НОВИЯТ ВЕК ОРИЕНТИРА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА КЪМ ЕВРОПА. ВРЕМЕ Й БЕШЕ

Антоанета Алипиева

web | В театъра на литературата

Ето как времето неусетно се довлече до новия ХХІ век, човечеството бурно чества новото начало и родната литература се видя задължена да говори за граница не само между вековете, но между всякакъв вид модели, защото краевековието трябваше да бъде вододел между минало и настояще, а това от своя страна илюстрираше еволюция. Времето на революциите отмина. Това постави много хора в изпитание. Балканите така и не станаха спокойна зона и режисьорът поради безпаричие, лоша държавна организация на културата и честа смяна на художествените моди още не можеше да се похвали със завършен спектакъл. Стигна се дотам, че персонажите му станаха съвсем обективни и нямаше никаква граница между истинското им аз и художествената им измислица. Г. Л. и Новопробилият преследваха режисьора, защото искаха да се видят завършени като изкуство. Свръзката осъзна наближаването на Европейския съюз, досети се, че последният ще наложи ограничителни права над държавните финанси, и стана съвсем нагла в изобретенията си. Намъкна се в някакви околийски комисии, източи пари под предлог развитието на местната литература, съеши се с някакъв друг издател и започнаха да делят средства. Свръзката се позамогна и се отказа да играе в пиесата. Режисьорът не се обиди, защото и той чувстваше идването на нов ред, и реши да заложи на персонажи в литературата, които нямаха криминални прояви като кражба и морални щети спрямо хората. Уж се разделиха по взаимно съгласие, но след две седмици Свръзката отново се появи, решена да участва в пиесата. Причината беше, че в националния литературен институт се правеше нов литературен речник и Свръзката си помисли, че трябва да е пред очите на хората, за да влезе в него. Обаче някой ѝ подшушна, че тоя институт няма да го бъде след десетина години, Свръзката отново обяви, че не желае участие, и режисьорът я изгони окончателно. Разбира се, Свръзката донесе няколко пъти свои критически преразкази на сцената, но сценичните работници ги изхвърлиха като реквизит, защото и те чувстваха новите литературни повеи. Свръзката се разтегна от околийския град до столицата, пусна единия си крак и в малкия университетски градец, където се уговори с Пластилинения да го цитира един-два пъти пред студентите, обаче Пластилиненият, нали беше повече модернист, всъщност го излъга. Междувременно дойде Европейският съюз, който актуализира идеята за национална идентичност, Родината трябваше да се представи с характерни лица и всички пак се запътиха към столицата да стават характерни лица. Европейският съюз се занимаваше с по-глобални идеи, цъфна в столицата да се оглежда за българска литература, но понеже не знаеше езика, попадна на Новопробилия, който беше прочел един американски и един английски автор и беше разбрал, че Родина, език и поколения значеха много, в смисъл такъв, че беше време да им обтегне жартиерите. Европейският съюз смаза главите на Пластилинения и Свръзката, реши, че са умрели, и седна да разпитва Новопробилия какво се твори по тези земи и имаме ли нобелист. Свръзката и Пластилиненият не умряха, защото по тези земи смъртта съвпада с раждането, и се отдръпнаха в провинцията, където отново зачакаха приток на пари в името на изкуството.

Режисьорът беше подал заявки и в други театри, там му възложиха някои постановки, които той бързо привърши, защото авторите бяха класични и недвусмислени. Изведнъж осъзна, че голямото изкуство е отворено, отворено, отворено и с радост се залови да пресъздава пиесата на старомодния всезнаещ автор, с амбицията това да бъде безцеремонна картина на времето. След като Европейският съюз го лиши от Свръзката и Пластилинения, режисьорът тръгна да търси други идентичности, защото времето не беше за моноспектакъл, беше динамично, половете се размесваха, институциите се раждаха и умираха, а това си беше панаир: хем ретро, хем актуален. Отиде в една институция, която финансираше разкрачени между родното и европейското субекти, там пред касата имаше опашка и на опашката стояха две лесбийки, пишещи женска литература. Говореха си как в родината трябва да се твори гей- и лесбос литература, режисьорът веднага ги покани да станат актриси и онези, като не им дойде редът на касата, приеха. Още повече че в началото на новия век изкуството беше интегративно и тялото активно участваше в художествената измислица и интерпретациите. Лесбийките се явиха още на другия ден, облякоха черни и червени дрехи, защото режисьорът ги предупреди, че публиката е още патриархална, обаче се надява последната да се отвори под влияние на Европейския съюз. В това ново десетилетие публиката се беше позамогнала, не влизаше в театрите само да се стопли и имаше вече някои претенции. Тя разбра, че лесбийките играят нова естетика в литературата, оцени дрехите им като дрехи на порока, обаче не разбра репликите им: "Женскостта е сюблимна категория на хуманитарната еманация". Лесбийките си останаха странични като значение и персонажи, но режисьорът, поради липса на идеи, насоки и идентичности в родната литература, реши да ги експлоатира, доколкото може. Срещу тях сложи мъж, сърбин по идентичност, който им дюдюкаше и повтаряше: "Жѝна требва да чака", но ония двете се отдадоха на феминизма и взеха да си разхвърлят дрехите от телата, да се показват голи и да отговарят: "Мъж не трябва в природата, жената е самодостатъчна".

На публиката изобщо не ѝ хареса тази опозиция, тя не разпозна Балканите по нея, а Европейският съюз още беше нов и не успя да наложи плурализма в неговите най-разнообразни форми, успели да се протегнат чак на Балканския полуостров. Междувременно публиката се беше подмладила в новия век, голотата ѝ хареса, обаче за малко, защото феминистките не бяха ни млади, ни хубави. Потърпяха ги около пет-шест минути, след което неколцина млади мъже се качиха на сцената и с неприлични викове ги изхвърлиха оттам. Режисьорът не възропта, защото все пак пиесата трябваше да бъде завършена. Феминистките излязоха от залата, едната седна на тротоара и засвири с флейта, за да покаже простотията на балканските земи, които не се и опитваха да разберат авангарда, ами все дърпаха назад към Ориента. Като дочу музиката, изведнъж отнякъде изникна Поетът с китара и тъжно започна да припява носталгичен руски романс. С общински пари беше си уредил превод на два свои романа на руски, романса го беше заучил по тоя повод. Посвириха и попяха, един-двама пуснаха някакви стотинки, обаче авангардната форма на протест нямаше успех и феминистките изчезнаха като ненужни на времето и пиесата. Лесбос литературата така и не се състоя. По тези мъжки земи Поетът с китара събра повече респект, но като остана сам, реши, че животът ще му даде други авангардни форми, от които да извлече полза за творчеството си, и се прибра в околийския град, където представи свои произведения пред самата община и така кандидатства като значим автор за превод на една поема на украински.

Режисьорът се чудеше с кого да продължи пиесата. П. С. и още неколцина инициали бяха дошли в столицата да четат научни доклади върху дванайсетимата герои от "Епопея на забравените", завъртяха се в театъра да видят има ли, няма ли място за тях, режисьорът ги погледна и реши да продължи темата за провинцията в литературата, обаче се разколеба. Един от инициалите беше вече двуженец, според нормите на модерния и объркан човек това донякъде беше интересно, обаче режисьорът, като видя двете му жени, реши да не ги експлоатира като екзистенциална тема, защото те и тримата не говореха, не се терзаеха, само ядяха, тичаха по магазини с дрехи втора употреба и бяха забравили за художествени шедьоври. Инициалът отдавна не се интересуваше от темата за Фауст и ненужната за голямото познание Маргарита, не разпознаваше ни жените си, ни децата си, само от време на време рецитираше три стиха от Верлен и един абзац от Фройд. Обаче никой не разпознаваше цитираните автори, инициалът деградира и зачака смъртта си. Режисьорът изрита провинциалната литература от сцената и заложи на други карти.

Отиде в един свестен столичен ресторант, където знаеше, че се събират преуспели хора от всякакъв вид. Там, естествено, завари Поета с изядената биография и Белетриста с повърнатата биография. Те поне бяха национално значими, защото темата за националната идентичност стана отново актуална и Отечеството приюти всичките си интелектуалци, за да я защитава. Както можеше да се очаква, този с изядената биография ядеше, ядеше и ядеше, дебелееше и запълваше все повече екрана на телевизора. По време на едно предаване даже телевизорът му стана тесен, Поетът разби стъклото отпред, протегна се към една захласната домакиня, уверена, че това е лицето на поезията по тези земи. Поетът я сграбчи и изхруска, защото нищо вече не му стигаше, но тази жена беше омръзнала на мъжа си и той не предяви оплакване. Направо се направи, че нищо не е станало, проветри къщата си от поезията и си подреди бидон, въдица и две гири за гимнастика.

Колкото Поетът с изядената биография дебелееше, толкова онзи с повърнатата биография слабееше, защото все повръщаше. Вина за това имаха и интерпретаторите на изкуството, защото постоянно го провокираха да повръща, за да упражняват занаята си. Дебел и слаб, двамата автори олицетворяваха вината на миналото и актуалността на сегашното, това оформяше силна национална идентичност, която можеше да се стори интересна на Европейския съюз и неговата глобална теза, че общото е сбор от различни неща. Тези двамата можеха да послужат за сърце на времето, можеха даже да бъдат назовани "Герои на нашето време" и така, чрез тях, режисьорът се надяваше да се вреди в историята на изкуството. Отечеството започна да значи много за него, защото само тук му предоставяха сцена и му позволяваха да режисира пиеса с отворен финал. Последното си беше световна идея, много се продаваше, тъй като затворените пространства в началото на новия век се критикуваха като старомодни и предизвикващи етнически войни. Режисьорът тъкмо взе да мисли как да разиграе идеята, когато срещна някакъв субект на улицата и той му каза, че е време на мемоарите. Голямо и актуално четиво били тези мемоари, чрез тях се откривало миналото и литературата била започнала да се съсредоточва в тях заради престижа, който носели. Режисьорът се върна на репетиции и понеже режисурата му бе отворена и диалогична, попита двамата артисти, играещи престижни автори, кой от тях иска да подсили ролята си с мемоари. Онзи с глътнатата биография удари слабия си колега, избуботи му в ухото: "Повръщай си и си слабей, мемоарите искат по-здрав човек!" и вдигна ръка, за да се обозначи. Режисьорът виждаше, че наглостта му винаги носи облаги, и му даде книга в ръце, но междувременно пак отиде до гробищата, за да се посъветва със старомодния автор какво точно да има в мемоарите. Опасяваше се, че Поетът с глътнатата биография ще изопачава и лъже, а все пак искаше постановката му да е сърце на времето. Авторът, както знаете, страдаше от идеята за вечността в изкуството, затова с охота се изниза от гроба, кацна върху надгробния си камък и засъветва: "Остави го да лъже, бе! Точно това е същината на времето. Колкото повече лъже, толкова повече хора ще идват". Режисьорът потисна съвестта и морала си, върна се в залата и каза: "Айде, почваме!"

Поетът с глътнатата биография отвори книгата и в нея се огледа като свободомислеща жертва. После тръгна с една шапка из публиката да събира пари; което събра, му се стори дребно и той заяви, че няма повече на участва в пиесата. Белетристът с повърнатата биография също се отказа, защото в родовия манталитет беше силно чувството, че за да бъдеш, насреща си трябва да имаш опозиция. Тогава за режисьора се случи нещо добро. От публиката някой извика и размаха ръка. Из тъмното изплува стара жена на инвалидна количка, някогашна важна началничка, която също се реализираше чрез мемоари. Децата ѝ имаха много пари и ѝ бяха осигурили двама носачи и една масажистка, които я придружаваха и трябваше да я приспиват с песен и да я будят с песен. Тъкмо те я отнесоха на сцената и началничката, без да чака, отвори ръкописните си мемоари и зачете: "Ние с мъжа ми построихме Девня, дванадесет детски градини и основахме един фестивал. Беше време на денонощен труд и големи жертви. Искам да споделя какво направихме ние с мъжа ми от 1958 година за Отечеството и обществото". Тъкмо произнесе тържествено: "Глава първа. Ноември, 1958 година", когато почувства физиологична нужда, масажистката я намести на стола, чу се неприличен звук и след него началничката пак започна: "Глава първа..." Тогава от публиката гневно се надигна побелял демократ с патерици и закрещя: "Врагове на народа! Окрадохте всичко, изнесохте се в чужбините, затвор за вас, затвор..." Изкачи се с мъка на сцената, докопа мемоарите и започна да ги яде. В началото на новия век имаше теза, че за да унищожиш нещо, трябва да го изядеш. Началничката не загуби самообладание, остана във военна поза върху стола и с крепък глас извика: "Бенутов!" Това беше единият носач. "За огън! Почни!" Бенутов извади оръжие, прицели се и ликвидира демократа. "Претърси го!", каза началничката, Бенутов го отараши, измъкна седем лева и 68 стотинки, предано ги подаде на началничката, оная ги мушна някъде в стола. Всъщност тоя стол поглъщаше всичко, голяма вместимост имаше. Режисьорът го осветли, защото видя в него възел от страдание, величие и икономически просперитет.

Тъкмо прожекторът светна върху стола, и от него пак дойде неприятен звук, а след това гласът на началничката, която си бе възвърнала мемоарите, зачете: "Глава първа. Декември, 1958 година". Демократът беше изял месец ноември, а заедно с него и един завод, който началничката и мъжът ѝ бяха основали. Макар и полумъртъв, демократът беше умен човек, веднага съобрази, че може да приватизира завода, извлече се от сцената и отиде да се занимава с придобивката си, като се отказа да раздаде правосъдие на народните врагове и крадци. Режисьорът обаче разбра, че идеята за литература ще се изкористи в политическа идея, качи се на сцената и изтласка началничката, патетично замръзнала като паметник на труда върху своя стол. Това не се оказа лесно, защото масажистката се хвърли върху гърба му, тъй като ѝ се плащаше добре и тя не желаеше да изгуби работата си. "Нас ни интересува чистото име", викаше масажистката, а междувременно началничката беше вече прочела глава първа и бе минала към пролетта на 1960 година. 1959 година се оказа празна откъм семейното дело, защото се беше родило дете и нов завод не е могъл да се основе.

Тук режисьорът впрегна силите си и избута всички, отчаян, че литература и политика звучат като едно. "Няма по тези земи чиста идея, никакъв еднозначен символ не мога да постигна, че да стана характерен автор", скубеше си косите режисьорът. Помогна му държавата, защото даде пари на началничката да издаде том втори от мемоарите, тъй като строителството на обществото беше дълга работа и включваше натрупвания през много години. Групата се махна от сцената и началничката се прибра в дома си, там режисьорът дочу, че привиквала други, актуални началници и ги карала да записват в тефтер правила, по които да строят съвременната родина. В началото на новия век пиесата не можеше да разчита на стари кадри. Междувременно се заговори за Европейския съюз и ползите от него. Режисьорът довлече една стара актриса, която имаше аристократично излъчване, облече я в достолепни дрехи и я разположи в средата на сцената. Около нея трябваше да кръжат всички останали и тя властно да ги направлява. В родината още не се бе появил евроскептицизмът и всички се съгласиха да влязат в орбита и да отстъпят приоритет. Тайно се надяваха идеята да се понрави и в пиесата да се налеят пари. Европейският съюз се разположи удобно, извади от джоба си пура и запуши.

Появи се нова трудност. Коафьори и сценични работници се изсипаха на сцената с желание да участват в панорамата на съвремието. Публиката също наизскача, всички заедно поумуваха как ненужното вече стихотворение "Аз съм българче" да се прекрои като "Аз съм европейче". Някакъв донесе друг старомоден разказ - "Андрешко", и започна да му прави разбор по европейски. Българският селянин беше отрицателен герой, а българското дете бе с градски произход и глобална визия за света, илюстрирана от преносим компютър, алкохол и фрази на английски. Режисьорът отново вдигна ръце, извика полиция и разгони новите претенции на обществото. "Ретроградна твар, остатък от миналото, номенклатура, времето на такова изкуство изтече...", крещеше тълпата, докато я гонеха. "Айде, всеки с професията си!", благо отвръщаха полицаите, защото времето беше лошо за тях, тъй като ги обвиняваха, че не зачитат правата на арестуваните.

Европейският съюз завзе страната. Тръгна по учреждения, пътища и министерства, духаше пурата и упражняваше контрол върху манталитета и парите. В ръцете си държеше голяма кесия, подрънкваше и викаше: "Ей ги парите, ще дам, ако измените манталитета! Признайте малцинствата, осъдете престъпниците, съкратете щатовете и ще дам средства!" Евросъюзът се домъкна и в театъра, качи се на сцената и започна проверка. Присъстващите замръзнаха от респект, после се съвзеха и почнаха да искат пари. "Къде ви са проектите?", питаше Европейският съюз и присъстващите влачеха листове с наброски, представляващи авангардни идеи и смели приобщавания към европейското. "Нищо не става от това! Нищо не е завършено, и вие като сърбите, румънците и албанците гледате да ме минете!", ядосваше се чужденецът, късаше и хвърляше проектните наброски. "Айде не ни бъркайте с албанците! В Евросъюза са само румънците, ама те са по-зле от нас", викаха присъстващите и протягаха ръце към кесията. Евросъюзът успя да халоса двама-трима с кесията по главата, но като видя, че положението става безконтролно, реши да напусне театъра и да отиде в Министерския съвет, което означаваше институционализиране. Това не се оказа лесно, не заради друго, а заради изведнъж нахлулото ромско малцинство. То беше дочуло, че Евросъюзът критикува правителството заради ромските страдания, и реши направо да се оплаче, та да се види кървавото му страдалческо тяло. Режисьорът грабна дървена пръчка и почна да гони малцинството, жените ромки се разголиха и показаха кървави участъци от снагите си, мъжете роми започнаха да викат: "Батко, дай пари!" Евросъюзът се разкрещя към режисьора: "Как не те е срам да дискредитираш малцинството!", режисьорът се осъзна спрямо властта на Европа над Балканите и реши да следва конюнктурата. Отдели няколко роми и ромки, останалите обаче пропъди, защото и Евросъюзът не им даде пари. Нареди ги по сцената и инсценира четене на ромска поезия, чието съществуване имаше актуална цел: да покаже интегрирането на малцинствата в системата на културата и образованието. Една ромка зачете собствено есе, което завършваше с думите "Како, дай пари, няма къде да живеем, какво да ядем!" "Сус бре, това не е кака, а батко!", викна режисьорът и ромката започна пак: "Батко, дай пари..." Най-после Европейският съюз успя да слезе от сцената и тръгна към Министерския съвет, за да обвини правителството в лошото интегриране на малцинствата.

Режисьорът се изпълни с гордост. Единствен той интегрираше ромите и затова зачака родните власти да го подкрепят и осребрят. Междувременно Евросъюзът влезе в Министерския съвет, написа документ за лошо отношение към малцинствата, подпечата го и замина някъде из Европа. Като видя гърба му, режисьорът тръгна към Министерския съвет да огласи собствени заслуги към ромите и да иска пари за довършване на пиесата. Взе и няколко арменци и двама евреи, всичките негови познати от малцинствата, за да докаже интегративност, плурализъм и толерантност. Почука на вратата на културния министър, влезе и започна: "Бате, дай пари да я завърша тая пиеса, съобразил съм се с всичко актуално, даже съм я описал като проект, Европейският съюз го видя и го одобри". "Викал си заедно с другите против румънците", каза културният министър, който разполагаше с всякаква информация, пък и не щеше да дава пари за театър, защото той самият беше композитор. Режисьорът не получи нищо, върна се в залата и взе да пише писма на Евросъюза и да иска от него справедливост и пари. Евросъюзът беше по това време в Сърбия, пък и не смяташе да дава ухо на балканската култура, защото я смяташе за все още природна, натурална и непреустроена към цивилизацията. Виж, от Сърбия четирима-петима интелектуалци живееха вече в Европа и култивираха Балканите като етно и фолк. Прочее, Евросъюзът не вярваше много на изкуството, което излизаше от Балканите, затова и не разстрои сръбската си мисия с решение да даде пари на нереформирани системи като родния театър.

Режисьорът отново остана сам. Залата беше празна, защото всички участници в пиесата се отегчиха, остаряха и се демодираха като амбиции и възможности. Единствени циганите се мернаха за малко, довлякоха кашони и дъски, направиха легла, полежаха на тях, обаче пак се махнаха навън, защото идваше пролет и времето се оправяше. И ромската литература се оказа невъзможна. Времето течеше и Родината не можеше да излъчи никакъв завършен продукт. Режисьорът се сети за етническата диаспора, живееща в чужбина. Според новите разбирания за литература и тази диаспора се включваше в националната идея и все пак би се оказала по-отзивчива като артистична изява на сцената. Режисьорът направи последно усилие и влезе в един интернет клуб да пише писма на диаспората. Диаспората веднага отговори с няколко поеми, кратки лирически миниатюри от по един ред и два недовършени исторически романа. Също така прати четири местни вестника с много продукция в тях. Обаче диаспората отказа да дойде и да се качи на сцената, защото нямаше пари. Написа писмо на режисьора, с копие до президента и министър-председателя, и в него молеше за пари и пребиваване в Родината с цел да се проучат историята, туризма и цените на съвременния живот. Властите откликнаха, диаспората започна да идва в Родината и с това допринесе за развитието на патриотичната идея в ХХІ век. Режисьорът отдели няколко групи хора, за да илюстрират чрез художествена измислица развитието на литературата ни зад граница.

Групата от Западните покрайнини в Сърбия веднага започна да се кара, да пише доноси от човек срещу човека, да се съди в Страсбург. Диаспората в Молдова отвори няколко куфара и предложи някои екзотични вещи за продан. Украйна и Румъния се държаха на положение, интересуваха се от история, литература и развитие на езика. Всички предложиха свои произведения, обаче последните бяха скучни, никаква публика не се събра, дойде краят на държавните програми и диаспората си замина, без да удовлетвори по никакъв начин режисьора, нито да му влезе в положението.

Работата отиваше на зле. Пиесата не беше подхранена нито от нови идеи, нито от пари. Времето течеше, раждаше някакви конкурси, фестивали и награди, обаче режисьорът не можеше да се вреди в тях поради незавършена пиеса. Отчаянието го завладя, той седна в средата на сцената и не виждаше ни публика, ни остатъка от артисти. Тия последните всъщност бяха използвачи - от началото на пиесата до ерозиралия ѝ край. Качваха се на сцената само когато имаха надежда, че ще получат респект и блага от обществото, не проявяваха никаква дисциплина и никаква лоялност. Като видяха, че икономиката и туризмът носеха повече пари и повече бяха уважавани от Европейския съюз, отрекоха се от изкуството, или по-скоро го обявиха за пазарна икономика, и тичаха от "-изъм" до "-изъм", обладани от надежди. Режисьорът разбра, че е безсилен да ги контролира и да ги обедини чрез театрална концепция. Собственият му живот му се струваше толкова безсмислен, че даже не можеше и да умре, защото не беше съградил нищо. Той самият беше помогнал за смъртта на старомодния автор, но него нямаше кой да го обслужи. Обади се по телефона на П. С., на двете лесбийки, на Пластилинения, на критика новатор, но те всички бяха заети с дейности извън изкуството и не пожелаха да го убият, даже не пожелаха да напишат отрицателна рецензия за постановката му и с това всъщност морално да го потиснат. За кой ли път режисьорът се помъкна към гробището, но вече за да моли старомодния автор да го прибере при себе си.

Литературата и театърът бяха изсмукали тялото и душата на режисьора. Не беше малко изминалото време, а беше и пълно с неуспехи и незавършени планове. Едва се дотътри до гроба на старомодния автор и едва събра сили да го вика по име: "Айде, излез! Тоя път съм грохнал и няма да се разправям с тебе. Ще те моля да ме убиеш". Старомодният автор, като чу тази страшна молба, веднага се показа от гроба, прелюбопитен и с никакво съчувствие в душата. Личеше си по ехидната усмивка. "Защо?", попита той. "Отчаях се. Остарях, никаква театрална идея не реализирах, само се влачих според "духа на времето", ето, вече петдесет години. Кой ли не игра, кого ли не изпъдих, нищо типично не успях да направя. Толкова типично, че Европейският съюз да го зачете за идентичност." "Добре де, спомни си това, което никога не се променяше, я някакъв герой, я някакъв сюжет!"

Режисьорът се напрегна с все сили и в главата му забълбукаха всякакви сцени, всичките белязани с боища, напъждания, замеряния с книги, ордени и плювки. Главата му се разду като балон, в нея се появи някакъв човек с прашка, който стреляше напосоки, после плюваше върху всеки, който му се изпречи, и най-накрая се покачи върху бъчва, за да докаже уникалност и неповторимост. Тъкмо изпъчи гърди, и отзад притича някакъв друг, който го смъкна от бъчвата, качи се той върху нея и започна да плюва, плюва, плюва... Режисьорът разтръска глава, обаче ония така се бяха вместили в мозъка му, че изобщо не се трогнаха и продължиха да хвърлят ордени, книги и дребни камъни един срещу друг. Режисьорът се мъчеше да ги вади от главата си, за да умре спокойно, но усилията му бяха безнадеждни. Някакъв друг изскочи от главата му, хвана го за яката и го помъкна към полусрутена сграда, където се раздаваха научните степени на държавата. В тая зала вече бяха дошли Новопробилият и критикът новатор, в нея се бяха натъпкали и Свръзката (тая Свръзка отникъде, оказа се, не можеха да я изгонят, тя възкръсваше и възкръсваше), Пластилиненият и П. С. Всички те имаха надежда, че времето е вечно, телата и душите също, а заедно с тях - и те самите.

В залата тържествено заеха местата си възрастни жени, трима мъже и една особа, която никой не можеше да разбере мъж ли беше, или жена. Обсъждаше се дисертацията на П. С., който най-после беше привършил своя труд на живота си и беше облякъл идеята си за дванадесетте оди от "Епопея на забравените" в дванадесет анализа. Постмодернизмът тъкмо залязваше, националната идеология покълваше пак, само че във вид на генномодифицирана храна, но затова пък православната религия напредваше в обществото и предявяваше претенции и в научните среди. П. С. стъпи върху някои свои лични драми и ги оправда чрез бога, покаянието и набожността, стъкми всичко това в научен анализ, доказващ, че Вазов е познавал свещените християнски текстове, и тръгна да осребрява интересите си. Застана пред катедра, покрита с толкова вехта покривка, че от дупките на тази покривка се подадоха три молеца и един червей, който бе примамен от трохи, получени пък от някаква добре минала дисертация и последвалата след това почерпка. П. С. зачете експозе и хвърляше лукав двусмислен поглед към една членка на журито, осемдесет и шестгодишна, която още не се бе простила с желанията си към противния пол. П. С. беше готов на всичко, защото считаше анализите си за ценни, фиксираше членката, а тя говореше добри неща за него на друга членка, шестдесет и седемгодишна. Зад тях други две членки бяха събули сандалите си, защото беше лято, мърдаха пръстите на краката си и показваха неориентираност относно симпатии или несимпатии към П. С. Един мъжки член фиксираше чантата на кандидата, мъчейки се да разбере има ли там шише ракия, или няма. П. С. заложи на осемдесет и шестгодишната членка, пусна по таен коридор бележка към нея с уточнение за среща и обещания за удовлетвореност.

Обаче членката заспа. Тъкмо П. С. обясняваше за магическото число дванадесет и членката заспа, а когато я бутнаха да гласува, тя се стресна и попита "Кой се жени?" После се ориентира и пусна бюлетина със знак плюс, защото двете безразлични членки зад нея се бяха пренастроили и мълвяха: "Хубав мъж!" Режисьорът не дочака почерпката, защото някой влезе и му каза, че по новините са съобщили, че разтурват научните журита и министърът е произнесъл фразата: "Подмладяване на науката". Режисьорът осъзна, че времето лети стремглаво напред. "То не стига, че аз умирам, ами трябва да се занимавам и с погребението на немощни членки." Тая фраза режисьорът произнесе по повод на това, че друга една членка, седемдесет и двегодишна, го гледаше настоятелно и даже му направи знак, че ще го чака, след като заседанието свърши. "Тя тази е още по-стара от мен и пак не ще да умира, а пък аз съм тръгнал сам да се погребвам", рече си той, върна се вкъщи и съобщи на няколцина близки, че е размислил и няма да умира. Обаче се отказа да включва научните защити в пиесата, защото се очакваха реформи, не се знаеха какви, а пък все пак ако пиесата бъдеше продължена, нужна ѝ беше актуалност.

Режисьорът се появи отново в театъра, обаче там завари друг млад колега, тъкмо завършил Театралната академия и научил, че старият му предшественик е решил най-после да умре. Остана изненадан и разочарован от това, че онзи се е отказал, а и не иска да се пенсионира. След като чу разказа на стария за научните зали, младият режисьор състави план: отиде на едно следващо заседание, на него пък Пластилиненият излагаше експозе за три научни конструкта на балада, ода и елегия. Успехът на младия режисьор беше пълен, защото седем членки го погледнаха всеотдайно, той избра една от тях - петдесет и деветгодишна, и я помоли да дойде с него в театралната зала. Членката заряза заседанието и веднага тръгна с младия режисьор, като му обясняваше, че се чакат реформи, но тя е на прилична възраст и ще има място в реформите. Влязоха в театъра, младият режисьор я представи на стария си колега и всъщност членката разбра, че се е изиграла, като е помислила, че цветущият мъж я е харесал. Всъщност той я е бил готвел за своя колега, за когото не е знаел, че е още женен.

Членката не успя да бъде дълго време тъжна, защото откъм улицата се чу грохот. П. С. се появи и каза, че науката протестира, защото я закривали и я карали сама да си търси пари. Всички, свързани с науката, били на улицата и викали "Долу правителството!", защото им трябвали пари за себеосъществяване. П. С. също се сля с тълпата, Пластилиненият и той дойде, носейки в мрежа конструктите си. Отнякъде се появи и Свръзката, която се беше преустроила и бе станала набожна. Прочее, и П. С. бе вече набожен, затова се долепи до Свръзката, двамата заедно водеха Господа за ръка, да помага и той в протестите. Всички членки бяха напуснали научната зала, пееха протестни песни и скандираха лозунги от типа на "Убийци на науката и културата!" Една-две членки умряха по време на протестите, първата от старост, втората от завист към един научен работник, който беше преброил много по-точно от нея, че в едно свое произведение наш символист е употребил четиридесет и три пъти междуметието "Ах!". Обаче други три членки сбъркаха Господа с частно лице и понеже Господ има вечна младоликост, отидоха и се строиха до него, едната даже го ощипа и го гледаше всеотдайно. Господ много се засегна от това десакрализиране, напсува членките, изскубна се от П. С. и Свръзката и не подкрепи протеста, поради което протестът не успя и реформите в науката започнаха.

Режисьорът видя в това актуална сцена, врътна се обратно в театъра и пресъздаде художествено реформите така: няколко стари актьори плачеха, защото губеха научна работа и престиж, дойде една машина (метафора на правителството) и ги помля, като сцената се изпълни с хвърчащи крака, ръце и една глава. Главата обаче се оказа истинска, защото машината не направи разлика между сценичен ефект и истина, полицията дойде и арестува режисьора за убийство. Това беше добре дошло за младия режисьор, който влезе с нови концепции за театър. Процесът срещу стария режисьор се проточи дълго, защото подсъдимият постоянно се правеше на болен и най-накрая го освободиха, защото всички виждаха, че ще умре сам.

Годините напредваха и напредваха, обаче режисьорът не умираше. Нещо повече, убеди старомодния автор да излиза денем от гроба си и да ходят двамата заедно в театъра, за да завършат пиесата и да се приберат пак двамата, спокойни вече, в гробищата. Старческата им немощ обаче вземаше връх и те не можеха да въдворят никакъв ред на сцената и да постигнат идейна концентрация. В залата влизаха и излизаха познати персонажи, рецитираха стихове, разпределяха роли, замеряха се с медали, прегракнало четяха резюмета, пълни с научни открития за иманентни анализи и психосреда на творчеството. Живият режисьор и умрелият автор си приличаха като две капки вода, те грачеха пресипнало: "Не тук и така, а там и иначе!" към актьорите, обаче ония си правеха каквото си искат и нито от миналото, нито от настоящето се получаваха стройни форми. Авторът и режисьорът загубиха представа за времето и пространството, заличиха всякакви граници между хора и понятия, обаче пак не се даваха и не щяха да влизат в мрачните и тесни дупки на гробовете си. Стигна се дотам, че младият режисьор и млад един артист в някакъв момент пребиха двамата старци с юмруци, завладени от надеждата, че най-после ще се отърват от тях. Младият артист хвърли полуживите им тела в една камионетка и ги откара в гробището, където старомодният автор се пъхна в гроба и зачака нов момент, в който да изиграе младите. Обаче режисьорът не си беше купил гроб и нямаше къде да се дене, а това му даде още жизнени сили. Той оздравя, доколкото може, и пак се върна в театъра да прави пиеса, култура и бъдеще на страната.

Междувременно излезе нов европейски документ и в него се казваше, че всяка културна идентичност е пълноценна, включително и националната. По телевизията се появяваха хора и говореха за българска идентичност и нейното значение. Един ромски поет беше изхвърлен от ефир и обявен за демоде, обаче Евросъюзът дойде на място, порица виновните, ромският поет отново се появи в ефир, прочете стихотворение и удовлетворен се върна в гетото да съчинява второ стихотворение. Режисьорът проследи този факт и направи предсмъртен опит да довърши идеята, пиесата, и надяваше се - и родната литература, защото отвсякъде чуваше упреци към нея и недоверчиви сумтения. Със сетни сили подреди сцена с подчертана идентичност: боклуци, няколко бездомни кучета, тераси с пране и нанизи червени чушки, на терасата една актриса с ролки на главата и върху ролките - кърпа, под терасата трябваше да гръмнат няколко взрива и това да се прочете като политическа конфронтация, един вход на сграда, приличен на тунел, на чиято врата беше написано "Вестник за литературните хора". Тъкмо режисьорът свърши с реквизита и в залата нахлу цяла процесия. П. С. беше чул за новооткрития вестник и пристигаше да предложи статия. Той водеше и Господ за подкрепа, обаче Свръзката ги видя отнякъде, бързо притича, залови се за ръкава на Господ и влезе и тя в залата с презумпция да предложи на новото издание свой прочит на едно класическо и едно съвременно произведение. След тях се появи Новопробилият, който беше припечелил нещо от демитологизацията на националната идея, но го бе изхарчил, затова и новият документ на Евросъюза го заинтригува. Новопробилият бързо написа "free style" статия с акцент върху българската идентичност и нейното равностойно вписване в Европа. Всички застанаха пред входа на новия вестник, като се кълняха в Господа, държаха го за ръце и се бореха за протекцията му. Господ имаше известен сантимент към П. С., защото последният представяше най-лоялно външно поведение в обществото към религиозните теми - пееше в църковни хорове, черкуваше се редовно и разправяше на всички, че е простил на враговете си и че враговете му са му простили. Свръзката обаче страшно завидя, приближи се до П. С., ощипа го по крака, оня изквича и се отказа да се бори за място до Господа, понеже беше слаб характер и се уплаши от Свръзката. Въпреки цялата суетня около входа на списанието процесията все пак беше цялостна и компактна, обединена от монолитността на националната идентичност. Процесията се вмъкна във входа, но Господ, като видя тъмната паст на новото издание, се изхлузи и литна нагоре към небето, като се отказа да покровителства и П. С., и Свръзката, и който и да е регионален литератор.

Тук вече режисьорът загуби сетни сили и рухна, смъртта наближаваше и всички видяха това. Освен това пак всички бяха загубили всякакво търпение относно събирателството на литературата в обща гледка. Над изгубилия свяст режисьор се провеси критикът модернист и изкрещя, че една литература никога не може да придобие обща визия, защото политиката я разделя, парите я провокират, модерното трябва да убие традиционното, а това е дълга и героическа битка. "Да живее Запада", извика критикът модернист, обаче Новопробилият му подшушна, че Европейският съюз има друга концепция в момента и критикът модернист веднага се поправи: "Запад и Изток са равностойни величини и всяка култура има собствен глас!" До него застана млад изследовател, провинциален по произход, обаче покрай фалирането на социалистическите заводи беше взел от заводите пари и беше се изучил на Запад. Той пък защити идеята, че всяка ситуация се оценява справедливо от дистанцията на времето и предложи да изчакат двадесет години от смъртта на режисьора, за да видят дали неговата пиеса върху родната литература има стойност. "Че той все умира, ама още не е умрял, въобразил си е, че е Ботевият Хаджи Димитър. Я си спомни и старомодния автор, колко пъти излиза от гроба, за да се влачи в залата. Чак на митинг ходи, така както си беше умрял", отговори някакъв глас и всички разпознаха в него Пластилинения, чийто гъвкав силует се държеше близо до критика модернист, обаче Пластилиненият все питаше къде е Европейският съюз и каква е последната му резолюция за страните европейски членки.

Всички решиха, че трябва вече да убият режисьора, за да може литературата да се европеизира, да се отърве от оковите на старото и да тръгне по магистралата на общочовешките идеи. Обадиха се по мобилните телефони на всички артисти, участвали в пиесата, и ги извикаха да подкрепят модерната кауза за премахване на границите и освобождаване на духа. В залата нахлуха хора, никой не можеше да различи професионалните артисти от аматьорите. Тълпата беше обединена от общия дух на писателството, което включваше разбирането, че зад неуспеха стоеше виновен, а зад успеха стояха връзки и нечисти усилия за уреждане. П. С. пак беше кандардисал Господа да дойде, като му посочваше полуумрелия режисьор и шепнеше: "Той е виновникът, прибери си го..." В случая П. С., понеже познаваше определен период от литературата, се идентифицираше с Пенчо Славейков и неговата реплика към Вазов, когото Господ трябваше да си прибере, защото вече бил негоден. П. С. се бе опиянил от идването на новия полъх, успя да си извоюва място пред умиращия режисьор и си прочете пред всички биографията, която бе дълга единадесет страници и побираше и всички екскурзии на П. С. до три държави, защото, както биографията казваше, в тях П. С. не си беше губил времето, а е размишлявал за литература, сравнителна културология и религиозни теми като паралел между православието и католицизма.

След П. С. се изстъпи Свръзката, после Поетът с ордените и т.н. Възрастен мъж прочете и изигра с тяло поема, в която визуално се отхвърляха границите и регионалният дух се освобождаваше. После всички вкупом убиха режисьора и обявиха, че пиесата, макар и незавършена, отпада от репертоара на театъра и не си струва усилията да мислят върху нея. Но внезапно се появи новият директор на театъра и каза, че тъкмо за тази пиеса са отпуснали доста пари, защото и на държавата ѝ било писнало да я гледа "без край", пък и потокът на съзнанието не бил толкова успешен на Балканския полуостров. Пластилиненият предложи да съживят режисьора, обаче да не му казват, че има пари. Като завърши пиесата, парите да се поделят между артистите и артистите отново да убият режисьора. Още повече че се чакаше нова резолюция на Европейския съюз и режисьорът сто на сто щеше да бъде неподготвен за нея.

Цялата литература се надвеси над трупа на режисьора, като му правеше изкуствено дишане. Всички бяха единни и ентусиазирани. Нищо обаче не се получи и литературата изрита трупа от сцената, дойде чистачът и го изнесе. Помъчи се да телефонира на някакви близки, обаче не успя да се свърже с никого, помисли, помисли и изхвърли трупа в контейнера. На сутринта по телевизията съобщиха, че една от партиите е изгубила свой виден деец, но се обади зрител по телефона и съобщи, че това е лъжа, а истината е, че в българската култура започва нова ера - проевропейска, и прочете последната резолюция на Европейския съюз относно регионалните култури и в частност - за мястото на Балканите в Европа.

Литературната тълпа отново дойде в театъра, за да умува как да се освободят парите от министерството на културата. Опитаха разни конфигурации, за да илюстрират художествени метафори, обаче някой каза, че Свръзката я няма, вече била в министерството на културата и уреждала да получи сама парите. Имала намерение да издава огромен том с нови разбори, интерпретации и одаични портрети на съвременни творци. Тълпата хукна към министерството, намери Свръзката пред вратата на касата, наби я, зарече касиерката да прати парите по канален ред и отново се върна в театъра да довършва пиесата. Всички крещяха, че пиесата ще представлява родната литература, погледната от дистанция, затова и пиесата трябва да изобразява един вече отминал, завършен и овладян период от културата и литературата на родината. След тази пиеса литературата щеше да навлезе в нова ера и щеше да се роди нов режисьор, който с родилни мъки да докара новото време да се избистри във формули, сюжети и метафори. Всеки един от тълпата мислеше себе си за "Герой на нашето време" и не му пукаше особено за следващи герои от нови времена.

Когато тълпата се качи на сцената, видя върху нея засадено дърво. Корените му бяха здраво впити в земята, беше родило и плодове. Странни някакви плодове, такива, които могат да се забележат само по деретата и крайселските черни пътища на тези земи. Новопробилият критик се впусна да изкоренява дървото, защото според него то не отговаряше на европейските директиви и задържаше държавата в балканското ѝ лоно. Един плод се откъсна, удари го по главата и изумително лесно го уби. Пластилиненият изтича да прави изкуствено дишане на Новопробилия, обаче втори плод се откъсна и уби Пластилинения. Тълпата се стресна и се отдалечи от дървото. П. С. се опита да бъде смел и извика "Напред, Господ е с нас и новите тенденции!", но понеже беше хитър, се измъкна отзад на опашката и не атакува пръв. Пръв пристъпи критикът модернист, следващ плод го простря мъртъв на пода. Из клоните на дървото се показа Поетът романтик, погледна детински, разклати дървото и навсякъде захвърчаха плодове. Тълпата гледа, гледа и след като всичко се утаи, тези, които бяха оживели, се приближиха до плодовете, вкусиха ги и усетиха нещо много познато и задоволително. Настаниха се на сцената и задъвкаха, а Поетът романтик им подхвърляше от време на време някой плод. Един от тълпата се сети, че по тези земи нереалистичното и ирационалното имаха власт, хукна към гробищата и довлече оттам Старомодния автор и наскоро починалия режисьор. Тези, последните, сякаш никога не бяха умирали, седнаха наедно с живите и задъвкаха и те. По едно време Свръзката дойде и каза, че Европейският съюз е пуснал нова резолюция за балканските култури, даже я носеше в ръка - дебел свитък със заръки, директиви, съвети и заплахи. Пак някой от тълпата, както ядеше плодове, докопа част от резолюцията и по погрешка започна да я яде. Родината не беше много богата страна, стандартът ѝ беше нисък и тази резолюция, защото беше дебела, дойде добре дошла на всички. Тълпата запротяга ръце и лист по лист изяде резолюцията. От дървото Поетът романтик продължаваше да гледа с детски очи и от време на време да хвърля по някой плод. Дотътри се отнякъде коза, всички си припомниха театралното представление от "Под игото", където козата играеше сърна, затова и никой от литераторите не посмя да изгони животното. Един литератор се изду от сантимент, целуна козата и всички заедно продължиха да режат плодове, да си разменят парчета от тях, да плачат и да фъфлят, че никаква литература не е тази, която е лишена от традиция.

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.05.2016
Антоанета Алипиева. В театъра на литературата. Варна: LiterNet, 2016

Други публикации:
Антоанета Алипиева. В театъра на литературата. Велико Търново: Слово, 2012.