Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДЕТЕТО

Антоанета Алипиева

web | Национална идентичност...

Детето е плодът на любовта, осъществяването на семейството, потвърждение на социалната му функция, възкресяването на живота и осигуряването на неговия континуитет. Детето е смисълът и пълнотата на битието, истинската реализация на "заедността" на мъжа и жената, т.е. на света. Затова и "Къща без деца, огън да я гори". Безплодието и без-Детството са трагичният белег на разруха, на о-без-смисленост, негодност и умиране. Детето е целта на всеки човешки живот.

Да родиш, отгледаш и възпиташ (т.е. да социализираш) Дете е дълг както на индивида, така и на колективността - била тя семейство, общество или нация. В Детето се фокусират и лични, и колективни отговорности, защото в неговото настояще е заложено бъдещето.

В традиционното общество не Детето, а Децата, тяхното раждане е ценностният екзистенциален акт, чрез който се набавя и осигурява стабилитета на колективността. Възпроизвеждането на рода е гаранция за наличния етнос, за неговото удостоверяване и сбъдване "сред света". С положителен социален и етнически знак е белязано семейството на чорбаджи Марко от "Под игото", чиято челяд "беше многобройна", състояща се от "рояк деца - големи и малки". Децата винаги обитават пространството на дома, живот извън дома, т.е. безпризорност, във възрожденската литература просто не се случва. Да бъдеш "призорен" (под взора на родителя) е задължителната норма на възпитание, която произвежда само добро, а добро ще рече спазване и продължение на традициите. Естествено, че в патриархалното общество "безпризорността" ще ражда само зло, защото тя не може да канализира Децата в нормативните граници на колективитета. Възрожденското възпитание цели да сбъдне децата първо като стопани, сиреч спазващи изконни традиции на българския морал и ред (чието лоно е домът), и второ като българи. За да бъдеш българин, обаче, в началото трябва да обработиш и научиш законите на дома. И неслучайно "Под игото" започва тъкмо с дома, семейството и тяхната роля при възпитанието на Децата. А това възпитание е твърд наръчник от проверени и изпитани морални и социални ценности: "да не станат пияници, като пораснат", да се завардят от "наклонност към кражба", да се вдъхне "на синовете си религиозно чувство", да не се лъже, да се почита учението както "бога, без разсъждение". Децата се приобщават към правилността на възпитанието чрез "строг тон", който никога не е подлаган на съмнение. Бащата продължава себе си чрез Децата, съграждането на традицията не предполага конфликт.

Само усвоили "правилния" морал на дома, Децата могат да се включат в общите изяви на социалността, националността или историчността: "Влиянието на това общо опиянение се отрази и на самите игри на децата. Те замениха чилика, топката, ликото, пумпала с игра на талим сред улиците, като си правеха пушки от пищели, саби от дръвца..." ("Под игото"). Възпитанието трябва да се сбъдне като "правилно", другояче казано то е традиционно предаване на морални ценности, защото иначе от Децата няма да излязат нито стопани, нито българи. Възрожденската литература дава такъв пример как "не трябва" да се възпитава в "Маминото детенце" от Любен Каравелов. Николчо е глезен и несанкциониран от родителите си, от учението едва е усвоил "Помилуй мя, боже", "Верую" и нищо повече, гюловата ракийка му е верен другар и чрез нея той се е заел "да докаже на своите родители, че техните спестени капитали няма да му преседнат...". Обаче... Повествователят нееднократно уточнява, че Николчо е "харсъзин, какъвто е баща му". Традицията пак е спазена, но с обратен знак.

Патриархалното общество следва своя патерналистичен модел, като полага родителите и Децата в един морален ред, което по същество изключва бунта на Децата срещу бащите. И чорбаджимарковите Деца, и Николчо са плод на своите възпитатели, тяхна вярна традиционност - едните са пример затова, как "трябва" да се живее, другият - за това, как "не трябва". Но и в двата случая педагогическият модел на възпитание зачита повече бащите, а не Децата, които само ги преповтарят. Така и Децата се включват в идеологическите ценности на Възраждането, като не означават личности или индивидуалности, а съозначават типологичната фигура на "поетата" традиционност.

Обвързаността на родителите с Детето и на Детето с родителите е изконна предопределеност на етническото ни лице, което вижда родовото ядро като произвеждащо национално-идентифициращи послания. В традиционното общество Децата повтарят живота на предците, което е не повторение на събитийността, а на моралните казуси. Затова и разбунтувалите се Павлин и Лила от "Българи от старо време" се опълчват срещу бащите не толкова заради отвоюване на собствен екзистенциален периметър, колкото заради абсурдността на един архибитов живот, но в който и те, женейки се, скоро ще влязат. Бунтът е псевдобунт, неразрушаващ, а възпроизвеждащ лоното на рода и патриархалния кодекс.

Педагогическият дискурс, с който се възпитава Детето, по правило трябва да е "строг", той трябва да внуши основните национални добродетели, между които трудолюбието, ученолюбието, пестенето и стопанисването, почитта към старите. Така родителите се превръщат в педагогическа институция, а Детето - в неин наследник. Детето (и като малко, и като пораснало) се оказва институционален персонаж, който гарантира вечността на националния морал.

Детето няма шанс да се разграничи от родителите. В по-глобален дискурс: Детето е винаги "задължено" от нормите на колективна идеологичност. Иначе то е лошо. А за да е добро, Детето трябва да заяви себе си като емблематична колективна принадлежност към строго охранявани и спазвани морални и идеологически конвенции:

Аз съм българче и силна
майка мене е родила;
с хубости, блага обилна
мойта родина е мила.

(Иван Вазов - "Аз съм българче")

Развитието на Детето малко зависи от него самото, защото неговата лична съдържателност е обсебена от традицията, която очаква и задължава Детето да я възпроизвежда. Детето не прави и опит да пробие канона, защото тъкмо канонът ще му осигури бъдеще. "Какво ще кажат хората" е родителската санкция спрямо всеки опит за оразличаване, за незачитане на общоприетото. Педагогическият кодекс (по правило колективен) малко зависи от желанията на отделното Дете, неговите съдържания се развиват в себе си като един напълно еволюционистичен свят. Даже и там, където повествованието се води от гледна точка на спомненото детство ("Преживяното" от Тодор Г. Влайков, "Когато бях малък" от Добри Немиров), то пак Детето (вече възрастен) не отчита традицията и родителските авторитети да са му тежали или да са го притеснявали особено. Движението по конвенционално набелязания социален път скоро ще превърне Детето в "редовен" човек, захранен с традиционните ценности на обществото.

Детските игри в българската литература са винаги знаково социализирани, разкриващи игровото включване в социални ситуации: учениците на хаджи Генчо отглеждат пилета и мисирки, с което прилагат "към общите дела и своите отделни сили"; майката от "Преживяното" контролира игрите на сина си: "Най-чистото е да се не сбираш с лоши другаре. Че с какъвто се събереш, такъв ще и станеш..."; децата от "Под игото" тичат из улиците с пушки и саби от дръвца, обигравайки националния революционен дискурс. Колективният морал чрез надзор и възпитание се насажда у Детето, което от малко се приучава да уважава не толкова индивидуалния избор, колкото да възпроизвежда наученото. Социалното и културно поведение е вкоренена процесуалност, която възпира отдалечаването на Детето от родителите.

Ето защо Детето се смята за най-голяма ценност на българското семейство. То се обгражда с грижи, събират му се имоти и по същество никога не пораства, т.е. родителите не желаят да го дарят със самостоятелност. Патриархалното общество побира различните поколения в един дом, а това прави родителите вечни родители, а Децата - вечни Деца. Детето е най-скъпото нещо, което притежава българинът. В сюблимни ситуации, когато човек трябва да удостовери светостта и величието на един миг, той залага Детето си. В "Записки по българските въстания" учителят Нено предава на Хвъркатата чета сина си: "Това е моето скъпоценно богатство; това аз мога да дам само в полза на милото ни отечество! Оставям го на вашите ръце; употребете го за каквато работа го намирате за достоен. Името му е Владимирчо, мое любезно дете".

В погледа на българския родител Детето е винаги удостоверение за неговия собствен, родителски морал. Детето е не отделен субект, а плод на родителския нравствен труд, в който родител и Дете са в неразделен покой, положени в свят на развити по собствени норми изразни възможности. Нищо, че повереният на Хвърката чета Владимирчо в мига на погрома избягва тайнствено и подло. Затова бащата не научава, пък и да научи, веднага би подкрепил и укрил сина си. Детето задължава към вечна грижа и отделянето му от дома е само ритуална показност, осъществена единствено в мигове на безопасност. Застраши ли се с нещо Детето, и то самото, и родителите му се втурват един към друг - да се бранят и взаимоподпомагат. Една много популярна книга - "Ян Бибиян" от Елин Пелин - показва, че ако Детето се е поддало на злото поради незачитане на дома и родителите, поради мързел и скиталчество, то опитът да се опознае животът извън канона, винаги завършва с връщане в канона. Във втората част Ян Бибиян е примерно момче, осъзнало грешното си "отклонение" и станало пак редовно, колективно, канонично. Индивидуалността не е шанс за българския човек - и това знаят не само родителите, но и самото Дете.

Бездетството е не само лична трагедия, но и социална изолация. Стоян от "Сиромашка радост" на Елин Пелин обяснява промяната в битието си след раждането на Дете: "Сиромах съм! Без дете бях два пъти по-сиромах. Сега то ми е богатството". И когато с Пена се сдобиват с второ, подхвърлено Дете, стават още по-богати и уважавани от всички. Детето се държи в родителското лоно в нравствено и социално отношение и тази стагнация предопределя съществуването му в непосредствена близост до рода. Не само Детето е гордост, продължение и грижа на родителя, но и "стара майка и татко" са грижа и дълг на Детето. Неразкъсваема родовост, в която априорно е заложена функцията за митологична възпроизводимост на едни и същи психологико-социални и национални манталитети. И как да бъде другояче, когато в Талевия "Железният светилник", в Елин-Пелиновите "Гераците" или във Влайковото "Преживяното" семействата живеят заедно в една стая ведно с Децата, физическата общност е така заангажираща, че веднага се превръща в психическа, после в социална и накрая в национална. И това е вечният ни родов стереотип, който ражда и моделира всичките ни основни екзистенциални понятия.

Затова и Детето, и дремещият в него пораснал човек са ценни само ако имат предистория. А за българската литература предисторията са родът и домът. Детето трябва да расте в тяхното лоно и да се закърмя с традиционни и проверени ценности. В българската литература бунтът на Детето спрямо охраняващия го традиционен свят е в определени граници. За да се самоопредели Детето като новатор, т.е. като притежател на нови културни, морални и социални ценности, нужен му е светът на родителите, свят, който го е отгледал и който, за да наложиш новото, трябва да отречеш. Прочутият пример на Иван Хаджийски в "Бит и душевност на нашия народ", според който в едната стая родителите предат на чекръка, а в другата Детето чете модерните европейски философи, иде да покаже и разрива между патриархалния род, но и да илюстрира невъзможността новото да дойде без наличието на старото, патриархалното да бъде заличено, без да присъства като пример, макар и отрицаван. Патриархалното и модерното вечно присъстват в българската литература и сговорени или скарани, регламентират вечното съотнасяне на Детето към традицията, чиято стожерност е и постоянен ориентир за предприеманите от Детето посоки. Бащиният напътствен съвет към Детето е челична хватка, при която родителят изисква от бъдещето да преповтори настоящето, да защити вечността на екзистенциалните ценности. Детето е винаги свръщано към колективния морал:

Пенчо бре, чети!
Пенчо не чете.
Пенчо, работи!
Пенчо пак не ще...
Пенчо го мързи,
гледа да лежи -
ходи, та се май,
дири да играй...
Време се мина,
Пенчо порасна,
иска да яде,
няма откъде.

(Петко Рачев Славейков -"Малък Пенчо")

Родителят все още не знае, че същото това Дете ще възроптае срещу цялата патриархална епоха и ще стане изразител на нови културни жестове, утвърждаващи личността като право на собствен избор. Но родителят отлично знае, че рано или късно Детето ще намери помирителния тон и ще съумее да сговори патриархалното и модерното, ще се побои да прекъсне родовия континуитет, който е и успокоение, и сигурност, и гордост:

Че живия му дух и мисълта му жива -
живеят в мене те, в мен, неговия син.

...

Достоен ти за мен бъди! "О, аз достоен
ще бъда - и съм бил - за своя жив баща,
и словото у мен било е зов все боен,
в световни суети не зов на суета.

...

Душата ми с завет ти за нов живот огрея
и в път благослови со бащин благослов;
и както в мене ти, и ази в теб живея -
за подвига свещен на земната любов.

(Пенчо Славейков - "Баща ми в мен")

"В мене ти, и ази в теб живея"! Детето може да преобразува, да преустрои, прекрои, да подложи на съмнение каноничността, но завръщането към архетипа, образеца е задължително, то е закономерната възпроизводимост, макар и радикализирана. Бунтът на Детето спрямо канона е само кратко отклонение от предначертания път на родовост и здрава социална, психологическа и материална обвързаност на родител и Дете.

Изоставено самò, вън от дома, Детето няма бъдеще. То е жертва на социален ред, който не съдържа бъдещност. Детето е ситуирано само в един социален и екзистенциален миг на страданието, който е настояще без продължение. Детето без предистория и без бъдеще е тежко морално обвинение към общността, която не го е приютила и в този смисъл е деформирала порастването му, направила го е изкривен самотник, чиито неотгледани морални ценности са обвинение към онези, обрекли Детето на изолация и различност. В "Братчетата на Гаврош" и "Босоногите деца" от Христо Смирненски детското страдание е плод на едно аморално общество, обрекло собствените си традиции на погиване. Паралелът между богатото Дете и бедните Деца е само етичен, свидетелстващ за моралното обвинение към един зле устроен социум, но иначе и богатите, и бедните Деца не влизат в никакви общоприети морални конвенции, а това вече е липса на градивност, невъзможност за възпроизводство на ценностни модели. Символният финал на цикъла "Зимни вечери" е показателен затова, как като поругаеш Децата, поругаваш и бъдещето на света:

А спрели за миг до фенера,
чувалчета снели от гръб,
стоят две деца и треперят
и дреме в очите им скръб.

А бликат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал.

Омърсяването на Детето (у Смирненски натрапчиво с кал, с прах) и неговото страдание от мизерията е опитът на модерната българска литература Детето да се включи в парадигмата на социалната идеологичност, която априорно съдържа прекрачване на социални и исторически граници. Отделеното от дома и рода Дете е сам по себе си мотив, който внушава дисхармония, хаос, зло. И този мотив жаждащо търси противоположното си, изразило се чрез безкомпромисното отрицание: "Два свята, единият е излишен!". Попаднало в зоната на социалността, Детето се включва в общи идеологически ценности, които идат да ликвидират, сменят предишния ред и да се обявят за несменяем абсолют. Станало мотив за смяна на ценности, Детето може да бъде вече загърбено като неважно, непроизвеждащо, защото големият смисъл е промяната, разместването на граници. Както се случва в "Йохан" от Христо Смирненски, където героят без колебание загърбва дом, жена, Дете, за да отиде на барикадата.

Превърнало се в мотив за промяна, Детето се включва в идеологически революционни пространства и служи за обосновка на идеала, превръща се в човешко лице на идеала, приобщава този идеал към реални човешки изживявания:

Хляб си имаме. Един
бе достатъчен за двама.
Но за бъдещия син
щеше ли да стигне, мамо?

(Никола Й. Вапцаров - "Писмо")

По правило Детето винаги се обвързва с майката. Нейната топлина, ласка и уют са вечният спомен-завръщане, съпътстващ зрелия живот. Обвързано с майката, Детето се кодира като постоянна възпроизводимост на традиционни ценности, като преповторение на миналото, чиито параметри желаят да обсебят и настоящето. Навсякъде в българската литература Детето помни досега с майчиното тяло, песните и приказките й. Майката се превръща в изначален приказен светоглед, чиято вечност е утеха, стълб, спасение. Чрез майката Детето обиква света и неговата вече установена подреденост и възжелава безкрайното му повторение. Майката е възпроизвеждане на дома, на патриархалното, на архетипното:

Ще те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...

(Димчо Дебелянов - "Скрити вопли")

Даже и когато Детето е тръгнало да променя света, майката е не само негов изповедник, утешител, но и съидейник. Ярките национални примери за тази обвързаност на Детето с майката са баба Тонка от "Записки по българските въстания", Ботевият лирически субект, чийто избор е зададен от майката:

Но кажи какво да правя,
кат'си ме, майко, родила
със сърце, мъжко, юнашко,
та сърце, майко, не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище.

("На прощаване")

В крайна сметка Детето променя света дотолкова, че да възстанови нарушения или обругания майчин архетип. Ориентацията към бащата (т.е. към променящото, радикалното, революционното) в българската литература не може да заглуши или пренебрегне майката (съхраненото, изконно-предопределеното). Даже и когато е формулиран явен революционен дискурс като у Ботев, например: "При татка искам да ида", "на хайдушкото сборище..." или когато бащата е емблема на установения ред като чорбаджи Марко в "Под игото": "По право и по длъжност той трябваше да гледа съдбата", то пак бащинското променя или удържа дотолкова, доколкото да възстанови или опази патриархалното, родовото, самобитното. "Баща ми в мен" на Пенчо Славейков е такова бунтарство-завръщане, променяне-прераждане, при което Детето никога не може да стигне до радикалност, да скъса връзката с родителите и да наложи собствен модел за света. Архетипът на майката са вечните окови, които изискват от него възпроизвеждане и прераждане на изконните за българския морал ценности. Революциите, скъсването, несъгласието, бунтът не се залагат у Детето, или ако те все пак се случат, техният финал по правило възвива към традиционното, което, уж отречено, е намерило своето прераждане в други форми.

Във възпитанието на Детето винаги са заложени твърди стереотипи, които трябва да се заучат и преповторят, отклонението от тях е недопустимо. Ученичките на Рада Госпожина от "Под игото" отговарят ясно и точно на въпросите - сиреч отговорите им са очаквани от всички и това е нормално, регламентирано и установено социално поведение. Чорбаджи-Мичовата Събка обаче си позволява по-дълъг отговор, отколкото се иска от нея. "От гръцкото робство избави българите цар Асен, а от турско робство ще ги избави цар Александър от Русия".

Подобен отговор е не само страшен за конкретната робска ситуация, но той е неприемлив и от гледна точка на вложеното авторство в него, на прехвърления стереотип - което пък винаги застрашава възпроизвеждащата се традиция. Хаджи Генчо от "Българи от старо време" много строго бди за въведения училищен ред и на неговите ученици е отказвано каквото и да е самостоятелно решение на ситуации и проблеми. Навсякъде в българската литература училището (което по принцип е институционализирано отработване на социално мислене и поведение) се грижи да създаде твърди стереотипи - морални, мисловни и поведенчески - чието прекрачване не бива да се случва или, ако се случи, трябва да се санкционира. Детето се приучава да възпроизвежда готови истини, формули, информация, които впоследствие се втвърдяват до светоглед. Думите на даскала към ученика в Каралийчевия разказ "Големият учител" (а даскалът е самият Вазов) са показателни в това отношение: "Ти не можеш да си представиш колко бой съм изял от моите даскали, додето изуча историята, пиитиката, астрономията, етиката, метафизиката и паталогията!". Боят е безспорно способ в българското възпитание, но в по-широк културологичен план е знак на охраняваната традиция, на твърдо насажданите ценности, на нормативизираното социално и морално знание, което подлежи на вечно препредаване. Боят бди както за приемането му, така и за спазване на строгата му граничност. Оттам и Детето се приучава да повтаря, а не да ражда и гради собствени идеи. Султана от "Железният светилник" на Димитър Талев е точно такъв пример на охраняване на традицията и незачитане на собствения избор на дъщеря й Катерина. Собственият избор трябва да бъде санкциониран, спрян, погромен, за да се осигури неконфликтното унаследяване на поколенията.

Детето се оказва автоматизирана институция на предварителното знание на света. Като такава институция Детето е носител на очаквани от всички социални, национални, морални, педагогически и т.н. жестове, които са последица от дълъг и старателен процес на обучение. Детето е производна на другата институция - родителската - която строго охранява традиционния канон. Ето защо в цялата българска литература Детето фокусира неимоверната отеческа любов, грижи, надежди - защото от него се очаква да преповтори, пре-разкаже, предейства света. "Детето е рожба от сърце, от сърцето се откъсва" - говори Стоян Глаушев от "Железният светилник". "Сърцето", а не разумът обвързва българските родител и Дете, което по същество е невъзможна за разкъсване връзка. Отделеното от родителя Дете е "сираче", "хаймана", слуга на чужди хора, които "не пожалват човека. Те го лускат като добиче" (Т. Г. Влайков - "Ратай"). Безпризорността и чуждостта не могат да осигурят континюитета на традицията, затова от Децата, белязани с техния знак, нищо стойностно не може да излезе. Или пропадат като Панчо от "Ратай" или Павел от "Гераците", или стават революционери и еретици като героите от Емилиян Станев, например - Еньо, Иван Кондарев - макар че тяхната цел е да открият света откъм забраненото, нетрадиционното. Но революционерите и еретиците са далеч по-малко на брой, отколкото пропадналите. Отрекли света на бащите, Ирина и Борис от "Тютюн" са неспособни да изградят бъдеще, да родят и отгледат деца, да снабдят битието със смисъл. Незачитането на традицията и заявяването на собствен модел на живот е вледеняваща самотност за българската литература, която винаги завършва с разрушаването на този, който по една или друга причина се е отчуждил, отделил от родителя.

Ясно е тогава защо Детето е част от една институция - първо семейна, после социална и накрая национална - чието първо и най-важно звено е родителят. Без родителя Детето никога не може да се институционализира, а това вече за нашата литература е лишаване от живот, от значимост. Това е убийство на Детето, което, изоставено само, няма шанс да се преповтори, да се прероди и продължи. То умира в настоящето, неполучило възможността за бъдещо социализиране и градивност. В отделеното от родителя Дете априорно е заложено безплодието, прекъсването на битието и... смъртта. Във финала на "Гераците" осиротелият Захаринчо е поведен към града и неговото неясно бъдеще не вещае нищо добро. В "Лудата" пак от Елин Пелин незачелата традиционния морал дъщеря е вече "мъртва" в очите на майка си и другите, т.е. пропаднала, разрушена, обезсмислена.

Детето, един от глобалните сюжети в българската литература, е неотделимо от родителя, което в цялостния културен дискурс ще рече естетики, които са колкото и заявяващи се като радикални, толкова и съдържащи в себе си предходния културен модел. На социално ниво повторението се осъществява чрез автоматизирани социални жестове и поведение, които бранят преди всичко чистотата и ритуалността на традиционни институции като семейство, училище, църква (т.е. вяра). Излизането извън техните граници е заплашително проблематично и обикновено се санкционира. А в национален план Детето се зарежда с етнически митологеми като минало, език, родина, чието прекрачване или загърбване е тежко престъпление. Точно тези митологеми заграждат рамката на най-значителното педагогическо възпитание на Детето, което винаги е длъжно с екстаз да рецитира:

Аз съм българче, и расна
в дни велики, в славно време,
син съм на земя прекрасна,
син съм на юнашко племе.

(Иван Вазов - "Аз съм българче")

Истина, която, постоянно преговаряна, става гаранция за цикличността на поколенията и за националното пребъдване.

 

 

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.04.2006
Антоанета Алипиева. Национална идентичност в българската литература. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Антоанета Алипиева. Национална идентичност в българската литература. Пловдив, 1999.