ПОГЛЕД КЪМ НИКОЛАЙ КЪНЧЕВ - ЧОВЕКЪТ И ПОЕТЪТ

Антоанета Алипиева

web

Една наскоро излязла книга - "Звезден пратеник. Николай Кънчев в българската поезия" от Марин Георгиев - разбуди доста духове, най-вече заради психологическите си портрети на хора, жестове и ситуации. Книгата е композирана на базата на дневникови и мемоарни записки, а знаем, че едни от най-субективните четива са тъкмо те. Те са частният поглед към нещата и тяхното използване не може да се приложи априори. Дневниците обогатяват времената, към които са отнесени, но и изкривяват, декласират или демонизират според страстите на пишещите ги субекти. С други думи, анализирайки дневниковата материя, трябва да се търси балансираният поглед към хора и факти. В книгата за Николай Кънчев Марин Георгиев преплита психология и литература така, че да изведе същината на творчеството. Психологията на авторовия процес се оказва не само четене на творби чрез биографиите, но и четене чрез манталитет или психологически заложби. Социална психология и културна антропология се примесват с анализационния момент, което извежда критическия език далеч извън творбата и обратното - външният контекст се насочва към творбата и я подплътява, прави я произведение на своето време. Участниците в литературния живот присъстват с характерни, видени от автора детайли, които ги представят като характери, но и участват в психологията на творчеството им. Двуизмерни по същността си, участниците залитат ту към смешното, ту към низовото, но и към прекрасното, към красивата и неосъзната същност на дълбокия творчески акт. Майстор на психологическия детайл, Марин Георгиев потъва в дебрите на субективното, стараейки се да го превърне в обективно. Тъкмо това предизвиква несъгласия, обиди и огорчения. Малко хора се харесват в погледа на другия.

Това е, безспорно, пикантната част на книгата, нейният скандален ефект. Обикновено дневниците се появяват, когато техният автор не е сред живите - заради злободневната си и пристрастна същност. Но в "Звезден пратеник" има далеч по-важни неща и това са проникновенията за поезията на Николай Кънчев. В последните десетилетия за този поет има две написани монографии - от Светлозар Игов и от Пламен Дойнов. Това, което Марин Георгиев добавя, е извадената чрез психологията творческа енергия, постигнатата чрез личния натюрел универсална философия. Личността на Кънчев израства постепенно - от кафенето и нощните запои към истинската лаборатория на таланта, предоставила на българската поезия брилянтни образци. Литературният бит започва от психоанализата на семейството, преминава през институционалните места на литературата като кафенето и ресторанта на писателите, сладкарници и литературни четения, официозни трибуни на оценителството и регистрите на поетичните значимости. Писателското битие е и низ от крамоли, съперничества и приемане-загърбване на конюнктури. Обществото прониква в манталитет, във философия и думи, ракурсът очертава слабостта и твърдостта на характери, разнищва природния стремеж на всеки творец към слава, видимост, изява. Горчилката е повсеместна, всеки е уязвим, погледнат отстрани. Тъкмо от тази същина на книгата биха дошли яростни атаки на обидени справедливо или несправедливо хора.

В лоното на разиграния соц- и постсоц- литературен бит личността на Николай Кънчев израства като древен фавн, като езическа природна сила, изригваща ту очистително-грубо, ту примирено-гальовно, приличаща на укротено дете. Отлични наблюдения са например как крехкият, слаб, изфинен Иван Цанев деликатно и бавно вкусва фъстъци, и как вулканичният, стихиен Кънчев егоистично крие в чантата си мазна луканка. Това не е само литературен бит: това е и ключ към философията на авторовите поезии. Едната светла, ефимерна, като сребърна паяжина оплитаща света; другата плътна, гъсто-екзистенциална, полагаща битието върху здрав гръбнак. Както е казано за Кънчев: "Грубостта му бе форма на нежността..." Тръгнал от тази много популярна психологическа маска, Марин Георгиев разчита творба след творба, но не толкова като читател, колкото като следващ самото творческо подсъзнание, утаило се в съзнание - в завършен текст, във формула на чувството. А чувството е толкова ясно и концептуално, че гради идеята. Една от блестящите интерпретации на смъртта в българската поезия е стихотворението "Болка", чиято автобиографичност ражда сюжета на свършилия със смъртта живот: смъртта е върнатият взет назаем въздух, човекът е зърно, което не никне, синовната обич е болка от илюзията за вечност, и... всичко, което започва, завършва. Безпомощността на човека и неговото нещастие, че я е проумял.

Макар и превърнат в една от емблемите на постмодерна, тук Николай Кънчев е гледан през елитарната призма на самотата, на вътрешната висока мяра на ценителството. "Поет на малцинството", Кънчев никога не може да стане конюнктура, да обслужи някого извън себе си. Тази идея е подкрепена и чрез своенравния характер на поета, наежен заел своята ниша, грубо бранещ зърното на личността си. Един от малкото в българската поезия, който живее в обществото проформа, въпреки че обществото се опитва да властва на негов гръб - или да го изхвърля, защото не може да го дресира, или да го хвали, защото мисли, че го е дресирало. Това не е Николай Кънчев. За да се доближиш до него, трябва да познаваш усета за пълноценна и самодостатъчна индивидуалност, трябва да не живееш, а да съзерцаваш, за да обобщиш смисъла. Марин Георгиев знае тази тайна на творчеството: "Да пишеш е следствие на неучастие в живота. Тежко ви, занимаващи се цял живот само с писане!" Да събираш живота в гръбнак от думи - колко души са устояли на тази тежест? Тук Марин Георгиев разритва всякаква романтика от времето на Пенчо Славейков и Яворов и тяхната романтична прокълнатост на поета. Спори и със собственото си поколение от 70-те години от миналия век, с Атанас Далчев също. Всевиждащият поет не е тревога за другите и мъка за себе си. Поетът е органичен сюжет на знанието.

Битът е неизменна гледна точка към хора, творчества или социален и манталитетен контекст. Това често подвежда към разбиране, принизено до емпиричното ежедневие и спонтанни страсти. Но не е така. Този дискурс е възможност да се прочетат пластове от вътрешни мотиви, скрити желания и парливи избуявания на творческия процес. Ако книгата не съдържаше конкретни адресати и явни нападки (срещу Иван Цанев, Борис Христов, четворката автори от Литературен вестник), тя не би предизвикала опозиция и би откроила още по-релефно прозренията за енергията, призвана да прави изкуство. За съжаление, авторът никога не е сам, огледалото на средата, в която живее, е кривото огледало на неговите вътрешни надежди. Всяко общество, не само тоталитарното, е вид цензура, с която творецът неволно се съобразява: "Ограничителните похвати на цензурата засилват, освен параноята, чувството за правота на автора. Онеправдан, той е по-податлив на себеусещането за избранничество, податлив е на маниакалност". Николай Кънчев, видян в сравнение със свои съвременници, е предпочетеният, но не и пощаденият в отключването на характерологичното чрез битовото. Обикновено Кънчев се тълкува като поет на нонсенса. Учудващо, в книгата на Марин Георгиев Кънчевата поезия израства монолитна и логична. Тя следва битийния гръбнак, неговите костни разклонения, и чрез мрачен синтез, наречен "здравословна красота", удря в логиката на живота. "Пиша за Кънчев с лекота, с вътрешна радост, възторжено дори. Сякаш го възкресявам", така говори Марин Георгиев, влюбен в душата на своя "пратеник".

В книгата има постоянни паралели между Николай Кънчев и негови съвременници, направени преди всичко на базата на противопоставянията. Но не чрез творчествата, а чрез характерите. А тъкмо характерите и манталитетът вписват дадения творец в обществото, в литературната гилдия. Тук Марин Георгиев е оголено неприятен. И за себе си честен. В този си ракурс изследването буди и ще буди страсти - на засегнатите, на възмутените, на конформистите и традиционалистите. По правило дневниците или мемоарите на даден автор би следвало да се четат след смъртта му. Иначе предизвикват вълна от обвинения. И нещо друго: такива жанрове са хлъзгав терен и уповаването върху тяхната субективност не може да бъде приемана априори. "Звезден пратеник" от Марин Георгиев е субективност дотолкова, че представя личния поглед на своя автор към все още живи участници в българската литература. Тук може да се спори или да не се вярва. Но по отношение на проникванията в Кънчевата поезия, тук вече книгата има сериозен актив. След Светлозар Игов и Пламен Дойнов това е третият задълбочен критически дискурс към едно прекрасно поетично дело, което дълго време е било пренебрегвано. И то не защото социализмът се е занимавал толкова с десидентството на Кънчев. А защото тази поезия е твърде неспецифична за българската поетична традиция. За нейното разбиране се изисква дълъг път на ерудитско натрупване и вътрешна зрелост. Неслучайно Марин Георгиев забелязва, че тази поезия не може "да се запее". В нея няма нищо шлагерно, това е материя за "малцинството", за ценители и в този смисъл винаги ще си остане самотно, но сладостно-елитарно преживяване за всички онези, които го "домогнат", както преди много време е зовял Пенчо Славейков.

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.01.2017, № 1 (206)