МЕЖДУ МИТОВЕТЕ И РЕАЛНОСТТА
Прозата на Любен Петков

Антоанета Алипиева

web

Любен Петков е име в българската белетристика, което се налага през 70-те години на миналия век, но както литературната история обича да подрежда нещата - Любен Петков е име от своето поколение, в което влизат Георги Величков, Рашко Сугарев, Димитър Коруджиев, Георги Алексиев, Янко Станоев, Георги Марковски, Владимир Зарев... Също като при поезията, индивидуалните почерци и тенденции са много, но някои неща са общи: когато стане въпрос за родното, то се подлага на модерни деконструкции като демитологизация и деидеализация, на подсъзнателни реминисценции, на гротескови деформации, на психологизиране на колективните събития... С две думи - обективно реалистичното се разпада за сметка на вътрешните форми, общият свят се превръща в разнородни частни светове. По отношение на наративните тенденции, прозата ни тук вече е по-скоро обективна, тъй като следи общи хроники за миграция, урбанизиране, все по-плътно приобщаване към световни, предимно философски конюнктури, към модерно митологизиране, иронизиране, гротескова деконструкция, към рационално разглобяване на цялото и асоциативното му представяне чрез отделни части. Пътят от природното към цивилизационното светоусещане е видим.

В общото разнообразие, разкрачено от коренотърсаческите инвенции до рязко урбанистични разкази за човека и започващата му вече самота, прозата на Любен Петков стои някак гранично. От една страна, географските топоси са заявени, с тях и традиционни културни и манталитетни енергии, от друга страна, човешките съдби са положени в сюжети, които разпукват усещането за статичност, установеност, кръговрат, и човекът е видян в движение, в търсачество, в завладяване на други, непознати за тези земи хоризонти. Прочее, това е ясна тенденция за 70-те и 80-те години изобщо, когато като цяло литературата ни "излиза" от регионалното, за да види или дълбочините му "отстрани", или да се подготви за по-рационалните форми на духовната миграция. Нещо като път от митичното и природното към цивилизационното, от спонтанното и колективното към индивидуалното и самотно-отчужденото. Едно заглавие на повест - "Господин Малко вълче" - е като емблема не само за прозата на Любен Петков и нейната кръстопътна позиция, но то е емблема изобщо за 70-те и 80-те години, в които самотата, различието, несъгласието нахлуват, а човекът се мята между желанията си и табутата. Погледнато обобщено, този период за българската проза е разказ за човека, който най-после е приел свободата и верността към себе си като ценности, както и за контекста на времето, изтъкан от познати клишета, общи правила, безсмислено-задължителни избори. Малкото вълче е персонаж, поел към себе си, сблъскал се със забраните да бъдеш себе си, поел товара да отстоява страсти, любими хора, да брани територии, населени с любими къщи, със значими личности.

Сюжетът на тази повест разгъва времето и като обективност, и като субективност. Разказвачът знае себе си само като чувство, като поток на емоциите, като изопната мисъл за любовта и решимостта да я браниш. Повествованието има много гледни точки, сюжетът всъщност извира от отделните хора, от техния устрем да бъдат те самите. Събитията, макар и отбелязани, потъват в психиката на героите, окръглят се до усет, до памет за докосване, мириси, решения. Дори и жестоките сцени като насилие, лъжи, самота са представени като абсорбиращи, филтрирани случвания, като натрапчив привкус, останал от изживяването. Енчо Мутафов сполучливо назовава такова повествование "психомонтаж", защото паметта е тази, която прави света. Тяло, след тялото случка, след случката памет, побрала морал, решения и присъда. В "Господин Малко вълче" Любен Петков изобщо не е моралистичен автор, както всъщност и в цялото си творчество. Внушенията са построени на базата на чувстването, което означава, че животът никога не се представя завършен, идеологически, предпоставен. Обратното - вътрешният поглед рефлектира, той събужда и предизвиква нещата, той ражда драмата и радостта, траещи обаче миг, последвани след туй от друг миг. И най-екзистенциалните изводи се дават като кратковременни. "Вълните", "вятърът" замитат релефните събития в един човешки живот, от тях остава само вкусът на страстите.

Всъщност Любен Петков няма вкус към събития. Това, което се случва, се стапя в чувстването. Общата насока от 70-те и 80-те години на миналия век променя повествованието до синтетично, то сгъстява света в краткостта на личното битие. Сюжетността се разводнява, конфликтността се тушира за сметка на засилена психологизация, хронологията се нарушава чрез ретроспекции, спомени или асоциации. Сблъсъците са личен проблем, равносметка на случилото се, драма на състоянията, изправила човека пред въпроси без отговор. Разказвачът вижда, но не съди, паметта му е заредена с детайли, истината непрекъснато се търси, но не може да бъде открита. Безспорно обща насока на прозата от тези десетилетия, но емблематичните белетристи на времето я реализират всеки посвоему. При Любен Петков сюжетността се трансформира до търсене на свободния избор, до огорчения човек, който, натоварен с общите клишета на живеене, ги чувства вече като непоносим товар, като съдбовна битка за собствена територия. Човекът без илюзии.

Илюзиите изобщо са важна тема за приближаващия се към края си ХХ век. Те или рухват безмилостно под напора на все по-очевадната действителност и съмненията на все по-модерния човек, или отново се градят като традиционната защита на балканските митове, в които човекът сластно потъва, за да намери утеха и закрила. Като автор Любен Петков е точно кръстопътен еквивалент на "хващането" за илюзиите и "падането" от илюзиите. Във "Варненският часовник" например светът е точно балкански - конгломерат от етноси, причудливи смесици на бит, страсти, история, спомени, реалност, героически разкази и лепкаво ежедневие. Историческите митове за велики мъже и събития крепят културната памет на тези земи, а от друга страна, животът тече, за да станат събитията спомен, история, култура. На върха на града часовникът отмерва времето, но в балканския контекст времето е просто кръговрат. На Балканите човекът трудно се прощава с илюзиите, със сладките разкази за миналото, с вълшебствата на миговете, наситени с чувстване. Животът повече се чувства, отколкото се живее. Така и завършва "Варненският часовник", с кръговото време на вечните човешки истории, с поезията на хората, даряващи вълшебни мигове, със звъна на часовника, който "биеше неумолимо веселото човече и нещо разказваше. Но това са други истории, при друга среща."

Ако "Варненският часовник" говори за живота като приказка без край, като илюзия, от която не е задължително да прогледнеш, то повестта "Градът на истината" е нещо по-жестоко: попадането в капана на илюзиите е попадане в лепкавата бездна на мрака. Масовите идеологии на ХХ век, рухването им, замяната им с други утопии са все мегатеми за модерния човек, който лекува самотата си, съмненията и страховете си с обществени каузи, с лъжливи враствания в справедливост и несправедливост. Близките събития от най-новата ни история са видени чрез сюжет, който е и автентичен като събитие, и символно-утопичен като човешка надежда. Аналогията с "Градът на слънцето" от Томазо Кампанела е умело разиграна, отъждествена с "Градът на истината", случил се в България и удостоверяващ границата между две общества. Имената на участниците са истински, преживяното - също. На базата на реалното обаче израства символиката на утопиите. Идеята е идея само за малцина, оттам нататък идеите побират конюнктурите, мешавиците от чисти и нечисти желания, користните стремежи да използваш всичко, за да си на гребена на живота, обществото, изкуството. Идеята е особено тежка илюзия, когато стане колективност, общо пространство. Българският град на истината тръгва от илюзорното: "В Града на истината има място за всички, тук няма жилищна криза." Френетичното отрицание на минали животи, общества, идеи са краткотрайно опиянение, което пречи да се вгледаш в другия и да поразсъждаваш той за какво е в Града на истината. Точно в такива междинни емоционални, исторически, морални и обществени зони се появява някой съвременен Томазо Кампанела, чиято чистота заразява. Тази чистота е вечната болест на човечеството, започваща като мечта, утопично очакване към бъдещето и свършваща с отчайващото проглеждане за лъжата, за несъвършенството на човешката природа. Революциите са много повече жестоки, отколкото мирните общества. По време на революция хората са с маски - дали утопични, дали користни. Томазо е толкова чист, че превръща чистотата в абстрактната идея на невъзможността. Този, който го разбира, го брани. Другите обаче го използват. Както по всяко едно време на човечеството, Томазовците се появяват като коректив и изчезват - защото по същината си те не са реални. За да си услужат с чистотата им, всички ги цитират. Всички твърдят, че ги познават и че са близки с тях. Всички ги чакат, за да внедрят ред чрез тях. Те са необходими и на честни, и на користни. Защото са полюсът на злото. Фетишът на несъвършенството. Томазовците са миражът между реалното и мечтаното: "И оттогава все чакаше Томазо отнейде да се появи. Казаха веднъж, че са го видели на Женския пазар с керамичните пана, после на Римската стена, при антикварите около "Св. София", пак се появи и пак изчезна, като призрак." Колажното смесване на най-различни културни и исторически пластове 90-те години на ХХ век ще определят като постмодернизъм, като микс от животи на парче, които трудно изграждат завършено цяло. Това светоусещане започва още от авторите от предходните десетилетия, които обаче успяват да сглобят пана от парчетата, от миговете, от случките, наредени просто като такива. Времето на абсолютната разпръснатост, на абсурдните преходи от едно към друго още не е дошло, макар и да са заявени ясните симптоми за започващ подобен процес.

Точно времето на кръстосани присъствия, миграции, на разпукване на културни манталитети е доброто време на белетристите от 70-те и 80-те години, които хващат социалната тема като вътрешна разнопосочност, като "Фантаст", както се казва един герой на Любен Петков, раздиран между реалното и желаното. Светлозар Игов дефинира големия патос на Любен-Петковата проза като: "Големите човешки преселения в епохата на социални размествания и урбанизация, обществено-историческата динамика и предизвиканите от тях нравствено-психологически сътресения са основни теми на неговите разкази, новели, романи, пътеписи." Човешкият живот е организиран не само около и в родното пространство и сюжети, той е "разпнат" между "котловината" (точно през тези десетилетия върви "котловинният" спор, дълго разискващ може ли регионалното да бъде универсалночовешко) и "другия" свят, все още цензуриран като физическа възможност на присъствието, но затова пък свободен във въображението, усвояван от книги, автори, школи, философии. Българският човек бавно и невъзвратимо излиза от митологичното, регионалното, родно-топосното и започва културното си сравнение с другите, с неопознатите още светове, - географски, културни, манталитетни. При Любен Петков точно тази тенденция на прозата ни от последните десетилетия на социалистическата епоха ражда интересна визия на живота - анималистиката. Прочее, и при поетите от същото време това е тенденция. Като всеобща възможност анималистичните образи или сюжети регистрират завършения етап на рустикалното светоусещане и започващата урбанизация: "младите се скриха в Центъра и се погражданиха" ("Друга история - без край"), или персонализацията на човешкото въображение, при което животните разкриват не човешки, а културни разкази.

Любен Петков има много герои-животни. И ако трябва да се говори за начало на постмодерна у нас, то това са белетристите от края на 70-те години на ХХ век. Асоциативен колаж от разни култури, смесица от регионално и световно, от улично и будоарно. Всяко животно (очовечен образ на уточнена култура) въплъщава културна разходка в цивилизацията и представя обобщена идея на културното пребиваване на човека в света. В анималистичните си сюжети Любен Петков започва винаги от българските земи. Ловчанският котарак Бартлет разиграва житейската си история на Лондонската стокова борса; Балканският петел има съдбовна любовна драма с шведска кокошка, отстоява себе си и родния кокошкарник сред кралски особи и животни от други държави. Гротесково-пародийните повествователни структури на Радичков и Ивайло Петров са провокацията към един будоарен разказ в повестта "Календар", разказ-пародия на балканския мачизъм и натуралност, според който балканският регион със самочувствие се включва в световната култура. Неблагосклонната история на Европа към Балканите в нея е разказана като благосклонна, толкова доброжелателна към нас, че родният "кокошкарник" с охота образова света и му говори за Емили Дикинсън, Ницше, Григ, Ибсен, Шопенхауер... "Котловинният" комплекс е пародийно преодолян, въображението е разпукало граници и световната култура е смляна, прочетена, обходена, табутата и цензурите са свалени с лекота и във въображаемия свят на Европа българският кокошкарник е центърът на историческите мегасъбития. Във време, когато българската литература е "арестувана" да бъде самата себе си и културните диалози са активни предимно между соцдържавите, та в това време белетристиката ни смело абсорбира идеалистическите философски линии на западната култура и ги прави факт. Балканският петел е иронично преображение и на възрожденското "побългаряване", и на "котловинните" ни спорове, и на комплексите ни от собствената природно-селска регионалност. Абсурдизмът в анималистичната тема е коренно различен от анималистиката на всички български автори, използвали я предимно откъм сериозните й екзистенциални възможности. Любен Петков превръща анималистиката в емблема на Балканите тъкмо чрез опакото на балканския примитив. Петли и котараци са известните символи на други, западно-европейски народи. Но нашенските магарета, кози и биволи са пренебрегнати, ние сме отъждествени с тези "европейски" животни, сякаш да докажем, че по тези земи "и ний сме дали нещо на светът".

Като разказвач Любен Петков наистина пресъздава края на модернизма с неговите мегаистории, метанаративи, чрез които човек разказва за своите вярвания и ценности. Целостта все още не е нарушена, но светът се е раздробил на много миниистории, станал е арена на заблуди, илюзии, привидности. Оригиналите трудно се разпознават, те са по-скоро миражи, появяващи се за миг като спасение и после изчезващи в хаоса на реалността. Все още разказвачът на Любен Петков оплаква загубите на илюзии, но видимо и се подготвя за състояние, в което човекът ще живее без илюзии изобщо. "Градовете на истините", изникнали като гъби в цяла Европа, все още са надежда, но бавно режат смисъла на човека и смисъла на обществата на все по-безнадеждни и нелогични парчета живот, станали основна тема на вече по-младите автори.

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.07.2013, № 7 (164)