МЪЖЪТ

Антоанета Алипиева

web | Национална идентичност...

Когато Господ направил Мъжа от кал, направил го първи, преди жената. Затова и в народната традиция му се отрежда първостепенна роля във всичко - в семейството, в обществото, в труда. Мъжът е главата (мозък и разум), темел на всяка човешка дейност и организация, действащото и преобразяващото света начало. Мъжът е сила, движение, напредък и бъдеще. Както гласи поговорката "Къща без мъж е пуста къща".

В българския фолклор има натрапчив и много популярен герой - Крали Марко, за когото знаят всички българи - и малки, и големи. Та този Крали Марко още по-натрапчиво се мултиплицира в цялата българска литература и дава лицето на българския Мъж. Крали Марко е юнак, митологично, свръхестествено силен, справедлив и е закрилник на слабите, родолюбец е и ненавижда "чуждите", сиреч турците. Във времена, когато българската идентичност е заплашена, този мъжки образ особено активно се разпложда в литературата ни, за да брани, воюва и налага род и родина всред света. За да защити достойнството ни.

Във възрожденския литературен дискурс едно от най-плодовитите смислови изразявания на българския мъж е юнакът. Той е сам "на коня" или пък "в яки кола с чести гривни", въоръжен е с "дрянов кривак", "пушка", "сабя", с "тръба", около него "бучат бури, ечат гори". Юнакът е сборният образ на "славно юнашко българско племе", естетизация на захвърления извън света примитив, който с физическа сила разчиства земята си и помага на "своите", на рода. Юнакът априорно е зареден с идеята за национална справедливост, чрез него родината си набавя ред, гордост и спокойствие. Силата му се доказва чрез люти битки, пролени кърви, чрез пищни хора и песни след победата. Юнакът не говори, а и не мисли толкова, той действа инстинктивно чрез физиката си, тялото и гласът му, който "изрева като лют звер", са атрибутите на неговото юначество и чест. Затова и арена на юнака е Балканът, "кичести гори", "поле божурово" - сиреч неопитомени, диви пространства, където изявата може да бъде само телесна. Образът на Мъжа-юнак винаги е придружен от "другари", "братя", "дружина". От съмишленици. И всички заедно воюват, обединени от обща идея - конкретно във възрожденската литература - от родолюбието. Юнакът изключва индивидуализма като възможност, като мотивировка на поведението си. Затова е и силен, неудържим, войнствен и смел. Защото е обединителен фокус на много хора, на цяла нация. А това вече обяснява и факта, че във възрожденската литература липсва образът на слабия физически Мъж, или ако все пак се мерне някъде, то той е непременно отрицателен (като духовност и характер) персонаж.

Освен чрез физическата си, величествена в националната си справедливост сила, непреодолима в своята спонтанност, българският Мъж присъства в литературния контекст от миналия, XIX век и чрез образа си на стопанин. В началото на "Под игото" чорбаджи Марко, събрал на вечеря многобройната си челяд, съблюдава за ритуалния домашен ред: "Бащата хвърляше от час на час добродушни погледи на тия запъхтени работници с остри зъби и несъкрушими воденици, усмихваше се и казваше весело:

- Яжте, татовата, да порастете! Пено, налей паницата пак.

Същият чорбаджи Марко в целия роман е равностойно раздвоен между стопанин и бунтовник и тези две лица бележат високите измерения на българското. Но чорбаджи Марко е един от малкото примери във възрожденската литература, при когото бунтовното и къщовното съжителстват неконфликтно и еднакво оценностяват българското. В парадигмата на времето бунтовникът е герой, титан, спасител. Ако стопанинът е константно, делнично, опазващо етноса битие, то разбунтувалият се юнак е изключението, което ще рече еманация на изригналата национална енергия, на саможертвата пак в името на съхранения етнос.

Ако стопанинът представя себе си чрез къща, челяд, оране, сеене, нива, градина и т.н., юнакът афишира самоличността си чрез телесна сила и красота. Юнакът е задължително красив и нагизден. Бунтовната униформа на Бенковски в "Записки по българските въстания", описана съвсем детайлно, внушава представителност, респект и физическата хубост на героя. Ботевият "юнак във младост и сила мъжка" е обкичен "с левове златни", "с иглянки пушки", "саби-змии", с "венци и китки" и с тоя си празничен, красиво-триумфален вид прекрачва в безсмъртието. Когато е стопанин, българският мъж трябва да е трудолюбив, пестелив, родовит - като чорбаджи Марко от "Под игото", като бащите от "Когато бях малък" от Добри Немиров или "Преживяното" от Тодор Г. Влайков. Когато е юнак, Мъжът е бунтовен, силен, красив и ... патриот, физическата сила и красота не могат да се дарят другиму освен на нацията.

Физическата сила изисква от Мъжа много да яде и пие. Трапезата е територия на Мъжа, където той юнашки поглъща тънки мезета, руйно вино и бистра ракия. Трапезата е ритуал, в който жената принася, а Мъжът поглъща, но винаги с мярката за здраво, житейски-трезво начало. Поглъщането трябва да възпроизведе сила и трезвост, да удвои трудолюбието или юначеството. Празнични и подробни са храненията в "Под игото", "Българи от старо време", където светът се е превърнал в "хляб, сирене, мед, ракия, вино, тутманик и джуркан боб", в "два полвяка, един с бяло, друг с червено вино". Дядо Либен и хаджи Генчо сладострастно разговарят за качествата на различните вина. Доброто вино е гордост за българския Мъж и неговото ритуално здравословно пиене е регламентация на добре свършения стопански труд. "Иди, булка - заръчва дядо Либен, - и налейте едно шишенце от най-хубавата ракия. Налейте в едно шишенце ракия, размесете я с медец, ала медецът да е, знаеш, повечко, па я сварете на огъня; така, знаеш, мъничко я поогрейте... Кажи на майка си да извади и една зелка, да я посипе с червен пиперец, ала, знаеш, да не е много пиперът... Я донесете и малко смокинки и сухо гроздице! Опечете там и малко агнешки джигерец и нарежете малко луканчица, ала, знаеш, да я нарежете тъничко..." ("Българи от старо време" от Любен Каравелов).

Мъжът сяда първи на трапезата, взема най-голямата порция, разпределя храната, произнася благословии. Чрез трапезата Мъжът ежедневно доказва силата и значението си. На трапезата Мъжът не само поглъща, той и говори, отдава се на "приказки, наричани "масали" пословици, изрази, отделни думи, вид тайни езици..." (Найден Шейтанов - "Сексуалната философия на българина"). "Тегленето на масали" е също ритуалност, която се сбъдва само на трапезата и която за реалния, делови живот няма почти никакво значение. Чичовците, хаджи Генчо и дядо Либен, героите от "Под игото" водят дълги (защото по правило у нас и трапезата е дълга и сита) битови, политикански житейско-философски разговори, които много често имат морализаторско-поучителен и абстрактен характер и далеч по-рядко са прагматично приложение в конкретни реални ситуации. Какво по-естествено начало на разказ в българската литература от: "Тъй, в компания, на чаша вино, отвори се дума за лични качества, за човешко достойнство и за разни други дребни добродетели..." ("Смелост" от Елин Пелин). Поглъщането и ритуално-абстрактното говорене са параметрите на трапезата, която пък се владее от българския Мъж, казващ силното си тяло и житейския си авторитет и опит. Разговорите се водят само от мъже, жената слуша и принася.

Най-съществените атрибути във възрожденската литература, които доказват войнствената сила и смелост на българина, са оръжието и конете. На дядо Либен пищовите са "арнаутски, а ножът му е сомкамзалия". Като стане дума за коне - "... ти питай мене" - казва дядо Либен и следва дълго обяснение на конските качества. В "Записките" пищовите, пушките и ножовете (отначало носени под дрехите, а по време на въстанието - открито и реално използвани) са емблема на българската мъжественост и родолюбие. Ботевият лирически субект е въоръжен до зъби:

На една страна захвърлил пушка,
на друга сабя на две строшена;

("Хаджи Димитър")

Оръжието и конят, битките в диви (горски, полеви и т.н.) територии са гаранция за българското юначество, за волността на мъжката сила, която ако не брани нацията, може да се изрази и в широко разбиран хайдутлук. Преди да стане голям стопанин, дядо Либен "бил и хайдутин, и чорбаджия, и капасъзин, и мирен и справедлив гражданин: в младостта си той ходил по шумата и изтребял турците, а после се съединявал с турците; ходил с кърджалиите, делибашите и арнаутите и клал християните; бунтувал се против правителството и помагал на Карафезията. Но при всичкото това дядо Либен имал и една малка слабост: той обичал своето отечество, но не всичкото, а само Копривщица" ("Българи от старо време").

Много често войнствената мъжка сила се отклонява от общата цел, каквато у нас все е отечеството, и се реализира като грижа само за "Копривщица", сиреч за собствения двор, джоб, къща и т.н. Хайдутлукът е колкото излизане навън, в историческите и социалните пространства, толкова и прибиране вътре, в собствената черупка, където се консумира придобитото "отвън". Когато хайдутлукът е "навън", той се прави с другари, дружина, т.е. със съмишленици. Когато се осъществи прибирането "вътре", Мъжът е сам, само със семейството си. "Навън" за българския Мъж е задължително колективна идея, "вътре" - частна, интимна територия, насаме със сметките си.

Войнственият, силен български юнак престава да обладава дивите, неопитомени пространства едва след Освобождението. С други думи, Мъжът се социализира и се отказва от волното си, юнашко, "извън закона" битие като ненужно. "Навън" е вече не битка с враговете на род и родина, асоциално поведение, регламентиране на норми, в които не само спонтанното тяло участва, а и разумът. Прозата на Вазов представя различни образи на "новия" (стар) български Мъж - в голямата си част все негативен персонаж, удостоверяващ с действията си отрицателните робски натрупвания, развилнели се вече, необезпокоявани от санкции. Героиката на Белимелеца и хъшовете е преляла в неизтощимата социална енергия на Гороломов, Жоржо, на разни "тъмни герои", чиято телесна сила е вече не подвиг, а сделки, комбинации, корист. Гласът е загубил дивата си ярост, бунтовната си песенност, сдобил се е с грижа за цивилизованост.

Алековият бай Ганьо, прероденият "нов" българин, е този, който от "извън закона" се превръща в "баш закона". Телесната сила от подвиг става "бабаитлък", дядо Либеновото "само Копривщица" се видоизменя в "келепир", врагът се припознава в "другата партия", Османската империя - в държавата. Българският Мъж нито за миг не губи своята войнственост по отношение на външния свят и своите стопански и родовити функции спрямо дома си. Бай Ганьо е героят, който продължава да поглъща и говори, но тези роли не генерират вече само активна жизнестроителна енергия, а и негативни разрушителни стихии. Напереното му "ръшкане" из чуждия небългарски свят е водено от родолюбива гордост, подчертаваща силата, "натурата" на българина, но и от убеждението, че всички небългари са врагове, с които трябва да се пребори, да ги изхитри, да им отмъкне нещичко. Хайдутлукът тук може да е получил думата пътешествие, но по принцип крие дремещото желание за волност, за открити, дивни пространства, за юначества, които да учудят света. Басейнът, домовете на европейците, в които бай Ганьо пее, сърба чорбата, са все неудачно припознати пространства на волно юначество, на телесна сила, справяща се с врага. И бай Ганьо е въоръжен - с мускали, дисаги, с цигулки и кларнет, със сопа: "Народът е стадо, като му завъртиш сопата...". Устата и джобовете поглъщат, но и говорят: "Като зинаха ония ми ти бай Ганьови уста, че то човек ли говори, славей ли пей... Той ли няма да те убеди, бай Ганьо ли?".

В зоните на социалността волният хайдутлук е видоизменил и съдържанието на подвига. Мъжът не се нуждае повече от митологизирана юначна смърт, а от явна победа на виталните си страсти, които обаче е задължително да бъдат канализирани в обществения си регистър. Хайдутлукът и неговият модерен аналог в оживения обществен и особено политически живот отново изкристализират в телесна битка и гръмовен глас: "Гледаш - наежена опозиция, кървави очи, устремени зверски на тебе. На пояса му нож. В джоба му стърчи дръжката на револвер. Но гледам и моите момчета. Същото цвете. Отварям уста и говоря. Страшни работи! Обсипвам противника с клевети, трупам обвинение след обвинение. Не щадя нищо, ни човешкото му достойнство, ни положението му, ни семейната му чест. И колкото повече говоря, повече се разпалям. Тълпата се наежва, чува се "вярноооо!"... След това "долууу!". Вдигат се тояги, захвучат камъни, а аз гледам и командувам: "Удряйте!"

И знаете ли, господа, че в такъв момент се чувствам просто герой" (Елин Пелин "Смелост").

Българският Мъж не може без битки. Ако не успее в името на отечеството да се превърне в "солдатино чудесни", в "левове безстрашни", българският Мъж застава зад партия, зад някаква съседска кауза, които непременно трябва да удостоверят сила, правота и ... победа. Не може без победа, а пък победата не бива без разчистване на сметки. Без отмъщение. Мигът на възмездие е също отелесен. Възраждането създава един модел на възмездие, който непрекъснато се възпроизвежда:

тъпчете турски племена,
пълнете с техните тела
пространните равнини,
дълбоките долини!

(Добри Чинтулов - "Къде си, вярна ти, любов народна")

По-сетне бай-Ганьовата орда ще ознаменува изборната победа чрез телесна разправа с опонентите. В "Престъпление" от Елин Пелин Липо ще размаже главата на чорбаджийския син като "пита" заради поруганата си чест. Победата и възмездието у българина изискват тяло да застане срещу тяло. Да поразиш не душата на противника, а тялото му, имота и къщата му - все неща, които се виждат и реално притежават. Българското възмездие изисква да се увериш, че си разрушил, ликвидирал.

Българинът е докачлив на чест. Но само на такава, която засяга "своето", личното, "само Копривщица". Всеобщите идеали като отечество, общество, идеология са защитими в българската литература от определени герои. Личната чест се пази от всички. Затова и българският Мъж има една специфична особеност: да възприема всеобщите идеали като "свои", да ги превръща в личен интерес и в невъзможност да проумее, че в света има и други ценности на други хора. Така се раждат специфични за националното ни културно съзнание манталитети като партизанлъкът, келепирът, унищожаването на тези, които не мислят като тебе. Личното, както и да се крие, винаги се опитва да припокрие всеобщото, да го всмукне в себе си и да го подчини. Сдобил се с обществено положение, българският Мъж е задължително да се сдобие и с материално благополучие. Вазовите разкази изобилстват с такива примери. Добър външен периметър - добър имот.

Българският Мъж е расов. И у Чинтулов и Ботев, и в историческите романи на Фани Попова-Мутафова и Стоян Загорчинов, и лириката на Теодор Траянов постоянен лайтмотив е лексемата "кръв", подчертаваща расовостта на българското, чистата му проба, която тържествува над света и не бива да се смесва с ничия друга кръв. Расовостта е изградила и специфичен визуален образ на българина. Той е едър, силен, въоръжен, с "красно чело" и "очи черни, големи", вечно готов за битки. Бай Ганьо, засукал левия си мустак, се появява пред немците "в натура", с влакнати гърди и нашарени от чорапите нозе, възприел басейна като бойно поле, на което трябва да извърши подвиг. Чорбаджи Марко от "Под игото" е "с висок исполински ръст, леко приведен, но строен още. Лицето му, червендалесто, но опалено и позагрубяло от слънце и ветрове, поради честите му пътувания по кърища и панаири, имаше сериозно и студено изражение, даже и когато се усмихваше. Големите му, надвиснали над сините му очи, вежди усилваха тоя строг тон на физиономията му". Българският Мъж трябва да излъчва здраве и принадлежност към природните пространства, към откритите дворове, кърове, гори. Затова видът му е обемен, внушаващ натурална осезаемост - миризми, глас, строги вежди и лютив поглед.

Когато не води битка, Мъжът се труди. Така се труди, че да заслужи приказката: "Мъж, па пак мъж! Кога един мъж пипне, то си личи!..." (Йордан Радичков - "Малко отечество"). Трудът е гаранция за притежание и за "личност", за собствен образ. Битката е в името на общото благо, общата кауза. Трудът е за себе си, не за другите. Обществените територии изискват юначество, личните - градивен, постоянен, денонощен труд. Когато героите на Чинтулов, Никола Козлев, Христо Ботев сторят подвига си, постигат... свобода, справедливост, възмездие. Но къде, в кой текст тези понятия са рамкирани, поставени в житейска конкретност? Никъде. Вазов усеща и трагично пресъздава тяхната абстрактна неприложимост ("Дядо Йоцо гледа", "Немили-недраги"). Обратно - трудът винаги има реализация и точни постижения. В имотите на чорбаджи Марко от "Под игото" и на хаджи Ахил от едноименната Вазова повест трудът не само че е построил сгради и дворове, но е и събрал в къщите какви ли не предмети, украси, трупани с години и удостоверяващи грижовното стопанисване, наситено със сантиментални спомени, пестеливост и зачитане на всяка вещ. В "Гераците" от Елин Пелин родът живее в "голяма бяла къща", "сред широк двор", "на лично място". Елин-Пелиновите герои или са "на нивата", "на браздата", или са в дворовете, където все нещо работят. В българската литература Мъжът е превърнал труда в името на дома в култ. "Работата го прави мъдър, подсказва му и грижите за здравето. Мъжка сила, яка снага, корава ръка, ето крайния резултат от борбата му със земята" (Константин Петканов - "Характерни черти на българина"). Стотици са и българските поговорки за труда, в които трудът е равностоен на самото битие. Мързелът спрямо дома и земята ражда такъв герой като Елин-Пелиновия нане Стоичко, чиято душа "от нищо се не разклаща и ленността му го е направила спокоен като добиче и равнодушен като камък към радостите и скърбите на околния свят" ("Нане Стоичковата върба").

В дома и в селскостопанския труд българският Мъж гради. Тук той е винаги положителен персонаж. Смесен в лоното на институциите, на социалния порядък, Мъжът не може да се справи така, че да опази нравствеността си. Тук той просъществува благодарение на хитростта си. "Когато в другите народи думата "хитър" е синоним на лукав, вероломен и прикачена на някое лице, би го понижила в мнението на обществото, у нас с епитета хитър се кичат като с най-почтена декорация: "Брей! Хитро момче излезе, да е живо на баща си, всинца ни измами! Не можахме да го излъжем! Ашкулсун. Браво!" (Алеко Константинов - "Бай Ганьо"). Ако в обществото не е хитър, Мъжът е уязвим като Иваница Граматиков, като Македонски от "Немили-недраги". Институциите, общественият ред са нещо вторично за българския Мъж, нещо "не-в-природата" му. Затова с тях той трябва да се справя като с нещо чуждо, натрапено му - както с поробителите, например, както с Европа. Тогава на помощ идва хитростта, чиито краен финал е победата, която пък в българското обществено поведение има точна дума - келепир. Гороломов (и при Вазов, и при Йовков), Жоржо, бай Ганьо, Викентий Гински от "В страната на розите" от Емануил Попдимитров са точно такива типологични герои, чиято хитрост спрямо обществото неизменно се увенчава с келепира. Българската литература рядко пресъздава образите на обществени идеалисти и на достойни граждани. (Забележително е, че винаги в националния дискурс селянинът има достойнство, а гражданинът - не). Обратното - много по-чести са героите-хитреци, келепирджии по отношение на обществото. В модерната литература Радичковият герой Араламби концентрира вече не възмущението, а приетата самоирония към това обобщително-валидно поведение. Като дошла народната власт, Араламби все викал: Смърт на фашизма! и Свобода на народа! "Той и в халите ходил и викал, два пъти дневно отивал да среща или изпраща влак на гарата и също викал и много пътници от влака също викали.

Най-сетне му дали карабина и го пратили в село за елементи, той се върнал без елементи и му взели пушката.

Но Араламби не се отчаял". ("Късни спомени")

Отчаяли се другите, но все пак разбирали, че "араламбене му е майката".

"Араламбенето", т.е. говоренето в социалните пространства, има една цел - да спечелиш, да приложиш себе си. "Араламбенето" е приложен език, конюнктурен жест, насочен към вписването в конкретна социалност. "Араламбенето" не е мисловна дейност, нито пък е нравствен израз на идеологическа идея. То е социално прикачане в името на келепира. Чистите нравствени личности като Иваница Граматиков или Македонски не говорят, или по-скоро другите не им дават възможност да се обадят. Те мислят и преживяват, но в зоните на българската социалност си остават маргинални герои. Победени от "араламбенето".

Ясно е тогава защо в българската литература типът на Мъжа интелектуалец не е популярен. Даже и един такъв мисловен герой като Иван Кондарев или пък Сибин и Еньо от романите на Емилиян Станев постигат до своята философска мъдрост и значение на базата на емпиричния опит. Само по мисловен и интелектуален път мъдростта на българина е невъзможна. Мъжът в нашата литература винаги действа, проверява, изпитва. Умозрителното бездействие не ражда нищо. Даже и творци мечтатели като дядо Корчан и Дъбака, като Сали Яшар достигат до прозренията си чрез действен, градивен, "натурален" труд, който в добрия си български вариант води до духовни стойности, а в лошия си - до келепира. Този, лошият вариант, по правило е белязан със знака на социалността. Социалното винаги разваля българина и го прави често пъти отрицателен персонаж. Социалното разваля действения труд и го преобразява в деструктивен, превръща балканския юнашки глас в "араламбене". Докато в другите европейски литератури социалността е тъкмо мъжка принадлежност, у нас тя е развала, обричане на "натуралния", автентичен облик, изграждане на действеното тяло и неговата сила, на гласа. Социалността е комплексът на българския мъж. На него се реагира или чрез разрушително пропадане, което разгражда традиционните добродетели, или чрез устремно желание да напредваш по социалната стълбица.

Освен действието, любовта е другото лице на Мъжа. Любов към партия, отечество, келепир. Любов към жена. Възраждането не успява да развие темата за интимната обич поради големите си исторически и обществени задачи. Ботев иска от любимата си да прозре бунтовната му душа, да запее с него в един глас или... "млъкни - махни се!". Но възрожденската литература винаги и навсякъде отчита хубостта, естетическата възхита от жената - което пък е чисто мъжки поглед. Жената е сърцето на дома, а това задължава Мъжа да гледа на нея равностойно, да я уважава и да се мисли като едно с нея и децата. В българската литература рядко има насилие на Мъжа над жената. Но винаги има чиста, вярна и предана любов към спътницата, която пък е част от голямата, непобедима, изконна любов към дома. Когато дядо Либен строго се кара на баба Либеница, то тя знае, че той "не може да я напусне, защото ако би той направил тоя подвиг, то не би имало кой да му шие ризи, не би имало кой да го завива и да му втика зади гърба кебето; а най-после, не би имало кой да го попощи на слънце". И дядо Либен не закъснява да признае:

"- Уплаши ли се, Дело? Тъй, тъй, Дело, ти си у мене добра и хрисима женица... Аз тебе не пременявам ни за хаджи Бозовите жълтици."

("Българи от старо време")

Патриархален по манталитет, Мъжът обича "своята" жена в "своя" дом. Любовта към жената се лишава от абстрактност, от романтична приповдигнатост и се канализира в изискванията на всекидневната прагматика. Мъжът и жената заедно строят дом и заедно се трудят. Тежкият бит кодира Мъжа и жената като задруга, взаимопомощ и уважение. Неслучайно Пенчо П.Славейков в статията си "Българската народна песен" твърди, че любовта е до венчилото. "Защото след венчилото животът е само труд, грижи и тегло". Въпреки "заедността" на дома, Мъжът гледа на жената като на "свое" притежание. В рамките на дома жената е лишена от житейски глас, нейното битие е зависимо от това на Мъжа. В традиционно-патриархалната ни по дух литература мъжката кауза задължително се отстоява и от жената. Булките на Варлаам Копринарката и Иван Селямсъза са рамо до рамо в съседските битки с мъжете си; Перовица и Божаница от "Гераците" - също. Органично се счита, че Мъжът, щом влезе вкъщи, има право за всичко.

Затова и в националния културен дискурс образът на стареца, символ на проверения опит и установената мъдрост, не е в ярко откроена йерархична съпоставка с този на младия Мъж. Мъжът се бунтува срещу традицията, но никога не я променя революционно, нито я разрушава. Павлин и Лила от "Българи от старо време" се опълчват срещу волята на бащите си, но тяхното зряло битие повтаря житейските ценности на същите тези бащи. Ако посегнеш на мъдростта на бащата, нищо добро не те чака освен разруха, както в "Гераците" или в "Син" от Елин Пелин. Пенчо Славейков се опълчва срещу съграденото преди него, но бързо се завръща в лоното на бащинството чрез "Баща ми в мен". Затова и в българската литература Мъжът (като излъчване и смисъл) е бащински-обобщителен, патриархално-загрижен за род и дом. И понеже подобен житейски манталитет е проверен от вековете, то той е и градивен. Като баща и стопанин българският мъж е винаги за похвала.

Въпреки че постоянно подчертава телесната си сила и активната си родовитост, Мъжът в нашата литература не е открито, натрапчиво сексуален. Еротиката е винаги свенлива, тя само подсеща за любовната наслада, физическият допир между Мъжа и жената обикновено спира до целувката или до трепетното съприкосновение на телата, което загатва всичко останало: "И Стойчо подвикна на воловете, замаха заканително остен и метна юнашка ръка през равна Янкина снага.

"- Недей, Стойчо, ще ни видят - рече плахо Янка и се притисна до него.

- Не сме на село да ни видят - отговори Стойчо и почна да я милва по младото червено лице."

(Елин Пелин - "Кумови гости")

Голямата сексуалност на българския Мъж се доказва от многото деца, седнали около трапезата или играещи в двора. Това е окончателният резултат от мъжката идентичност, а иначе - от залюбването до сдобиването с дете - българската литература не отчита кой знае какви любовни подробности. Когато жената е "своя", Мъжът пази пълна дискретност и уважение към интимния живот с нея. Мъжките му желания и волности са извън дома, където жената може (но най-вече трябва) да се притежава без ангажименти - нито материални, нито духовни. Психологията на българския Мъж е, че извън дома каквото докопаш - все келепир. Затова и "чуждата" жена няма нужда от особено вдълбочаване в същността и качествата й. Типично българско е поведението на бай Ганьо, който е вечно объркан спрямо "чуждите" жени: "Тука не можеш да ги разбереш коя е слугиня, коя е господарка, все лъскави, все чисто облечени. Изпречи се някоя насреща ти, хили ти се така мазно-мазно, мислиш слугиня е, вземеш си беля на главата; изпречи се друга, хубавичка, смирена, мислиш, ха това е господарката, станеш й на крака, поканиш я да седне, тя се засрами - хелбетя! - говориш й с политика, па сетне я видиш, че ти чисти ботушите!".

"Навън" българският Мъж е винаги агресивен към другите, целящ или да ги завладее, или да ги победи, или пък да ги изхитри. "Вътре" в дома Мъжът е отдаден на имот и деца. Но навсякъде в националната ни литература той е природен човек - тялото му поглъща, възпроизвежда, води битки. Законите на цивилизацията го притесняват, той гледа да ги заобиколи или да ги адаптира към себе си. И в резултат на това се заформя едно битие, което е нито природно, нито регламентирано социално, но което пък е чисто българско. То цели да обърне и природа, и общество към ползата и едва след като чувството за полза се удовлетвори, може вече да започне съграждането на истинската модерна цивилизованост.

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.04.2006
Антоанета Алипиева. Национална идентичност в българската литература. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Антоанета Алипиева. Национална идентичност в българската литература. Пловдив, 1999.