. Помни ми думата, накрая ще забравиш другите и ще се върнеш пак при мен."

Режисьорът не беше остарял достатъчно, за да осъзнае, че уличната битка между изявените литературни опоненти има значение само за литературните историци. Но как да знае, когато да края на 90-те упорито се говореше за края на историята. Режисьорът с очите си видя как на улицата "новаторът" с все сила уцели с халосен патрон един извънредно голям критик, който беше написал отлична книга за историята на литературата. Критикът обаче се почеса, не че не го заболя, но разбра войнстващия наивитет на "новатора" и зачака и той като Самотния поет деня на реабилитацията. Изобщо улицата през 90-те беше "арена", "барикада", "време разделно", затова много хора не искаха да излизат на нея. Всички крещяха "Два свята! Единият е излишен!" и хвърляха камъни, обаче посоката не им беше много ясна. Въпросът беше в крещенето. Един ден камъните хвърчаха насам, после натам, модите бяха подвижни, все още улични, преминаването от лагер в лагер беше обичайно нещо. Режисьорът струпа на сцената някакви вехтории и скупчи артистите в кълбо, защото не можеше да се ориентира как точно да ги раздели на идеологически персонажи. Накара ги да се бият взаимно, което те и направиха. След две минути бой от публиката също наизлязоха хора, твърдейки, че литературата е арена на битки, рецитираха свои творби, после крещяха, че не са оценени, щипеха се и се ритаха по краката. За по-дълбоко внушение режисьорът издърпа и П. С., и Свръзката, и поетичното семейство от околийския град, което се щипеше и твърдеше, че изкуството винаги взема своите жертви чрез несправедливо непризнаване. Докато кълбото скимтеше и се пердашеше, поетът от близкото минало освен нов сандвич вече натрупа и значителни авоари, улегна съвсем в новата си кожа и започна системно да се явява по телевизията. Преподавателят модернист, който имаше безрезервна вяра в телевизията, го включи в лекциите си във вид на интерпретативно съчинение. Режисьорът отдели на тази сцена няколко минути, с което доказа плурализма и многопосочието на 90-те.

За да отдъхне от врявата, той излезе отново на улицата и пак бе изненадан. По тротоара безпомощно вървеше слаб и болезнен поет, също от близкото минало, но цялото му излъчване не показваше никаква промяна отпреди революционните времена. Режисьорът бе виждал този поет да разговаря със Самотния поет, потънал в полусянката на очакването си. Двамата приказваха за някакви нетелесни неща, които видимо нямаха приложение на улицата. Слабият поет беше проявил глупостта да излезе на пътя и с мъка се пазеше от хвърчащите камъни. На него единствен посоката беше ясна: тя водеше към самотния му стар другар, който го чакаше да си приказват за нетелесни неща. Тогава го пресрещна Поетът с новата биография и уж започна да му говори, но всъщност гледаше да го извлече към кюпа от биещи се, за да стане и той равен с тях и така да не се откроява болезнено и безпомощно, с което предизвикваше съчувствие. Но слабият поет наивно погледна Поета с нова биография и възкликна: "Познах те! Ти ме гонеше и преди, все гледаше да ме завлечеш в кюпа, за да не ме различават хората. Къде ти е сандвичът? Защо се уригваш така, сякаш че пак си гладен и пак искаш да ядеш?" Подновеният поет не очакваше да го познаят, защото сам се бе видял в огледалото и се бе уверил, че е без корен и произход. Но като си спомни детинската глупост на наивния слаб поет, реши, че ще има само ядове с него, остави го да върви към стария си другар и се изпълни с надежда, че времето на двамата няма да дойде скоро. Режисьорът остави наивника да се дотътри насинен от камъни до сцената, но както и да го караше да се включи в кълбото от биещи се литератори, онзи не пожела, затова режисьорът го сложи отстрани да гледа и да чака и той времето си.

Тогава някой му каза, че има един човек, който може да разшири житейския материал на старомодния автор и да се създаде отворена пиеса, която и режисьор, и публика да дописват.

Г. Л. беше също анонимен субект от 70-те, по произход от гара Провадия, смазан от примитивната си среда и от страстта си към литературата, която никой в Провадия не разбираше. Всезнаещият автор беше умрял, затова режисьорът, за да научи нещо за този герой, отиде чак в Провадия да се рови в архивите, това го отегчи страшно и той открито пред приятели заяви, че с остаряването си става все по-старомоден и традиционен, защото беше уверен в практическата полза на тази позиция. И какво намери там? Една глуха и тъмна гимназия, чиито ученици в ХХІ век се бяха реализирали като трактористи, продавачи, един учител и един чиновник в данъчното, като последният беше вече гордост на випуска. Дотук историята беше адекватна на тази на П. С., но дотук. По-нататък Г. Л. бе видимо надарен човек със склонност към идеологически и идеалистически каузи. Той по цели дни и нощи четеше, но не пишеше, защото не можеше да пише. Ненавиждаше социалната си съдба, а в литературен план това се разви като вкус към новаторски естетики. Колкото и да остаряваше, Г. Л. не измени на желязната си логика: това, което беше създадено по времето, в което той живееше на гара Провадия, беше лоша и идеологически тенденциозна литература. Това, което беше създадено след революционната 1989 година, беше добро, защото бе антикомунистическо. Комунизъм и антикомунизъм за Г. Л. бяха доброто и злото и той докрай остана верен на тази философия, като разпределяше литературните факти в два тефтера - единия за доброто, другия за злото.

От близкото минало тачеше само един белетрист, за когото крилото новатори казваше, че е репресиран и затова е създал антикомунистическа литература. Под тази естетика те разбираха асоциативна проза, нарушена пунктуация и неразбираем смисъл, превърнат в знак за антикомунизъм. За разлика от Поета с изядената биография, белетристът повърна биографията си и всички се заровиха в нея да уточняват границите на мъченичеството, родило естетическо новаторство. За Г. Л. този белетрист беше особено важен, защото той се появи в неговия живот по време на един опозиционен митинг в края на 80-те и Г. Л. свърза това с освобождението си от гара Провадия, смяната на социалната си участ и "равен старт в обществото", както се говореше в онзи малък провинциален градец, в който интелигенцията беше вакуумирана върху главната улица. Г. Л. също се пробва в някои интерпретации, но най-вече се включи в общия хор от апологети, които афишираха своята актуалност именно като ровеха повърнатото и говореха за антикомунизъм и авангардизъм. За апологетите тези две сложни думи бяха равни по смисъл и актуалност.

След като не успя с интерпретациите, Г. Л. се установи върху издаване на литературно списание, на което отдаде цялата си страст. Стопанисваше го с идеологическа правоверност, като даваше широка трибуна на млади таланти и отмъстително пренебрегваше "узаконените". А през цялото време на 90-те години млади таланти имаше навсякъде и от всички възрасти. Режисьорът направи от сцената разтворена книга и в рамките ѝ скова нещо като лоза с бакхуски привкус, на която бяха виснали като гроздове млади таланти. Окичи главите им с венци и те запяха песни и размахаха СV-та, защото времето безвъзвратно беше влязло в диктата на новите технологии. Младите таланти твърдяха, че изкуството е сандвич, затова режисьорът ги снабди с хотдог и по този начин илюстрира серийното в културата на 90-те. Обаче Г. Л. не беше толкова прост персонаж, беше самостоятелен, индивидуален живот и режисьорът се принуди да търси символика, която да разкрие и неговата типичност. Пресъздаде го като крупен, първичен мъж, от чиито коси висеше слама, която трябваше да докаже земното и първичното в него, определило го да вижда в природата и обществото практичното, а не красивото. Освен с цивилизацията Г. Л. имаше връзка и с природата, така го чувстваше режисьорът и му подреди една градинка, в която Г. Л. отглеждаше домати и зелени чушки във вид на самоуправство. От гара Провадия той беше преминал в най-крайния квартал на столицата, което му позволяваше да прави градинарство във вид на подблокова самоуправска градина. Именно хармонията между природа и култура породи в душата на Г. Л. твърдата антикомунистическа идеология, която той превърна в литературна.

През 90-те на вниманието на културното общество се предостави емигрантската литература, която влизаше в регистъра на малцинствените култури, доказваща, че в една национална култура има много литератури. Г. Л много обикна емигрантската литература и за него голям писател беше всеки, който живее на запад или в Северна Америка, защото това беше антикомунизъм. Историческият проблем изток-запад Г. Л. разрешаваше като комунист демократ и емигрантската литература го удовлетворяваше именно в тази посока, с което Г. Л. пренебрегна например ромската литература, както и феминистичната, макар че теоретично ги признаваше, но те не можеха да обслужат докрай литературната му идеология, затова и той възприе една известна хватка от националната идеология, която гласеше: "Запей, или махни се! Не вливай ми в сърце отрова!" С нея Г. Л. отхвърляше онова, което не му служеше, макар че на теория приемаше всичко и изповядваше демократичен плурализъм. Особено му харесваха съвременни революционни автори, като под революционни той разбираше антикомунизъм и авангард. Антикомунизмът му беше ясен, авангардът беше с по-мащабни граници и включваше всеки с изключение на предишните "узаконени". Г. Л. раздели света на "стар" и "нов", обоснова тези две части с отрицателно и положително и към края на десетилетието бе забравил гара Провадия и бе станал значителна конюнктура.

На режисьора се стори интересно да сблъска Г. Л. и Свръзката, тъй като в контекста на 90-те те бяха полярни социални и идеологически субекти. Режисьорът отдавна се бе отчаял от митингите и новата власт и бе проумял, че плюсът и минусът са едно цяло. Артистът, който играеше Свръзката, имаше комплекс от лошия си герой. Публиката, подобно на онази в "Под игото", дълго време не искаше да види художествената условност в образа и освиркваше артиста, слагайки знак на равенство между него и старото общество; артистът се потисна и не желаеше да излиза на сцена, още повече че обвини режисьора в нерегламентирано дописване на чужда пиеса. Режисьорът му отвърна, че това през 90-те беше допустима художествена практика, извлече го на сцената и го принуди да играе. Другият нямаше кой знае какви творчески поръчки, хвана се за мизерната заплата и прие Свръзката като необходимо зло, от което чакаше да се отърве след приемането ни в Европейския съюз. Обратното, онзи, който играеше Г. Л., го правеше с радост, защото в ония години тази роля даваше пари и престиж. Г. Л. млатеше Свръзката, обаче тя се извиваше, защото същността ѝ бе гумена и жилава, в очакване на своята власт. Както се казваше в езотеричните науки, никаква енергия не се губеше, а само латентно дремеше в някаква форма. Режисьорът накара двамата артисти да се счепкат и вкопчат един в друг, пресъздавайки идеологическа и литературна борба. Г. Л. напористо пристъпи, но в средата на десетилетието имаше печеливши за Свръзката избори, тя се усука като маркуч и пак зае територия, изразяваща се в отмъкването на пари от регионалната община за издаването на още пет нейни крупни критически книги, прочетени единствено от Поета с китара.

Г. Л. откриваше млади таланти, изпълваше се със самочувствие и се смяташе за равен на едно списание - "Златорог", за което през никое общество не се каза нещо лошо. Не от уважение към него, а просто конюнктурата на отрицанието не успя да стигне до периодичните издания, защото беше заета с персонални имена и националната идея. Г. Л. се сприятели с Новопробиващия, двамата много си допаднаха по вкус, ровеха из повърнатото на репресирания Белетрист и търсеха продължение на повърнатото в младите таланти. Последните имаха силна ориентация към абстрактна асоциативност, която най-после открито се нарече "нонсенс", по примера на европейската литература. Разбира се, никой от младите таланти не знаеше значението на "нонсенса", просто правеха, каквото можеха, и от самосебе си излизаше "нонсенс", с което те претендираха да се включат в съвременната литература. Всеки от тях се стараеше да пише като другия, с което доказваше актуалност. Г. Л. и Новопробиващият (всъщност той вече бе пробил и режисьорът го видя да слиза от прозореца долу на улицата, където говореше свободно с литературното общество. Режисьорът разбра за пробива му, като го съзря на една каса да получава голям хонорар, от което разбра, че "нонсенсът" на младите таланти не беше за подигравка), та Г. Л. и Новопробиващият ходеха от град на град да търсят "нонсенс" и попаднаха в малкия провинциален град с местната университетска интелигенция. Там присъстваха на литературно четене, на което един млад докторант и същевременно художествен автор говори за художествения процес като такъв и за нуждата от творческа среда, която да формира всеки национален писател. Той бе пренебрегнал тезата за липса на национална идея и отъждествяваше себе си с националната кауза, на която продължаваха да пречат "узаконените". От последните имаше все по-остра нужда, защото светът не може да съществува без чувството на вина, а "узаконените" въплъщаваха именно вината, че младите таланти не могат да се реализират. Докторантът бе вързал дълга опашка на тила си и пламенно държеше реч в името на местната интелигенция, на която всички пречеха да пише, но тя героически пишеше и още по-героически се надяваше на бъдеща известност и оценка. Докладчикът завърши с рецитация на собствени творби и с благодарност към местната интелигенция, която той разчлени поименно и обяви, че го е вдъхновявала и подкрепяла в борбата му към духовност и творческо утвърждаване. В речта си той включи репресирания Белетрист и анализ на неговата поетика, като подчерта, че цял живот се е учил от него, защото е бил единственият жив в онова общество, от когото си е струвало да вземаш пример.

Г. Л. напечата местните автори в списанието си и ги аргументира като литература в литературата. Те му бяха благодарни, той се изпълни с усет за значимост и власт, нещо, което му липсваше в гара Провадия. Г. Л. се срещна с преподавателя модернист, когото познаваше от неизвестните си години и когото продължаваше да тачи като пример за успех и вечна актуалност. В края на 90-те Модернистът си беше все тъй актуален и приложим към всякаква видима власт, затова и Г. Л. го уважи, тъй като в него разпознаваше непримиримост към предишното общество, към гара Провадия и литературните "узаконени", обобщително назовавани от Модерниста "комунистически писатели" и "номенклатури". Тримата - Новопробилият (за отбелязване е, че Новопробиващият вече ще се именува Новопробилия заради успеха му в обществото и обслужването на новите идеи в изкуството), Г. Л. и преподавателят Модернист - направиха показно на местната интелигенция по отношение на отворени интерпретации на повърнатото от Белетриста, приложиха идеологическо премълчаване на предишните "узаконени" и със своята актуалност предизвикаха завистта и възхищението на местната интелигенция. В тамошния университет обществото беше разчленено и се състоеше от множество семейни двойки, които по престижно правило се устройваха с любовници, също от университета. Получаваше се така, че цялото общество спеше с цялото общество, а това раждаше задружност в литературните оценки и осветление в битовите навици на университета, разбиран като цяло.

Предвид тази сложна конюнктура на режисьора беше трудно да обоснове взаимовръзката между трите фигури на прехода - Г. Л., преподавателя модернист и Новопробилия. Все пак режисьорът бе живял и в предишното низвергнато общество и оттам носеше склонност към типологии. Не можа да пренебрегне тази си страст, събра трите преходни фигури наедно, омеша ги с някакви жени, за които не се разбираше съпруги или любовници са, и с всичко това им придаде съвременно звучене, според което един интелектуалец хем имаше семейство (белег на отминало патриархално време, подложено на отрицание), хем имаше любовница (белег на "нонсенса" и неговия разкрепостен дух, отличаващ се със загуба на идентичност). Но понеже публиката все още не беше подготвена за колажно раздробяване на живота, не разбра дифузията между родово и социално и започна да търси твърд сюжет, върху който да стъпи, за да осмисли идейното внушение на пиесата. Режисьорът се почувства безпомощен в актуалните естетики и тогава си спомни за мъртвия автор и за неговата градивна и оптимистична философия, не за друго, а защото беше еднозначна и оттам - ясна. Режисьорът реши да посети гроба му, съвсем не от сантимент и дълг, а воден от практичното чувство, че тихият гроб ще му подскаже твърд сюжет, с който да заинтересува застарялата публика, тъй като през 90-те на театър ходеха по-възрастните, а младите (включително и талантите) бяха заети с материални ценности и разместване на историческите и социални пластове, при което бедните ставаха богати, а богатите трябваше да станат бедни.

Режисьорът приседна на гроба и зареди отчаяно: "Аман от тебе и от остарялата ти философия! Където и да отида, все някой ме следи, знае какво правя и какво мисля. Ако не беше тая беднотия, щях да зарежа глупавата ти пиеса, още повече че нещата съвсем се объркаха през това десетилетие. Вече не знам кой какъв е и какво е модерно, че да привлека публика. Объркан съм, а искат от мене твърдо мнение за нещата. Нашата публика разбира само от ясни неща, не ще асоциации, а тъкмо те се харчат днес".

За негова изненада сянката на автора изникна над гроба и режисьорът разбра, че този, който винаги е знаел всичко за другия и съседа си, пак ще знае. Едва тогава му стана ясно защо след като авторът умря, той всъщност не умря и се възползва от усета за безсмъртие, който беше характерен по тези земи. Вечно живият и Всезнаещ автор зареди: "Няма по-твърд сюжет от този, който се занимава с всички онези, в чийто поглед да искаш да пишеш значи да можеш да пишеш. На прав път си, само че такива субекти са толкова много, че те спъват и объркват. Друго беше, ако хванеш само няколко от тях и ги обобщиш. Но те са като гъби. Опитай да представиш едно общо поле с гъби, гледай кои ще излязат по-трайни и тях обобщи, така застарялата публика ще те разбере, тя е свикнала да отчленява добро от зло и всяко омешване е гибелно за нея. По-читавите гъби ги представи за актуални, по-малотрайните - за всекидневна проблематика, която се изпарява заедно с вечерта. Недей забравя стария поет, помни ми думата, все ще опираш до него и неговото смирение, ще разбереш защо". Всезнаещият автор потъна в гроба си да си почива, защото шумът го изморяваше, а литературите в литературата го разцентроваха и му припомняха една известна фраза от друг писател от неговото поколение: "Многото е като нищото. Не можеш да си избереш".

Режисьорът се дотътри до театралната зала и се опита да превърне сцената в поле от гъби, по-точно в бунище, защото и реквизитът на театъра бе опоскан и най-лесно се възпроизвеждаше бунище. Там пося Свръзката, до нея Г. Л., за да олицетворят двамата идеологически сблъсък. Още докато сееше, Свръзката се изви и шибна Г. Л., като му изтръгна от ръцете 50 лв., дадени му от тъщата. Г. Л. прибави към социалната си провадийска злоба и злобата на деня и блъсна с едрата си глава Свръзката, като се надяваше поне през 90-те да я лиши от корен. Надеждите бяха от празни по-празни, защото режисьорът с очите си видя как Свръзката мигновено пусна дълбок корен в бунището и на практика беше неизкореним и в този смисъл - безсмъртен. Бунището веднага стана негов дом и Свръзката зачака кого ще посеят още до него, дали има в ръцете си някакви пари, че да докопа и тях. Режисьорът не се забави и зася Новопробилия, на когото жена му бе дала някаква кифла, тъй като модернизмът още не беше много добре платен и воюваше само на вербално ниво с надежда, че осребряването няма да закъснее. Свръзката се протегна и грабна кифлата от ръцете му, изяде я и стана още по-тънка, свистяща и прорязваща. Изведнъж до нея седна Поетът с китара, когото режисьорът не пожела да засее, тъй като не го смяташе за вечен персонаж и го пренебрегна. Поетът бе свикнал да го пренебрегват и затова сам се появяваше по местата, където имаше някаква полза. В случая му замириса на кифла и той се доближи в знак на приятелство със Свръзката, воден от обеден глад и надежда за истинско приятелство. Кифла не получи, тъй като Свръзката бързо я изяде пред него, но му обеща общински пари за нова книга, придружена от диск. Режисьорът напъди Поета с китара и зася преподавателя модернист, който през десетилетието имаше неувяхваща слава, дошла от отрицанието на всичко, което беше извън историческата линия на освобождението от комунизма. Той се разврещя защо го сеят на бунище, тъй като имаше битови претенции и обичаше да засвидетелства стандарт. Режисьорът му отвърна, че в момента Отечеството не може да предостави нищо по-добро, а това се отразява и в театрите. Модернистът извади бутилка уиски и тъкмо да отпие, Свръзката се пресегна да му я вземе. Обаче Модернистът не бе загубил патриархалния си старомоден усет, нещо повече - същността му бе истински патриархална, върху нея обличаше европейски дрехи и както един известен класически герой - слагаше и вратовръзка. Той шибна опонента с бутилката, оня го погледна с изцъклени очи и отново взе да се уповава на партията, в която членуваше, като решително зачака нови избори и нова победа, такава, която ще му даде възможност да прибере и уискито.

И глупавият П. С. беше засаден като типичен герой. Той чупеше ръце, да-дакаше, от скромен по-скромен, но за всеобщо изумление успя да пусне по-дълбоки корени и от Свръзката. Бунището му понасяше, П. С. пусна на воля някакви деформирани бодли, а веднъж даже и разцъфна. Това се случи, след като едно столично списание публикува негова интерпретация на разказ от класически писател, който П. С. не нарече класически, защото това през 90-те не бе актуално, а го назова народник и утопист. Докато П. С. радостно цъфтеше, режисьорът се появи отново, носейки под мишница Пластилинения. Не бе сигурен дали в него има нещо вечно, но реши да опита да разнообрази бунището. Идеята му бе да представи 90-те като активен диалог на литературни сили. Постоянно чувстваше над себе си духа на Всезнаещия автор, който, въпреки че бе умрял, имаше сили да съветва и да напътства. Авторът дърпаше режисьора за ръкава и му посочваше място, където да засее поредния персонаж от 90-те. За Пластилинения избра средата, за да може оня свободно да ходи от човек на човек и да не напуска бунището, защото все пак плурализмът и диалогичността трябваше да бъдат илюстрирани. Но през това десетилетие Пластилиненият нямаше никакво намерение да се маха от бунището по простата причина, че там бяха всички, които олицетворяваха в очите му обществен престиж. Режисьорът започна да копае яма, но не гробна, а рождена, такава, която да даде живот на героя. Докато режисьорът осъществяваше творческата си идея, Пластилиненият избяга далеч от него и клекна до преподавателя модернист, като непрекъснато му повтаряше изречението "Ах, колко си умен!" и рецитираше творбата "Две хубави очи", върху която Модернистът имаше интерпретация, особено популярна сред учителките от Текстилния техникум в Кюстендил. Режисьорът привърши, тръгна да търси персонажа и а-ха да го хване, оня се затича, прекоси бунището и клекна отново до Г. Л. по причина, че той имаше списание и Пластилиненият се надяваше, че един ден, когато привърши единствената започната от него статия, ще може да я публикува някъде. Г. Л трябваше да изслуша някои размишления относно историческата поетика, върху която Пластилиненият десет години държеше една и съща реч и с която искаше да докаже своята ерудиция. Не за друго, а в името на бъдещата си публикация.

На режисьора му направи впечатление, че обувките на Пластилинения, въпреки калното и мизерно бунище, си остават все тъй бели. Гонитбата между режисьора и Пластилинения приличаше на гонитба между стопанин и кокошка, която трябваше да бъде заклана. Единият кудкуякаше и хвърчеше над бунището с ослепително бели обувки, другият псуваше и се заканваше, твърдо решен да засади героя си. Най-накрая режисьорът успя да хване Пластилинения за врата, завлече го до ямата, натика краката му вътре и започна да сади. Привърши, обърна се назад да си почине, да събере ума си и да мисли продължението на творческата идея, и... разбра, че бе сгрешил с Пластилинения. Последният за секунда се бе измъкнал и бе хукнал да обикаля бунището, приклякайки от човек на човек. Обувките му бяха пак блестящо бели, сякаш никога не бяха тикани в яма. Режисьорът разбра, че Пластилиненият никога и никъде не ще пусне корени. Изви глава към Всезнаещия, чието присъствие чувстваше над себе си, и се разкрещя: "Така става, като се месиш постоянно! Не разбра, че си анахронизъм, че в една модерна пиеса няма никакво значение какво иска авторът, защото той по презумпция е умрял. Оттук нататък се прибираш в гробището и не ща да те знам!"

"Остави го да прелита над бунището! - обади се авторът. - В това е символиката му. Я погледни навън, на улицата. Такива хвърчащи от място на място и от човек да човек са стотици. На ята даже ходят. Тъкмо за 90-те. Не че преди ги нямаше, ама милицията ги гонеше и те не се развиха до типаж. А сега не е така, оставиха ги на естествена еволюция. И те станаха герои на нашето време. Да чистиш обувките му, ако случайно се изцапат. Те трябва да си останат бели и това е много важно. Чрез тях подчертаваш слугата на много господари, а това, както знаеш, е отдавна класично. Внуши, че 90-те, колкото и да са различни, имат модификации спрямо традицията. Недей да слушаш само новаторите. Нищо не започва от днес, както по Канал 1 ти казват."

"Стига с тия старомодни техники. Всичко, което знаете, веднага го съобщавате на публиката" - отчаян зареди режисьорът, но после се сети, че застарялата публика традиционно търси твърд сюжет, и млъкна. Отиде, огледа обувките на Пластилинения, избърса дребните петна и го остави да прехвърча над бунището, изразявайки идеята за литературно хамелеонство и стремеж към актуални нагласи.

Ни в клин, ни в ръкав на бунището изникнаха Поетът с изядената биография и Белетристът с повърнатата биография. Те сами дойдоха и всички разбраха, че едно литературно бунище не може без тях. Поразходиха се пророчески из него, избраха си място за засаждане и лично започнаха да копаят ями. Направиха ги дълбоки, защото бяха завладени от лъжовната актуална мисъл, че днешното бунище е вечното бунище. Този с изядената биография пристигна с много ордени и след като се засади, се окичи с всичките. Ордените от миналото време не бяха достатъчни и Поетът осторожно загледа във висока точка, която, даже и режисьорът разбра, представляваше властта. Поетът започна да прави знаци на властта, смигаше ѝ и жестикулираше така, че я предизвикваше да му даде още медали. Властта, като разбра, че не може да се отърве от него, помисли и измисли, че не е лошо да има собствена емблема от човек на изкуството. Режисьорът усети слабостта ѝ и не пренебрегна властта като отражение на действителността. Артистът, който играеше Поета с изядената биография, намери тъждество между себе си и героя си и никак не се подчиняваше на режисьора, който го караше да отиграва някакви детайли. Артистът гледаше неизменно нагоре, което наведе режисьора на мисълта, че властта никога няма конкретен образ, че нейната намеса е невидима за очите, но осезаема за душите. Тогава режисьорът остави артиста да гледа нагоре и измисли следното: от тавана на сцената започнаха да валят нови ордени, Поетът се окичваше и окичваше с тях и вече никой от публиката не се сещаше за изядената биография. На едно от представленията имаше възрастен човек, който бе запазил някаква памет относно миналото на поета, този човек реши да се обади от редиците, но всички артисти от бунището завикаха, че отдавна е било времето на "Под игото", в което в театралното представление участваха и бабичките от публиката, наивно вярващи, че това, което се случва на сцената, е самата истина. Човекът млъкна и изядената биография започна да потъва в забравата, а ордените лъщяха с актуален ореол и заслепяваха всички с наградения талант на своя притежател.

Белетристът с повърнатата биография също се разходи из бунището в търсене на своето място. За разлика от колегата си той се движеше мъченически, за да докаже раните, нанесени му от предишното общество. Хареса някакъв ъгъл и започна да копае, целият скован от болка, като фъфлеше: "...о, шумен и разблуден град!" С това подчертаваше социалната несправедливост, но използваше по-стари автори, защото в социалистическия реализъм липсваха творби относно социалното и литературно измъчване на хора. Не преставаше нито за миг да повръща и това даде храна на Пластилинения, който лесно спираше пред него и интерпретираше, предимно чрез вербални речи пред жена си и местното литературно общество от малкия град. Подобен факт предизвика завистта на Г. Л. и Новопробилия, които бяха по-малко подвижни, защото имаха далеч по-устойчиви корени. Те всякак се обръщаха към повърнатото, защото чувстваха, че онзи с изядената биография не ще им даде съвременно значение. По едно време Новопробилият се сети, че може да нападне Поета с изядената биография и това ще го представи напредничав и снабден с гражданска съвест, чрез която се бичуват социални пороци, проникнали в литературния бит. Написа специална разгромяваща статия за твореца, изяждащ биографията си, и го сравни с мъченичеството на твореца, повръщащ биографията си. Тази публикация се хареса за около две седмици и Новопробилият през това време успя да завоюва някои битови придобивки като дребен хонорар и една нова поръчка за авангардно списание, което афишираше секса и сексуалните ориентации като модерна тема.

Режисьорът се изчерпа относно идеята за литературното бунище и тъкмо щеше да го раздига, за да търси нови образи, на сцената кацна младият докторант от провинциалния университет. Беше чул за бунището, събра последните си пари, хвана пътнически влак и със сетни сили се добра до сцената с намерение да се вреди в пиесата. Водеше със себе си няколко местни автори, които пишеха и критика, и художествени текстове с неясен жанр, пунктуация и синтаксис. Единствено правописът беше верен. Но сред тях имаше и един, който не знаеше никак правописните правила и караше цялото си творчество със собствен правопис, разминаващ се с официалния. Той имаше най-голям успех сред местните литератори, защото всички считаха правописните грешки за нарочна оригиналност и модерно хрумване на търсещия човек. Режисьорът се опита да обясни, че му трябват професионални артисти, които да играят ролята на местно литературно общество, обаче тълпата провинциални автори го успокои, че няма нужда от артисти, те самите имаха представа от театър и с радост ще превърнат самодейните си познания в професионални. Онзи с грешния правопис извади хартиен свитък, а един друг до него влачеше шрайбпроектор, и двамата начаса започнаха да прожектират пред публиката и бунището поеми, стихотворения хайку и безсюжетна проза с въздействие на подсъзнанието. Режисьорът отново не овладя положението, още повече че от публиката пак взеха да прескачат рампата и да рецитират неканени собствени творби. Тъкмо режисьорът започна да разсажда 90-те години от миналия век, когато традицията (за кой ли път) се възпроизведе чрез следния сюжет: Пластилиненият, както си прехвърчаше, изведнъж яхна Поета с изядената биография и успя да го поязди около десетина метра. Някакъв от публиката, който четеше българска класика, се развика: "Безпортев! Безпортев от "Под игото"!" Докато се осъзнае, Поетът с изядената биография пробяга разстоянието, но после се отърси, размаза с крак Пластилинения и отново загледа нагоре, откъдето валяха ордените. Пластилиненият тръгна да става и пак да прелита над бунището, но тук режисьорът прояви решителност и бързина, хвана го за краката, натисна го и му счупи врата. В края на краищата 90-те бяха вече към края си и Пластилиненият можеше и да изчезне.

След като овладя художествения си гняв, режисьорът се поддаде на социалния си глад и започна да скубе Пластилинения, за да го пече и яде. Навън в обществото беше хиперинфлация, митинги и барикади с цел смяна на властта. Повечето хора бяха гладни и на сцената с бунището артистите се чудеха как да прекарат ден след ден. Убийството на Пластилинения им дойде добре и всички зачакаха режисьорът да привърши със скубането и печенето и да раздаде по нещо за ядене. Единствени Поетът с изядената биография и Свръзката излъчваха успокоение. Този с глътнатото минало се беше подготвил още в началото на прехода с провизии, обществени връзки и силни приятели, които освен ордени му пускаха и храна, дрехи и кафе. Свръзката отдавна бе съобразила, че съветската рубла няма да помогне, и преобърна всички левове в американски долари, които му даваха злорадо и подмолно самочувствие и трезв разум. Иначе беше проруски настроен и заклеймяваше капитализма, фашизма и богатите.

Режисьорът не беше глупав, считаше смъртта на Пластилинения единствено за своя заслуга и реши да се отърве от артисти, публика и самодейците от малкия провинциален университет. Остави оскубания труп на Пластилинения и извика: "Сцената свърши! Оттегляйте се, докато не измисля нещо ново и не ви извикам на репетиции!" Запретна ръкави и почна да раздига бунището, но тогава всички от самосебе си се разсадиха, прескочиха хиперинфлацията и се озоваха в нов период с ново правителство. Бунището изчезна и на негово място, за изненада на режисьора, се появи културно спокойствие и модерна прозападна мебел в стил барок, а сред няколкото барокови мебели имаше и една маса сецесион. Режисьорът разбра, че Всезнаещият автор отново му бе скроил номер.

Разходи се между мебелите и веднага разбра, че не бяха оригинали, а копия. Доста нескопосно направени, от троянски дъб и рилски чам. Новопробилият и Г. Л. се излегнаха на дивана, първият цитираше американски литературни школи от края на ХХ век, а вторият отпечатваше цитатите и преразказите в списанието си. Режисьорът веднага осъзна тяхната неблагодарност. Не стига че ги включваше в пиесата си и ги водеше на щат, ами те проявяваха нагла самоинициатива и по-скоро импонираха на автора, отколкото на интерпретатора режисьор. По цял ден врещяха: "Авторът умря!", обаче си я караха по балкански и всякак доказваха безсмъртието на авторите. Понеже самите те, Г. Л. и Новопробилият, пишеха художествени жанрове, но се хранеха с критика, която поради обслужващия си характер носеше малко дребни пари, художествените им амбиции подхранваха тайни надежди, свързани основно с безсмъртието на славата. Това пречеше на модерните режисьорски представи за съвременност и режисьорът реши да пробва други персонажи, още повече че артистите по това време гладуваха и всеки се навиваше на каквото и да е, стига да защити балканския сюжет на оцеляването. Намери двама изпаднали актьори и ги облече във френско жабо, обу ги в клинове втора употреба, които трябваше да представляват костюм от началото на ХХ век, но времето не беше ясно нито в главата на режисьора, нито в ума на изпадналите и гладни актьори, затова общият визаж наподобяваше възрожденското "побългаряване", според което европейските идеи стигаха до публиката чрез специална културна рецепция. Тя имаше за цел да опрости глобалния характер на европейските мисли и да прилегне на балканската провинция, разбираща предимно себе си, но страстно говореща, че разбира законите на света като цяло. Времето тук-таме придобиваше конкретност чрез някои детайли от костюми, мебели или реплики, но в общи линии внушаваше протяжност и липса на определеност, а това бе особено разбираемо за публиката, която, от една страна, знаеше, че Европейският съюз предстои, а, от друга, бе убедена, че българското изкуство ще го побългари.

С мъка режисьорът изгони Новопробилия и Г. Л., които крещяха, че пò европейци от тях няма. Новопробилият даже заговори на английски, за да докаже и американизация, а както вече авторът извести на публиката, през едно отминало общество знанието на английски не е чест факт. С това Новопробилият идеше да докаже своята актуалност в новаторските процеси на изкуството и обществените сюжети на историческото време. Освен престиж знанието на английския даваше и известно препитание, още повече че цяло едно предишно поколение литератори беше заклеймено като необразовано, защото имаше селски произход. Новопробилият дори доведе една нашумяла литераторка, критичка по занимания, която на научни конференции четеше разгромителни спрямо българските дадености доклади и прокарваше идеята, че човечеството и особено Отечеството досега са съществували напразно и всичко, което са създали, всъщност не са го създавали. Критичката предложи театралните си умения безплатно, в името на световната кауза и приобщаването на балканската провинция към света. Тя изкара десетминутен монолог пред режисьора и му предложи услуги единствено за да го отърве от всички старомодни автори, които му се пречеха и не му даваха да интерпретира самостоятелно и свободно. Провинциалният преподавател модернист дочу в своите провинции за критичката, посъветва се с жена си и двамата решиха, че той в никакъв случай не е по-лош от нея. В този аспект имаше достатъчно основания да се представи на режисьора и да иска и той, във вид на услуга към съвременните актуалности, да държи монолози на сцената, защото това осигуряваше известност. Фактът щеше да произведе огромен ефект в малкия провинциален градец, където стремежът към европейските интелектуални идеи беше силен, оформен като цитати на школи и автори. Всеки, който можеше да даде повече цитати, вземаше превъзходство. А какво оставаше това да бъде демонстрирано и на сцена.

Режисьорът отново изпадна в затруднение и обърканост. Виждаше общия глад по европейска информация и стремежа към нейното побългаряване. Неговият смут отново обърка и публиката, затова пак се повлече към гробищата да търси съвет от автора. Авторът отново възкръсна и посъветва режисьора да отиде в един клуб, който често изпълняваше ролята на сцена на изкуствата. След като режисьорът се добра до клуба, вътре видя следната гледка: От Виена гостуваше артистична дама, завършила българската консерватория, но нереализирала се никъде като оперна певица. Това видимо я бе направило амбициозна и тя, както довериха на режисьора, се впуснала в популяризиране на българското изкуство в чужбина. На всяка проява по повод на родното художество артистичната дама включваше и собствен рецитал на стихове, както и изпълнение на световни арии в нейно лице. Няколко жени писателки и трима присъстващи автори на кратки разкази довериха на режисьора, че въпросната поетеса и оперна певица вече имаше издадени четири стихосбирки, първата от които е посветена на малкия ѝ син, втората - на порасналия ѝ син, третата - на оженения ѝ син, а последната - на Отечеството, защото носталгията ѝ се е превърнала в основно чувство на нея и семейството ѝ. Мъжът ѝ немец разбирал тази тънка струна в душата на дамата и силно я подкрепил в създаването на патриотична стихосбирка, с която съпругата му се противопоставяла на вредните антинационалистически веяния, ширещи се в родината ѝ. Режисьорът присъства на целия моноспектакъл на артистичната жена, живееща в чужбина, която в края на 90-те бе самото олицетворение на емигрантската литература като такава. За да си уреди гостуване във Виена, един български критик произнесе критически разбор на творчеството на дамата, нарече го забележително, сравни го с някакъв "-изъм" и завърши с фразата "Какви е деца раждала, ражда и сега българска майка юнашка". Тя не се вписа много в европейската украса на клуба, обаче всички я възприеха като побългаряване. Дамата пя и рецитира, рецитира и пя и режисьорът разбра, че това беше важен артфакт от 90-те. Начаса се върна в театъра, намери материално затруднена актриса и ѝ предложи роля. Онази се съгласи и се довлече на репетиция, облечена в дрехи втора употреба, посредствена като талант и външен вид. Режисьорът я изпъди да се поправи, актрисата пак се появи, като върху позамърсена бяла риза бе сложила френски по произход жакет и се бе обула в немски обуща от известна марка. Режисьорът потисна погнусата си и я прие да репетира, но скоро разбра, че в подобен типаж има много хляб.

Актрисата разучи няколко арии и ги изпя не по-лошо от артистичната дама. Публиката остана доволна, защото най-после масовата аудитория получи популярни мелодии на средно ниво и това успокои страстите ѝ. Актрисата прочувствено я "хвана за гърлото" и аудиторията забрави за глада и липсата на установени ценности през 90-те. В този смисъл тя свърши добра работа и подтикна пиесата към занимателен музикален фон. Но и тя, както всички персонажи от 90-те, взе да играе номера на режисьора, като започна да се съблича. Съседният театър отдавна ползваше тази художествена практика и, казваха, събираше повече пари. Режисьорът, чиято старомодна душа не му позволяваше да включи подобен факт в ценностите си, започна да крещи възразително, но срещна стремителен отпор от публиката. Тя искаше гледката и режисьорът дари и нея с погнуса и презрение. В края на краищата започна да чувства остра нужда както от старомодния автор с проверен морал, така и от Поета романтик, за когото бе забравил, улисан в тичане по артистични клубове и изследване на артистични дами писателки. Той седна съкрушен на първия ред да наблюдава разсъбличането, за което актрисата произнасяше реч в духа на следното: "Всички маски от човека трябва да паднат. Той трябва да остане гол като същност, което в театъра се илюстрира чрез тялото. Човекът е покварен, изтъкан от нагони. Предишното общество го героизираше, това общество го освободи от свръхаза на социалния морал" (тук актрисата заяви знания по фройдизъм, единственото, което бе ѝ направило впечатление от естетическите и психологически школи, залегнали в теоретичното ѝ обучение). Тя разхвърля френския жакет и позамърсената бяла риза и остана по прашки и гол бюст. Публиката видя, че това е неприятна картина, онагледяваща човешкия порок чрез мършаво тяло, виснали гърди и всеобщата им експлоатация в името на артистичната кариера.

Режисьорът побесня, защото видя побългаряването на немската артистична дама, която никога не можеше да стигне до лош вкус, защото свръхазът в немското общество я контролираше. Публиката обаче доверчиво разпознаваше в разсъбличането, ариите и рецитациите на местната актриса европейски тенденции, ръкопляскаше силно и пълнеше залата. Това се хареса на театралния директор и на художествения съвет той даде директиви да се правят повече такива постановки, имаше предвид музикален фон и разсъбличания. Режисьорът разбра йезуитщината на старомодния автор, който го прати по клубовете да се срещне с побългаряването на Европа, и философски се утеши, че това е все пак тенденция от 90-те и той е съумял да я покаже. Отново тръгна към гробището да черпи идеи, защото бръчкавата актриса изигра номера със събличането, изчерпа се, защото изигра себе си, и пиесата отново зацикли. Авторът изплува като мъгла из гроба и рече: "Я иди в оня голям провинциален град и виж как кметът награждава местните творци за празника на писмеността!"

Режисьорът хвана влака и се дотътри до града, на чиято главна улица веднага срещна Свръзката и пеещия Поет с китара, написал за два месеца още две стихосбирки и песни за три диска. Песните ги знаеше само жена му, защото пари за тях още не бяха намерени. Свръзката заведе режисьора на тържеството по случай братята Кирил и Методий, на него кметът раздаваше награди, една от които посмъртна, защото поет бе починал, а семейството му твърдеше, че бил обиждан приживе, също и незачитан, но че е дошло време за разплата, т.е. за награда, чрез която да се натрие носът на Поета с китара, още един постоянно пишещ в местните вестници белетрист и един преводач, който имаше тайни амбиции да започне и лично творчество. Кметът извика вдовицата на поета, но вместо нея на сцената застана дъщеря му и изпълни обвинителна към обществото реч. Тя подчертаваше жестокостта на времето, наречено "бездуховно", неуважението към културата на града, местните крамоли и зависти, които уморили баща ѝ. Според дъщерята поетът бил починал само отровен от завистта, придошла от факта, че четири години наред поетът успявал да публикува поетични цикли в столични списания и вестници. Дъщерята завърши със следната фраза: "Драги властимащи! Внимавайте как се отнасяте към талантите на вашия град! Те имат нужда от грижи, пари и спокойствие, за да творят. В противен случай вие участвате в убийството на българската култура!" Дъщерята подари книга от баща си на кмета, който се напомпа до виновен вид, но след като ораторката слезе от сцената, кметът пак изпъчи гърди и връчи награда на един местен автор на изкуствоведски анализи, специализирал с публикации върху местната живопис в местни издания. Оня вечно успяваше да се добере до някакви общински проекти и парите им, да изкрънка от бизнеса средства, затова имаше загладен вид и увереност в престижа на наградата, който засия около него като ореол на светец. Излезе наперено, пое грамотата и пред всички погледна в плика с парите, който беше материален стимул за творците. Вътре не видя много, намуси се и се присъедини към обвинението на дъщерята за потискане на творците и тяхното нещастие заради пренебрежителната малокултурност на масовите хора. След това ощипа кмета отзад, прошепна му в ухото "Ще намина утре или в други ден!"; кметът кимна съпричастно, изкуствоведът се успокои и слезе от сцената, като отново броеше парите и мърмореше: "Мамицата им и бедняци! Това ако е държава!"

В този момент режисьорът съзря Свръзката, която влачеше след себе си Поета с изядената биография и Белетриста с повърнатата биография. Тя мърмореше угоднически: "Простете бедната провинция!" и тикаше столичните фигури на сцената. Кметът, като видя височайшето присъствие, се паникьоса, напъха останалите грамоти в найлонов плик и патетично произнесе: "Заповядайте, драги гости, заповядайте!" Изкуствоведът притича и обясни на публиката значителните дела на столичните гости, като наблегна както върху медалите на първия, така и върху страданието на втория. Публиката се раздели на привърженици на традицията и новатори, сби се помежду си и провали тържеството по случай братята Кирил и Методий. Режисьорът отново се озлоби към Всезнаещия автор и тъкмо се канеше да си ходи, когато го озари идея. През 90-те години ясно личеше литературно разделение, което бе включено символически в пиесата, но не бяха доказани корените и мотивите. Режисьорът напусна големия провинциален град и трескаво затърси нови сцени с нови герои.

Случайно прочете известен съвременен роман по повод на прехода от общество в общество. Романът внушаваше апокалипсис, тревога и безвремие. Режисьорът разпозна себе си в тези метафори и си припомни един митинг, митингуващите на който не знаеха какво искат и могат, но митингуваха. Въпреки че авторът вече бе умрял, режисьорът го съгледа кацнал на един клон, да не би да пропусне нещо според естетиките на ХІХ век. Също така романът представяше две антагонистични фигури на прехода - генерал някакъв, комуто повериха много пари (режисьорът като творчески наивен субект не успя да се ориентира откъде точно дойде капиталът), и бизнесмен спортист, който също имаше пари, но режисьорът и тук не успя да се досети как се свъртаха у посочения субект. Това, което разбра, бе, че парите идват от едно място, но се намират хора с различни цели, които произвеждат конфликт. За пред обществото - идеологически, между тях самите - икономически. Осъзна, че това ще му свърши работа, и започна да мисли как да го превърне в метафора на културното ни съзнание от 90-те.

Като всеки творец режисьорът бе беден и мислеше, че този, който се интересува от пари, е изначално порочен. Затова реши следната сцена: на някаква ограда качи артист, облечен като Сатаната. Последният изобразяваше злото във всички общества, затова режисьорът го накичи с ордени, реклами, флагове, лозунги - всички те заимствани от началото на ХХ век до течащите 90 години. Сатаната въплъщаваше и две революции - Великата октомврийска и българската социалистическа от 1944 година, като това се удостоверяваше чрез сърп и чук, каскет и бъклица, доказваща еволюцията именно на българската история. Рогатият трябваше да изсипва пари от фуния, чийто широк отвор отиваше долу на сцената. Артистът, който играеше ролята, много се зарадва на парите, понеже в началото ги сметна за истински, но после, като видя камуфлажния им характер, се озлоби и не се стараеше много да изобразява ужаса на злото. Това доведе до известна механика и публиката не можа да се ориентира кое общество и кое десетилетие са най-злите. Остана с впечатление, че навсякъде парите са порок, още повече че режисьорът накара артиста да произнася фразата: "Честен, но беден, богат, но безчестен!", която освен за социализма се оказа значима и за демокрацията. Публиката остана в недоумение защо точно Сатаната произнася тази сентенция, пò приличаше да я каже Всезнаещият автор или някои от героите под фунията. В края на краищата режисьорът спечели с това хрумване, защото показа крехката граница между Сатаната и Бога.

Долу под отвора на фунията клекнаха генерал и бизнесмен да прибират пари. Генералът, благодарение на опита си, знаеше, че парите са камуфлажни, грабеше ги и бързаше да инвестира в нещо, докато другите не са открили лъжата. Бизнесменът, поради досегашната си битова и духовна мизерия, не се досети, че театърът е фикция, и тръгна да прави банкови влогове, да купува скъпи коли и да вози манекенки в тях, удовлетворен от всеотдайността им. Генералът накупи лични недвижими имоти и отвори издателство за обществена полза. Обвърза се с правителство, общини и кметове, те му даваха пари и той оформи идеята за класично, като избираше автори, които доказваха само несломимия дух на българската еволюция. Акцентът трябваше да пада върху тезата, че всички общества са правили опит да погромят духа, но той е непобедим. Затова като мото на класичното се използваше стихът: "И ако слънцето изчезне/ от тия небеса приветни,/ то някой в ада ще да влезне,/ главня да вземе, да ви светне!" В крайна сметка генералът не рискуваше с така нареченото ценителство, не се лъжеше по литературни лобита, оправдаваше по този начин исканите от него самия пари и забогатя от българската класика. Това беше дългосрочно и обществено морално, тъй че хората отдавна не забелязваха недвижимите имоти и дебелия личен джоб.

Бизнесменът не притежаваше историческа унаследеност, беше нов в интелектуалните си желания и затова през 90-те се подлъга да подкрепя единствено новатори, модернисти, да дава интервюта за някакви "-изми", които не разбираше, но които други му обясняваха. Сипеше фрази от рода на: "Досега в Родината не се е създавала модерна литература, тя започва тепърва. Реализмът е анахронизъм от ХІХ век, ако питате мен, трябва да забравим и ХІХ век. Всяко нещо, в което няма модернизъм, е податливо на забрава и ликвидация". Бизнесменът изравняваше смисъла на модернизъм, "-изъм", ликвидация, облигации и пазарна икономика, но това през 90-те не правеше впечатление на повечето хора, които имаха жажда за думи от деловия свят, свидетелстващи за прозападен стандарт и Уолстрийт, чиито механизми се считаха удачни за литература, литературен пазар и диалог между различни култури. Бизнесменът се огради с млади автори, запозна се с преподавателя модернист, беше запленен от неговата непримиримост с предишното общество, започна поредица от нови поети, като също опита идеята за класично. Назова поредицата "Нова класика", но извън включените автори никой друг не призна идеята му за класично, затова бизнесменът се отказа в края на десетилетието от нея и акцентира на отделни съвременни популярности, на няколко естрадни певци, които пишеха поезия и на практика онагледяваха мисълта, че съвременната личност е интегрална и няма разлика между високо и ниско. Даже няма високо и ниско, а има писане, писане, писане... на литература, естествено. Това изигра лоша шега на бизнесмена като издател, защото изведнъж се оказа, че цялата Родина пише литература, нещо, с което режисьорът отдавна се бе сблъскал, и едва успяваше да овладее сцената от набезите на публика от всякакъв възрастов калибър. Някой препоръча на бизнесмена Белетриста с повърнатата биография, като му обясни, че това е единственият факт в предишното общество, който си струваше да докаже мисълта, че "то някой в ада ще да влезне,/ главня да вземе, да ви светне!"

Бизнесменът започна да издава Белетриста с повърнатата биография, но генералът организира съкрушителни рецензии в подопечни медии, и бизнесменът, който много държеше на рекламата, се отказа. С това просто обрече издателството си на провал, то започна да запада и "-измите" отново не придобиха популярност в Отечеството. За разлика от него генералът опна докрай идеята за класично и въз основа на нея получаваше всякакви субсидии, организира свои хора в разни общини, изплетоха заедно мрежа и класиката навлезе в училища и домакинства. Генералът заложи на Поета с глътнатата биография, а хората, като виждаха ордените, всякак мислеха, че това е образът на класиката. За генерала дочу Свръзката и мигом прилепна до него, като окръгли класичното със свои предложения, едно от които беше Поетът с китара.

Режисьорът отдавна знаеше, че театър без пари не става, а сега се увери и чрез литературата. Изгони бизнесмена от сцената, защото нито вършеше работа, нито имаше бъдеще. Това много огорчи Новопробилия, който без покана беше цъфнал до бизнесмена да му разяснява "-измите". Така в средата на сцената остана само широката фуния със сипещи се пари и до нея - генерал, ковящ идеята за класично. Той рецитираше поет от близкото минало, известен като автор на сантиментална поезия, дрънкаше медалите на Поета с глътнатата биография и възлагаше всеки предговор за класичен автор на Свръзката, от чиято преданост не можеше да се отърве. Така читателите научаваха къде и кога са родени класиците, както и основни мотиви в техните творчества. Свръзката изобщо не питаше живите класици искат или не искат да пише за тях, а ги изненадваше с дълбочина на съжденията и подробни преразкази на текстове, от които вадеше образи и ги наричаше възлови символи.

 

 

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.05.2016
Антоанета Алипиева. В театъра на литературата. Варна: LiterNet, 2016

Други публикации:
Антоанета Алипиева. В театъра на литературата. Велико Търново: Слово, 2012.