Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КАЛЕЙДОСКОПЪТ - ТАЗИ ЩАСТЛИВА ИГРАЧКА В РЪЦЕТЕ НА ДЕТЕ
(“Пейзажи с Лолита” и “Очи широколистни” от Николай Милчев)

Антоанета Алипиева

web

Двете последни книги на Николай Милчев - “Пейзажи с Лолита” и “Очи широколистни” - сякаш едновременно довършват, но и оставят някак отворен портрета на своя автор, един от редките съвременни български поети, изграждащ света си върху самотния и крехък глас на детайла. Подобна художествена визия метафорично бихме нарекли “паяжина”, чиито прозрачни нишки оплитат цветове, мириси, асоциации; в техния изтънчен и одухотворен пъзел полека и спокойно израства светла картина, самата тя - някакъв усамотен и случайно-неслучайно забелязан от поета къс от живота. Дали ще бъде пейзаж, дали ще е сюжет от битието, или пък просто обект, в който са съзрени дух и състояние, повечето от стихотворенията на Николай Милчев са кратки късове от метафорични детайли, чиято поезия идва от неочакваното, превърнато в открита от поета тайна. Цялото израства от конкретното, дребните части така се подреждат, че за миг да внушат една завършена визия, самата тя изненада за очите, ушите, душата.

Милчевото “неочаквано” идва от ненужните за практическия живот неща. Цялата му лирика разкрива самотата на преживявания, далеч от делника, нещо повече - неразбираеми за делника и неговия натрапчив и обладаващ глас. В този смисъл подобна поезия попада в руслото на Лилиев, Иван Цанев, Иван Методиев, едно “крехко” направление в поетичната ни традиция, което не ползва обществени сюжети, не вижда, защото не иска да види, делника, едно детинско чисто направление, което вижда безполезните за “практическия человек” неща, но неща толкова красиви за поета и неговите тихи и самотни съмишленици. Във всеки детайл се крие изненадата на красотата, споделянето на самотата, тайната на раждането. Тялото на човека присъства само за да го удържи в пространството, сетивата са дадени единствено, за да се насладят на разни скрити и безполезни за другите неща. Съзнанието мигновено преработва практическото, видимото, установеното в прекрасна дребна подробност, напълно в състояние да осмисли един миг от подарения живот:

Не се разкайвам. Няма за какво
да търся оправдание и прошка,
че съм римуващото същество,
което вижда в прасковата брошка.

И няма нужда да си правя дом
и да изпълвам пътищата с ужас.
Достатъчен е тъничкият том,
със който, татко, на дъжда съм нужен.

(”Автобиографично”)

Една важна метафора за поезията на този автор - “сянката” на нещата. Повечето обекти имат сянка. Предметът е първоначално телесен, установен в пространството, но поетът вижда и усеща неговата сянка, т.е. отблясъка на тялото, следата, която тялото оставя в душата. Така “паяжината” преплита тънките жици на душата, материалното изтънява като ефимерен конец, за да се проследят метаморфозите на различни чувства, за да могат очите и ушите да дадат своя продукт само като наслада от мига. Предметният детайл е вече сянка - духовен белег в душата, изживян мълниеносен момент на красота, бодване на радост, тъга, отчаяние, надежда. Видяно, чуто и отминато. Но отминавайки обекта, душата запазва сянката му, тя се е отпечатала, за да роди стихотворение, за да остави следа на одухотворено блаженство:

Със своето водно съзнание
и силно зелен характер
върбата е състояние
за извънземни контакти.

Все пак тя е конкретна
и от листа направена,
щом сянката си наметна
върху звезда забравена.

(“Върба”)

Сянката на обекта е някак вързана с глаголи със значение на заминавам, изчезвам. Предметният детайл колоритно се появява във времето (което е предимно измерено чрез мига) и пространството (което е пък толкова ограничено, че да побира само споменатия детайл). Той има цвят и форма, но само за да бъде зърнат и запомнен. Миг след това от детайла няма нищо, останал е само спомен, сянка, само написано стихотворение, документиращо, че някога и в някой миг пред човека е имало визия - цветна, ароматна, асоциативна, човекът се е излъгъл да я запомни и да й се възхити, но уви, нея вече я няма, тя е само в съзнанието на поета, увековечил практическата й ненужност. Този, който я е видял, може да задържи само сянката й. Така субект и обект се спояват чрез спомена за красотата, чрез общите си живописни багри, така човек, животно, природа, митологично и действително, отминало и настояще губят границите, преплитат сенките си, формите на телата проблясват за миг и се утаяват в безвъзвратна изгубеност:

В самия край на детската площадка
живее Раят и седи на пейка.
Над него крушата с оранжева забрадка
се готви да узрее и офейка.

(“Райски ъгъл”)

Формите се мяркат - цветни, завършени, категорични - и “офейкват”, остават само тръпчивите им сенки. Логиката на това светоусещане настойчиво натрапва състоянието на тишина, на покой, раздвижен само от някой пейзажен детайл, от цветно животно или дърво, от малка къщурка или живописно село, като че ли да подскаже, че светът е отдавна сътворен и човекът трябва само да открива части от него, в очите му да проблясват разни дребни всемирни неща, които да говорят, че животът е низ от пластични форми, от внезапни бодвания, жестове, хрумвания. Никоя визия на форма не нарушава тишината, защото човекът е погълнал света, изживял го е, така да се каже, вселенските закони са му ясни и тишината му е дарена само за да види недовидени детайли. Така неодушевените неща оживяват, предметите се сдобиват с крака, уши, смях, всички малки и нищожни дреболии започват да значат много, защото душата ги е одухотворила и ги е превърнала в тишина, хванала е сянката им, и тя - прегърната в тишина. Тази паяжина от детайли се изплита за кратко време, повече я виждат очите, отколкото я чуват ушите, тя изниква от тишината, за да “офейка” след миг пак в лоното й:

Когато се разделям с планината,
целувам по ухото тишината.
И обица от сняг й подарявам -
да се стопи, но да не ме забравя.

(“Тихо”)

Цели епохи, сезони, състояния се представят чрез кратки характерни детайли. Цялото е разглобено, сюжетът липсва, скелетът е стопен, душата се е доверила на очите, видели уникалността на цялото в неговите дреболии. Тишината изгражда паяжинно чувство, самото то траещо, докато очите гледат и видяното пробожда сърцето. Тялото усеща вегетативните си нужди - топло, студено, след дъжда... В пейзажа активно участват сетивата, човекът няма нужда от разум, защото от живота му е даден само миг. Навързването на много мигове дава цялото, усетено чрез специфично свое състояние, цвят или метафора. Пластичността на детайла формира чувството, формира някаква културна реципрочност, чрез която културите сякаш се връщат назад във времето и прочути техни фрази, образи, афоризми се стапят в прекрасните очертания на формите, доказали, че вселената няма кости, а е ефимерен сбор от прочувствени детайли:

За есента няма излишни бои.
На есента всеки цвят й прилича.
И се съблича тя, и не се бои,
че това няма да й прилича.

Ние не сваляме от нея очи.
Кой ще извика: “Есента е гола?”
Есента се съблича и са нужни очи
да я видят, додето е гола.

(из цикъла “Есенно”)

В лириката на Николай Милчев са минирани само градивни чувства. Те избухват чрез изградените визии, събират формата в дадена конкретност, изплитат слънчевата паяжина на мига, натъпкват в него разни детайли и се разпадат заедно с тях. Приказно и реално, отдавнашно и сегашно се омесват в светлина, тя изригва заедно с чувството, символизиращо света. Вселената е светли петна, изненадващо събиране на познати форми, персонажи, спомени, човекът във вселената е всякаква, ама всякаква персонифицирана форма, той е наблюдател, участник, разказвач, преживяващ, неговите очи оплитат детайлите в паяжина, наречена стихотворение:

Патица и катеричка, зелка и смокиня
и река, с мъгла повита, за да не настине.

Стара къща със жилетка и петел с ушанка.
И една снежинка малка като бяла мрянка.
Есента на магаричка тръгва си и шушне,
че нощес ще дойде тайно да открадне мушмули.

(из цикъла “Есенно”)

Любовта, макар и намерила името си “Лолита”, има малко общо с гибелна и странна страст. Тя е също паяжина, изтъкана от крехки природни форми. Любовното чувство, символизиращо живота, е толкова прозрачно и кратко, колкото е кратък самият живот. Процесът от раждането до смъртта е видян като миг, като изблик на светлина и очарование, като възторг на емоция и тяло, но нито в залеза, нито в изчезването има драма, патология, нещастие. Тялото и душата идват на тоя свят, за да оставят слънчев белег на съществуване, а примирението с отредената им краткост е мъдрост, водеща до мисълта и усещането, че и краткият, даден от бога, миг, наречен битие, може да значи само любов и радост. Мъжът и жената се събират не за мъка, а за обич, която, вплетена в паяжината на живота, се разпада на цветове, мирис и спомен при всеки полъх на вятър. Любовта, както и всичко останало в лириката на Николай Милчев, е символизирана чрез пейзажна метафоричност, защото в самото светоусещане на този поет има нещо органично. Но органично не за извечни житейски сюжети, мотиви и знаци, а за единството на тялото и душата, осъдени за миг да бъдат заедно и после да се разпаднат, за да образуват нови форми на природата. Това даже не и пейзаж на душата, а надежда и радост на душата, че някъде и някога я е имало, че нейното съществуване е родило стихотворение, изпълнено с любов и възхита:

Вървяха си. Тя беше минзухар,
той беше есен. Тя нехайно каза:
“Не ме е грижа, че си много стар.
Прилича цветето на свойта ваза!”

И прецъфтя, и стана лято тя,
той стана пряспа - бяла и гореща.
И се стопи, и леко отлетя
към мястото на вечната им среща.

(из цикъла “Златна сватба”)

Стихосбирката “Пейзажи с Лолита” има за подзаглавие “Лирика за пораснали деца”. Поезията на Николай Милчев съдбовно остава в игровата илюзорност на детството, регистрира от него онези мигове, в които въображението е изградило тънката паяжина от илюзии, кратковременни визии, спомени от прочетени приказки, цветни парчета от стъклен витраж, през които светът е не това, което е в действителност. Светът е просто калейдоскоп, тънка и прозрачна мрежа от внезапно обладали те чувства, ювелирен момент от цветни стъкълца, мигом прегрупирали се в нова игра при завъртането на клейдоскопа.

 

 

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.01.2006, № 1 (74)