Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КОЛКО ВИСОКО И КОЛКО НИСКО В "ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ" ОТ ЗАХАРИ СТОЯНОВ

Антоанета Алипиева

Преди да подхванат течението на историческото време като събития и промяна на установености, “Записки по българските въстания” представят едно митологично установено време на ценности чрез света на котленските овчари. Общ живот, белязан със знака на оскотяването, животинска мръсотия, пестеливост, граничеща със “затъпяване”, суеверия, минаващи за набожност, вечни нападения и пребивания от татарите. Свят, за който повествователят уточнява: “Няма нужда да ви разправям, че тия овчари киснат в дебело невежество и простотия във всяко отношение”. Във високия ред на ценностите в този живот битуват броя на овцете, благоговеенето пред “своите богати съотечественици” и “робството” към обичаите и нравите, установени от памтивека. Толкова установени, че са станали ритуална митологичност. Това, което нарушава този изначален свят на сведените до животни хора, са попадналите в него различни люде - разбойникът Кондю, самият повествовател, който уточнява, че двамата с Кондю са “съмнителни личности”, че “твърде малко се грижихме ние за доброто на овцете”. Тъкмо от проблема за различието на отделни хора от общата установеност тръгва овладяването на българското време, погледнато от дистанция, разчленено на отделни свои аспекти, видяно чрез разни типове хора, и същевременно нивелирано от всекидневието, положено в НИЕ чрез участието си в могъщата власт на масата. Различаването от типовите ситуации или хора е начинът в “Записките” българите да разберат, че са повече от това, което могат да знаят за себе си. В този смисъл случващите се исторически събития са безспорно провокирани от различни хора, но в своето случване изискват отговор от всички, принуждават попадналите в тях чрез спонтанността си да се върнат при себе си. Повествователят е пътник, чийто хоризонт постоянно се отваря, необременяван от предпоставени ценности и антиценности. Така българското време се движи като причиннообосновано, но не и като ценностно окрайностено, не и като “готово” да отсейва битието на високо и ниско. Вечно “неподготвеното” българско време да разделя ставащия живот в бинарни възможности, да налага безалтернативни табута и светини, води до това, че пътят е видян като общество на транснационалните колективи, чиято етническа разграничителност е нищо повече от външна ситуация, която обаче, чрез разнообразните реакции на всички участващи в нея е множествено овътрешностена, полифонична и отказваща да даде еднозначен отговор за битието.

Не ще и дума, че в “Записките” топосно белязаният човек е изначална даденост. Топосът може да е град, село, етнос, социална група, но той е като че ли един от малкото неподвижни екзистенциали, положени в началото на битието. И понеже е така, ще започнем да четем Захаристояновото българско време тъкмо чрез етническите границополагания.

 

ТУРЦИТЕ

Те безспорно, винаги и навсякъде, са различни спрямо повествователската гледна точка. Натрапени на битието отвън, чрез сила. Ако се приеме, че повествователят е оценъчният план на българското битие, то присъствието на турците в него е по неволя възприеман алогичен факт. Турците са битие в битието, техният физически и духовен периметър е свързан с правата, докато за българската екзистенция остават задълженията. Но за да се осъзнаят турците като факт, от който зависи българското, трябва да бъдат сведени до човешки дейности, да бъдат разкрити мотивите им “за да” и “защото”. В българския свят на Захари Стоянов “за да” на турците няма друго обяснение освен демонстрация на сила, внушение на страх и желание да се съхрани робството. Още в самото начало на “Записките”, когато повествователят тръгва да формира своето лично време и постепенно да го отъждествява с историческото, той заявява: “Не без особени нещастия пропътувах аз едно разстояние от 30-35 часа на Отоманската империя”. Оттук нататък в цялото повествование повествователят ще се среща с турците все като с “нещастие”, все като с противостояща, злонамерена сила. Но “защото” вече има многобройни човешки нюанси, оценено е според богатата гама на различни ситуации на среща между двата, положени като враждебни, етноси.

Поробителят е наблюдаван или отстрани: “Те бяха турски чапкъни с една развратна кадъна...”, нападнати от други чапкъни, “при които те сечат един други като зеле”, или са оценявани при среща със самия повествовател. И в двата случая турската душа е преди всичко зло, породено от напълно заздравените им социални функции на владетели. “Защото” обхваща социалните ресурси на турците, при което те само външно се разчленяват на разни индивиди, но иначе битуват като обобщена, немотивирана от обективни причини, сила на насилието. Но турците са “срещани” и като хора - страхливи до комичност; състрадатели към робските ситуации на нещастие: “...често се чуваше, даже и от устата на турците, да изказват съжаление за това грозно убийство” (на Ангел Кънчев); добродушни и глуповати; порочни. Но никъде в “Записките” турците нямат интимно битие, домове, които повествователската гледна точка да е обгледала. Описват се турски сватби, пехливански борби, султански лов, но рядко турците излизат извън психологическите си параметри на социално силния. Етническите граници са тъждествени със социалните, при което социалните, политически и исторически ситуации са представени като еднотипна и ясна психология. Турците са винаги ”хищните и така силни башибузуци”, които или при сгода, или при подема на народната свобода се превръщат в мишена: “Тичайте да гледате, когато убиват турците”. Българското битие е ниско, тъпкано и унижавано, и то няма друга цел освен да преобърне срещите с поробителя в отмъстителна високост. Затова и турците са видени с максимално опростена психология, повествователят гледа на тяхната екзистенция като на невъзможност да се види света извън институционалните ситуации на Отоманската империя.

Екзистенциалният опит от срещите с поробителя се придобива от институционалната конкретност на случките. Турците са институция, “защото” поддържат правовия ред и в случай, че този ред бъде заплашен, в техните задължения влизат безцеремонните мъчения и убийства. Повествователят отчита “нормалността” на картината, в която “говореше един от турците със скръцнати зъби, вероятно на някой от издъхващите трупове на моите другари, и ножът му захващаше да ги сече, което се познаваше по плющенето на костите”. Присъствието на турците по българските земи е такава висша институция, налагаща един чисто азиатски модел, в който виталните, биологическите и социалните потребности се сливат в едно и ликвидират всяка възможност за йерархична подредба на обществото. Турското бдене за реда почти винаги завършва с “кеф”, включващ удоволствието от мъченията, тънка азиатска дипломация, целяща уличение на раята в “комитаджийски занаят”. Повествователят не разчленява институционалните етажи на Отоманската империя. Всички са еднакви в отношението си към българското битие - от заптиите, шпионите и турските затворници, до пашите и агите. Затова и повествователят е изненадан, когато се случи да види пробив на институционалното от чисто човешки качества. Например там, където башибузиците се надлъгват кой да заведе “комитата” пръв до Троян, за да вземат “бакшиша”. Или пък в светлите промеждутъци между побоите, когато някой турчин се застъпи за човещината: “... все пак е човек”. Но и тук повествователят е убеден, че помощта идва само от “османско честолюбие”. Единствените взаимоотношения между турците, които се отчитат от повествованието, са кой турчин повече ще успее да “заповяда и властвува неограничено”. Толкова турците се усещат като една стабилна, натоварена само с функцията за удържане на “царщината”, институция, че в “Записките” институционалното се припокрива с психологическото и оценъчнонравственото: “...Вярно е това, че турците никак не ласкаят. Тяхната брадва не е с две остриета. Те са жестоки, свирепи, кръвопийци, но никой няма си изкриви устата да ги нарича подли”. Турците са враг, чиято идентификация е злото (противоположност на това, което сме, иска да разруши това, което сме и следователно трябва да бъде разрушено). Врагът е деиндивидуализиран, стереотипизиран като “другия”, а това вече е отличителната черта на едно етноцентристко поведение и мислене от страна на повествователя, чрез което се осмисля историята въобще. Затова в документалния разказ на Захари Стоянов историята е само българска - и следа няма историята да се мисли като общи взаимовръзки между народи, държави, човеци.

Еднопосочното и еднооценъчното възприемане на поробителя кара повествователя да го вижда като институция, адаптирана само към българския свят. Правното й съзнание е ясно - осигуряване реда на Империята. Но тази институция отказва да създава нови форми, да се поддържа във вечна обнова, за да може да бъде адекватна на изменящото се историческо време. Турците живеят със съзнанието за собствена вечност, счели са настоящето за нескончаемо, и поради това не съдържат мисълта за бъдеще. “Записките” отчитат онзи момент, в който турците са се оказали закостеняла, негодна институция, чиито правни, социални и психологически норми не удържат вече реалността. Насилията им се превръщат все повече и повече в утопия на идеята, че могат да останат империя или висша институция на униженото българско битие. Започва гигантският исторически опит да се превърти вековната опозиция високо-ниско, да се разколебае стабилността на един известен житейски ред, като желанието се води от друга утопична идея - да се разруши старата институция, а не йерархично да се надстроява с оглед на един културен прогрес.

 

БЪЛГАРИТЕ

Едно е сигурно в “Записките”. Че българската гледна точка е херметически затворена в собственото си познание. За нея светът е българските земи, българските хора, българските желания. Присъстващите чужденци са съдени спрямо тяхното отношение към българите. Но българи с българи влизат в най-разнообразни взаимовръзки, регистриращи дълбинността и многопосочността на етническото ни битие. Това последното отказва да подреди себе си като йерархия на битийните си стойности. Но затова пък има съзнание за многоликостта си и всяка присъда над човешкия характер или проява никога не е окончателна.

Безспорно, че повествователят оценява и анализира българите. Но и самият той се самооценява като част от българското битие и забележителното е, че никъде не желае да доминира като норма, като санкция на случващото се българско. Описвайки го, повествователят приема за аршин колективния опит на етническия ни свят и така избягва фанатичното маркиране на ценности и антиценности, истините се откриват в процеса на разгъващото се повествователско време.

В началото на “Записките” повествователят няма още нито съзнание, нито амбиция да нарече себе си история. Той пребивава в един митологичен битов свят, в който духовните аспекти на битието са определени от еднаквото ежедневие. Овчарската общност, котленските порядки са дотолкова установени и рутинни, че отхвърлят всяка чуждост като невъзможна да пребивава сред тях. Социалната психология се определя от вездесъщия бит и единственият социално йерархичен статус, който се извисява, са богатите чорбаджии. Но ако в социално отношение те стоят по-горе, в нравствено веднага са запратени ниско долу: “Идете после това и утвърждавайте, че нашите богаташи знаят защо живеят на тоя свят, че от тях може да се очаква нещо добро, че имат человеческо сърце и душа”. В духовно отношение богаташите не се отличават с нищо от “просешкото поведение” на бедните, техният живот е белязян с “глупост и дебело заблуждение”, с “низостта и подлизурството”. Повествователят има очи за социалната диференциация на българския свят, но няма все още съзнание за нравствената му и духовна различност. Различността се носи от повествователя и разни там “съмнителни личности” като Кондю и приятелите му хайдути (всъщност със значението на хайдуци). Тъкмо от тази различност и от невъзможността й да съществува в митологичния битов български свят тръгва формирането на историческото време в “Записки по българските въстания”.

Следват пребиваванията на повествователя във Варна, Русе, където българският свят отново е видян като социална монолитност, като митологичност на установения бит: учениците се псуват помежду си ”много по-красноречиво, отколкото моите ненавистни овчари”, в “българската община ме нахукаха като говедо”, “...нямаше съмнение, че аз теглех от себе си, от собствената си простотия, а не че хората ми бяха криви”. Ако в първия момент другите българи се виждат високо като социално положение, в следващия момент те нравствено са разчетени ниско като “придирчиви, присмехулни и горделиви”. Не ще и съмнение, че повествователят не зачита особено социалната българска подреденост, а обратното - оразличаването от бита, от колективната установеност е вече започващата възможност българското битие да се сдобие с високост.

Различността още в началото е назована “твърде необикновени неща”, “изключение”, “странни хора”. Революционният дискурс започва не само като отклонение, но и като “тайна”, която трябва да изгради взаимовръзките си, за да се превърне в закон. Тъкмо чрез революционния дискурс българското битие получава най-ясната си аргументация за високо и ниско. Посветените, избраните са положени в лоното на “тайната”, в нейната подмолна грижа да прекара външния свят чрез собствената си идея. Това е високо, неподлежащо на съмнение, свята цел на живота, продиктивуна от желанието “Да живей България!”, като това желание обаче си остава утопия на мечтата, чиято прагматизация трябва да бъде само себепожертваната човечност в името на родолюбието. Този висок свят априорно изключва “шпионите”, “предателите”, “раболепните аркадаши - чорбаджиите”, “ония, които се занимаваха само с алъш-вериша и мислеха изключително за своите собствени черва”, “учението”, което не може да създаде “характери”. Изключването от “тайната” на революцията е първото основание българският свят да се йерархизира, да обяви за ниско онези, които са се оставили “омразното робство, тоя общ бич на народите, и катадневните зулумджулуци на необозданите турци” да убият “всичко свето и человеческо измежду българското население...”. Ако в началото на “Записките” светът е интерпретиран като възможно поле за действие на всички, то с разгъването на повествованието тайният свят на революцията се отчленява като “святост”, високост, свят, който разрушава не само турските институции, но и още бетонираната, закостеняла институция на българския бит: “Българинът не се лъже. Смърт е за него всяка свобода, която не е свързана с къща, покъщнина, нива, лозе и дърт пелин”.

За посветените в “тайната”, революционните дела са истина, един колкото субективен, толкова и обективен свят. За положените извън “тайната”, въстанията са “лъжа”, за да се приобщят към нея трябва да се “излъжат”, “насилят”. Българският свят като индивидуални обективации е всякакъв и пъстър, но като глобалност, изразяваща революционния дискурс, е двуполюсен: “Подигна се препирня между стари и млади. Първите казваха на последните, че те още не знаят как се печели и гледа къща, а младите отговаряха, че който се бои от Ахмеда, нека се премести да живее в селото му”.

“Къщата” не се включва в революционния дискурс. Тя е извън него, пазена, крита, затваряна. Винаги полагаща граница между лично и обществено. Там, където къщата сплита личното с общественото и националното (къщата на баба Тонка, например, която е “систематическо свърталище на патриотите”), там човешкото, индивидуалното съществува винаги в услуга на идеологическото и къщата е тъждествена с “жалност”, с “изгаряне”, “жертва”, тя е тотално изолирана и от турците, и от българите. Турците зоват баба Тонка “коджакомита”, а жените от махалата “й казвали вещица”. Единствено повествователската гледна точка я представя като “гордост” и “гражданска доблест” и слава богу, защото само така къщата на баба Тонка успява да се “спаси” за българската история. Когато революцията иска да реализира себе си, разчита не на интимното, с пропаст отделено от общественото, тя, революцията търси “някой от неблагоразумните, от ония, които не знаят каймета ни на парата, ни на живота, ни на златното бъдеще”.

В модела на революцията къщата е поставена в ниския ред на ценностите. Но никой от революционерите не приема безрезервно нейната вредна обвързващост в апогея на историческите събития. “Жестока мисия” е наречен палежът на българските села, станал по заповед на Бенковски. Революционният дискурс иска да въздигне себе си над всичко: “...свободата била по-скъпа от къщите...”, но повествованието всеки миг регистрира пробиви във високостта на революцията, отчита човешките колебания, в които границата между високото и ниското не се състои. В които националноидеологичното потъва в индивидуалнотрагичното и повторителномитологичното всекидневие. В момента на ставането си революцията усеща, че е повече болка и индивидуални трагедии, отколкото величие на идеята: “А ония въстанници, които бяха от Каменица, радваха се при нашето появление, че ще можат да запазят селото си по-добре с нашето присъствие. Бедните! Те не знаеха, че ние сме най-страшните палачи”. Високото и ниското ще могат да се определят само от дистанцията на историята. А иначе самата случваща се история е драматичен низ от колебания, от непредвидими превъртания между високата цел и практическите ситуации, не различаващи историята от делника.

Ако за епохата високо е националноидеологичното, доведено до схематична абстрактност, то “Записките” не че не се опитват да я спазват и почитат, но са принудени от самата емпирия да снизяват високото чрез чисто човешки проявления, доказващи, че в самия живот високото никога няма измерение само на героично. “Мъжо! Мил Мъжо! Стопанино... Дали воловце си нямаше, или сюрия овце! За какво беше петимен на къщата си, та отиде да се биеш с турци и черкези? Пусто останало и българско царство...” - плаче жена, на която са убили мъжа. А селяните й пригласят: “Сега на тая жена защо й е свободата, какво тя ще да се ползува от българското царство”. Високото българинът винаги чувства не като идея, а като нещо, което “се ползува”. Като прагматична придобивка за къщата му. Докато съществува надежда за полза, високото е високо. Когато изчезне миражът за реално притежание, високото е вече ниско, вредно, жестоко-ненужно.

Едни от най-интересните страници на “Записките” са портретите на апостолите на свободата, които безспорно, че удържат високия ред на българските стойности, но и регистрират “човешките” отклонения от абстрактната непоколебимост на героичното. Човешките слабости и комплекси провокират високото, разбирано тъкмо като схема, като застинала поза или роля, из жестовете на високото (борбено, самоотвержено, неусъмнено, смело, умиращо с идеята на уста и възкръсващо чрез идеята) изтича несъвършенството на човешките характери. Волов е толкова мек и поетичен, толкова “учен” и отровен от култура, че не само Бенковски се ядосва от това, но и повествователят констатира: “Бедният Волов! Благородна душа беше той; но не бе роден за бунтовник”. Самият Бенковски, за когото се уточнява: “Да се погуби Бенковски... значеше да се убие свободата”, същият, който произнася историческите думи: “Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей”, та този “висок”, “абсолютен” български Бенковски след въстанието “мълчеше, въздишаше, слушаше всекиго, а понякога и плачеше, когато се отваряше дума за панагюрското въстание”. “Високата цел е не само разколебана, тя е потънала в човешко отчаяние и безизходица. Осъзнато е, че дистанцията на историята ще номинира като конкретни стойности кое е добро и кое зло. С “болезнена въздишка” Бенковски посреща края на въстанието: “Не съм достоен аз вече да живея... С какви очи ще да погледна света?”

Българският свят упорито отказва да зачете абсолютността на обществените и идеологическите институции - нито на турските, нито на българските. Турските институции се снизяват чрез надлъгване, чрез “онова благоприличие, което съответстваше с робското ми положение”, а българската революционна институция се разпилява в реалната трагичност на случващото се: “Много момчета от дружината, които оставяха зад гърба си стари осакатени майки, поругани сестри и братя, избити стопаници и мили рожби, не скланяха да тръгнат подире ни за Стара планина. Ние оставяхме всекиго свободен да прави, каквото иска”. Последното изречение е показателно, че българското време в “Записките” е било време на избор. И то такъв избор, който няма идея за високо и ниско, а за живот. Живот и бъдеще за нацията, живот и бъдеще за отделния човек. Високото е само високо тогава, когато повествователят не е очевидец, а преразказва и оценява по чужди разкази. Когато реалната ситуация е митологизирана от дистанцията на чуването, а не изкушава чрез виждане на многопластовите човешки реакции: “На колене, любезни читатели, долу шапките! Напреде ни е Батак със своите развалини. Аз призовавам всичко що е чисто българско, всичко честно и любяще своята родина, да присъствува с нас заедно на това българско светилище, на тоя жертевник на нашата свобода, гдето е изляна кръвта на хиляди мъченици, светии, на стотина дребни дечица, на безброй невинни моми и момци”. Високото може да съществува само като утопия, ниското няма съзнание за низост, защото е самото проживяване на битието.

И въпреки това “Записките” отчленяват една ниска фигура - тази на предателя. Толкова масова, че самата тя се е втвърдила до институция: “...не познавам ни едного бунтовника, който да не е бил издаден от българи”. Психологическите портрети на предателите не са съизмерени толкова с високата революционна идея, колкото с човешкия морал. “Благодетелството” на дядо Вълю винаги е слагано в кавички, той е “мръсния старец” с “кална съвест и адски намерения”, предателството му е “гнусно” и той “не смееше да ни погледне в очите”. Същият жалък човек е дядо Вълю и след Освобождението, когато случайно оживялата жертва го вижда и разговаря с него. Предателската институция е видяна като историческа обусловеност, която ражда обедителното лоно на човешкия страх, алчност, подлост, липса на етническо самосъзнание, заместено с краткотрайния миг на робско-мижитурско осребряване. Все качества, които не са изгубили българската си номинация, но не са и белязани с историческа разбираемост, защото са плод на лична даденост, предопределяща личния избор на безморалието. “Шпионството”, “предателството” са изначално ниски стойности на българското, които в робското пространство уязвяват революционната идея чисто прагматично, носейки смърт за бунтовниците. Между предателство от подлост и предателство от страх от мъченията (“...малодушни хора, които от мъки ще да бъдат принудени да изповядат тайната...”) има незначителна разлика. Предателят е винаги “черна душа”, “най главно оръдие” на турската институция, междинна фигура, която е еднакво чужда и за турците, и за българската революция. Предателят е ничий, защото неговите морални жестове осребряват единствено него самия, а често пъти остава и само надеждата за осребряване. Разпознавайки в бунтовниците противоположната на турците революционна институция, българите неизменно искат да видят и да се уверят в ползата, която тя носи: “Освен предателството, ако някой измежду тях се намереше по-добър, той питаше най-напред колко пари ще му заплатим за труда!!...”. “Ползата” трябва да се извлече и от турците, и от бунтовниците, тя е безконечното българско битие, в което външните обстоятелства трябва да се нагодят така, че да обслужат бедността, да компенсират историческата маргиналност. А иначе, в цялото повествование на “Записките” предателските фигури и предателството като морал е самостоятелна зона в българското, ниска зона на закономерното изключение, което в бунтовното време е нравствено изолирано и разпознаваемо като конкретен морал и поведение. Но дали е така и в Нова България?

 

СРАВНЕНИЕТО

Бунтовна и Нова (мирна, свободна, исторически установена) България не са отделени с рязка разграничителна линия. Бунтовното време прелива и метастизира в свободното българско време. Ученият писар Владимир Ненов, уплашен от трагичната съдба на бунтовниците, подло напуска Хвърковатата чета. Не личният морал на случая интересува повествователя, а бъдещето на този случай: ”Възможно ли е, или мислимо, че човек, който познава само френски език и пр., ще да се реши да даде своите меса на балканските орли? Ами утре, ако се освободи България, като потрябат министри, консули, паши и пр., кой ще заеме постовете им, ако не пак подобни патриоти?”. Ниското продава себе си за високо и успява в това. Ако през бунтовното време, определено като “славно минало, което ни характеризира като народ” колективните институции удържат множеството индивидуални азове и ги включат в общи исторически и социални конюктюри, то Нова България, обратното, разбива се на хиляди азове, всеки един толкова заслужил в миналото, че има право да представлява високото бъдеще: “За едно аз, повечето от нашите хора (въстаници) са готови да скрият и претълкуват най-важните факти...”. Героите от миналото са или забравени, или натикани в калното блато, скитат се гладни и боси”. Баба Тонка и синовете й и в Нова България “следят ги шпионите, както и в турско време, не им се позволява от страна на правителството никаква работа и пр., че не били благонадеждни”. Ако повествователят успява да удържи ценностната си система според високото и ниското, то реалната новобългарска ситуация отказва да даде етични параметри на различните зони от българския морал. Границите между високо и ниско са напълно заличени, останала е само прагматичната конюктюра, заклеймена от повествователя като: “Днес не е епоха на патриотизъм, а за гечинмек”. Но и самите “Записки” не могат да овладеят патриотизма на “славното минало” само като високо и постоянно се препъват в човешкото му снизяване. Но затова пък упорито представят новото време като разраснал се тумор, чиито корени са тъкмо в “славното минало”. Двете български времена са едно психологически конотирано цяло, което представя българската история като човешка драма, в която никога не се знае колко високата идея може да бъде жестока и колко низостта може да се продаде за величие. И самият повествовател, влизащ в ролята на оценъчна инстанция, често, много често е безпомощен да разграничи двусмислието на нещата.

 

© Антоанета Алипиева, 2001
© Издателство LiterNet, 29. 06. 2002
=============================
Публикация в кн. на Антоанета Алипиева "Български комплекси", Вн., 2001.