ДРУГИЯТ

Антоанета Алипиева

web | Национална идентичност...

В началото на "Чичовци", насред общинското събрание на първенците, дядо Нистор произнася мъдра приказка, която, оказва се, става гръбнак на цялата повест: "И Тарильомът, и Селямсъзът са учени и почтени, но нямат согласието, а без согласието, като няма него, всичко пропада". Българската несговорчивост, тема на толкова есеистични размишления и художествени интерпретации, е една от възможните български гледни точки спрямо Другия. И Иван Селямсъзът, и Варлаам Копринарката, и Каравеловите хаджи Генчо и дядо Либен отстояват цели пунически войни, които обаче се осъществяват в тесните пространства на дома, улицата, кафенето. Домашният характер на българската несговорчивост съсредоточва енергията си в "най-ужасната кавга на света се почнала между злобстващите съседи" ("Чичовци"), като "съседското" обикновено има претенцията да се сбъдне поне като битката "при Аустерлиц". В рамките на българската родова общност Другият е осъзнат като равнотебепоставен, но не и особено различен, и затова и кавгата с него е кавга равностойна, без победители и победени, без признания, прошка и примирие. Кавга ей тъй, за да го има животът, кавга без съществени, смислоизменящи битието последици, "един малък парламент" ("Под игото") на малкия български свят, където Другият и Другите са дегероизирани, битовизирани, семейноблизки, на които можеш да кажеш "на такива говеда като тебе", "гиди, свиньо, дванайсеткиньо", "гиди, ялова кукувица" и т.н. В границите на родовото Другият често пъти не се осмисля и възприема от гледната точка на опознаването и опита, а от ъгъла на една инстинктивно възприета теза, че Другият не е и не бива да бъде различен от тебе. Кавгата е вътрешно заложена в подобна гледна точка, която отказва да преосмисли първо собствения си Аз, което ще й даде и по-гъвкава и многозначна представа за Другия. Когато Другият е българин, той в никакъв случай не превъзхожда аршина на Аза, който го съди. Другият не само че е вместен в мерките на Аза, но е и осъзнат като отделност, самостоятелност. И то само защото Азът подсъзнателно мисли себе си също за отделност, за крайна инстанция спрямо българския свят. Така Азът и Другият често пъти влизат в схватка, която, поради това, че не притежава силата на единилия се със себеподобни Аз и единилия се със себеподобни Друг, придобива частен, дребнав характер, разиграващ козовете си предимно в битовите пространства. В българската общност Другият много често е възприеман като "съсед", като човек, който е в прекия визуален обсег на Аза. Мислейки за Другия, Азът е склонен да отъждествява собствените си ценности с ценностите изобщо, да вижда света като собствен, като един. Другият е Друг, защото е извън семейството на Аза, извън неговата домашна територия. Както и хаджи Генчо или дядо Либен да се отнасят с домочадието си, то е тяхно, не е чуждо, то представя Аза. Но когато хаджи Генчо и дядо Либен люто се скарват, ето как отчитат другостта си: "Много по-добре ще бъде, ако ти повече не пристъпяш през прага ми" (дядо Либен); "И своето момиче няма да ви дам; не давам детето си на такива люти зверове" (хаджи Генчо).

"Своето" е в рамките на дома, другото е извън него. Разделил света на "дом" и "друго", българинът прилага към Другия домашен аршин, т.е. възприема го като обитател на друг дом. Не разбирането и проумяването, а отрицанието на Другия е гледната точка на Аза. Няма "чичовец", дето да не е "с голямо честолюбие", "горд человек", да не живее "за честта на фамилията ми". Другият е винаги уязвим индивид, който трябва да се обсъди, обругае, подиграе: "Моят петел не пеееше твърде между нашите българи, които са много придирчиви, присмехулници и горделиви" ("Записки по българските въстания"). Известните Каравелови думи от "Българи от старо време": "... на бабичките се открива свободно поле да дъвчат от немай-къде всичко, щото е живо и младо, всичко, щото не е бабичка" спокойно могат да се перифразират в: на българина се открива широко поле да дъвчи всичко, щото е комшия, всичко, щото е българин. Излиза, че Другият е Друг само за да го одумваме, да се караме с него, без да очакваме от това нещо съществено. Крайна цел кавгата няма. Скарването и одумването между българи използват слова, които съхраняват момента на конфликта, т.е. словата са повторително традиционни, идещи да покажат, че скарването не възниква по изключителен повод, а е спазвана ритуалност между българите. В "Първи сняг" от Елин Пелин Доне Козицата, знаейки сприхавата природа на чичо Кола, разнообразява живота си и този на селото със съседски кавги - еднотипни, еднотемни - чиято вечна повторителност е самото битие: "Чичо Кола тръшна вратата и влезе, но се повърна пак. Забравил бе най-голямата псувня. Като изтърси и нея, той се прибра със страшно сумтение.

Доне Козицата остана да се смее на пътя и да разправя на събралите се зъзнещи мъже как ядосал съседа си".

Когато Другият е българин, на него му се отказва каквото и да е право на избор - и по отношение на личното, и по отношение на общественото битие. Другият, изцяло припокрит от ценностите на Аза, неизбежно се включва в морализаторски контекст и е не само одумван, но и поучаван, възпитаван. На Другия винаги са приписвани кусури, пороци, духовни и физически недъзи. "Да ви опази господ - както казва Любен Каравелов - да не попаднете на техния езичец" (става въпрос за копривщенските свахи). Но и гледната точка, която съди българина - Друг изключва възможността Другият да не може да се поправи. Достатъчно е Другият да се вслуша в съветите на този, който го съди, и влизането му в правия път вече се е случило. Иначе казано, българската гледна точка спрямо Другия е винаги морализаторско-осъдително отношение, но не и безразличие. Българинът не хвали, завижда, поучава, но задължително има отношение спрямо Другия. Кой ли в града не се изрежда при Иван Селямсъза и Варлаам Копринарката да ги съветва как да постъпят? Кой ли не наднича из дуварите, не се тюхка и не подмята "шеговити думи", като гледа как мъжът на невеста Нена я пребива с дървения кол? ("Невеста Нена" от Елин Пелин). Една българска позиция спрямо Другия, която в най-органичните си художествени проявления, каквото е творчеството на Иван Вазов, ще породи ролята на "народния поет", този, който авторитетно съветва Другите - българи какво е морал, отечество, чест, достойнство и т.н.:

Стресни се, племе закъсняло!
Живейш ли, мреш ли, ти не знайш.
След теб потомство иде цяло -
какво ще да му завещайш?

("Линее нашто поколениье")

Или пък у Ботев, където лирическият субект безпардонно ще се опълчи срещу тези, които не споделят идеалите му:

Тежко, брате, се живее
между глупци неразбрани;

("Към брата си")

Колкото и да е пародоксално, даже и Пенчо Славейков, който има амбицията да създаде на личността собствена автономия и да увеличи гледните точки спрямо нея, та и Пенчо Славейков не е по-малко безкомпромисен към Другите-българи, отричайки им правото на собствен избор: "... в душата на съвременния наш читател има само няколко изхлузгани гологана, а често и нищо няма - а ние идваме при него и искаме да ни размени той жълтицата на нашата душа. И чувство на самотност ни мъчи. Но лъжат се ония, които мислят, че ние би заменили мъката на усамотението за побратимство със сиромашките душици" ("Българската поезия: преди и сега").

В българския свят гледната точка спрямо Другия-българин е винаги нетолерантна. "... българинът предпочита да си има собствено дюкянче, вместо да влезе в съдружие - нищо чудно, че съдружниците се дебнат един друг на всяка стъпка" (Константин Гълъбов "Психология на българина"). Дебненето на Другия винаги е ръководено от битовизирана позиция, която е способна да свлече до себе си и най-възвишените идеи на Другия. Предателят дядо Въльо (и само той ли?) в "Записки по българските въстания", миг преди да убият пред очите му и по негова заслуга апостолите на свободата, пита самите жертви: "Санким, какво ще да ми платите за труда". Уверен, че "по-далеко от Подуене и по-високо от Витоша нема", българинът прецежда Другия през бита, гледа го какво има и как е облечен, но най-вече отчита какво Другият е взел от света и все е убеден, че Другият винаги е взел повече от него. Повествователят в "Записките" е напълно уверен, че "Всичките наши богати чорбаджии, които са достигнали какво-годе богатство, това са направили чрез различни зорбаджилъци, притеснения и лъжи. Другояче е невъзможно".

Тежкото робство поражда мнителността и подозрителността спрямо Другия, когато той е българин. И с право, защото в "Записките" и "Епопея на забравените" предателите са българи, в "Под игото" Кириак Стефчов е българин, а патриотите чичовци като "буен вятър" се изпаряват след патриотическата си ситуация и се отричат от каквото завърнат според "политиката", както пояснява господин Фратю. Другият, когато не е част от дома ти, не е за вярване, затова и естествената гледна точка спрямо него е сплетнята - живец на органичния битов живот, раждащ "всички невинни историйки, за да обиколят целия град и да се повърнат пак живо и здраво в колосален размер или обратно: влазяха тук сламки и излазяха планини" ("Под игото"). А Иванчо Йотата от "Чичовци" "беше бъбрица, сплетник, дръзновен и блажеше през коледни пости - скришом от жена си; но това не му бъркаше да мрази ужасно патриката и да гони простаците като Варлаама".

В мисловния свят на българина Другият-българин (съседски възприет) винаги има запазено място. Българинът не може да не общува с Другите (с комшиите), ако и да ги одумва. Любопитството към другия е тъждествено на сплетнята за Другия. Иван Дормидолски Песоглавеца от "Митрофан и Дормидолски" на Вазов е "натура общежителна и жадна за вълнения и деятелност", той е винаги там, където нещо "се случва", и взема страстно участие в споровете. Иванчо Добрутрото от същата повест е "голям охотник за новости и вълнения". А когато сърцатият характер на Песоглавеца го отвежда чак в съдилището да се съди, "навалицата очакваше нетърпеливо да се отворят вратата. Любопитството й растеше на всяка минута..." Не по-малка е и тълпата в "Под игото", ожидаща с "трескаво любопитство" този, който ще излезе от къщата на Милка Тодоричина. Любопитството към Другия включва и Другия, и Аза в обща, изграждаща се чрез един език ситуация, в която и двете страни са така свързани с отношението си един към друг, че подсъзнателно и неволно се отказват от идеологически дискурс за сметка на дребно-битовото и конкретното, което обаче има свойството традиционно да се възпроизвежда. Един пасаж от "Митрофан и Дормидолски", например, където "гръмогласно се караха Рачо Вейката и Кирко Айрянът заради свинята, която през миналата нощ Вейката, спомогнат от жена си, беше завлякъл пред вратнята на Кирка Айряна, което нещо отричаше впрочем и отгоре още си искаше честта от Айряна", спокойно може да бъде разпознат в сходните си варианти и в "Чичовци", "Под игото", в Каравеловата проза или в разказите на Елин Пелин. Скарването, сплетнята и любопитството, одумването и битовото честолюбие са атрибутите на общото българско слово между Аза и Другия, според което Азът и Другият, дето се вика, са на един акъл.

Битовизирането на Другия и включването му в собствените ни ценности е без особени последици само когато се помества в частните и също битовизирани пространства на дома, улицата, кафенето. Но често тези пространства се превръщат в територия, където се разиграва и разрешава общественият, национален или исторически морал, където Другият е обект и средоточие и на конкретно-битовото, и на обобщително-валидното. Когато в "Под игото" навалицата чака да види кой ще излезе от къщата на пропадналата Милка Тодоричина, за да го венчае с нея, насред улицата се залагат обществени морални норми, които дирят своето решение и санкции спрямо нарушителите. На улицата застават и онбашията, и поп Ставри - представители на задължителни общозначими ценности - и искат от Другите (Милка и оказалия се вътре Стефчов) да зачетат тези ценности. Любопитството и одумването на тълпата странно се смесват с обществения морал, битовизират го, но и го разрешават с оглед на съблюдаваните норми. Другият (Милка и Стефчов) е "жертва, смазана под позора". В "Чичовци" и "Митрофан и Дормидолски" скарването намира отсъждането и регламентирането си "на кьошка, дето бяха наредени всичките първенци", заедно с бея, или съдилището. Танковото или Джаковото кафене са колкото битови толкова и социални пространства, където активно се разискват даже глобални исторически проблеми и ходове. Способността на битовото да прониква в големи идеологически дискурси и да ги оцветява със своя привкус води и до специфичната гледна точка спрямо Другия, при която Другият е и битово-конкретен и частен, но и задължително включван в общоприети традиционни обществени норми, които той няма право да нарушава.

Когато общественото пространство не е разтърсвано от значителни външни обществени или исторически събития, тогава и гледната точка спрямо Другия-българин е безопасно дребнава, давеща в битовите си изисквания общозадължителния морал и норми на поведение. Но когато обществото изгради вариантни и полюсни обществени граници като различни институции, например, партии и т.н., тогава и Другият се възприема по-глобално, но също тъй безкомпромисно критикарски - той е одумван, хулен, кепазен. Партизанлъкът е хем обществено-активна, хем битово-лична гледна точка спрямо Другия, според която, както пояснява Бай Ганьо, "за псувни като бъде - остави го! Ще те псува тъй, че бъбрека ще те смъдне. Мат-маскара направя човека. Ама било право, било криво, и окота му не мига. Страшен вагабонтин!". А в разказа "Мила родна картинка" от Елин Пелин партизанлъкът като позиция спрямо Другия стига и битовия си, и обществения си абсурд: "Ние сички, цялото село, с кучетата и котките сме от сегашната партия. Чешмите ги правиха бившите. Сакаха с вода да ни подкупят, та да ни обърнат. Ама ние дадохме клетва от тая вода да не пием. И не даваме никой да пие. Я съм на служба да вардим".

Когато обаче Другият-българин е носител на изградено, завършено идеологическо слово, тогава той вече е различен, нещо повече - той е самотен. Отделен от защитната броня на бита, Другият е толкова неразбираем, че не може даже да се одума. В този случай възприемащият го Аз става обемен, всеобщ, изпълващ се с традиционни смисли, става един силен, уединен Аз, бранещ изпитания, проверен съблюдаван бит и морал. Всичките опити на женския метох в "Под игото" да вкарат Бойчо Огнянов в познати битови сюжети неумолимо се разбиват от разгъващото се повествование, според което идеологическият Огнянов дискурс става все по-самотен - до ритуалната си героическа саможертва. Разказвачът тъжно пояснява, че "времената бяха станали такива, щото Юрдановците бяха прави и фратювците бяха честни. Всяка низост на падналия беше позволена, защото всяко насилие на победителя беше допуснато". А в "Записки по българските въстания" подгонените из горите апостоли са предавани от българските овчари на всяка крачка. Кой ли пред лицето на смъртта и ужасите може да разбере историческите, гигантски като национална цел думи на Бенковски: "В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей; а на Русия - нека тя заповяда!...". Другият като носител на идеологически дискурс е просто не-приет, защото той нарушава традиционно установилото се общество: "Аз, между нас да си остане, ами това барутливо време ще измъти нещо. Боже сохрани!" - вика поп Ставри в "Под игото". Да съхраниш е истинската вътрешна цел на единилия се традиционен Аз, съдещ идеологическия Друг единствено и само с оглед на разрушението, което той носи. Гледна точка, която ражда и трагическите, изпъстрени с предателства страници на "Под игото", "Записките", ражда самотния избор на Другия, който иска да промени родина, народ, история. Ражда стихотворението "Странник" от Христо Ботев, в което Другият - носител на идеологическа идея, стои самотен и отделен на пътя, който не е вече обща социална и битова територия, а е тъжна, но и героическа метафора на индивидуалния избор на Различния. Променящият Друг, поел "страшния, но славен" път на борбата, е вече неизбежно и дълбоко Различен. Затова е и самотен. Към него има отношение толкова, колкото да му хлопнат вратата, както прочее постъпва Бяла Черква с подгонения от ордите д-р Соколов. "Бре, къщата ми изгорихте!... - вика дядо Никола от "Записките" - щом ни позна кои сме, и натисна да затвори вратата".

Когато Другият е българин, отношението към него може да се ръководи от битовизираност на светогледа или от различност, но никога от усещането за непреодолима чуждост. Не случайно възрожденското време изработва основната си семиотична опозиция българско-небългарско, която впрочем не е преставала да бъде значима и до ден днешен. Когато Другият не е българин, той е Чужденец. Особено през Възраждането чуждостта е възприемана (и с право!) като съдбовна агресия спрямо българското. Това че българинът е роб, изцяло определя гледната точка спрямо Чужденеца, която по правило включва негативизма. Чужденецът основно се възприема като "турците", формулата "Станете с турци да се бием" ("Под игото") е фундаментална за възрожденската литература, в която Другият-чужденец е винаги отвъд барикадата, този, с когото българският Аз трябва да се бори "на живот и смърт", за да отстои себе си. Основна тема в творчествата на Чинтулов, П. Р.Славейков, Каравелов, Раковски, Ботев... Едва ли има възрожденски автор, който да "не е провел битката" с поробителя турчин, да не е описал издевателствата му върху българите и да не е изявил желанието си да се бие с него, да го пропъди от земята си, да го убие, заради причинените от него страдания. Другият-чужденец няма частен, поединичен образ, а се обработва от възрожденската фикция като обобщителна заплаха, като зверска животинска сила, с която е истински подвиг да се пребориш. Затова и българският Аз е "юнак", "хайдутин", "бунтовник" - все категорични роли на бореца в името на род и родина. Освен турчин, Другият-чужденец е и грък, също тъй опасен, враг, посягащ на целостта и същността на българското. Ония българи, които "отиват по чужди език и обичай, а своя хулят" (Паисий Хилендарски "История славяноболгарская"), са също врагове, различаващи се обаче от чужденеца по това, че могат да бъдат съветвани, поучавани и с това да "се спасят" за българската кауза. Както пояснява Добри Войников в предговора към "Криворазбраната цивилизация": "Деморализацията, която раздава чрез буйна несвестност на младежите у един народ, може да се изгоне със свястната съзнателност тоже на младежите". Като врагове на българското турците, гърците, французите са назовани пряко с етническата си принадлежност, те са конкретен враг с конкретни прояви спрямо българското. Другият, небългарският свят в представата на българина, още се изчерпва с Влашко, Молдовата, Сърбия, Босна и Черна гора, Цариград, т.е. с комшулука, с който и се съизмерваме при определянето на духовните ни и исторически хоризонти, още повече, че с комшулука имаме и сходна историческа съдба. Останалият свят в гледната точка на българина не само че е друг и чужд, той е далечен и неважен. Българинът изработва такава непоклатима самодостатъчност, която го кара да вижда Другия-чужденец като потенциален враг и бранейки се от него, да се гордее и афишира българската си принадлежност. Когато везирът от "Изворът на белоногата" предлага на Гергана да я заведе в Стамбул - възприеман в контекста на поемата не толкова като Стамбул, колкото като пространствена метафора на охолния господарски живот, Гергана с гордост и увереност отговаря: "Стига ми това, що имам".

Рядко и почти случайно турчинът, гъркът, влахът и т.н. са назовани със собствено име във възрожденската литература. Или ако Другият, небългарски етнически персонаж присъства с името си, това са бейове, паши, все герои, които олицетворяват институционалния ред в империята.

Когато Другият-чужденец не е от комшулука, то той присъства с такава съмнителна обобщителност, в която се побира всичко невидяно от света. За хаджи Смион от "Чичовци" "американско" е "всичко, що се отличаваше с особено качество или с ексцентричност". Същият хаджи Смион нарича агата "Мексиканеца" заради "финиковия бастун, който беше донесъл от Мека". В "Под игото" включително и на бея не му е много ясно в Немско гявури ли живеят, или не. А в главата "Волтерианци и елинисти" от "Чичовци" световното минало, сегашност и бъдеще всред кавгата се обобщава по най-ирационален начин:

"На връх триумфа, на Иванча му скимна да извика победоносно:

- Долу Волтер! Долу гръцкият патрик!

Това внезапно застъпване за Волтера ободри учителя.

- Да живее Волтер! Йотата долу! - извика той пламнал и се закани да го наплеще в една дописка, задето беше увил в един школски вестник червен пипер".

Да сведеш широкия свят до себе си е колкото неосведомеността на българската гледна точка спрямо Другия-чужденец, толкова и защитна позиция спрямо широкия свят, който никога и за нищо не е бил особено добър с българите. Във "Векът" на Иван Вазов Европа е само "зрителка спокойна" на робските ни мъки. В "Записките" четем трагичния вопъл: "Останало ли е време на българина да гъделичка лайкучката? И европейските туристи и пътешественици се сърдят, че полуубитите и гладните не обръщат внимание на техните фантастични описания. Хляб, хляб - а не поетически картини и богата риторика искат от вас ония, за които вие си въобразявате, че работите!...".

Единствената надежда за обич и помощ иде от "дядо Иван", от "бран силная - Русия", която се припознава като закриляща сила. Нищо, че първенците на българския дух Левски, Бенковски, Захари Стоянов не вярват на Русия. "Русия! Таз земя велика" (И. Вазов) е онази част от света, към която гледаме със симпатия и близост. В разказа "Негостолюбиво село" от Вазов руснакът, взет първоначално от селяните за "шваба", е посрещнат повече от враждебно, защото, ако е "шваба", е представител на Другия, чуждия, непознат, жесток за българите широк свят. А когато се разбира, че Другият е руснак, т.е. близък, всички "се заредиха да му хващат ръката" и да го гостят.

Във възрожденската и късновъзрожденската литература Другият-чужденец винаги се осмисля на наша, родна земя, което предопределя и сигурността, стабилността на българската гледна точка спрямо чуждия свят. В "Записките" широкият свят е представен инцидентно, в краткотрайно съжителство с немеца Албрехт, далматинеца Шутич, които са възприети единствено чрез връзката си с бунтовното ни отечество. Друга гледна точка спрямо тях освен свързването им с родното няма.

Освобождението от турско, което включва България в големия мир, разколебава увереността на българската гледна точка, че е единствена и най-ценна в света. Българинът вече пътува и обглежда Другия-чужденец вън от родината. Действително, че нашата гледна точка основно тръгва от представата за комшулука: "Ии, ами аз що свят съм изръшнал! Ц...ц...ц!... Ти остави Едрене, Цариград, ами Влашко! Ти вярваш ли? Туй Гюргево, Турно Магурели, Плоещ, Питещ, Браила, Букурещ, Гапац..." ("Бай Ганьо"). И стига до убеждението, че извън комшулука небългарският свят е и враждебен, и неважен: "Какво ще й гледам на Виената, град като град: хора, къщи, салтанати" ("Бай Ганьо"). Действително, че бай Ганьо "ръшне" из Европа, но нито за миг не желае "да допусне преимуществото на Моравия пред нашето отечество". Самодостатъчността на българското е все още непробиваемо, родолюбието е основният светоглед, според който Другият-чужденец няма нужда да бъде разбиран, анализиран. Навсякъде в Европа бай Ганьо изпада в неадекватни ситуации именно защото олицетворява самозатворилото се и самодостатъчно родно, което свежда целия свят до себе си. Другият-чужденец в неговите очи също не е персонален, с индивидуална самоличност и име, а е персонаж с назован етнос (американец, немци, чехи, руснаци, сърби, албанци и т.н.), но с обобщителния и застрашителен смисъл на чуждост: "А бе хей, българино, защо да си даваме парите на московците?" ("Бай Ганьо"). "Московците" в случая спокойно могат да се заменят с кой да е друг небългарски етнос, който в очите на бай Ганьо няма друга цел, освен да изиграе българина. А разказвачът (разказвачи), макар и да е проумял езика и реда на чужденците, неизменно и съдбовно се движи с бай Ганьо, обвързан от страдалческия му вопъл: "Я чувай, бай Василе, почакай малко бе, моля ти се бе, бай Василе, българи сме най-сетне...". И разказвачът, и бай Ганьо се връщат назад в родината, за да осъществят себе си, и двамата (но в различна степен) усещат чуждостта на широкия свят. В "До Чикаго и назад" американският чиновник нито знае, нито желае да знае, че има България и българи, и безпардонно ни припознава за руси, унгарци, турци - нещо, което дълбоко засяга пътеписеца. 3а разлика от бай Ганьо, Алеко е преодолял самодостатъчността на родното и гледа и анализира с възхита чуждите постижения, но той, срещнал се с точността на напредналата цивилизация, несъзнателно и за самия него пита: "Е, ами кога ще живеем?...". В края на миналия век българинът, макар и желаещ да се влее в широкия свят, се плаши от разрушената природна хармония и я търси като своя защита. Оттам и опиянението от световните природни красоти и неприязънта към социалния автоматизиран ред на цивилизацията у Алеко. "Екстравагантното" американско на хаджи Смион не се е променило много в гледната точка на Алеко, видял с очите си вече американското и избрал пътя "назад" към отечеството. Възхищението от Другия-чужденец в българските очи завинаги ще си остане абстрактно, невидяно и непроучено. А когато се случи да го изживеем, болезнено разбираме, че то наистина е чуждо. Щастлив е бай Ганьо, по-щастлив е от Алеко със своята самодостатъчна родност. Както и да се отнася българинът към широкия свят - защото ще дойде време на европеизация на литературата ни, време на заличаване опозицията българско-не-българско през 20-те години на XX век в името на универсалния човешки Дух - винаги става дума за опазване на "самобитността ни". Неслучайно големият културен проблем родно-чуждо през 20-те и 30-те години на XX век неизбежно съдържа момента на собствената ни "физиономия". Повече за щастие, отколкото за нещастие сме осъдени на самобитност и бранейки се чрез нея, да се доказваме на широкия, жесток, небългарски свят. Вазовото

Аз съм българче. Обичам
наште планини зелени,
българин да се наричам -
първа радост е за мене

е изконната и органична гледна точка спрямо света, чийто образ може да се разширява във времето и пространството чрез видяно, чуто и натрупано, но е гледна точка с подчертано ясен финал: "До Чикаго и назад". Другият-чужденец наистина е Друг. Даже и в края на XX век Радичковият герой Заяко ще бъде доволен, че не е заминал за Америка, "щото колкото по-далече отиваш, толкова повече те и лъжат" ("Заекът").

А "назад" "в родината различието на Другия-българин закостеняло, челично се идентифицира с равенството. С Другия-българин винаги можеш да се скараш заради една свиня, вапцана котка или затова, че е увил в школския ти вестник червен пипер. Може и по-сериозно да стане: "От противоположната страна на улицата писъкът на един кларнет почна да реже въздуха, зачуха се цигулки, зачу се шум на приближаваща тълпа и една дива гръмотевица разкърти околността. Ето ги: цигуларите, зад тях с мълния в очите бай Ганьо Балкански, ето Гочоолу и Дочоолу, ето Петреску, внучето на Данка харсъзина, Спиро Копоя, Топал Мустафа, ето циганите, рибарите, ето сам Данко Харсъзина..." ("Бай Ганьо"). Но... кой лош, кой добър - "българи сме най-сетне". По-добре скарани, но "Да живей България!" ("Чичовци", "Немили-недраги"), по-добре окепазени, но "Едно да живей - хоп едно предприятие" ("Бай Ганьо"). Защото извън България: "Европейци сме ний, ама все не сме дотам!...". На Другия-българин можеш всякакъв мурафет да му продадеш, а на Другия-чужденец си безразличен. Когато си в чужбина, си "немил-недраг", позиция, в която не можеш да бъдеш дори страна в диалога с Другия-чужденец, а камо ли съдник. Българската гледна точка спрямо широкия свят е тази на "малкия народ" (Борис Йоцов - "Малкият народ"), за която е задължително да изкове "критерий за ценното и физиономичното в нашия живот, в нашите културни прояви, заслужаващо да бъде запазено от похищението на западното" (Константин Гълъбов - "Нашите културни задачи"). Широкият свят трудно ни е давал възможност да се утвърдим като свободен субект. Обетована в самобитността си, българската литература отработва още в изконните си, органични ядра опозицията "майката родина" - "тази тежка чужбина" (Христо Ботев), която и днес, в най-обикновен разговор звучи така: "Заминавам за чужбина..." или "Когато бях в чужбина, си донесох...". Неизменна обобщителност, при която Другият-чужденец присъства с външните си, сумарни контури. Чужбината, от която българският Аз донася, а не занася, винаги се себеизразява чрез "До Чикаго и назад - сто години по-късно" (Георги Данаилов). Осъдени сме на самобитност и това е нашето скромно, но и достойно щастие, в името на което заявяваме на силния Друг-чужденец: "Стига ми това, що имам". А след като някой е достатъчен на самия себе си, то той априорно не е съгласен с различието в света. В границите на нашата си родна земя това избива в несговорчивост, завист и партизанлък, а в границите на широкия свят - или в абстрактно, немотивирано възхищение: "Бре! - рече шивачът - американска работа". "Американска не - каза му Заяко, - ами си е баш американска" ("Заекът" от Йордан Радичков), или в самочувствието да припокрием и света с нашите си мерки: "Прусия и Аустрия се биха при Садова. Биха се, та се поразиха! И защо? - За земя... Защото един цар, за да бъде истински цар, трябва да има земя в царщината, сиреч казано по простому, и един мъж, за да бъде истински мъж, трябва, разбираш? - Да си вземе жена във фамилията..." ("Чичовци"). Но това светът нито го вижда, нито го чува, пък и да го чуе, не му обръща внимание.

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.04.2006
Антоанета Алипиева. Национална идентичност в българската литература. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Антоанета Алипиева. Национална идентичност в българската литература. Пловдив, 1999.