Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛИТЕРАТУРА И НАЦИОНАЛИЗЪМ В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ 25 ГОДИНИ. ПОГЛЕД ОТВЪТРЕ

Антоанета Алипиева

web


The article provides an overview of the main trends of the nationalisms in the Bulgarian contemporary literature and examines haw the nationalism can be useful or dangerous. Over the last 25 years the Bulgarian nationalism as changes occur that reveal the disintegration of the state nationalism and shows a different variation. The options slowly consistent with general trends in the world, and continue to rely on the idea separateness. The Bulgarian nationalism is not aggressive and shows toleration.

Началото на 21. век е белязано от мащабно единоборство между отрицатели на национализмите и защитници на национализмите. Обобщението, което на прима виста може да се направи, е, че широкото отрицание на национализмите е по-скоро официозната теза на европейските институции, а защитата им - спонтанната теза на неформален геополитически и социален език, чрез който се търси разрешение на наболели социални и трудово-правни проблеми, възникнали при отварянето на границите и свободното предлагане на трудовите пазари. Сблъскването между тези две по-скоро практични тези поражда силно напрежение, което довежда до събуждането на екстремен национализъм и до институционалното говорене в защита на мултиетническото общество и равните права между хората в гражданските общества.

Настоящата статия ще се постарае да проследи и анализира национализмите и антинационализмите в българската литература през последните 25 години, като проблемът се изнася преди всичко в критическия дискурс, докато художественият дискурс по традиционна интуитивност следва локалните български проблеми и тяхното локално осмисляне. Граничните десетилетия на 80-те и 90-те години от 20. век като обща визия разкриват кулоарно несъгласие с национализмите и официозно поддържане на национализмите, най-популярните от които са "котловинният" или коренов национализъм с основно лице Тончо Жечев (1983, 1985) и Ефрем Каранфилов (1968, 1971, 1983, 1976-1983), а в най-официозен план - комунистическият национализъм, който все повече ерозира в неформален план и който е публично отричан в последните дни на социализма в университетски лекции и литературни кръжоци (Алипиева 2010а: 109-120; Хранова 2012: 109-120). "Приеманите" от социалистическото общество национализми са държавни национализми, поддържащи утопичните ценности на българското Възраждане като героика и герои, славно минало, род и мегаломанска национална идея, функционираща само в рамките на българското и нежелаеща да диалогизира с разнообразните идеи на Европа и света.

От 1990 година насам в българската национална идея в литературата и културата настъпват съществени размествания най-вече в приоритетните значения. В първите години на десетилетието "челно" се сблъскват два твърди дискурса - този на държавния традиционен национализъм от времето на социализма и този на екстремното отрицание изобщо на националната идея за сметка на актуални европейски идеи, които са безлични, а част от тях и неприложими, относно българското културно битие. С други думи, става "набавяне" на културни дискурси, които социализмът е забранявал и които с голямо закъснение се усвояват от културата ни, която отново се чувства "закъсняла" и "травмирана" от периода на тоталитарния режим, както и от големите европейски култури (Кьосев 1998: 5-48).

Българските 90-сет години на 20. век разбиват държавните национализми на различни идеи, но до края на десетилетието налице е есенциализъм и детерминизъм при защитата или отрицанието на националната идея в литературата. Периодични издания като вестниците "Зора", "Български писател", сп. "Летописи" проповядват национализъм, следващ главно линията на самоопределението; младият вестник "Литературен вестник", сп. "Ах, Мария" адаптират вече лансираните в Европа и САЩ теории за регионалните идентичности (Итиър 1998) и се мъчат да раздробят държавния национализъм в българската литература на отделни парчета. Но за това после. Важното е, че всички "ъгли" на национализма се опират по границите на българското. Една статия от Никола Георгиев (1996: 9) дава гледната точка на либералния национализъм, която и до днес е валидна. В нея се защитават "националната литература" и "националното литературознание" и се подчертава абстракцията на "световната литература".Идеята за "световната литература" е много популярна за средата и края на 20. век и в по-старите си варианти тя утвърждава Западно-европейския канон като световен канон. В днешните си тълкувания идеята за "световната литература" има по-либерални и толерантни възможности (Деймрош 2003; Пайзер 2006). Според Н. Георгиев "Дори когато не говори конкретно за своята литература, националното литературознание се опира преди всичко върху нея..." В последното десетилетие на 20. век национализмът стабилно функционира в границите на националната държава и се обляга върху език, памет, манталитет, географски и исторически ограждения.

В духа на горната теза ще започнем с описанието на най-твърдата жилка на литературния национализъм, особено категоричен през 90-те години на миналия век. За него Мария Тодорова дава вярна теза: "[...] Етносът, национализмът и държавният комунизъм представляват една линия в развитието на Източна Европа от 18. до самия край на 20. век и образуват нещо, което ще нарека (почти) непрекъснат националистически континуум." (Тодорова 2010б: 136). С други думи, през посоченото десетилетие вестниците "Зора" и "Български писател" активно теглят линията на марксическия национализъм, който обаче вече не е държавен, а само един от функциониращите национализми. Националната държава продължава да бъде стандарт, да се доказва чрез романтично или страдалческо минало; есенциалистката идея "събира" българското не само в границите на държавата, но и приобщава българските малцинства зад граница; с категорични линии българското се отделя от съседите - Турция, Гърция, Сърбия, Албания, Македония, които са ако не врагове, то по-лоши от българите. Четем например заглавия като "Турското пробуждане. Анкара търси нови граници" (Кюо 1990), "Призракът от замъка на Осман" (Задгорски 1990), "Границите на националния нихилизъм" (Свинтила 1990); заплашени са географски територии, език, култура, икономика; активират се предимно поетите на националната идеология от 19. век като Иван Вазов и Христо Ботев, които не само се цитират, но и се бранят от посегателства, защото са фетиши; издигат се утвърдително-патетични идеи от типа на "Националната идея е безсмъртна" (Минчев 1990). България е заплашена, в края на 20. век тя има своите врагове и своите обречени на нея родолюбци, които в началото на вестника пишат манифест, в който четем:

Чрез истините, които искаме да изнесем, се надяваме, дай бог, да бъдем на страната на слабите, на онеправданите, на разума, на справедливостта, на идеята, обединяваща всички в името на просперитета и осигуреното свободно бъдеще на България [...] Да живее България! (Минчев 1990).

Вестникът поддържа и твърда линия срещу комунизма (също обявен за един от враговете, както и глобализма). Ако приемем тезата, че и национализмът, и държавният комунизъм стават оръдия на модернизацията на обществото (Макензи, Карън 1991), то ясно е, че в началото на 90-те години на 20. век се лансира ясна линия на предмодерното българско общество, актуално за средата на 19. век, при това намерила своя аудитория.

Вестник "Български писател" (преименуван по-сетне в "Словото днес") е литературният вестник, групирал около себе си автори, социализирали се като държавни писатели по време на социализма. В началото на 90-те години става рязко разделение на литературните сили, което по същество е разпадане на държавния национализъм, но не е разпадане на комунистическия национализъм, който е идеология на отношението към другия, сам по себе си не може да съществува (Тодорова 2010б: 140). Около вестник "Литературен форум" се групират други литературни сили, тясно свързани с процесите на демокрация, което ще рече, че светогледът им е повече свързан с модернизирането на културното съзнание, което се опитва във вътрешен план да пренарежда ценностите в българската литература, а във външен - да отваря културното пространство чрез чужди литератури. От трета страна, през 90-те години започва вестникът на младите "Литературен вестник", който радикално и силово заявява, че постмодернизмът е негова платформа. Трите литературни издания са във видима битка, основа на която са не естетически процеси и тези, а разните варианти на национализма. "Български писател" продължава да "тъгува" за държавния национализъм, според който литературата е единна, етническа и уважителна към национално-борческите традиции. Преобладават емоционални манифести, един от които е "Над личните страсти и пристрастия" от Николай Хайтов (1994: 1) - един от явните защитници и теоретици на "котловинния" национализъм. В него четем:

Имам предвид опитите да се потъпчат езикът ни, книгите ни, традициите и културата ни и да се промият мозъците ни от чувството за национална принадлежност и гордост. А липсата на подобно съзнание за народите е направо небитие, от което никой досега не е възкръсвал (Хайтов 1994: 1).

Идеята за цялост на етноса се реализира чрез заглавия в руслото на отбранителния национализъм, които преекспонират предимно моралния казус на високодобродетелната идентичност и обвинението към различните. Новото в случая е, че различието се търси в рамките на българската литература, а това по същество е разпадане на целостта, която авторите около "Български писател" се опитват да възстановят. Ето например характерни заглавия в духа на този национализъм: "И въпреки всичко - да живее България" (Инджов 1996: 1); "Вардете българския език!" (Кондов 1994: 3); "Народопсихология" (Ганов 1999: 1, 3); "Родолюбецът" (Богдан Глогински 1999: 1, 7); "Знакът на гения - 117 години от рождението на Пейо Яворов" (Динков 1995: 7).

Заплахата за целостта на националната идея идва от вестниците "Литературен форум", "Култура" и не толкова от "Литературен вестник", който е радикално нов за основания върху етническата идея национализъм. Т.е. различни са тези, които са се отделили от общата платформа и вариативно търсят други форми на национализма. Моралното обвинение пада върху въобразените опити да се разруши наследения от държавния национализъм литературен канон, който "Български писател" провижда като вечен литературен канон. Всеки опит за прочитане на националните класици от унаследения канон през призмата на по-съвременни литературоведски теории се заклеймява като "литературно убийство" (Василев 1994: 7). Моралното обвинение ляга върху идентификации като "отродители", "безродници". В този вариант на национализма отличителност воюва срещу универсализъм. Нахлуването на много и разнородни езици плаши това националистическо крило, което освен че тъгува за държавния национализъм, се мъчи и да превърне "котловинната" метафора в основен културен език. Новата културна ситуация на разноезичие е определена от "Български писател" като "Мизерно време" (Спасов 1998: 1, 3), в статията "Фалшификации на ползу безродие" четем: "Човек диво се диви, че се намират божем хора българи (туй го няма нийде по света), които толкова откровено, толкова еничерски се нахвърлят дори върху спомена за "плачът майчин, гробът бащин." (Начев 1996: 4). В този дух е и следната констатация:

Сега и учебниците по родна история и литература ще консултираме с поробителите си, та белким угодим на претенциите им да няма за тях "обидни" понятия и термини. А може да им предоставим удоволствието сами да напишат гражданско-политическата и литературната ни история, както сме тръгнали да се разголваме по всички посоки в угода на европейските и натовски "структури" (Танев 1998: 3).

"Котловинната" национална идея и нейната компактност се бранят от "Културният империализъм" (1999: 1, 4), от "Глобализираният свят" (Конев 2000: 1, 5), от Европа. Особено показателна е статията "Сорос - синдромът на кукувицата" от Венцислав Начев (1995: 5), в която авторът изобличава фондация "Отворено общество", финансираща издания като "Литературен форум" и "Литературен вестник", т.е. издания, разчупващи национализма и отпращащи го във варианти, които диалогизират, набавят изпуснатото по време на социализма, информират, изобщо разширяват собственото "Аз", но решително не разрушават националната идея като такава. Ето ключът на отбраната, или по-точно на страха от една по-разкрепостена национална идея в културата и литературата:

[...] трябва да се премахне държавата. И на мястото на държавата да се възцари "отворено общество" като империя без брегове. Според Сорос държавата (източноевропейската, разбира се) е отживелица. [...] Ако все пак ще има държава [...] то трябвало да бъде многоетническа." (Начев 1995: 5).

В този тотално затворен национализъм писателят живее чрез мисии, подобна позиция е още неотживялата идея на 19. век за гения и неговото страдание, в случая писателят живее за род, родина, народ, език, географска и историческа отграничена Родина. Емблематични са интервюта, озаглавени например: "Поетът не слугува - поетът служи" (Матев 1996: 7) или "Живея не от литературата, а за литературата." (Константинов 1996: 7). В тях изрично се подчертава граничността на национализма, който трябва "да се опази". Тази идея е толкова жива, че и в 21. век ражда ето такива творби:

Малка ни била държавата.
Не я знаели къде е.
Не можели да я открият.
Нямало я.
По никакви карти
и глобуси.
И както е толкова малка,
както не знаят къде е,
както не могат да я открият
по всичките карти и глобуси,
как тогава знаят къде е
всеки път, когато решат
да я погубят,
да я поробят,
да я затрият.
.........
Значи знаят къде е.
Колкото да я разпъват.
А тя всеки път да възкръсва.

(Дърева 2005б: 8)

Като обобщение на този национализъм звучат думите на Николай Хайтов, думи от много официозна трибуна, но не толкова официозна, че думите да бъдат единствените в края на 20. век по отношение на национализмите в българската литература:

Нека не забравяме, че сме една от най-старите държави в Европа. И нека не забравяме заветите на нашите възрожденци, които свързваха понятието "род" най-напред с понятието "език" (Хайтов 1999: 1, 3, 6).

Този национализъм не търси теоретична опора, основава се преди всичко на колективната памет на емоционалното внушение и много скоро губи поддържници. Даже и не печели врагове, печели снизходителност и съжаление, защото семената му са дали плодове десетилетия назад. Но едно се вижда - въпреки че се лансира национализъм над всичко, този "котловинен" национализъм все пак се обвързва с политическите практики, които единоборствайки, удържат обществото.

Една публикация, която представя само документи, говори за това, че в националната идея за литература се появяват варианти (Черната 1996: 1, 12-13). В нея се показва как Съюзът на българските писатели се клонира и от неговото тяло се ражда друг писателски съюз - "Сдружение на българските писатели". В него се събират автори с явната претенция за модерност. Също като "нацията" "модерността" през 90-те е въобразена категория, но и така тя показва разчупването на границите на национализма и метаморфозите му. От колективното "ние" или "българинът", които са израз на "народопсихологията" като научна дисциплина се ражда въпросът "Българинът - индивид, екземпляр или експонат" (Пожарлиев 1993: 1, 3), който завършва с тезата, че от експонати в Европа българите трябва да станат индивиди в Европа. Появяват се редица книги и статии, които разбиват идентичността на региони, естетики, групи (Балкански 2001-2003; Трендафилов 1999; Ефтимов 2010; Пелева 1999, 1994). Излизат изследвания в духа на либералния национализъм, които запазват целостта и херметичността на българското, но вътрешно го разлагат на манталитетни фигури, нагласи, рефлекси. (Георгиев 1992; 2002; 1991; 1999; 2003; Алипиева 1999; 2001; 2004; Стефанов 2003). На тези новаторски ъгли спрямо българското продължават да съперничат университетски курсове по "наподопсихология", водени от един от най-отявлените националисти в културата ни - проф. Марко Семов, който в последните си две книги твърдо поддържа идеята за заплахата над българското и същевременно - за неговата устойчивост, която еволюира, но не и революционно да се разрушава (Семов 2004). Глобализацията (употребявана в доста свободни граници включително и в научните текстове; в литературен план глобализацията се конотира с космополитизма, също рядко дефиниран в българското литературознание - Тиханов 2012: 11-32) е поредната идеология, която поражда страхове за българското. В края на миналия век културните издания изобилстват с уплахата за фрустрация на българското, на изкуствата, на интелектуалците... Ето:

Днешното "осчетоводяване" на езика и впримчването му в икономически диспозиции би довело и без намесата на Великите сили до нов Берлински договор, при който литературата, поезията, изкуствата (или Изкуството) задължително биха изпаднали в най-ниската квота. Техният език, бидейки неповторим, е просто неупотребим [...] (Жилиев 1995: 6).

Или:

Драмата не е, че някакъв англичанин си купил къща в Гела. Драмата е, че се създава едно отвратително усещане, че с това ни се оказва чест [....] Европа има нужда от културно оварваряване, тя трябва да смени историческата си, културната си, биологическата си, родовата си кръв с такава особена кръв като нашата (Дърева 2005: 5).

В идеализираната национална визия настъпват вътрешни промени, според които регионите започват съпротива срещу монополните стереотипи за "високата" култура на силни централно-европейски култури.

В зората на 90-те години българските интелектуалци са уплашени от новите предизвикателства на национализма. Уплашени са от новата си легитимация, изискваща да се обвържеш с политическото. От това, че трябва да се разделиш с принципите на живян в миналото живот. Блага Димитрова нарича това "новата алиенация" (Димитрова 1992: 1). Подобна уплаха води до усилени размишления локален ли е интелектуалецът (разбира се, риторичният въпрос засяга само Източна Европа), доколко регионалното може да стане значимо в общото пространство на света. В един разговор в редакцията на в. "Култура" Ивайло Дичев иска да се отласне от мита за регионалните Балкани, като казва, че няма френски или американски интелектуалци, че интелектуалецът е разкъсан между една идеална общност. Но не може да избяга от очебийните разлики между българската реалност и световните културни центрове:

Тъкмо това е "интелектуалното" на тия центрове. Лондон, Берлин, Ню Йорк, те позволяват да бъдеш чужденец. У нас ксенофобията има и това измерение: антиинтелектуализма. Всички трябва да се впрегнат във всенародната схватка, всички са наши или ваши, жертви или палачи, политици или народ (Дичев 1992: 3).

От една страна национализмът е все още патетична въображаема идея, от друга страна - той е вече реална ситуация, в която българската култура е поставена в пазарните условия на световната конкуренция.

Друг един разговор във в. "Литературен вестник" доказва, че патерналистичният български национализъм (Тодорова 2010а: 331) бавно се стопява. Дискусията е под надслов "Де е България" (2003: 1, 9, 10, 11) по едноименното стихотворение на националния поет Иван Вазов. В нея става въпрос за имиграцията на младите българи зад граница, за мафиотизираната реалност на прехода, за объркаността на интелектуалците. Това ражда необратими въпроси и констатации: "Може би пък всеки сам си е България. Или България е вече нещо срамно, нещо, за което не трябва да се говори" (2003: 1), "Има много Българии" (2003: 9), "Няма параметри, които в момента да скрепят българската общност" (2003: 9), "Съдбата на България и моята съдба не съвпадат" (2003: 11). Тук Родината даже не се мисли географски и исторически, а се превръща в интериоризирано пространство на личното чувство. България се помества не в Източна Европа, не и на Балканите, а в гетото, тя е назована "бананова република", драматично е почувствана като периферия, като вечно наваксваща култура, цивилизация, идеи. Уязвени са гражданският и културният национализъм, но етническият национализъм е все още почва, осигуряваща стабилитет. През последните 25 години на български език са преведени 64 изследвания върху национализма (Иванова 2013)1. От тях най-често цитираното в статии и книги заглавие е "Въобразените общности. Размишления върху произхода и разпространението на национализма" от Бенедикт Андерсън (1998). Тъкмо идеята за въобразяването помага на културното съзнание да разбива митове и клишета, толкова характерни за времето на държавния комунистически национализъм. Прощаването с последния става в повечето случаи не радикално, а еволюционно. Това ражда следното: поетът Ани Илков, смятан за родоначалник на постмодернизма в българската литература, получава следната критическа оценка:

[...] преди да бъде родоначалник, той е особено важен наследник на поетически традиции. Той успява най-дълбочинно да преработи и трансформира дотогава актуалните поетически кодове и стилистика (Антов 2005: 6).

През 90-те години на 20. век младите литературни сили в България теоретично, чрез манифести, налагат постмодернизма като кауза и естетика. В началото на десетилетието това е видяно като поколенчески сблъсъци, като пренареждане на втвърдени и одържавени литературни канони, като иронизиране и профаниране на традиционните български културни езици, като агресивен отказ от национализма като теза и опит да се обясни битието чрез отваряне на границите и ликвидиране на митовете. В статията си "Постмодернизмът и безконечният български модернизъм" Бойко Пенчев пише:

Постмодернистката творба държи на своята чуждост спрямо реципиента. [...] Този нов тип художественост е онтологически вторичен, метатекстови. Постмодернизмът е критицизъм. (Пенчев 1992: 4).

Бидейки вторичен, постмодернизмът ревизира и национализма като стабилно и цялостно изживяване. Това поражда призиви като "Да се освободим от илюзията за уникалност" (Камбуров 1997: 9). Ражда и един ултимативен манифест, напечатан във в. "Култура" и подписан от К. Червенкова, Г. Лозанов, Хр. Буцев. В него се чете:

[...] национализмът завладява все по-широки медийни и политически територии. [...] Новите елити се опитаха да компенсират липсващото съдържание с географското понятие "Европа". [...] Нека декларираме: ние обвиняваме "новите родители" във волна или неволна идейна и психологическа подготовка за нов балкански конфликт. Тяхното "родолюбие" е опасно за родината. Нека накрая зададем първия по важност въпрос: как да се организираме срещу "родителите"? Отговорът ни е: като не се организираме! Като окажем съпротива на всеки светогледен колективизъм. Като съхраним индивидуалния си глас, а с него и правото на индивидуален глас в нашето общество (Червенкова, Лозанов, Буцев 1995: 1).

Ето стигаме до обобщените идеи "Европа", "Балканите", "Америка", които в края на 20. век неизменно влизат в конфигурации с българското, с родното. Нека уточним, че родното през 90-те години почти никъде не присъства с метафизичното значение на собствен избор, то припокрива българското. В едно мащабно изследване на постмодерната поезия от 90-те от Пламен Дойнов фигурира цяла глава, озаглавена "Европа като пожелан сън и отказана реалност" (Дойнов 2007а). В нея се описват и преоткриването на европейския авангард, и наваксването на пропуснати културни езици, и синхронизирането на българската литературна мисъл с актуалното в Европа. Но изводът е категоричен:

За българската поезия от 90-те години на ХХ век Европа е нещо смътно, почти сънно, нещо, което в едно свое есе от 1993 г. Ани Илков нарича "европейски сън" - сън, в който "ние се оказваме периферия на несъществуващ център" и именно в това сънуване сме "същински изток, вековечен Изток, Изток непробиваем (Дойнов 2007а: 88).

"Америка" достига в "отворената" вече българска култура предимно като превод и адаптиране на няколко културни теории, но затова пък Балканите започват да се избистрят като културна територия с интензивен общ обмен. Опитът да се "стиковат" балканските литератури чрез различни допирни литературни и извънлитературни точки е актуален днес повече от всякога, толкова актуален, че поредица от научни конференции с участието на специалисти от всички балкански държави поставят началото на въпроса националните култури локални ли са и могат ли балканските литератури да изградят общ литературен канон, размишляват върху теориите и практиките на канонообразуването, смело поставят въпроса могат ли в общност балканските автори да бъдат училищен канон или пък канон, чрез който Балканите да се афишират като един от световните културни дискурси. В подкрепа на тази теза е и засиленото преводно дело, представящо пред българска публика редица съвременни балкански автори. Но българската култура много повече внася от другите култури, отколкото да изнася себе си в тях.

Този последен факт провокира Александър Кьосев да напише два манифеста, станали обект на дълбоки и продължителни дискусии в литературния живот. Още през 1989 г. Кьосев пише "Радикален манифест. Пред българската литература няма бъдеще!", който започва така:

Българската литература няма бъдеще не по някакви несъществени причини, а поради простия, но фундаментален факт, че тя всъщност не съществува - лишена е от онтологическа реалност (Кьосев 2005б: 65).

В последвалия по-късен манифест "Не-радикален манифест, написан с помощта на чук" тази теза се доразвива, макар и с допускане на малък светъл лъч пред българската кауза. Упорито се употребява терминът "национална литература", но различното е, че в българския си вариант терминът е изпразнен от съдържание. Защото: няма канон:

Една национална литература не е само литературна съвременност, тя е и животът на канона в тази съвременност, начинът, по който се употребява (или злоупотребява) литературното наследство. Днес българска класика, също както и съвременната литературна продукция, е загубила своята "спонтанна" публика. [...] Големите български литературни текстове наистина са станали паметник - но мъртъв паметник на самите себе си, и тъкмо поради това те са удобни на медиите, които ги използват като емблеми, а не като текстове (Кьосев 2005а: 90-91).

Защото: публиката чете бързо и небрежно, без чувства и дълбочина; литературата е пазар, а идеите за вечност, класика и колективно несъзнавано са просто един мит; българската литература има малък вътрешен и още по-малък външен пазар; национализмът защитава, и по-скоро скрива очевидните процеси на разпадане на литературата въобще като единност, идентичност, естетическа наслада. В общи линии, литературата става "fast food"; българската литература е непреводима за света, защото се занимава с локални проблеми или защото българските автори не могат да пишат на чужд език. Особено възможен финал е:

Българската литература продължава да избледнява, от нея се отича все повече и повече социална енергия, накрая тя окончателно става куриозно занимание на микросреда, подобно на филателията (Кьосев 2005а: 115).

Подобни тези загърбват не национализма, а българското въобще, погубват го в морето от мултикултурализъм, оценявайки го чрез пазара, го обричат на бавна смърт тъкмо заради невъзможността българският език да стане конвертируем, локалните проблеми да зазвучат с общозначима сила. Заради това, че малката страна не може да осигури значителни средства и да лансира високите образци на своята литература на големите културни пазари в света. В българското литературно пространство особено в края на 20. век се правят редица опити да се апликират световни трендове, от които само феминизмът (в България под етикета "женско писане") и постмодернизмът създават манифести. Цялата палитра от желания да се отворят границите на националната емблематичност се обобщава като "неоавангард" (Дойнов 2007б: 168-201), литературата на младите изобилства от всякакви заличавания на граници, най-вече между половете. Издигат се призиви, че трябва да се твори гей-литература, лезбос-литература, публикуват се например творби със заглавия "Педеруги" (Илков 1991: 1; Роканов 1991: 3). Рязкото откъсване от българския манталитет провокира дори постмодерни теоретици да напишат:

Западна Европа се наблюдава като образцова, централна и парадигматична, особено по отношение на източните си части. Бидейки по природа аномално-уникална като цивилизация, Западна Европа е царство ако не на нормалността, то поне на задължителната регулярност (Камбуров 1995: 1).

Така поставен, въпросът има и друг ъгъл - българската литература, погледната от литератори, живеещи и успели вън от България. Живеещи навън, те, разбира се, са чужденци, и то източноевропейци. През 1992 г. "Литературен вестник" препечатва от френската преса интервю с Юлия Кръстева, озаглавено "Юлия Кръстева, този чужденец". Чужденецът носи болката от изтръгването, Отечеството е запомнено, но "В отдалечаването се съдържа огромно освобождаване. Позитивно и негативно. Позитивно, защото то позволява на чужденеца да се освободи от определени родствени и семейни тежести, които често са източник на напрежение. [...] собствената чуждост - един друг начин да се говори за любовта към себе си." (Кръстева 1992: 3). Същата теза развива и Галин Тиханов, който работи в Оксфорд:

Човек носи със себе своя минал живот и е въпрос на вътрешно достойнство той да го предава цялостно. Ние трябва да пренесем своята нормалност, разигравана в едни, ако щеш, изкуствени или изключителни обстоятелства, но те са такива само в глобалния план на историята. Ако не направим това, просто ще бъдем колонизирани. Ще бъдем източник на евтина работна ръка. Обменът, за който трябва да имаме достойнството да мечтаем и честта да настояваме, никога няма да се случи. Константин Гълъбов още през 30-те години говори, че колонизирането ни от Запада е неизбежно. Затова ние трябва активно да тръгнем към него, трябва да вдигнем нашата миза в процеса на глобализацията на капитала. Обединена Европа не се изгражда от любов и грижа за нас (Тиханов 2000).

За да не е фрустрирана, за да не тегне върху нея мисълта за гетото, българската литература трябва да стане реципрочна - да се развива вътре, но и да се погледне самата тя отстрани. Както казва Юлия Кръстева - с любов към себе си.

Какво е състоянието на етническите малцинства в България и тяхната литературна продукция в обществения живот на страната? Въпрос, чийто отговор позволява да се сложат на везни крайните отрицатели на национализма и крайните му защитници. В последните 25 години в България се наброяват 34 заглавия периодични издания на български език, представящи литературната и културна продукция на роми, турци, арменци, евреи, руснаци и едно списание - "Родолюбец", което представя бесарабските и таврийските българи, т.е. наши малцинства зад граница (Иванова 2013)2. Най-многобройни са ромските издания, тъй като ромите са и малцинството, което най-бързо се увеличава, но и защото европейската конюнктура им помага - редица европроекти финансират интеграцията на ромите в българското общество. Трябва да отбележим обаче, че малцинствените литературни издания си остават сепарирани по отношение на представата за официална българска литература. Българските литературни издания извънредно рядко включват информация за това, което се случва в литературния живот на българските малцинства и още по-рядко допускат утвърждаване на автори по техните страници. Изключение е например романистката Леа Коен, чиято еврейска принадлежност е безпроблемно приета от литературния ни дискурс; или сатирикът Турхан Расиев, който също е приеман в съвременния литературен живот. Ако от ромското малцинство се появи видимо талантлив автор, то вероятно той също не би имал особен проблем да бъде "присвоен" и интегриран в българската литература. Въпросът е дали ако български турчин се окаже добър автор и опише драмата и жестокостта на Възродителния процес (през 1984 г. БКП чрез българското правителство решава да смени имената на българските турци с български имена. Това е една от най-тежките драми в новата история на България), то той би бил радушно приет. Вътрешните исторически травми между двата етноса далеч не са преодолени, което отдалечава местната турска литературна продукция от официалните литературни езици в България. Като цяло обаче, малцинствената литература е сепарирана и маргинализирана, а през призмата на нашата тема това е ясен знак за жилавия национализъм и неговите рефлекси. Никаква изненада не предизвикват резултатите от кампанията "Голямото четене" през 2009 година, според която първото и второто място се заемат от едни от най-ярките романи на националната идеология - "Под игото" от Иван Вазов и "Време разделно" от Антон Дончев (2009). В тях резките етнически разделения се представят и като морални разделения, и тази презумпция е жива и до днес.

В общественото пространство три случая, свързани с литературата, разбунват докрай обществото. През 1998 г. във в. "Култура" се появява статията "Латински български - bez maytap" с автор Диана Попова. В нея четем:

Страната вече не е изолирана, говори се за влизане в Европа, а междувременно в езика ни непрекъснато навлизат думи, улесняващи международното общуване. [...] Затова напоследък - с навлизането на компютрите и Интернет в живота ни - все по-приемлива ми се струва идеята за въвеждане и на латинската азбука в България (Попова 1998).

През 2000 г. австрийският българист Ото Кронщайнер лансира в българските медии идеята кирилицата да бъде алтернативно дублирана с латиница. Отзвукът от тази идея е преместен във високите институционални равнища на българската държава. (Спасов 2012). Цялата българистична гилдия вижда предимно политическото в случая и отзвукът му се изнася в емоционален план като менторски тон на Западна Европа към изостаналите Балкани. Засегнат е държавният национализъм, посегнато е на езика, затова и случаят не е толкова популярен на масово ниво, колкото е изключително важен на институционално ниво.

Далеч по-голяма публичност придобива вторият случай. През 2001 година образователният министър Владимир Атанасов предлага стихотворението на Иван Вазов "Аз съм българче" да излезе от учебниците, предлага и негов актуален прочит: "Аз съм европейче". В своя статия министърът обяснява:

През настоящата учебна година (2000/2001) състоянието във всички описани образователни степени и класове не се е променило и творчеството на Иван Вазов продължава да възпитава поколенията в национални добродетели и историческа гордост. Тук не става дума за отмяна на идентификационните стратегии, които образованието активира. Става дума за ефективното равновесие между традиционалистко и актуално четене на Вазов, при което "митът Вазов", а с него и самата литература, няма да изпълнява единствено функциите на илюстрация за смътни образователни цели, свързани с патриотичното възпитание (Атанасов 2001).

Това предизвиква взрив от недоволство и възмущение в цялото общество и почти никаква защита в полза на предложението на министъра. В пресата преобладават заклеймявания като "Върви народ обезверений", "несръчни заигравания на министър Владимир Атанасов", "обезродяване и предателство". Години след предложението на министъра ситуацията е малко по-толерантна. В проект на тема "Предизвикателства на национализмите" е направена констатация: "Затова съществува необходимост да се реинтерпретира патриотичното образование и да се представи алтернативен език, с който да се изразят едновременно европейската идентичност, гражданската толерантност и чувствата към нацията и държавата както в публичната [сфера], така и в училищата. Намирането на баланс между традиционните идентичности и новия европейски проект е единственият начин да се развият нов тип ценности, които ще послужат за основа на нова солидарност и социална кохезия." (2009-2011)3. Променя се и ситуацията в часовете по литература и история. В последните няколко години се планират огромен брой уроци с интерпретации на стихотворението "Аз съм българче", а един открит урок в ямболско училище е със заглавие "Аз съм българче в Европа". Национализмът търси своята ниша в глобалния свят. Балансът в търсенето е видим.

Третият случай е превърнат също в политически и е привнесен за разрешение на високо институционално ниво. Става дума за последния проект за учебници по литература. От учебните програми са отпаднали творби и автори, които са основни за досега действащия учебникарски канон и които са в обсега предимно на националната идеология. Тук бурно реагира общественото мнение и учебните програми са възстановени. Вопли в защита на проекта от рода на "въвеждат се съвременни автори, разнообразява се световната литература, търси се баланс между направления, литературни родове, жанрове. Според аргументацията им новото учебно съдържание разглежда проблеми - национални и общочовешки, но и близки до ученика." (Стоянова 2013: 1) не укротяват общественото мнение, което много бавно еволюира към нов канон. Обратното: чувства се далеч по-сигурно в познатата дреха на държавния национализъм. На единството и авторитарността. И в днешно време малко хора виждат митологичната компонента в националните идеали.

В областта на художествената литература ще използваме като мостра преди всичко романа, който, за да защитим тези за национализма, ще третираме в духа на Бартовата метафора - че романът е желание за рай, за истинска родина, енергия за нов живот и отказ от живота, какъвто е, за да отидеш в радикално друга реалност (Барт 2006: 644). Най-общо погледнато, българските романи през последните 25 години се занимават с българските проблеми, погледнати отвътре. Т.е. използват локалното като начин за изразяване. Пак обобщено, българските романи разкриват три основни линии, традиционни прочее за българската литература - социална (Владимир Зарев, Емил Андреев, Теодора Димова), легендно-фолклорно стилизиране (Керана Ангелова) и сатирично-гротескно травестиране (Алек Попов, Милен Русков). Наративът на най-превеждания навън български писател Георги Господинов е силно есеистичен и по-скоро безличен по отношение на локалното. Даже когато го използва, наративът търси преливането му в общи идеологии, състояния или ситуации. Един романист като Маргарит Абаджиев, написал роман за световноизвестния цигулар Васко Абаджиев, и досега си остава маргинален в България именно поради европейската визия на светоусещането в произведението. В износа на българска литература навън, явно, от по-голямо значение е експериментирането на формата, а не изследването на локалните екзистенциални проблеми на България. Автор, живеещ в България, трудно пробива навън, докато българи, живеещи в чужбина, имат гарантирано място на литературния пазар (Христо Бойчев, Илия Троянов).

По отношение на поезията последните 25 български години не са успели да изнесат значим автор в по-голямо културно пространство извън България. За разлика от прозата поезията далеч повече разчупва географското пространство и представя разширена географска и духовна карта на съвременния български човек. Поетичният дискурс се занимава, разбира се, с прехода и неговата психология и драма, но далеч повече е дискурс на сбъдналата се промяна. Национална история, сюжети, география или национално единство не ограничават обсега на поетичните визии. Даже и когато включват политическото в езика си, някои поети не го използват като език на властта, на конюнктурата, на публицистичното. Използват го като завършил, приключил език, от който субектът се е дистанцирал и може вече да го стилизира. Поети като Пламен Дойнов, Пламен Антов, Ивайло Иванов са далеч отвъд националната идея за сметка на осмислена екзистенциалност. Но явно и общата екзистенциалност, лишена от локалното, не е интересна за другите култури. Един интересен случай: наша поетеса (2008)4 представя поезията си в Американски университет.Публиката я пита какво точно е българското в лириката й, на което поетесата на свой ред пита да не би да са си представяли, че тя трябва да се появи пред тях с фолклорен костюм. Отговорът е недвусмислен: "Но да, нещо такова!"

След това подробно описание бихме направили следния извод: националната идентичност е явна, даже основно присъстваща идея в българското литературно пространство. Тя се брани, по-рядко се отрича, върху нея се спори. Но национализмите като цяло претърпяват метаморфози, обвързват се с нови ценности и стремежи. Както всъщност се вижда и от съвременни изследвания:

[...] процесът на глобализация рязко се ускорява. Ситуация, особено важна за нас по ред причини - включително и затова, че точно тогава в универсалния разказ на постмодерността се вливат "малките разкази" на локалното, сред тях и този на балканската периферия, заедно с цялата си дълбинна инфра-памет, с целия ценност и символен товар, с който тази периферия е обременена. [...] В своята неразчленимост от ценностите на локалното, националистическият патос се оказва основен и неизбежен елемент от универсалисткия патос на глобализацията (Антов 2010: 230).

Или:

[...] стигаме до утопията и абстракцията, до въобразяването на националната идея за литература. До това да искаме от литературните институции да разпознават и подкрепят естетически значими творби, т.е. да бъдат годни да съставят що-годе верен образцов национален списък от имена и произведения, които да бранят. Всъщност апелът ни е носталгичен вопъл по естествения развой на културата ни, който сме имали в първата половина на ХХ век. Което, разбира се, е по-трудно днес, защото, ако по време на социализма литературата беше притискана от държавни стандарти, то в модерния свят тя често е моделирана от икономически и пазарни стандарти - също вид вътрешно съобразяване и обезличаване. Абсолютът на тази идея е невъзможен за постигане, но поне трябва да се отчете нуждата от освобождаване на институциите (критика, конкурси, лекторати, финансиране на културни проекти) от силата на външни конюнктури и йерархията да се изгражда все пак чрез приоритетите на естетически идентичното. Тук е мястото да се вметне, че националната литература е невъзможно да се затвори само в рамките на родовото, каквато беше друга крайна теза, отстоявана от мнозина. Една национална литература е толкова по-силна, колкото повече инвенции от света може да абсорбира. Именно абсорбира, а не апликира, защото първото е изграждане на идентичност, а второто е разтваряне във вече постигнати идентичности. Една държава има конкурентноспособна литература, когато далеч надхвърля категории като език, география и линейна история. Това последното е особено пожелателно за малки литератури, които трябва много да се грижат за себе си и за износа на себе си, за да се впишат в световната стъгда (Алипиева 2010б).

Съвременната българска литература, както и културният манталитет на българите, пазят умерен национализъм, без агресия и без афиширани расови идеи. С явната тенденция към отварянето към общи културни пространства в света на идеите и естетиките. Това, което пречи на неговата популярност извън България, са екзотичният език, слабият PR, натрупаните негативи към Балканите и постсоциалистическите държави, липсата на подготвени специалисти, които да транслират успешните български произведения извън страната; често литературата ни обслужва въображаеми общности, което по-скоро е говор на идеология, а не индивидуални решения - а това е отдавна изживяно в силните и отдавна свободно-циркулиращи култури по света. Но и друго: липсата на достатъчно едри или уедрени локални проблеми, които универсално да представят България като значимо културно пространство.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Справката е предоставена от Ася Иванова (регионална библиотека "Пенчо Славейков", Варна, 2013). [обратно]

2. Справката е предоставена от Ася Иванова (регионална библиотека "Пенчо Славейков", Варна, 2013). [обратно]

3. Осъществява се с финансовата подкрепата на Trust for Civil Society in Central and Eastern Europe и Институт "Отворено общество" за периода 2009-2011 година (Евроинтеграция 2007). [обратно]

4. Поетесата е Кристин Димитрова, която представя поезията си в Американски университет в България в поредицата "Distinguished Lecturers Series: Bulgarian Poets and Writers", 2008. [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Алипиева 1999: Алипиева, А. Национална идентичност в българската литература, Пловдив, 1999.

Алипиева 2001: Алипиева, А. Български комплекси. Варна, 2001.

Алипиева 2004: Алипиева, А. Български комплекси. Варна, 2004.

Алипиева 2010а: Алипиева, А. Българската лирика през 70-те години на ХХ век. Велико Търново: Слово, 2010.

Алипиева 2010б: Алипиева, А. Българската национална литературна идея. Опити за съвременното й осмисляне. 2010. // Либерален преглед, 18.09.2010 <https://librev.com/component/content/article?id=832> (01.09.2014).

Андерсън 1998: Андерсън, Б. Въобразените общности. Размишления върху произхода и разпространението на национализма. Прев. от англ. Я. Генова. София, 1998.

Антов 2005: Антов, Пл. Ани Илков и поместването на Родното в Езика. // Литературен вестник, 13-19 април 2005, бр. 14.

Антов 2010: Антов, Пл. Поезията на 1990-те: Българско и постмодерно. Българският постмодернизъм. Контекст. Генезис. Специфика. Том 3. София, 2010.

Апългейт 1999: Applegate, C. A Europe of region: Reflections on the historiography of subnational places in modern time. // American Historical Review, 104 (4), 1999.

Атанасов 2001: Атанасов, В. Иван Вазов в учебниците по литература. // LiterNet, 04.12.2001 <https://liternet.bg/publish/vatanasov/vazov.htm> (01.09.2014).

Балкански 2001-2003: Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха (ХIХ-ХХ век). Том 1-4. Съст.: Н. Аретов, Н. Чернокожев. София, 2001-2003.

Барт 2006: Барт, Р. Подготовката на романа. София: Лик, 2006.

Бодаков 2000: Бодаков, М. Краят на литературната теория. Разговор с Галин Тиханов. // Култура, 15 септември 2000, бр. 36 <http://www.kultura.bg/media/my_html/2147/galin.htm> (01.09.2014).

Василев 1998: Василев, Н. Последното литературно убийство. // Български писател, 16-22 август 1994, бр. 14.

Ганов 1999: Ганов, Христо. Народопсихология. // Български писател, 12 октомври 1999, бр. 32.

Георгиев 1991: Георгиев, Н. Нова книга за българския народ. София, 1991.

Георгиев 1992: Георгиев, Н. Името на розата и на тютюна. София, 1992

Георгиев 1996: Георгиев, Н. Свят, световна литература, световно литературознание. // Литературен вестник, 6-12 март 1996, бр. 9.

Георгиев 1999: Георгиев, Н. На повратки в село - или към света? София, 1999.

Георгиев 2002: Георгиев, Н. Името на розата и на тютюна. София, 2002.

Георгиев 2003: Георгиев, Н. Нова книга за българския народ. София, 2003.

Глогински 1999: Глогински, Богдан. Родолюбецът. // Български писател, 6 април 1999, бр. 14.

Де е България 2003: Де е България? Дискусия. // Литературен вестник, 5-11 февруари 2003, бр. 5.

Деймрош 2003: Damrosch, D. What is the World Literature? Princeton University Press, 2003.

Димитрова 1992: Димитрова, Бл. Новата алиенация. Ново предизвикателство за интелектуалците от Изток. // Литературен вестник, 17 юни 1992, бр. 19.

Динков 1995: Динков, Иван. Знакът на гения - 117 години от рождението на Пейо Яворов. // Български писател, 16 -23 януари 1995, бр. 3.

Дичев 1992: Евро-утопията на Дичев (junior). Разовор в редакцията. // Култура, 21 август 1992, бр. 34.

Дойнов 2007а: Дойнов, Пл. Българската поезия в края на ХХ век. Том 1-2. София, 2007.

Дойнов 2007б: Дойнов, Пл. Българската поезия в края на ХХ век. Том 1. София, 2007.

Дърева 2005а: Дърева, В. Какво да прави държавата с културата. Андрей Пантев пред Велислава Дърева. // Литературен вестник, 2-8 март 2005, бр. 8.

Дърева 2005б: Дърева, В. Малка ни била държавата. // Словото днес, 10 февруари 2005, бр. 5.

Евроинтеграция 2007: Евроинтеграция и национализъм на микрониво. // SEAL, 2007<http://www.seal-sofia.org/bg/projects/current/EINM/> (01.09.2014).

Ефтимов 2010: Ефтимов, Й. Двойното дъно на класиката: От Ботев и Вазов до Йовков и Далчев. Пловдив, 2010.

Жечев 1985: Жечев, Т. Митът за Одисей. София, 1985.

Жечев 1983: Жечев, Т. Род и родно място. София, 1983.

Жилиев 1995: Жилиев, Ю. Фрустрации. // Култура, бр. 3, 1995.

Задгорски 1990: Задгорски, Д. Призракът от замъка на Осман. // Зора, 2 юли 1990, бр. 5.

Илков 1991: Илков, А. Педеруги. // Литературен вестник, 19 август 1991, бр. 28.

Инджов 1996: Инджов, Никола. И въпреки всичко - да живее България! // Български писател, 2-8 януари 1996, бр. 1.

Итиър 1998: Ethier, W. Regionalism versus multilateralism. // Economic Journal, 108 (449), 1998.

Камбуров 1995: Камбуров, Д. Невинни страници. // Култура, 1995, бр. 7.

Камбуров 1997: Камбуров, Д. Да се освободим от илюзията за уникалност. // Литературен вестник, 8-14 октомври 1997, бр. 30.

Каранфилов 1968: Каранфилов, Е. Българи. Част I. София, 1968.

Каранфилов 1971: Каранфилов, Е. Българи. Част II. София, 1971.

Каранфилов 1983: Каранфилов, Е. Българи. Част IIІ. София, 1983.

Каранфилов 1976-1983: Каранфилов, Е. Душевността на народа (трилогия). София, 1976-1983.

Кондов 1994: Кондов, Васил. Вардете българския език! // Български писател, 30 авг.-5 септ. 1994, бр. 16.

Конев 2000: Конев, И. Глобализираният свят. // Български писател, 18 януари 2000, бр. 2.

Константинов 1996: Георги Константинов пред в. "Български писател". // Български писател, 30 април-6 май 1996, бр. 18.

Кръстева 1992: Юлия Кръстева, този чужденец. // Литературен вестник, 30 март-4 април 1992, бр. 12.

Културният 1999: Културният империализъм, редакционна статия. // Български писател, 6 април 1999, бр. 14.

Кьосев 1998: Кьосев, А. Списъци на отсъстващото. // Българският канон? Кризата на литературното наследство. София, 1998.

Кьосев 2005а: Кьосев, А. Не-радикален манифест, написан с помощта на чук. // Лелята от Гьотинген. София, 2005.

Кьосев 2005б: Кьосев, А. Радикален манифест. Пред българската литература няма бъдеще! // Лелята от Гьотинген. София, 2005.

Кюо 1990: Кюо, И. Турското пробуждане. Анкара търси нови граници. // Зора, 18 септември, 1990, бр. 16.

Макензи, Карън 1991: Mackenzie, D., Curran, M. A history of the Soviet Union. Belmont, Calif, 1991.

Матев 1996: Павел Матев пред в. "Български писател". // Български писател, 2-8 януари 1996, бр. 1.

Минчев 1990: Минчев, М. Зора е! // Зора, 14 май 1990, бр. 1.

Минчев 1990: Минчев, Минчо. Член-кореспондент проф. Николай Генчев пред в. "Зора" в разговор с Минчо Минчев - главен редактор на вестника. // Зора, 26 май 1990, бр. 2.

Начев 1995: Начев, Венцислав. Сорос - синдромът на кукувицата. // Български писател, 27 юни-3 юли 1995, бр. 26.

Начев 1996: Начев, В. Фалшификации на ползу безродие. // Български писател, 9-15 януари 1996, бр. 22.

Пайзер 2006: Pizer, J. The idea of World Literature, Laton Rouge: Louisiana State University Press, 2006.

Пелева 1994: Пелева, И. Четени текстове. Студии върху съществуващи и липсващи страници в българската литература. Пловдив, 1994.

Пелева 1999: Пелева, И. Възраждания. Българистични студии. София, 1999.

Пенчев 1992: Пенчев, Бойко. Постмодернизмът и безконечният български модернизъм. // Литературен вестник, 8-14 юни, бр. 22, 1992.

Под игото 2009: "Под игото" излезе любимият роман в кампанията "Голямото четене". // Mediapool.bg, 23.03.2009 <http://www.mediapool.bg/pod-igoto-izleze-lyubimiyat-roman-v-kampaniyata-golyamoto-chetene-news150437.html> (01.09.2014).

Пожарлиев 1993: Пожарлиев, Р. Българинът - индивид, екземпляр или експонат. // Литературен вестник, 16-22 август 1993, бр. 32.

Попова 1998: Попова, Диана. Латински български - bez maytap. // Култура, 22 май 1998 г., бр. 20 <http://www.online.bg/kultura/my_html/2029/diana.htm> (01.09.2014).

Роканов 1991: Роканов, Б. Педеруги. // Литературен вестник, 19 август 1991, бр. 28.

Свинтила 1990: Свинтила, В. Границите на националния нихилизъм. // Зора, 23 октомври 1990, бр. 21.

Семов 2004а: Семов, М. Глобализацията и националната съдба: Сблъсъкът интереси - разум. София, 2004.

Семов 2004б: Семов, М. Съседи... И не само... Пътепис. София, 2004.

Спасов 1998: Спасов, О. Мизерно време. // Български писател, 9 юни 1998, бр. 22.

Спасов 2012: Спасов, О. Латиница, кирилица, политика: спорът за миналото и новите медии. // Либерален преглед, 5 юни 2012 <http://www.librev.com/discussion-culture-publisher/1628-2012-06-05-10-18-06> (01.09.2014).

Стефанов 2003: Стефанов, В. Българска литература XX век. София, 2003.

Стоянова 2013: Стоянова, В. Скандалът с учебниците се политизира. // Сега, 25 юни 2013, бр. 4722 (145).

Танев 1998: Танев, Д. Българската художествена литература в контекста на днешното време. // Български писател, 9 юни 1998, бр. 22.

Тиханов 2012: Тиханов, Г. Cosmopolitism in the Dicursive landscape of Modernity: Two Enlightenment Articulations. // Пространствата на словото. Юбилеен сборник в чест на проф. дфн Светлозар Игов. София, 2012.

Тодорова 2010а: Тодорова, Мария. Малко вероятна черна овца или типичен конформист? Седем размисъла за нова България. // Тодорова, Мария. България. Балканите. Светът: идеи, процеси, събития. София, 2010.

Тодорова 2010б: Тодорова, М. Етнос. Национализъм и комунистическото наследство в Източна Европа. // Тодорова, Мария. България. Балканите. Светът: идеи, процеси, събития. София, 2010.

Трендафилов 1999: Трендафилов, В. През седмица в литературния аквариум. София, 1999.

Уинтърс 1998: Winters, L. Regionalism versus multilateralism. // Economic Journal, 108 (449), 1998.

Хайтов 1994: Хайтов, Н. Над личните страсти и пристрастия. // Български писател, 17 май 1994, бр. 1.

Хайтов 1999: Хайтов, Н. Да опазим българската културна самобитност. Доклад на Управителния съвет на Съюза на българските писатели за дейността и състоянието му за времето от ноември 1996 до септември 1999 г. // Български писател, 12 октомври 1999, бр. 32.

Хранова 2005: Хранова, А. Балкани и канони. Just do it. // Култура, бр. 36, 21 октомври, 2005 <http://www.kultura.bg/media/my_html/2386/balkani.htm> (01.09.2014). Също и в: Хранова 2005: Хранова, А. Балкани и канони. Just do it.

Хранова 2012: Хранова, А. Комунистическият национализъм. // НРБ - литературата: История, понятия, подходи. София, 2012.

Червенкова, Лозанов, Буцев 1995: Червенкова, К., Г. Лозанов, Буцев Хр. Нека. // Култура, 21 април 1995, бр. 16.

Черната 1996: Черната хроника на разцеплението. Документи и коментарии. // Български писател, 9-15 януари 1996, бр. 2.

 

 

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.09.2014, № 9 (178)