Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НАД КРИЗИТЕ В БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

Антоанета Алипиева

web

През 2002 г. издателство „Слово“ - Велико Търново, отпечата две книги - „Класически творби в българската литература“ от Димитър Михайлов и „Литературноисторически прочити“ от Антония Велкова-Гайдаржиева. Още заглавията на сборниците показват, че спектърът на проблематиката е широк - от ученическите и студентските употреби до заявената критическа платформа, целенасочено отстоявана и от двамата автори. А те видимо тръгват от идеята за класичност в българската литература, изградена върху разбирането за христоматийни шедьоври, чието прочитане е вечно предизвикателство за критическата мяра, но и за изпитване на наслада. Така митологичната градивност на критическите концепции предпоставя един изначален стабилитет на сакрализация в новата и в най-новата българска литература, видяна предимно откъм своите общоустановени „високи“ образци. Дотук подобна теза е традиционна и вече е дала своите „класически“ критически образци. Но и двамата автори преодоляват известното, за да влязат в по-дълбоките автономни води на оригинални откривателства, постигнати чрез прилагане на комбинирани стратегии и чрез включване на автори и творби в широк културологичен контекст. Ако при Димитър Михайлов той е изтъкан предимно от български обществени, културни и исторически мрежи, то при Антония Велкова-Гайдаржиева са привлечени и модерни философски и социологически теории, чрез които българските текстове се четат и като европейски.

Заявена позиция при Димитър Михайлов е позитивизмът, разбиран в неговите най-благодатни възможности - визия на събитийни факти, които се превръщат в литература; критически, епистоларни или публицистични цитати (и от времето на създаване на творбите, и днешни), които предлагат ключ към изследваните проблеми; панорама на цялостното творчество на авторите и средищното място сред тях на разглежданите произведения. Подобен широк позитивистичен простор отвързва ръцете на изследователя предимно за социалния патос на литературата и за неговите моралистични внушения. Затова при Михайлов правят впечатление най-вече моралистичните послания за българския манталитет, които, макар и породени от конкретността на времето, постоянно метаморфизират до известни социални поведенски модели или до ясно изявени и повторяеми социални психологии. Както самият автор пояснява, до болка познати творби не са определени „веднъж завинаги“, а в критическия ракурс са превърнати в „абсолютен център“, в „самоценност“, което дава възможност на изследователя да извлича актуален и приложим към днешно време смисъл. Затова и Михайлов диалогизира с предишни критически прочити, пренарежда редиците на канона, за да утвърди „Поема на злото“ от Стоян Михайловски и „Вампир“ от Антон Страшимиров като част от христоматийната ни класика.

Истинската сполука на този сборник от критически изследвания е предимно в моралистичния му патос. Критикът превръща широката естетическа мрежа, чрез която се постига художествеността, в моралистичен аспект на българската литература, представяйки естетическите възможности на антиномията добро-зло в етичен план. Формалните структури на литературата са така прочетени, че да се превърнат в педагогически послания, притулени в днешно време от постоянните отрицания на ценности или размивани до безличната идея, че граници между полярностите не са нужни. Педагогическият ракурс на Михайлов изследва отделните творби като нравствен коректив на едно вечно българско време, което в своята архетипност е приютило и доброто, и злото, и нещо повече - дало им е наименования. Горестно звучат критическите текстове върху произведения на Иван Вазов, Алеко Константинов, Пейо Яворов, Стоян Михайловски; оптимистични са студиите върху Елин Пелин, Димитър Талев, Пенчо Славейков.

Антония Велкова-Гайдаржиева не толкова „анализира“ българския литературен мегатекст, колкото „чете“ своите дълбинни гмурвания в полето на българските идентичности. Въпреки че тя самата нееднократно заявява, че гледната й точка се ръководи от сакралността, т.е. от априорното зачитане на установени и наложени шедьоври и ценности, то изследователските й „открития“ никак не се страхуват постоянно да атакуват общоизвестни тези. Авторката потъва в изначалието на българската литература и култура, в общофункциониращи митически сюжети, образи, ритуали, модели. Особено удоволствие й прави да докосне лоното, да извае от него модерността, да свърже битието в минало, настояще и бъдеще, да визира времето като философия, да види българската литература като метавнушения. Така върху едни предимно социални и идеологемни автори, като Паисий Хилендарски, Христо Ботев, Иван Вазов, Велкова-Гайдаржиева успява да създаде историософски студии, много детайлни и подробни в метаосмислянията си на конкретното, делничното, емпиричното.

Изборът на класичността не се влияе от определени предпочитания към естетически модели или исторически периоди. Антония Велкова-Гайдаржиева „възрожденски“ се спуска към антологичен подбор на българското историческо време, но обединява своите отделни критически „спирания“ чрез едно общо предпочитание към духа на нещата, към екзистенциалните прозрения на различните текстове. Ако при Михайлов почтеността на моралистичното задължава, при Велкова вътрешните импулси на стихийното са изведени до културно съзнание и опит на една национална литература, видяна по пенчославейковски - като равностойна самобитна част от всеобщия духовен универсум.

И двете книги на издателство „Слово“ продължават културната ни политика, според която българската литература се гледа предимно откъм националните й приоритети - обединение на полифоничността на литературата и избора на естетически значими стойности в нея, актуализиране на традиционността, активиране на образователните и педагогическите възможности на литературата.

 

 

© Антоанета Алипиева, 2002
© сп. Български език и литература, 2002
© Издателство LiterNet, 27. 07. 2003

=============================
Публикация в сп. "Български език и литература", кн. 6, 2002.