Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МУЛТИКУЛТУРАЛИЗЪМ, ПЛУРАЛИЗЪМ, ТОЛЕРАНТНОСТ - КОНЮНТУРИ ИЛИ РЕАЛНОСТ

Антоанета Алипиева

web | Литература и национализъм...

От началото на 90-те години на миналия век, та до ден днешен тези понятия остават недообяснени и неясни в българската критика. Което доказва повече вдълбоченост във фикцията, отколкото в теориите. По същество мултикултурализмът е понятие, описващо общества, съчетали различни култури, нито една от които не взема връх. Точно с тази си характеристика той се различава от културния плурализъм, който също съчетава различни култури, но едната от тях е доминираща, а останалите са "други". Мултикултурализмът е доразвиване на идеята за бикултурализъм или билингвизъм в посока на съжителство на много култури. Той е основен идеологически инструмент на глобализма в усилието му да демонтира националните идентичности и да "сговори" и равнопостави различни културни езици, въпреки границите между тях. Зародил се като идея в началото на 60-те години от 20. век в Канада, мултикултурализмът плътно обхваща европейското краевековие, афиширан като официална доктрина на демократичните общества. Преселението на народите през този период е основна база за неговото официализиране. В случая ще разбираме мултикултурализма като произтичащ от постмодернизма, който издига в култ различното и не дава приоритет на никого. Която разполага хоризонтално културния колаж и твърди, че няма чисти идентичности.

Българското краевековие наследява от тоталитарния режим "моно"-идея за описване на литературния процес, която е повече утопична и препоръчителна. Защото и до падането на режима плурализмът в литературата е факт, но в критическия език съществува идея за "моно-". Не че се спазва на всяка цена и от всички, но съществува като презумпция. С други думи, налице е точно културен плурализъм. Началото на краевековието е амбициозно в желанието си да е тотално различно от литературата по време на социализма. Даже смешно в страстта си да защитава тезата, че "новото" и "истинското" (и те разбирани като "вечност") нямат общо с предходниците и предходното. В тази концепция национализмите и всичките им производни са негативирани, активира се "толерантността" като категория, означаваща безконфликтно съ-съществуване на различности. Тази идея също не е завършена критически, по-скоро в емоционален план се възпроизвеждат съвременни канадски и американски теории, според които днешните общества се описват като паралелизъм от разни култури и идентичности, нито една от които не взема връх. Остава неясно дали мултикултурализмът се различава от културния плурализъм, който е далеч по-адекватен за описване специално на традиционните култури, респективно на българската. Защото при културния плурализъм националното е важно като същност и идея. В защита на културния плурализъм са даже и учебниците по литература за 5. клас, появили се след падането на комунистическия режим. Като идея мултикултурализмът не разрушава националната държава, по-скоро се опитва в границите й да удържи толерантна равнопоставеност на културните различия.

По отношение на национализмите от края на миналия и началото на този век в България се наблюдава динамика, както и навсякъде впрочем. Краят на 20. век е революционен и конфликтен, сблъскал инерцията на държавния социалистически национализъм и набързо и без основа внесения мултикултурализъм, чиито корени плитко са засети през 80-те години от миналия век и чийто посев е твърде крехък в началото на демократичния ни път. Този период - до влизането на България в ЕС през 2007 година - е яростен по отношение на националната идея в изкуството, но е неясен, емоционален, теоретично неизбистрен. В българската критика защитниците на мултикултурализма, т.е. на глобализма, упражняват неговите тези в рамките на националната държава. Това е нормално, но инерцията на унаследения предходен национализъм е толкова силна, а мултикултурализмът по това време е толкова неавтентичен, че последният става леко смешен, за да не кажем неясно реализуем. "Краят на историята", "литератури в литературата" са цитатни идеи в рамките на 90-те години от 20. век, които отхвърлят националните атрибути, акцентират върху идентичностите и говорят за многообразието и равнопоставеността им в съществуването. С други думи: за толерантност. Но най-малкото 90-те години са толерантни към Другите в обсега на литературата в България. Защото, както и да се говори за глобализъм и "края на историята", българската литература няма активно прескачане на собствените си граници и пласиране извън тях. Това от една страна, а от друга - в обсега на националната държава няма и толкова много различия, които да са отработили осъзнат и разпознаваем културен език.

Едно кратко описание на последното десетилетие от 20. век, направено от Милена Кирова, е верен "фотос" на важни процеси, белязали литературата ни предимно с разбъркване и объркване, отколкото с ясни тези за радикалното, което "трябва" да се случи, за да се отървем от битието на литература в режим. В него се казва:

Що се отнася да обобщената събитийност на цялото десетилетие, тя е в разбиването на дискурсивния монопол, който владееше българската литературност. Появиха се не просто различни теми, изобразителни стратегии, лични нагласи, а различни езици на културното мислене. Някои от тях са все още инфантилни, едва прохождащи, но тяхната множественост вече отхвърля склерозиралото безвремие, в което живуркаше пишещият човек. Много пъти съм чувала мнението, че напоследък нищо не се случва в българската литература, че няма големи писатели, няма нищо "голямо". Истината е по-скоро там, че се промениха представите за "голямост", че публиката се разпадна на публики, които харесват различно, че вече сравняваме в много по-широк спектър от преводни работи и прочетохме много теории... Освен това се случи разцепване между масова и по-"сериозна" литература. И всеки вид намери свои читатели. А преди беше направо перверзно: да очакваш, че целият български народ обича да чете "Ана Каренина" или "Ад" на Данте, при това когато не учи стихотворенията на Вазов (Кирова 2002).

90-те години от 20. век не толкова концептуализират националното, колкото го чувстват. Същото важи и за опонентите на националното - мултикултурализма и плурализма. Национализъм, мултикултурализъм и културен плурализъм са затворени в рамките на територия, език, етническа принадлежност и тяхното децентрализиране е видяно като интериорно случване, а не като екстериорно изнасяне в големи глобални полета:

В заключение ще кажа, че националният литературен живот през последното десетилетие на ХХ век се разпадна на огромно, неуправляемо множество от локални събития и всяко от тях представлява елемент от някаква частна система със свой център и механизми на организационен живот. Между различните системи по принцип не съществуват връзки на интерес и взаимен обмен. Наблюдаваме по-скоро обратното: стремеж към самозатваряне, консолидиране на вътрешни традиции, укрепване на трайна структура от отношения, ревниво "домашно" разпределение на оскъдните ползи, администриране на груповия живот в парадигмата на (псевдо)патриархалните родови задължения... Както изглежда, доскорошният модел на авторитарните отношения не е успял да изчезне, а само се е разбил на голямо количество локални "моделчета", които възпроизвеждат старите принципи със средствата на илюзията за плурализъм и демокрация. В това отношение българският литературен живот от края на ХХ век е все още по средата на пътя към радикални промени, разпънат между необходимостта да бъде различен, желанието да опази уюта на старите навици и смътната вяра в алтернативните ценности на "новото време" (Кирова 2002).

Както се вижда, доскорошното национално съвсем не е изчезнало под напъна на радикални идеи, а по-скоро е патологизирало и най-малкото мултикултурализмът и толерантността са негови качества. По-скоро новата социокултурна ситуация търси "алтернативи", отколкото радикални пластове на афишираните национализми. Доказателство за това е и големият проект към Нов български университет, наречен "Алтернативен канон", който разглежда социалистическата литература откъм автори, неподчинени пряко на "социалистическия реализъм". Алтернативността също е хлъзгава почва и в този проект тя е защитена почти винаги чрез автори, които се отклоняват от писането "по повод" по време на социализма. По отношение на национализмите "алтернативността" в 21. век означава и нещо друго. В интервю, дадено от Пламен Дойнов, ръководителят на проекта, се казва следното по повод критериите за избора на презентирани автори: "Това са тематични белези, свързани със специфичното избягване на определени теми, игнорирането изцяло на принципа на партийността, което е изведено пред скоби. Но и нещо повече - игнориране на принципа на народността, който е, така да се каже, сиамският близнак на партийността. Принципът на народността през 60-те години дори взима връх в скалата на соцреалистическите ценности" (Дойнов 2013). "Народността" се схваща като белег на отреченото и негативираното социалистическо време. Там, където се забележи нейно внушение, се счита, че тя ограничава фикцията откъм екзистенционалност.

Особено през 90-те години от 20. век тезите относно национализма и неговата употреба са полярни. "Про-" и "анти-" съответно пледират за "отвореност" към всички култури, към "да приемаме всеки такъв какъвто е и мирно да съжителстваме" и обратното - "да затваряме граници" в завършена константност, да афишираме себе си като "уникалност". В това поле "про-" и "анти-" се сблъскват като "модерно" и "демоде". Твърде емоционални и популистки етикети, за да предоставят концепции и идеологии. В края на 20. век малцина прозират опасността от двете крайности. Още в зората на демокрацията - 1991 г., се появява статията на Цветан Тодоров "Забележки относно кръстосването на културите". В нея авторът предупреждава (разбира се, на базата на изживян собствен опит) за илюзията Европа (Тодоров 1991: 1), за жестокото и унизително въобразяване на западно-европейците, че българската култура е толкова първична, че принадлежи на "добрия дивак" (Тодоров 1991: 1). Подобни въображаеми клишета нанасят рани предимно на Източна Европа, готова с лекота да се прости с национализма и да прегърне ликвидирането на границите на традиционните идентичности. Цветан Тодоров предупреждава: "А знайно е, че всеки свежда универсалното до себе си" (Тодоров 1991: 4). Илюзията на мултикултурализма е изговорена още в началото на еуфоричното втурване към него, но кой да послуша? Трябва светът да започне да събира плодовете на новата геополитика, за да се появят и нови литературни и културни конюнктури. Лидери като Ангела Меркел, Никола Саркузи или Дейвид Камерън след първото десетилетие на 21. век започват да говорят за провала на мултикултурализма и неговото отхвърляне. "Толерантност" и "политическа коректност" смъкват маските си на демагогия и откриват преразпределението на територии, работна ръка и природни ресурси. Светът потъва в геополитически войни.

След приемането на България в ЕС мултикултурализмът вече е официализиран, превърнат е в политическа доктрина. Неговата задължителност преобръща емоциите - от желана идеология, той се оказва сбъдната идеология, а това безспорно е началото на евроскепсиса. В издания като вeстниците "Култура", "Литературен вестник", които са защитавали мултикултурализма, започват да се появяват критики на либералните теории. Заглавия като "Глобалното бърборене: генератор на глобоутопии" (Димитрова 2006) или "Краят на мултикултурната епоха. По повод книгата на Тило Сарацин "Германия се самоликвидира. Как излагаме страната си на риск. Издателство DVA, Мюнхен 2010" (Йонин 2011) показват кризата на либералните теории, но не и все още изкристализирането на адекватни вариации на национализмите. Нещо повече, те продължават да се отричат за сметка на културните миксове, видени като вече излетелия от бутилката дух. В интервю на Франсис Фукуяма, един от кумирите на българското краевековие, се говори за връзката между култура и икономика, но не в глобален аспект, а в национален: "Изключително трудно е извън националната държава да се зароди чувство за идентичност и общност. Голям проблем за Европейския съюз е, че подходът му е невероятно технократски. Той говореше само за икономическа интеграция и пропусна да се погрижи за изграждането на по-дълбока европейска идентичност. И затова за десните популисти не е никакъв проблем, по време на кризи, да мобилизират националната ненавист. С една дума, една гола икономическа интеграция не стига" (Туман, Асхойер 2016). Фукуяма продължава да поддържа тезата си за либералното мултикултурно общество, чиято мостра е САЩ: "САЩ са най-добрият пример. Тук идентичността не почива на етнически или религиозни категории. Тя се гради на лоялността към принципите на конституцията и принципите на демокрацията" (Туман, Асхойер 2016). Идентичности трябва да има, въпросът е тяхната въображаемост къде, кога и кого ще обслужат.

До тезата на Фукуяма в българското пространство стои тезата, че "националното трябва да се създаде" (Георгиева 2009). В началото на 21. век политиката на наднационалността вече се осмисля като заплаха. След огромните трусове в Европа като бежански вълни, терористични атаки или Brexit все по-влиятелни стават гласовете за насаждания "управляван хаос". Назад, към идеята за "Европа на Отечествата", например, призовава Ангел Джамбазки (2016), особено след объркването от Brexit-а.

Двете тези - националното, което "трябва да се създаде", или националното, чиито гръбнак трябва да се скърши - не атакуват държавността. В литературната и културна менталност и двете позиции са по-скоро емоционални, отколкото аргументирани, защото осъзнават, че държавата, езикът и институционализираната етническа принадлежност са вид защита пред анонимната глобализация. Активират се патриотични думи с клиширано внушение, например: "Ставаше ли дума за отношение към народ и родина, Вазов не се страхуваше да влезе в най-остри схватки със своите събратя по перо. Той пръв приветства яркия талант на Яворов, но и пръв го порица, когато Яворов се обърна за признание към една тясна групировка от естети. Всички знаем докъде стигна Яворов, отклонявайки се от социалните и националните проблеми, до затваряне в себе си, до изсушаване, до индивидуализъм и в крайна сметка до трагедия" (Джагаров 2015). Същевременно продължават демитологизациите на българското. В рецензия за представянето на антропологичния фотоалбум "Българите" от Антони Георгиев се акцентува върху думите на поетесата Силвия Чолева, която "отбелязва, че книгата "Българите" "разговаря" с "Американците" на Робърт Франк и Джак Керуак, но не я повтаря. Освен това, докато разглеждала фотографиите на Антони Георгиев, Чолева видяла заразения ни свят - сив, черен, потискащ, изолиран, сякаш на ръба на света, миг преди да се стовари в бездната. Тя почувствала опустошението от филмите на Бела Тар и си припомнила филма на режисьора Шейн Медоус "Това е Англия", в който се разказва за живота на малко момче, израснало в беден квартал сред скинари. По думите й, в "Българите" страната ни е показана по начин, който не съвпада с митовете, които сме изградили за себе си, самозалъгвайки се в патриотичен патос или в снобска погнуса" (Георгиева 2016). Както се вижда, в нито една от двете позиции българското не напуска географските си граници и не разрушава българското в национализма. Но и в двете позиции повече е емоцията, отколкото концептуалността.

Въпреки това в идеята и чувстването на национализма настъпват промени: това не е нито протестен, нито революционен, още по-малко каузално-идеологически национализъм. С други думи, романтичният национализъм в началото на 21. век изглежда все по-смешен. Българският национализъм се освобождава от усещането за външна опасност и зазвучава като "национализъм на победителите" благодарение на новата геополитическа конюнктура на страната. Като все по-популистки и "низови" се възприемат тезите на националистическите партии, на "Атака" например: "Или по-скоро някой иска от управляващите да изработят удобна за космополитите-глобалисти формула за българската нация. Обезличаваща докрай нашата идентичност, вкарваща ни в един milting pott (котел за претопяване) на етноси, както американската теория вижда изграждането на нацията. В тази тема са се ровили титани на мисълта като Паисий, Софроний Врачански, Марин Дринов, д-р Кръстев, Стоян Михайловски, Найден Шейтанов, Петър Мутафчиев, Димитър Съселов, Иван Хаджийски, Стефан Гидиков и още куп елитни учени от следосвобожденския ни елит" (Сидеров 2003: 130-131). Вижда се как българската идентичност е доказана чрез канонна литература от пиковото време на националната ни идеология. Предшестващите автори са призвани отново да влязат в революционната битка на съхранението и отбраната, но тази теза отдавна вече не е теза нито на научния потенциал, нито на художествения елит в България. Тъкмо обратното, тя се възприема от тях като субкултура. Изобщо "онтологията" е компрометирана величина при настоящия български национализъм.

Една статия относно новия полски национализъм обяснява добре промените в националната идея в Полша, а това обяснение може да послужи и за България: "[...] оформи се един нов, либерален национализъм, едновременно радикален и светски. Национализъм на младите кариеристи и средната класа, обзети от здрав потребителски дух. Тоест, национализмът на онези, които виждат бъдещето на страната си в рамките на един прагматично-материален, а не духовно-идеалистически проект. [...] Защото полският либерален националистически проект е по-анархичен и по-малко технологично ориентиран, повече се ориентира към потребителския индивидуализъм" (Шевцов 2005: 6). "Революционен", "дефанзивен", "романтичен", "онтологичен" и т.н. определения за национализма в първите десетилетия от 21. век отстъпват място на "прагматичен", а преведено на езика на литературната интерпретация, това ще рече вариативен, без особено съзнание за "правилно" и "неправилно", за "добро" и "зло", актуален за съвременната културна полифония. Либералният национализъм, поне в началото на 21. век, е по-адекватен за културното ни съзнание, което все още се развива под егидата на една посткомунистическа ситуация. Въпреки че след началото на Brexit започват да се появяват алтернативни гласове, теглещи към "своето - тук, сега, кръвно и утробно". След терористичните атаки и Brexit България започва да се усъмнява в либералните ценности.

Всъщност българският национализъм никога не е бил в разрез с конюнктурни понятия като "мултикултурализъм" и "толерантност". По същество Балканите са достатъчни мултикултурни, оттам и толерантни в балканския си вилает. Като онтология българският национализъм почива предимно върху установени и калкирани традиции, затова е дефанзивен. В съвременните дни обаче национализмът е политически конструиран. Ивайло Знеполски отбелязва, че България, несвикнала на истински политически живот, продължава да запълва идеологическия вакуум с исторически митове. Но поради техния недостиг или проигран сантиментализъм и наивитет национализмът все повече се преориентира към определени стратегически интереси, да кажем към задължителните за страните-еврочленки "мултикултурализъм" и "толерантност". В български аспект кризата на идентичността все още не е достигнала дънна точка, според която дефанзивното да се превърне в агресивно. Според Знеполски "Въпреки всичко проблемът за националната идентичност не се явява анахронизъм, защото човек винаги има нужда от някаква репрезентация. Въпросът не се свежда до това да няма, да не се дискутира или да не се настоява на идентичността, а до начина, по който тя се разбира. Идентичността, която по-рано в националистическата парадигма се разбира като нещо монолитно и споделено, започва да става поливалентна и множествена и именно това позволява на съвременния човек с политическа култура да избегне обвързването й с национализма. Съвременният човек може да намери идентичност на нивото на европейската общност, на нивото на балканското, на нивото на българската традиция, на нивото на местното, локалното и по някакъв начин може да направи продуктивна кооперация от тези нива на идентичности" (Знеполски 2002). Краят на 20. и началото на 21. век ударно започват борба с митовете във всичките им проявления. Което от самосебе си води до увеличаване на политическите стратегии. Това захранва доброжелателното тълкуване на неолибералните ценности, борещи се с все още популярната джунгла от митове в българското културно пространство.

Още след падането на комунистическия режим се поставя въпросът доколко е здравословен национализмът като идея и манталитет. Възобновеният въпрос "Кои сме ние?" получава различен отговор спрямо последните десетилетия на режима, който твърдо поддържа исторически есенциални митове. В цитирания разговор на Кръглата маса по повод кризите на идентичностите Георги Фотев обяснява ситуацията: "Всичко, което е в миналото и в традицията, трябва да бъде ресурс. И понеже у нас няма толкова богати културни традиции, е естествено в България да няма и такава зависимост от историческата памет и тя да не е толкова силна. Затова сме по-отворени към приемане на други и нови неща. Що се отнася до множествеността на идентичностите, влизайки в орбитата на модерността, се влиза едновременно в една перманентна криза на идентичността. Защото, ако човек е свободен, ако неговият принцип е, че той е това, което може да стане, ако това е перспективата, а не доколко неговото ставане като човек е поемане на традицията, ако това е виждането и хоризонтът на човека, тук става все по-проблематично понятието идентичност, докато накрая става шизофренно (Фотев 2002). Тъкмо малкият товар от традиции прави българският национализъм по-толерантен към "мулти-"позиции.

По отношение на мултикултурализма още в началото на прехода се активира съмнението: може ли на Балканите да проработи една концепция от типа на американските теории за мултикултурализъм. Поддържането на постсоциалистическата митомания (тя пък активно работи, предимно в казионни кръгове) е компрометирана и се търсят нови тези, които съвсем не отричат национализма, но целят отваряне, разширяване, миксация и т.н. Зазвучават думи като "различие", "диалог", "запазване на локалността". Но се усеща, че тези думи носят не само позитив, а и нещо опасно: "Големият проблем на глобализацията е, че човечеството не може да реши проблемите с културните универсализми, които остават в епохата на негативната поляризация. Така се получава, че глобализацията върви без никаква система от ценности. Това е страшно. Защото има други универсализми, където няма проблем - примерно пред финансовата глобализация, пред икономическия език и т.н. (Фотев 2002). Ивайло Дичев поглежда към мултикултурализма именно като към конюнктура: "Мултикултурализмът на Балканите се внася като продукт с много пари, с много програми и подкрепа от американския континент, но каква е неговата съдба, това е съвсем друга история" (Дичев 2002). Петнадесетина години по-късно тази конюнктура ще бъде развенчана и национализмите ще подадат глава, вече доста по-агресивни. Мултикултурализмът наистина се оказва продукт, чиято мода изтича. Това едно. Но както казва Георги Фотев - глобализацията върви без система от ценности. И "страшното" не закъснява - геополитически войни, вълни от бежанци, смешателство на диаметрално различни култури, тероризъм, икономически проблеми и т.н. Национализмите, включително и в България, се оказват с по-здрав гръбнак.

В първото десетилетие след падането на комунистическия режим интелектуалната среда в България става силно политическа. "Сортирането" на арт-имената става предимно по политически признак, което силно намалява, осакатява и манипулира естетическите критерии. Политическото съвсем не се облича като идеологическо, а предимно като партизанско. Това безспорно влияе и на националната идея в литературата, която, бидейки налична, е манипулирана в широка гама - от екзалтираната митомания до презрението. От началото на 21. век нещата се успокояват. Ето един добър портрет на ситуацията в днешно време:

В началото на ХХI в., когато е институционалното начало и на процеса за присъединяване към Европейския съюз, започва проблематизацията на "българското" като ценностна принадлежност. От една страна, издигат се гласове за временно затваряне в него с цел ясното му дефиниране и по-безопасното му включване като част от общоевропейското. От друга страна, настоява се за успоредност на "българската" идентификация и постмодерната универсализация, за да може своевременно "българското" да се интегрира в създаващата се глобална културна среда. Процесът е противоречив и резултатите са противоречиво оценявани.

Днес еманципацията на българската култура от политически и естетически доминации на западни или руски влияния е все по-осезателна, което е свидетелство за преодоляна раздвоеност и силно индивидуално участие на български интелигенти в глобалния културен диалог" (Христова 2015: 38)

Еманципация е знакът на печелившия културен национализъм, но този знак изисква наличие на концептуални естетики и избистрени идеи за национални каузи. Това е в областта на критическия дискурс. Но в областта на фикцията българската литература е видимо повече традиционна, отколкото експериментална. Тя по интуиция следва гръбнака на социалните проблеми или големите национални разкази, на които търси нови и нови варианти. Ако теоретичното съзнание бърза да навакса, да разпознае новопоявили се в света националистически теории, то фикцията е по-бавна и еволюционна. Тя "със сърце" се придържа към българското, към идентичното, т.е. към границите. Без-граничният мултикултурализъм към този момент не е особено релефно изразен.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Георгиева 2009: Георгиева, П. Как се появява националната идентичност. Информация за научна конференция, озаглавена "В търсене на българското. Конструиране на националната идентичност". // Култура, бр. 3 (2530), 23.01.2009 <http://www.kultura.bg/bg/article/view/15157> (21.12.2018).

Георгиева 2016: Георгиева, Т. Българите - опустошение и екзистенциална радост. // Култура, бр. 22, 17.06.2016 <http://www.kultura.bg/bg/article/view/24866> (21.12.2018).

Джагаров 2015: Джагаров, Г. Вазов - това е целият народ. // Словото днес, 27.10.2015 <http://sbp.bg/%d0%b2%d0% b0%d0%b7%d0%be%d0%b2-%d1%82%d0%be%d0%b2%d0% b0-%d0%b5-%d1%86%d1%8f%d0%bb-%d0%bd%d0%b0% d1%80%d0%be%d0%b4> (21.12.2018).

Джамбазки 2016: Джамбазки, А. Европа на Отечествата. // Общество, 25.06.2016 <http://www.bgnovinite.eu/index.php/2016-04-21-18-53-38/obshtestvo/519-angel-dzhambazki-evropa-na-otechestvata.html> (21.12.2018).

Димитрова 2006: Димитрова, А. Глобалното бърборене: генератор на глобоутопии. // Култура, бр. 8 (2403), 03.03.2006 <http://www.kultura.bg/bg/article/view/11526> (21.12.2018).

Дичев 2002: Дичев, Ив. Балканите - криза на идентичностите и междукултурни комуникации. Кръгла маса с участието на Ивайло Знеполски, Богдан Богданов, Георги Фотев, Ивайло Дичев и Светлозар Игов. // Култура, бр. 19/20, 17.05.2002 <http://www.kultura.bg/media/my_html/2227/masa.htm> (21.12.2018).

Знеполски 2002: Знеполски, И. Балканите - криза на идентичностите и междукултурни комуникации. Кръгла маса с участието на Ивайло Знеполски, Богдан Богданов, Георги Фотев, Ивайло Дичев и Светлозар Игов. // Култура, бр. 19/20, 17.05.2002 <http://www.kultura.bg/media/my_html/ 2227/masa.htm> (21.12.2018).

Йонин 2011: Йонин, Л. Краят на мултикултурната епоха. По повод книгата на Тило Сарацин "Германия се самоликвидира. Как излагаме страната си на риск. Издателство DVA, Мюнхен 2010. // Култура, бр. 3 (2621), 28.01.2011 <http://www.kultura.bg/bg/article/view/17935> (21.12.2018).

Кирова 2002: Кирова, М. 90-те години като събитие. // Словото, 2002 <http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=109&WorkID=5570&Level=3> (21.12.2018).

Николов, Димова 2013: Николов, Т., Димова, Л. За алтернативния канон. Интервю с Пламен Дойнов. // Култура. Портал за култура, изкуство и общество, 13.01.2013 <http://kultura.bg/web/%D0%B7%D0%B0-%D0%B0%D0%BB%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%BD> (21.12.2018).

Сидеров 2003: Сидеров, В. Сега ли ще откриваме българската идентичност. // Сидеров, В. Българофобия. София: Бумеранг, 2003.

Тодоров 1991: Тодоров, Цв. Забележки относно кръстосването на културите. // Литературен вестник, бр. 8, 1991.

Туман, Асхойер 2016: Туман, М., Асхойер, Т. Демокрацията не създава идентичности. Разговор с Франсис Фукуяма. // Култура, бр. 14 (2851), 15.04.2016 <http://www.kultura.bg/bg/article/view/24644> (21.12.2018).

Фотев 2002: Фотев, Г. Балканите - криза на идентичностите и междукултурни комуникации. Кръгла маса с участието на Ивайло Знеполски, Богдан Богданов, Георги Фотев, Ивайло Дичев и Светлозар Игов. // Култура, бр. 19/20, 17.05.2002 <http://www.kultura.bg/media/my_html/2227/masa.htm> (21.12.2018).

Христова 2015: Христова, Н. Българският случай. Култура, власт, интелигенция. 1944-1989 г. София: Нов български университет, 2015.

Шевцов 2005: Шевцов, Ю. Новият полски национализъм. // Геополитика, Списание за геополитика, геостратегия и анализи, 2005, бр. 6 <https://geopolitica.eu/2010/broi32010?catid=38:broi3-2010&id=909:2010-08-05-07-25-14> (21.12.2018).

 

 

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.04.2019
Антоанета Алипиева. Литература и национализъм в България от последното десетилетие на 20. век до ден днешен. Поглед отвътре. Варна: LiterNet, 2019

Други публикации:
Антоанета Алипиева. Литература и национализъм в България от последното десетилетие на 20. век до ден днешен. Поглед отвътре. Велико Търново: Слово, 2017.