Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЖЕНСКОТО В ЛИРИКАТА НИ ОТ ХХІ ВЕК. АБСОРБИРАНИТЕ ГЛАСОВЕ НА ТРАДИЦИЯТА

Антоанета Алипиева

web

Пламен Антов. Пантеизъм и емпириокритицизъмДве наведнъж появили се през 2013 г. стихосбирки от един автор - Пламен Антов - присъстват силно, но и самотно-специфично в началото на литературната година. Но има и нещо друго в тях: те са в христоматийнния смисъл междутекстови, тъй като всмукват в себе си известни поетични гласове предимно от камерните поети на България и света. Потопени в постмодерната съвременна ситуация, тези стихосбирки безспорно афишират колажна поетика, смесица от жанрове и чужди гласове, но същевременно изграждат здрава собствена почва, индивидуално отработен образ, изтъкан предимно от чувството. В българската лирика подобна традиция сякаш спира някъде до края на 70-те години от миналия век, заглушена от ерудитско-рационални или сатирико-гротесктни почерци, които бяха приоритетни в културното ни съзнание до съвсем скоро. Сравнен с други значими поети от настоящето, например с Пламен Дойнов с неговото опоетизиране на публицистичното и социалното, или с Николай Милчев с неговата пък игрово-наивитетна визия, с Ивайло Иванов и присъщото му иронизиране на статуквото, Пламен Антов абсорбира "тихите" гласове на традицията и ярко възкресява теми като природата, поета, любовта - въобще сюжети от 60-те и 70-те години, които при Антов се превръщат не толкова в продължение, колкото в културна стилизация, в пребродена дълбочина и нейната дистанцирана овладяност.

Двете стихосбирки имат "говорещи" заглавия: "Пантеизъм и емпириокритицизъм" и "Тотемът на вълка. Неполитическото". Още с обявяването си те заявяват дълбинните води, из които ще извадят съвремието. Връщайки се назад към митове или завършени модели, към мощни сентенции, постигнати чрез чувството и интуицията, или световни сюжети, авторският ракурс ги обработва чрез подробни детайли, чието натрупване постепенно води до екзистенциален извод. Един напълно завършен, затворен, в добрия смисъл на думата, поет, който култивира предходното до степен на индивидуално постигане и прозрение. Природата е тема; но не пейзажът, а тъкмо природата е едновременно обект и субект на тази лирика. Безспорно човекът, изразен обикновено като "аз"-форма, е потопен в природата, наблюдаващ и разсъждаващ относно природата, но пантеизмът е философията, която интегрира живото и неживото, зарежда във всеки детайл или сюжет силата на трансценденцията. Точно според пантеизма, ракурсът се движи в крехката зона между реално и нереално, между живота и илюзията, между натуралното битие и мечтата. Думите, образите, визиите са мълниеносно хвърлени в импресионистични очертания, в тънки мрежи от очертания, но за сметка на това - в бляскави води от емоции: "От нищото светът изригва,/ докосна ли предметите с очи." Наивитетът, "детското" рядко завършват идеята, но затова пък отчетливо чувстват: "Тук винаги ще съм едно безкрайно дете,/ на което всичко му предстои."

Пламен Антов. Тотемът на вълка. НеполитическотоСред българските пейзажисти в лириката Пламен Антов е този, който разработва женското начало, в смисъл на полифонично чувстване без извеждане на идея-гръбнак. Преобладават облите форми, цветните детайли, естествените, натрапчиви миризми. Цялото е разложено на отделни характерни части, които поразяват с асоциативност, с пораждащи усещания за хармонията на вселената. Природните късове са организирани от множество миниатюри, от цветна паяжина, заплашваща да се разпадне, ако към нея се посегне без обич, без възхищение. В традиционен план поетите пейзажисти преди Антов овладяват природата от мъжки поглед, дистанциран, раждащ сюжет, чертаещ или култура на географията, или сентенция на екзистенцията. Антов потъва дълбоко в първичността на природата, където има само чувстване, само удоволствие, само неразчленимост в полифонията. С други думи, тук пантеизмът е най-автентичен. Не човекът поражда природата, а природата поражда човека. Активирането на подобна жилка в българската поезия изглежда самотно и беззащитно отдаване на ненужното, на съзерцанието, на онова, за което обществото най-малко се сеща. Лирика на покоя, самотата и илюзията:

Тук, сред настръхналия храсталак,
в самото дъно на бездънната природа,
незнайно как, ненужно как,
увлечен в своята разходка,

нагазих сред поляна в странен цвят.
Че туй са диви ягоди разбрах
едва по ласкавия аромат
на онова, което стъпкал бях.

.....................................................

Затворената в себе си, ненужна красота,
отиваща си неузната. И затова лишена
дори от изкусителната суета
на естетическата своя самоценност.

("Поляната с диви ягоди")

Разбира се, пейзажите на Антов са не само в обсега на "дивото", а и в обсега на културите. Изобилстват творби с културни стилизации на градове, култури, улици. Урбанистичното се нарежда до рустикалното, но в овладяването и на двете преобладава състоянието на душата, изведено до пейзаж на душата. Детайлите "наблягат" на своята характерност, така че чрез тях израства градът - с цветове, с топоси, с миризми. Въпреки че човекът се движи - обхожда, оглежда, пътува, - то навсякъде се чувства състоянието на статичност, на завършени мисъл и чувство. Особено градовете са живописно пресъздадени, с откроени улици, къщи, лица, канали, покриви, но... с липсващи хора. По-скоро с липсващи общности, защото субектът е сам в тях, невиждащ друго, освен собственото си чувстване. Пейзажи, откроени на стената като живопис, организирани от преживяването на субекта, от завършените му чувствания, отлели се в покой, в атмосфера, в индивидуален прочит на света. Сетивността на очите е последният, завършващ пейзажен момент, преди него са почувстваното, изживяното, размишляваното. В своята вторичност чувството като култура е стилизирано до степента на различните характерни детайли, изведени до емблеми на първичната културна основа. Нито рустикалните, нито урбанистичните пейзажи работят с широки пространства. Обратното: ракурсът загребва тесни, но специфични топоси, наситени със също тъй специфични детайли. Това води до интимност, а тя пък - до индивидуалност. Още по-точно - до самотния живот на постмодерния човек, намерил сили да организира от разпиляността цялото:

Виена през лятото се смалява - става
по балкански достъпна, шарена и лилава.
Обичам повече зимна Виена -
бялата, сивата и студената:
широките пусти улици, ветровете
по тях и топлите кафенета.
Виена, с която мога да остана насаме
като в себе си - и самотен,
и не...

("Виена през зимата")

Пространството е стеснено и интимизирано до най-малки подробности, до посочени детайли, които обаче носят идеята за цялото, за характерното, за онтологичното: "назад, към малките и бавни/ неща, стаени най-дълбоко." В този смисъл Антов реставрира чрез детайли не обществата като култури или преживяно време, а културите като чувство, като пробождащ спомен, за миг просветнал и отново изгубен във вселената. Всяка човешка активност е сведена до минимум, тялото е усмирено; дори и когато то се движи, траекториите му са ясни: навлизане в тишината, в самотата, в екзистенциалните дебри на въображението и съзерцанието, и в тези разходки чувството подава на ума илюзията за човешката вечност. Ето защо самотата и тишината са съществителните, които обозначават повторяемите състояния на лирическия герой, чрез тях той може да види важните дребни неща, говорещи за природата на нещата, чрез тях той може да навлезе в дълбините на онтологията и да осмисли настоящия ден чрез далечна предистория. Пейзажите, природните описания, културните портрети на градове и улици се превръщат в природа на нещата.

Точно тази феминизирана чувствителност, облегната върху съзерцанието и детски възторженото откритие на важните "малки неща" превръща в обект жената, а не мъжа. Жената като красота, като изненада, като заоблена форма във вселената е част от възторга от живота, мощен тласък на чувството, импулсивен стремеж на сетивата, търсещи наслада. Жената и се обладава, и се изплъзва, тя е и усет за тяло, и мощ на духа, но преди всичко - тя е възторжено продължение на мъжката душа, търсеща и в нея покой, себеоглеждане, тишина, онтология: "Самата тя е образ в огледало,/ повтарящ случването си в очите/ ми." Меката и обла природа е издялкала още една своя форма - жената, също толкова цветна и загадъчна, мамеща и възхитителна, приканваща не към бури и страсти, а към покоя на насладата и установената красота. Но и жената като всичко, видяно през живота, е илюзия, удостоверена само с чувство и с думи: "И само думите ще помнят онова,/ което никога не се е случило." Но жената е и нещо повече - тя е вариация на духовното, на чувстването на света, тя е живот не като пол, а като поглед-огледало на себе си: "Душата ми е с тяло на жена./ Тя в слабостта си само е свободна./ Душата ми е с тяло на природа."

Там, където погледът, чувстването и размишлението излязат от обсега на природното с всичките му гами (женско, интуитивно, меко, обло), се появява градското, пак с вариантите му (модерно, грозно-разкривено, сюжетно, остро, затворено в стаи, самотни четящи герои, отровени от ерудиция, обезсмислен живот с изначално празни химери). Изобщо далчевски ракурси, с реставриране на диаболичното и вторично-урбанистичното. В цикъла "Градски прози" например (от кн. "Пантеизъм и емпириокритицизъм") сюжетите са завъртени около ерудитски позиции на съвременния интелектуалец, изведени точно като у Далчев - в безсмислието на модерния човек, в безпомощността му да се "хване" за смисъла на раждането, в агонистичното му пътуване към смъртта. Естествено, че подобни ракурси ще са положени в градското пространство, в тесните стаи на обречената самотност, ще активират жестокостта в битието на малкия човек, "сгащен", "зазидан" в съдбата си. Детайлите също са неумолимо натурални, белязани с усета за гниене, разпад, с болестното миризливо разтление на предмети, на човешки тела, с деградацията на радостта, на смисъла. Този цикъл е безспорно остро възвиване към мъжкото, натежало с тежките удари на откровените истини. Колкото женската струна е ефимерна и романтична, толкова мъжката е оголена до жестокостта на тленното:

Мъжът на болната жена не вижда сякаш и не чува.
Измива я, поставя я върху леглото, после
притопля бързо нещо и започва да я храни.
И впити в петънцето мухъл на стената
очите му не виждат болната жна,
ушите му не чуват как кълне го тя, докато
се стича супицата рядка
надолу по брадата й, а той я бърше с длан...
И най-накрая тя заспива, уморена
от своята ненавист към света несправедливо здрав.

Тогава чак мъжът, завил грижливо своята жена,
присяда над карираната мушама - и там,
привел небръснатото си лице над мръсната чиния,
с коричка хлебец той дояжда супата набързо.
А после чак изважда от долапа той шише с ракия
и устните му в миг се вкопчват в него...

("Мъжът на болната жена")

 

* * *

Далчевската традиция е продължена от Пламен Антов и чрез цикъл фрагменти от кн. "Тотемът на вълка. Неполитическото", които поетът е нарекъл "Политически фрагменти". Безспорно, те започват с афиширане на политическото: "...отново съм тук и отново предстоят някакви избори." Но дотук - политическото е само ремарка на съвременен живот, след което дискурсът се гмурва във вечното, отново в природното, откъдето се извличат като завършени състояния тишината, самотата, свободата, поезията, смъртта. Политическото, белязало хоризонта на очакване чрез заглавието, се мярва в началото и бързо-бързо е стопено до кратки сентенции: "Най-отблъскващата черта у политиците - оптимизмът. Без съмнение, най-циничната форма на оптимизъм е професионалният. Впрочем тъкмо оптимизмът е най-сигурният признак за деградацията на либералната демокрация." Тези мъжки проблясъци почти се потулват от приоритетното начало за Антов като автор - женското: "Когато пиша, се превръщам в жена." Оттук нататък животът и човекът се осмислят чрез природата, за да стигнат не до пейзажното, а до природата на нещата. Политическото изцяло се пренебрегва още със заявяването си, или по-точно - политическото означава квазиполитическо, външното на деня е само маска на нещата: "Поезията - това не са думите,/ а гледката, която ги е породила". Неслучайно се налага един пространствен образ - този на пътеката. Пътеки и пътечки, криволичещи навътре в гори, поляни, цветни полета, дъхащи на диви плодове и цветя. Те мамят човека, той тръгва да криволичи с тях и бавно, стъпка по стъпка, дребен детайл след дребен детайл, открива смисъл след смисъл. Така както върви човек през живота - ден след ден смисълът му се открива. Антов е един от поетите в българската литература, тотално загърбил революционното, новаторското (в смисъл на "ново", несъвместимо с предишното). Започнал в лоното на постмодернизма, доказал естетиката му с критически и художествени текстове, развитието му като автор върви към отделянето му в индивидуални пътища, в потъването в себе си. Антов примирява силно традиционни гласове в българската поезия с модерно-колажното чувстване на човека, за да се опре на най-дълбоко традиционното като философия, да го продължи, да криволичи с малките му пътеки напред, да хлътва още по-дълбоко в предшестващи го поети и да доразвива гласовете им: "Тази съвършена тишина на Природата. Съвършена, защото се състои от толкова много звуци, които хармонират помежду си без нито един да се наложи над останалите: шумът от пърхането на пеперуденото крило не е по-силен от далечната гръмотевица. Нито по-слаб от нея."

Неслучайно един от циклите се казва "Природата - аз". Когато нещо е обект в дадено творчество, то за да се пише за него и за да се извежда до обект, значи, че между него и субекта има дистанция. Субектът се е отдалечил и е осмислил, обобщил обекта до тема, до идея. Това се е случило и с лириката на Пламен Антов, в която "Природата е огледало, през което/ навлизам в себе си самия." Подобна лирика винаги ще остане в обсега на ценителството, не ще стане "звучна", обслужваща нуждите на деня. Защото е прекалено интимна, съзерцателна, мащабна в слизането си надолу към скрити смисли. Традиция, която в културното ни съзнание е туширана, но затова пък - неизчезваща.

 


Пламен Антов. Пантеизъм и емпириокритицизъм. София: Ръжана-Ю, 2013.
Пламен Антов. Тотемът на вълка. Неполитическото. София: Small Station Press, 2013.

 

 

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.11.2013, № 11 (168)