РАЗКАЗАНАТА СТРАСТ НА ИЗКУСТВОТО

Антоанета Алипиева

web

Появилата се романизирана биография на Маргарит Абаджиев е посветена на живота на цигуларя Васко Абаджиев - една от големите музикални фигури на ХХ век, днес далечна легенда в родината си, смътен спомен за превратностите на историята и нейната непредвидима жестокост в съдбите на хората. Българската литература не разполага с подобна традиция на романизираните биографии, затова и авторът е бил вътрешно далеч по-независим в интерпретацията, насищайки биографичния скелет със знакови случки на въобразената, но всъщност духовно реставрирана личност. Сюжетът проследява огромен къс от ХХ век, в историческото платно плавно се втъкава музикалният живот на Европа, различните градове и хора заговарят с езика на реалната атмосфера на музикалната интелигенция, преминаваща през изпитанията на случилите се катаклизми.

Световният музикант е разположен в романовото време на живота си - от детството си до смъртта - време, което тече и хронологично, и нехронологично. Самият живот следва логиката на външните събития, но вътрешната парабола чертае друга хармония - на разгъващия се талант, на духовните открития, на родилите се от радост и тъга звуци. В тази вътрешна линия времето не значи нищо, то е само редуващи се, внезапно спомнени сцени, всички те завършени житейски паметници на един отдаден живот. Така историята се оказва музика, близките хора - инструменти от общия битиен оркестър, а далечните, случайни хора - случайни мигове на човешкото несъвършенство. “Шакона пасион” се превръща в книга за пътя на артиста, следващ гласовете на метафизичното, гласове, чрез които материята става поезия, предметите се оказват живи хора, а думите губят своята жестокост и посредственост и отново се връщат, за да одухотворят материята. В тази орисия страданието и самотата са част от индивидуалността. Изкуството е странно нещо. То винаги избира личността, а не общността. Колкото по-дебели стени издига всяка дарба около себе си, толкова е по-защитена, чиста, непримесена и самородна. Колкото по-самостоятелно говори един артист, толкова делото му е по-крепко, градивно, изпълнено с продължителен живот. Реставрирайки автентичната личност на големия музикант, книгата на Абаджиев с плътен щрих, с наситена детайлност строи панорама не само на жестокия ХХ век, изтърбушен от масовите идеологии, от войни, бедност и изпитания. Тя разказва, че изкуство се прави въпреки всичко, че духът на човека е въпреки поразеното тяло, унизената съдба, изгубената любов. В този смисъл техниката на “литературата на факта”, върху която е построена книгата, видимо отстъпва на нещо друго. Сюжетът ползва генерални моменти от съдбата на Васко Абаджиев, но върху тяхната основа израства мощна емоционална атмосфера, излъчваща, звуци, мирис, страсти, копнежи. Автентично и въображаемо се сливат, но не за друго, а за да представят фотоса на едно време, в чието сърце свири незаглушена цигулка.

Романът е словесна каскада от музика, чувствена интерпретация на световни шедьоври, предадена чрез думи. Тук вече фактологията окончателно се е стопила, усещането за изкуство мощно взема връх, думите-звуци чертаят мелодии, упоени от емоции, от драма, от съдба. В този смисъл романът е първото реализиране на дълбока музикална култура в българската литература. Там, където националната традиция отработва песента или музиката изобщо като метафора, то тази метафора е във всички случаи в услуга на социални или идеологически каузи. Тук словото просто пее, без да очаква нищо от това. Цигулката свири единствено за удовлетворение и сбъдване на човешкия дух. Хората, които съпътстват цигуларя, са закономерна част от съдбата му. Бащата е всеотдайната традиция, самоотвержено желаеща да продължи себе си в следващите. Учителството му е роднинство, но не в буквалния фактологичен аспект, а в духовната унаследеност на знанието. В удивителната почтеност към таланта, в защитаването на неговата беззащитна самота. Майката е друго нещо - хищна, борбена, практична и властна. Тя съпътства цигуларя с грижата на самка, проумяла, че в ръцете си има нещо необикновено, нещо, което населява метафизичните светове, но което трябва да се проектира и в земния, реален живот. Майката по някакъв начин удвоява борбата за духовното, помага му да оцелее в грубия живот, в превратностите на историята. Нейната власт е себична, битова, лична, в ръцете й детето пораства само за да порасне дарбата му. В майката Лала обаче има нещо необходимо за изкуството - и то е в естествената, природна, фундаментална защита на уязвимата дарба, която няма никакви сетива за практичната и реална страна на живота. Някак закономерно се разполагат и автентичните факти в живота на автентичния артист: бащата като трансформация на духовното, като тласък в разгъващата се традиция; майката като охранител на постигнатото, като оголените зъби на интуицията, преливаща чувството си за дълг към музиката във вулгарността на живота. Факт, използван докрай от разказвача. Въпросът доколко една дарба може да реализира личен живот, остава открит, тъй както в ничие голямо изкуство не може да има категоричен отговор за завършеност, за граница между реално и въображаемо, за това как биографичното по някакъв начин влияе на духовното.

Целият сюжет е концентриран около патетиката на музиканта. Самото влюбване на разказвача в героя е градивна страст, произвеждаща сцени, които по-скоро уплътняват психологията на времето, на участниците във времето, на историческите разрези, в чийто зев проблясват предмети, реплики, жестове. Скелетът на сюжета е здрав, макар времето постоянно да се мести в асоциации, реминисценции, сънища, спомени. Общото впечатление за монолитност идва от плътното усещане за вътрешна завършеност, убеденост, мисия. Никакво съмнение не разяжда глобалната идея за мъчителния път в изкуството и просмукващата самота на заниманията. За това, че този, който има съдба, е в невъзможност да се впише в конюнктурите на всяко общество и в това е драмата. Изобщо каузален роман в добрия смисъл на думата, тъй като предпоставената вътрешна убеденост не пречи на психологическите загребвания, на характерите и подтекстовите връзки между тях. Патосът е върху раменете на централния персонаж, чиято величавост му отива. Почти по интуиция е избегнат един от вечните световни митове, придружаващ романизираните или филмирани сюжети за хора на изкуството - този за Моцарт и Салиери. Дарбата и занаятчийството не се срещат, макар че биографията на музиканта едва ли е била спасена от такива преживявания. В романа неговият път е страдалчески, но чист като вяра в себе си и това, което “трябва да се направи”. “Другите” са втъкани в сюжета безспорно релефно и индивидуалистично, но и с презумпцията, че са нужни дотолкова, че да доразкрият съдбата на избраника, да подпомогнат вътрешното разгръщане на образа, да засилят блясъка на дарбата, несъкрушена и несъкрушима от безцеремонния външен свят. Получава се нещо с ефекта на черупката - същината, сърцето остават неуязвими и защитени от превратностите, от вулгарността на другите. Романтичната идея за гения и неговата различност е във видим разрез с днешната преобладаваща претенция за постмодерност, част от която е също предпоставена, защото идва по външни инвенции, а не по естествен път на собствено откритие. Романът на Абаджиев е реализиран чрез обективно повествование и в тези условия на съ-съществуването на разни естетики, ползвайки утвърдена романова форма, книгата далеч повече държи на вътрешната идея и дух, отколкото на желанието за нетрадиционност на формата и изказа.

В българската прозаическа панорама на последните двадесетина години обективният, дистанциран разказвач е малко популярен, даже критикуван от част от критиците, припокриващи фокусите на безсмислието с представата за модернизъм, с революционните функции на естетическо новаторство. Книгата “Шакона пасион” следва точно европейската традиция на романизираните биографии, но разбира се, се и отдалечава от нея чрез сътворени епизоди, психологически обзори, характерни знакови детайли, чрез измислени имена на реални личности. Всичко това полага романа в по-различна норма за жанра, което всъщност придава и силния му индивидуален облик. Възкресената личност на цигуларя Васко Абаджиев е и реален факт, завършен портрет на времена, нрави и човек, живял в тях, чрез тях, въпреки тях. Тя е и плътен литературен образ, продукт на намерена и реализирана творческа идея за ориста на изкуството, за историята като сгъстена философия на човечеството, за волята, чрез която се оправдава всяка нужна за творчеството жертва.

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.11.2009, № 11 (120)