БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА ОБИЧА ДА СЕ ПРЕДСТАВЯ ПО ДЕСЕТИЛЕТИЯ. 70-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ ВЕК СА СПОКОЙНИ И В ТОЗИ СМИСЪЛ ЯРКО ПРЕДСТАВЯТ СЪЩНОСТИТЕ

Антоанета Алипиева

web | В театъра на литературата

През 70-те години на отминалия век лицето П. С. беше индивид с чиновнически произход, провинциален, травмиран от разминаването между възвишените си представи за интелигентското битие и битовата среда, в която живееше. Посоченото десетилетие култивираше почитание към човека на изкуството и науката, романтически извисяваше всички, напъхали се под подобна шапка, и принизяваше другите с различни професии, за които априори се смяташе, че не могат да опонират, или поне да говорят с елита от първата група. Нека още в началото уточним, че в разгъващия се разказ постоянно ще се мотае един Всезнаещ и Всевиждащ автор, на чиито грижи и знания ще бъдат поверени обекти и субекти, той ще наднича в душите и ще следи траекториите - изобщо ще се меси навсякъде и ще дава присъди, както прочее приляга на един старомоден разказвач от посоченото време. Този автор е необходим на героите и публиката, за да им помага да си уточняват нещата и да излязат от съвременната постмодерна обърканост, оплела днешните индивиди в кълба от нерви и въпроси без отговор.

П. С. считаше изкуството за вечност на духа, а пътя към него - за изпълнено с жертви и лишения битие. Такава беше модата от 70-те. Тоя човек страдаше от елементарния си произход, защото пак по онова време самочувствие имаха копелдаци с интелигентски произход, за които се смяташе, че имат голяма семейна култура, живеят в София и безпроблемно се движат в култови места, където интелигентските среди водеха интелигентски разговори. П. С. беше юноша, когато авторът видя в душата му огромна тъга от това, че животът социално не го зачиташе, тъга, която впоследствие прерасна в злоба, завист и желание за отмъщение. Всевиждащият се отказа да проследява процеса на превръщане на тъгата в разрушителни сили, защото това беше мъчително и мерзко. Предпочете да констатира готовия резултат, който в средата на 70-те беше следният: П. С. се оформи като индивид, страстно отдаден на възвишени стремежи към наука, изкуство и тяхната интерпретация. Това беше негова визитна картичка, с която той се представяше пред леля си, братовчедките си и сред неколцина като него, и те със същата злобна страст в душите. Братовчедките го разбираха, защото не бяха напускали битовата си среда и не познаваха нищо повече от нея. В този смисъл те гледаха с почитание на всяко интелигентско усилие и го смятаха за проява на сложна душевност. Онези като П. С. клокочеха от разочарование поради стените, издигнати около култовите интелигентски места, и по цели нощи разправяха как ако обществото даде равен старт на всички, то успелите в изкуството нямаше да са успели и техните места ще заемат пълните с интелектуални и артистични дарби хора като П. С.

П. С. стана студент в провинциален университет, специалност, предполагаща съпричастие с духовни неща. Там срещна много такива като себе си, чиято завист уцелваше софийските артистични среди, като никой в тези среди не беше белязан с някакъв различен знак. Всички населяващи ги за П. С. бяха еднакви, привилегировани и успели незаслужено. Започна път към местно издигане, единствено възможно в този момент. Авторът видя как героят му се записа в кръжока на местен, нашумял с интелектуалните си заявки преподавател. Там се озова заедно с провинциални момчета и едно-две момичета, тъй като еманципацията още не беше в ход и повечето жени гледаха да се оженят до 20 години. Преподавателят се представи на подопечните за успял. Той се беше уредил с асистентско място, а това беше цял социален капитал през 70-те. Кръжейки над главата му и завирайки се в сбирките му, Всезнаещият автор прочете в душата му като на длан амбиция за вождизъм, жажда за слава и духовна власт, желание светът и държавата да го зачетат като университетски специалист с максимална за славянското общество стойност. Цялата тази страст той я тъпчеше в главите на подопечните, които бяха безпомощни като социална карта, защото никога не бяха виждали човек да се занимава с интелектуален труд и това, че местният преподавател даваше всичките си пари за книги, им правеше неотразимо впечатление.

В продължение на няколко години авторът се въртя из провинциалния университет и приказките на подобни малки общества направо отровиха душата му. Те, колкото и малки и анонимни другаде да бяха, имаха строги схеми на организация и типични прояви на психическо поведение. Излъчваха духовен водач, определяха негативна интелектуална фигура, на която всички се смееха, произвеждаха лагери, бойни полета, съчиняваха ведомствени сюжети, за които се залепяха и със стръв плуваха във водите им, като това минаваше за език на посветените. Ако авторът не беше Всезнаещ и Всеможещ, т.е. ако не беше старомоден, той нямаше да може да разбере тези ведомствени правила и направо щеше да се откаже да характеризира интелигентските усилия от 70-те. П. С. обожаваше местния преподавател, защото той единствен съзираше в неговите амбиции надежда. В началото на студентския си път П. С. беше неориентиран, знаеше само, че над неговия социално непрестижен произход имаше други престижни среди, в които се говори за изкуство и се печели от изкуство. През 70-те беше така: изкуството хранеше, защото държавата го уважаваше. Затова ориентацията на героя бързо се избистри и той реши: ще пише книги, ще интерпретира литература, кино; за живопис и графика не искаше да се хваща, защото дълго време му отне усилието да разбере кое беше графика и кое живопис. Прочее Всезнаещият автор някак избърза в разказа си и вметна тук съждението, че П. С. към 50-ата си година успя да разчлени тези две неща, че и още някои други.

П. С. се съеши с други лица и задачата на автора стана по-сложна. Героят му тичаше по цял ден с другарите си по квартири, вечер се правеха ритуални посещения на преподавателя, който беше отворил домашните врати за подопечните, и те нахлуваха там да си чешат интелектуалната краста и да намерят признание. Жената на преподавателя бе вдигнала ръце от няколкото посветени на мъжа ѝ, но понеже, както казахме, през 70-те еманципацията и разводите не бяха на мода, си траеше от немай-къде, проклинайки пред приятелки демагогията на съпруга си и липсата на кариерна грижа от негова страна към нея. Другарите наброяваха около пет-шест души, всички те заели престижното местно положение да бъдат приближени на преподавателя и да гостуват в дома му. Последният се беше устроил с панелно жилище, бе донесъл от СССР (тогава най-възможната духовна и битова чужбина) железни библиотечни рафтове и в простата им сглобяема конструкция беше вплел множество книги, като твърдеше, че ги е чел всичките, а също че ги е разбрал. В душата на преподавателя бълбукаше същата неудовлетвореност, но авторът, заради правилата на романа, се отказа да влияе върху подопечните, като реши достоверно да им предостави и собствена логика на живот. Той ги остави да се възхищават от предводителя си и най-вече да му бъдат благодарни, че им е показал цената и нематериалността на интелектуалните усилия.

Следваха години на вечерни срещи и сладострастни интелектуални разговори, в които всички крепнеха взаимно и изграждаха тезата за богопомазано общество, призвано да преобърне културния модел в родината. Тогава думата родина беше смислена и употребяема. Хората търсеха упование в нея. Тук авторът дочу гласа на публиката, която взе да го пита защо в романа не се появява диалог. В настоящия момент авторът се оправда с това, че разговорите в дома на преподавателя едва ли биха представлявали интерес за началото на ХХІ век, защото си служеха с девалвирани вече ценности, както и поради факта, че нито преподавателят, нито подопечните постигнаха някакъв значим за родината успех. Публиката отново задърдори, че така се нарушава романовата фабула, хронологията на времето, и авторът се извини, върна се отново в 70-те, но пак отказа да предостави диалог, защото романовата му цел беше психологическият портрет, за което най-удачно му се струваше да наднича в душите и живота на хората.

За сметка на това реши да конструира за публиката пространствените ограждания на една такава сбирка, в които всеки предмет и въобще интериор биваха наситени с психологизъм на течащите в тях сюжети. Ето: на вратата на малък панелен апартамент се звъни по всяко време. Преподавателското семейство знае, че тези идвания са нерегламентирани, и не им се противопоставя. В жилището се влачат като черва един след друг посветените, изпитващи остра нужда от разговори за литература, наука и всякакви там духовни занимания. Талашитена гарнитура, малка лакирана масичка - модел, вървящ с всички панелни жилища из родината, секции с чаши и книги, една-две репродукции от световни художници, жакардов килим представляваха холът, който беше свърталище на всички интелектуални напъни и имаше претенциите за изпълнен житейски стандарт. В останалите две стаи авторът съзря зрелище, напомнящо известното битово стълпотворение от "Под игото", оплетено от всякакви отпадъчни дъски, картони и прочее... Философия, известна като "направи си сам", характерна за края на 70-те.

В завършената представителност на хола се настаняваха посветените и разискваха духовни работи. Най-вече кой какво е прочел, защото по онова време беше достатъчно да четеш, за да си достоен. Да цитираш имена и книги беше знакът на интелектуалец, и това много впечатляваше съседи и роднини. Талашитените секции повтаряха като ехо предимно руски имена, реномирани тогава, защото западните езици не бяха популярни. Авторът не желае да повтаря тези имена, защото в днешно време те са идеологически негативни и набедени за старомодни. За Всезнаещия е важно да внуши на съвременните поколения усещането за принудителна бедност, която през десетилетието бе превърната в еталон на възвишеност и незаинтересованост към материята. Понеже никой от тия хора не познаваше по-висок стандарт, то и бедността беше не само приета, но и желана, демонстрирана. Богат дух, презрял материята.

Публиката отново се разкряска, че това вече не е актуално и че търси да усети съвременната динамика, обаче тя съвсем не беше наясно, че през 70-те динамика липсваше. Всичко беше вечно и установено. В името на духа се правеха всякакви жертви и стигаше тая награда да каже нявга народът, че Той се бе посветил на изкуството или науката. В аспекта на типологиите, валидни за тогава, Той побираше П. С., преподавателя и жена му, всичките останали посветени другари, един от които се казваше Л. В., друг Г. Ж. и т.н. ХХІ век изобщо не запомни тези инициали, те, както и тогава, си останаха анонимни, но ХХІ век запомни отчаяното усилие на едно малко общество да прекрачи божиите и социални граници на личността, за да може личността да се осъществи като интелектуалец. Титанично общо усилие, белязало 70-те и 80-те години на отминалото столетие. Това най-накрая публиката го осъзна и престана да се интересува от диалога, а прозря мъченията на интелектуалната реализация.

Белег на последната беше бохемският живот, изразяващ се във влачене от квартира на квартира, всичките те забележително мизерни и евтини. Но тогава думите "скъпо" и "комфортно" нямаха особено съдържание, тъй като никой не ги познаваше като истинска същина. Пет-шестима инициали преминаваха от квартира на квартира, а формата на битов и въобще социален лукс беше преподавателското панелно жилище, излъчващо стабилитет на интелектуалната кариера, максимално важна за обществото и съседите в провинцията. Освен това жилище, другото посветено място беше кръжокът, в който изненадващо се появиха няколко поетеси, обобщително наричани от автора Анчетата, защото не върви жени да се представят с инициали. Тези Анчета също творяха в името на родината, но ХХІ век ги завари една като домакиня, две стари моми и една социално пропаднала, но не в библейския смисъл, а в социалния - нямаше работа, изпусна по криви пътища децата си и потърси реализация в ясновидството, като твърдеше, че сънува съдбата на хората. От тях само едната стара мома видя поетична книжка, известна на нея, кака ѝ и три приятелки. Старата мома обаче продължи да мечтае за творчество и интелектуални осъществявания, говореше френски, в смисъл такъв, че рецитираше няколко стихотворения от Превер на учениците си, защото предпенсионната ѝ възраст я хвана учителка в градско елитно училище. Факт, който ѝ позволяваше да рецитира Превер в оригинал, защото си въобразяваше, че на учениците им е интересно. Тя и сестра ѝ продължиха да творят, нещо повече - едното Анче пишеше критически наблюдения над поезията на сестра си - другото Анче.

Авторът пак се досети, че бърка хронологията, въпреки че на публиката ѝ беше по-интересно да бъде в ХХІ век. Той обаче се върна към целта, т.е. в 70-те, за да дешифрира корените на бохемството, превърнало се в еталон за артистизъм, материална незаинтересованост и възвишен творчески подем. Бедността беше виновна за всичко. Провинцията не познаваше различни домове, подредби, дрехи, чужбини - всичко налично като притежание беше еднакво. Тогава с какво да се оразличи личността, онази творческата, духовната, призваната? Естествено, със съпричастие към изкуство и наука. С презрение към материята. С високопарни разговори за същността на битието и за някои познати класици, за които в провинциалния университет се знаеше, че са писали по подобни въпроси. Българската традиция основно заемаше пространството, защото за Запад се мълвеше само в София, като по-напредничав център на интелектуалните прозрения. Затова бохемството се пропиваше от завист към столицата и нейните табута за социално слаби момчета.

П. С. и останалите инициали решиха да атакуват пряко столичните интелектуални крепости, като най-пробиваеми бяха достъпът до кафенето и ресторанта на писателите, където поне можеше да се влезе. Инициалите се намъкнаха, седнаха на маса и поръчаха кафе. Авторът видя как законните държавни писатели загледаха втренчено инициалите, защото тогава всяко артистично съсловие живееше семейно. Който успееше да убеди държавата, че има художествени заложби, той вече работеше като писател. Диплома за това не се искаше, достатъчно беше да се превърнеш в ЧЛЕН на държавния писателски съюз. Борбите бяха неистови, особено за анонимни инициали, които даваха мило за драго да превърнат инициалите в цялостно име. Разчитаха за това на държавата. Понеже никой не говореше с П. С. и другарите му, те слушаха и наблюдаваха божествените думи и действия на узаконените. Там се дърдореше на някакъв ведомствен шегаджийски език, като иронията и автоиронията бяха на почит. Никой нямаше право да говори така освен узаконените. Всеки битовизъм, всяка свада или клюка добиваха божествения ореол на хора, успели в съдбата си. Провинциалните инициали копнееха да се включат в тези диалози, обаче не беше позволено. Старомодният автор видя в душите им огромна тъга, реши да ги успокои с нещо, но те си тръгнаха преждевременно, за отбелязване - обогатени с някакъв артистичен опит.

Щом се върнаха в провинциалния град, инициалите решиха да "снемат", както се казваше научно тогава, модела на интелигентско поведение и да го приложат в своето малко общество. Преподавателят все им повтаряше: "Аз ви разправях, че нещата са такива, но добре е да събирате опит!", и авторът веднага се възползва от това, като го пробута на публиката за сценична реплика. Публиката пак не удовлетвори душата си с диалог, но затова пък видя как обществото се изпълни с гордост, подобна на всеизвестната житейска позиция "Аз като бях в Молдовата..." След тая фраза в исторически план имаше и друга - "Аз като бях в Европата...", обаче тя не отговаряше много на ситуацията и авторът я заряза като метафора. Инициалите и преподавателят се сплотиха още повече, разговорите им за литература се пронизаха от професионални умения, изречения, станаха "тайна", както романтически се изживяваха тогава времената. "Тайната" на изкуството, на науката, които миражно витаеха над главите им, изпълваха инициалите с философията "стига им това", че знаеха за тайните. Всъщност не стигаше. Трябваше да има усещане за жертва. В началото то беше светъл порив на обществото, че всичко може и трябва да се пренебрегне в името на духа. П. С. например обичаше следната реплика: "Шекспир е имал много деца, но не се е грижел за тях. И защо да го прави? Ако не е имало с какво да се занимава, да се грижи. Но геният няма време за деца". Тая фраза я беше изтърсил пред някаква жена, която, освен че искаше деца, искаше и семейство. Тя обаче беше със силен еснафски корен и се отказа овреме от П. С., защото практичността и ползата бяха органични у нея. П. С. продължи да търси подходящата жена, но това нямаше нищо общо с френското "шерше ла фам", защото думата "полза" на Балканите има силен вътрешен ефект и мотивира. С други думи, с еснафските жени не се оказаха взаимно полезни.

Докато студентстваха, П. С. и другите инициали не се трудеха особено. Престижни бяха, защото ходеха на кръжок, посещаваха преподавателя, а на масови събирания с по-битови хора говореха за изкуство. От време на време вземаха участие в упражненията по съвременна литература, градяха изречения с по два-три термина (авторът обясни на публиката, че термините са литературоведски, но тя се отегчи, защото по презумпция беше повече икономически настроена). Авторът постоянно трябваше да дирижира и обяснява нещата, защото инициалите бяха душевно объркани, по това време не знаеха какво точно искат и как да завоюват интелектуален престиж. Затова го изразяваха чрез термини, така поне никой не можеше да разбере драмата на тяхната неудовлетвореност и липсата на яснота относно интелигентско бъдеще. Трудът на П. С. и другарите му беше устен сюжет, авторът обясни на публиката, че това е хватка, чрез която разправяш колко се трудиш, без да се трудиш особено. Чрез тая хитрост мъжете в кръжока имаха по-голям успех от Анчетата, защото провинциални девойки или девойки без житейска интуиция и опит се улавяха на тази въдица и разправяха ето какво, например: "Познаваш ли П. С.? Ами В. Г.? Оня, дето пише разкази, а другият е критик". Публиката пак не дочака отговор на този пряк въпрос и пак беше неудовлетворена откъм диалога. Авторът ѝ обясни, че в цялата ситуация от 70-те имаше нещо реторично, защото всичко беше предварително ясно и установено. Думата динамика беше малоценна.

Инициалите разправяха колко много се трудят, предимно на съпричастните девойки, и това беше тяхното разбиране за жертва. Поне в този момент. Защото следстудентският период наложи и по-широки очертания на жертвата като проблем. В провинциалния град нямаше особено мерило за интелектуалния труд и поведение, затова след откриването на университета преподавателят беше първообразец. Инициалите имитираха всичко, което той кажеше и направеше. А след завръщането си от София се сдобиха с някакъв вид подла неблагодарност. Ореолът на преподавателя се проби от впечатленията, насъбрани от света на държавно узаконените първенци на родното изкуство. Инициалите взеха да злословят по негов адрес в мигове, когато той липсваше. Но понеже животът още не предлагаше кой знае какви перспективи, те продължаваха да бъдат закотвени в дома му и да се ползват от знания, съвети, опит и грижи. Преподавателят не подозираше задкулисни игри и това го изпълваше с усещане за призвание. Точно той в този момент най-добре усещаше значението на жертвата в името на духа. В смисъл такъв, че еквивалент на жертвата беше неудовлетвореността, която преподавателят познаваше като истински психолог. Всезнаещият автор разбълника душата му и установи, че там има силно желание да се премести от провинциалния град в столицата. Това беше мисията. А жертвата, която неизбежно я съпътстваше, беше в битов план: нямаше значение къде ще живееш, какво ще ядеш, дали децата ще усещат някакъв недостиг. За жената не се размишляваше. През 80-те някъде авторът дочу един сърбин да произнася фразата: "Жѝна требва да чака!", прехвърли я в 70-те и разбра, че жената не е част от жертвата, а е призвана да подпомага жертвата. Преподавателят обвиняваше жената за своята неудовлетвореност. Говореше ѝ, че ако не го била тровила с битовизъм, то той би имал далеч повече реализация. Не като мъж, а като интелектуалец, еквивалент на мъжественост и власт. Но и жената не се даваше, и понеже не бе прието по време на десетилетието да се правиш на еманципирана, измисляше някакви хватки как да прибира пари от мъжа си и да постигне успешна учителска кариера.

На инициалите тепърва им предстоеше да се сблъскват с подобен тип жертва. Те все още повтаряха Шекспировата максима, че един гений деца не гледа, защото има гениални задачи, имитираха труд, произнасяха термини и руски литературоведски имена, тъй като имената на западни учени се мълвяха само в София. Семействата на инициалите със своята посредственост и чиновнически манталитет не бяха инвестирали в децата си, затова и инициалите не бяха свършили езикови гимназии и не знаеха западни езици. То в малките градове и селата нямаше и такива. Но в провинциалния град това не беше проблем, затова и Шекспировата фраза вършеше добра работа. Девойките хем бяха респектирани от непознатия за тях извънбитов начин на живот, хем бяха уведомявани, че "Жѝна требва да чака!"

Някои инициали се ожениха още през студентството, но това не промени много живота им, защото през онова десетилетие беше редно да се ожениш. Те всички се съединиха със социално сходни жени, научили едва в провинциалния университет за величието на интелектуалните стремежи. Авторът пообиколи из къщите и видя скромни еснафски семейства, които зареждаха с туршии и компоти нововъзникналите семейства на децата си, караха се със сватовете по въпроса кой какво е дал и какво не е дал на младите, но в общи линии гледаха на брака като на единствената нормална позиция в живота. Инициалите се измъчваха от подобен битовизъм, но докрай се ползваха от него, защото, за да се възнесе духът, трябваше и здраво тяло. Те презираха битовата работа и за да подчертаят преодоляването на собствената си среда, се затваряха в някоя от мизерните стаи на неизмазани къщи или панелни апартаментчета, правеха се, че четат, защото писането не беше още модно в малкия градец. Преподавателят постоянно внушаваше, че за писане човек се подготвя дълго и дълго, че не може току-така да публикуваш, и всичко това го правеше, защото той сам не можеше и не знаеше какво да пише. Пък и никой освен местния вестник не му обръщаше внимание. Затова той зае позиция на подготвящ се с бляскаво бъдеще, което щеше да се разкрие в момента, когато някога и някъде публикуваше нещо, най-вероятно книга.

Родилите се бебета бяха гордост на патриархалната култура и организация на обществото. Инициалите също се гордееха с тях, защото такава беше конюнктурата - да имаш род, да отгледаш род. Единствено жените не ги разбираха докрай, но по това време и без жена не можеше. Инициал и жена се хващаха гуша за гуша и дълго спореха при кои родители да живеят, как да се изолират злосторните усилия на свекърва и тъща. В тези битови моменти инициалите проклинаха живота, който не беше на тяхното равнище, и озлобено се приютяваха в оголената мизерия да четат разни важни теоретични книги, за отбелязване - чрез руски език. Русифицирането също беше факт, но инициалите и него го смятаха за вражеско, защото в родината вече наближаваше моментът на подмолното несъгласие с партия и идеология. Това не беше съзнателно действие. По-скоро беше следваща конюнктура, разкриваща не само висока гражданска позиция, но и смелост, която беше хвалебствена за тогава. Последната морална добродетел се изразяваше в разказването на един-два политически вица и кръчмарско псуване на Великия СССР, всичко това в духа на Вазовите чичовци, за чиято историческа смелост се говори даже и в ХХІ век.

Така групата инициали преживя студентството, фокусирайки в отделната личност или група всякакви аспекти - социологически, идеологически, исторически, патриархални... Авторът, който биологически живя и онова, и това време, не се наема да разчленява тази сложност, защото негова задача е да реставрира провинциалните 70-те години като психология на литературния труд, чрез който много хора страстно желаеха да живеят. Тяхното верую беше "Искам, значи мога!"; то се зароди още по време на младежкия им опит да се отърват от неблагодарния си чиновнически или селски произход и да преобърнат насъщните социални съсловия от непрестижни в престижни. Датата, която слагаше край на студентството, бе датата на нов поход в обществото, борба за ликвидиране на семейния произход - нещо, което авторът отдели в друга житейска глава.

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.05.2016
Антоанета Алипиева. В театъра на литературата. Варна: LiterNet, 2016

Други публикации:
Антоанета Алипиева. В театъра на литературата. Велико Търново: Слово, 2012.