Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СПОНТАННОТО БИТИЕ

Антоанета  Алипиева

Една от популярните в литературното ни съзнание теза е, че “първичният”, спонтанният тип творец е по-приетият и предпочитаният от цивилизационно рационалния (Владимир Василев, Кръстьо Куюмджиев, Тончо Жечев). Не ще и съмнение, че културната фигура на Вазов е основна за спонтанния тип творец, който известен като “първичен”, “докултурен”, “интуитивен”, осъществява, както казва Владимир Василев “връзката с родното по-непосредствено и дълбоко”. Спонтанният творец се маскира според по-рано установените типове на маг, пророк, изобщо на религиозна личност, движена от хармоничен идеал, чрез който настоящето събира и миналото, и бъдещето. Такава нагласа определя етичните стойности на света чрез формулата: “Така трябва да бъде!” и всичко, което е и което е било, става инструмент за едно законодателство, неизкушавано от никакви съмнения. Тази нагласа постига съзвучието между себе си и света, като захранва себе си чрез света, но и  моделира света чрез своята вяра. Захранена отвън, подсилена чрез непоколебимата вяра в собствената ценност, тя възприема природната хармония като истина и справедливост и в този смисъл е непобедима, защото е подкрепяна от цялата вселена.

В спомените си за Вазов Константин Гълъбов отбелязва една реплика на писателя: “Сега виждам, че когато поетът твори, с него стават и неща, които той не съзнава”. Малко по-подир мемоаристът прави следния коментар на привършилия с Вазов разговор: “Запита нещо, поприказва и пак се затвори... Сигурно тия пълни затваряния бяха някакви душевни състояния, за които може само да се гадае. Аз мисля, че те са от творческо естество и вероятно в тях трябва да дирим произхода на всичките ония видения, които той е нарекъл “Епопея на забравените”, “Под игото”, “Чичовци” и пр. Вазов беше съзерцателна натура”.

“Не съзнава”, “пълни затваряния”, “видения” са психологически състояния, които гранично отделят твореца от външния свят, или по-точно насочват външния свят към вътрешните убедености на личността. В същите спомени на Константин Гълъбов Вазов уточнява, че разказите и романите му са създадени повече по “виждане”, а поезията - повече от “чуване”. Пряката връзка с живота засилва у твореца Вазов способностите за “виждане”, “чуване” и тяхното преработване вътре в лабораторията на собствената вяра, пожелаваща “отвън” онова, което е отговор на индивидуалните ценности. Историческите, географските, личностните обусловености на външната действителност задоволяват индивидуалния аз, който се стреми дифинитивно да изрече въздействалите “отвън” смисли и да ги успокои, да ги хармонизира чрез идеала си. Спонтанният творец говори само за самия себе си. Защото интерпретирайки онова, което е съзрял от живота вън от себе си, той го приобщава до такава степен, че то става един безвременен аз, населяван от външни маркери, но всичките обработени така, че азът да встъпи с хармония с външната съдба. Вазовият аз е всъщност най-мощният и жизнен аз, защото  всмукал “видено и чуто” от българската вселена, е успял да го подчини на себе си. Вазовият художествен аз е най-егоистичният български аз, нарекъл себе си България. Убедил обаче другите, че България - това означава Вазов.

Спонтанният творец стимулира чрез своето творчество положителните стойности на живота и така чрез него въздейства реформаторски. Творецът създава и утвърждава ценности и така мисията му се съсредоточва в стремежа да подреди пъстротата на живота в ценности и антиценности. Вазов превръща целостта на вселената в “българска част” и макар и много коректен за тази си “грешка”, според която “своя ъгъл” става целият свят, то това се оказва и неговото безсмъртие. Вазов не може, а и не иска да бъде световният български писател. Всичко, което е вън от “своя ъгъл”, той го притегля чрез ценностната подредба вътре в “българската част”: “... и сега знаем студенти нашенци, които са се отдалечили в някои чужди земи не да събират съкровище от знания, не да се приготвят да могат да бъдат действително полезни граждани на България, а са отишли там просто от користни разчети...”(статия във в. “Народний глас”, 21. 08. 1882). Българското се обира от всякъде по света, за да се натъпче в определените граници на идеала, който държи да бъде нещо абсолютно и безусловно. “Своя ъгъл” несъзнателно се свързва с живота на “българската част” от вселената и може да бъде сигурен за своята ценност, само ако се мисли за глас на неведомото божество. В същата статия са посочени и прегрешения: “Ние ставаме материалисти!... Ние ще изгубим вярата в себе си и в бъдещето си и наший идеал няма да бъде освен джобът ни, добре натъпкан с пари”. Но тия прегрешения тутакси са преодолени чрез вяра: “Но ний вярваме, че такова вскотяване няма да сполети народът ни, додето има той още синове неразвратени и незаразени от тая атмосфера на аферизъм и подлост”.

Мисълта на спонтанния творец е насочена към процесите в човешкия живот и той търси да изведе от тях нови  съществени моменти от живота. Така се появяват образите на “новите българи” в творчеството на Вазов, пръкнали се от заложеното старо. Но новият космополитизъм и практицизъм е наречен от поета “паразит”, “изгубеност”, обяснено е, че “разчетът не създава освен низки създания и мръсни егоисти” (цит. ст.). Но от “своя ъгъл” Вазов е ни най-малко изгубен или отчаян. “Новите българи” и неумолимите процеси към рационалност са подредени като антиценности, така че животът на вселената нито за миг не допуска празнотата. “Своя ъгъл” се оказва огромна сила, която поема върху гърба си съществуването на това, което Вазов разпознава като българско, събира го във възел и чрез себе си му дава посока, граници. Твори го, така да се каже, защото от “скритото” в него прави “открито”.

В споменния текст за поета, брат му - Борис Вазов - пише: “Но книги не купуваше... Поетът не правеше никакви извадки от прочетеното... Не съм го чул да казва: “както казва еди кой си”... Той не беше фанатичен последовател на някои литературни, философски или социални течения. Наблюдаваше само живота и природата и в тях търсеше чувства и мисли от вечна стойност”. Една от митологиите на българското литературознание е, че Вазовият художествен аз е израз на националната колективност. Всъщност това е един свръхотговорен личен аз, който премисля всичко сам за себе си, никога не се отдава на другите и така никога не живее в самоотчуждение и самоизмама. Вазовият аз не се отрича от самотата си и от самия себе си, за да стане “другите” и това му дава възможност да изгражда собствена непоклатима идентичност, която моделира всичко извън себе си. Така се раждат двете български времена - възрожденското и това на Нова България, самата задължаваща към почит и любов България, българското добро и зло - все метафори на един истински отгледан и завършен аз, който “гледа” и “чува” себе си, всмуква в себе си и представя себе си чрез обективизирани образи на времена, личности, събития. Вазовият аз със “своя ъгъл” е в реалността на живота, мисли, чувства и прави това, което само той най-лично усеща. В този смисъл той е истинен, снабдява живота с реалности, сътворява ги, без да приема нищо наготово.

Пак в спомените на Борис Вазов четем, че писмената маса, върху която е творял поетът, “е поставена не до стената, а по начин да има простор пред нея и зад нея”. Азът се огражда с “простор”, с духовни пространства, където да може да разширява себе си, да всмуква повече и повече отвън, и обработен, да го прибавя в собствения склад на ценности. А там Вазов е повече от грижлив стопанин - подрежда, етикира, изхвърля вехтории, чисти от прах всичко важно за него, за да засияе то с азовата важност, като в случая “азовата” ужасно лесно може да се произнесе “Вазовата”. “Видено и чуто” безспорно значат установени, улегнали културни пластове, които обаче функционират на интуитивно-природно и битово равнище. В азовия склад те получават номинации, сътворяват се до “откритост”, извеждат се до разума на систематизацията. Снабденият с “простор” склад става и работилница: “Моето впечатление беше, че щом седнеше да работи, той навлизаше в своя собствен вълшебен свят и нямаше нужда от нищо друго освен от хартия, перо и мастило” (цитираните спомени на Борис Вазов).

Граница между “простора” и “собствения вълшебен свят” няма. Или да го кажем и така: в склада постоянно се хвърлят “кратки впечатления”, които азът кове във “вълшебен свят”. Събирането е редом с обработването. Азът се е потопил в щастливото време на съграждането, в което “своя ъгъл” се оказва далеч по-мощен от “другите” и така той избягва съдбата на колективния, безотговорен аз, който не знае защо мисли това, което мисли или иска това, което иска. Азът създава култура, а не ляга върху завършена, клиширана култура. Вселената е много повече “своя”, отколкото колективна. Затова, въпреки цялата си многообразност, вселената нито за миг не поражда усещането за претовареност, защото “се открива” като сбор от ясни и прости идеи, помагащи на човека да се ориентира, изключващи възможността за криза, за празнота. “Просторът” е най-малкото вакуум или отчуждение. Той е развиваща се, набъбваща култура, сама основополагаща общи места, които “другите”, след нея, ще ползват. Кризата идва тогава, когато тя е завършена, подредена и клиширана, идва отвън, когато някой “друг” се усъмни в нейната ползотворност (прочутите в българската литературна история отрицания на Вазов), но вътре в тази култура криза няма. Но подобна “своя” твърдост винаги предполага и възраждане, което означава криза за “другите”, отрицателите, защото наслоен, задушен от валящите върху него различни култури, човекът рано или късно ще потърси досега със себе си. А в българския контекст това ще рече, че ще се обърне към Вазов.

“Поетът - продължава Борис Вазов - винаги мечтаел за свое собствено жилище. Когато му било възможно, той го построявал”. На пръв поглед нужният “простор” трудно съжителства със “свое жилище” и носената от дома константност. Но това, че вътре в “жилището” е необходим “простор”, “ред” и “простота” е вече сполучливата формула за Вазовата култура, която първо огражда “своето” парче от света, а след това мъкне от света онова, което счита за важно. Вазов е един от щастливците в българската литература, които осъзнават крайността си. Защото, доколкото някой съзнава крайността, той всъщност добива безкрайното, в своята крайност той е всичко и така става в състояние да я изпълва до безкрайност с нови съдържания.

В портретна повест “Хаджи Ахил” стопанинът сам е изградил кула, а сетне и кафене, които смайват “със своята оригиналност и чудат вид”. Там вътре са поместени сбирки, обединяващи всички полярности (географски, етнографски, етнически, етични и т.н.) в света, едно “безчислено множество дреболийки, нищожности и разни разности...”, което не само е събрано “в себе си”, но и съзерцавано от хаджи Ахил “с неописуемо удоволствие” и “самодоволна усмивка”. Съзерцанието е поглед, който “открива”, който е в “същината”, пренасяна в бъдещето: “Като Езекила той предсказваше...”, пояснява разказвачът за своя герой, чиито постоянни сентенции слагат на мястото им всички и всичко. Хаджи Ахил произвежда не само кули, предмети, изложби, но и различните духовни граници на сопотненци. Той отсъжда справедливото и несправедливото, добродетелното и порочното и окрайностен в своите кафенета, вади от нивелиращото всекидневие всички, дошли да посетят музеите му. Разположен в собствената си крайност, хаджи Ахил продължава да строи кафене след кафене и в непокътнатите техни “простори” да твори и подрежда безкрайността.

“Поетът - пак четем у Борис Вазов - имаше господарски навици. Той например винаги носеше ключ от главния вход, през който само той влизаше и излизаше. Когато имахме прислужница, тя само нему казваше “господарят”. Аналогията на поетовата фигура с хаджи Ахил или с чорбаджи Марко е най-малкото иронична. Ако революционерът, разрушителят Бойчо Огнянов прескача през стобора един ограден и установен свят, то “господарят” може да го приеме в него, само ако този пришелец се вмества в “просторите” на крайността, ако реформаторът в никакъв случай не заплашва същината. “Господарят” минава през главния вход, защото е завзел собственото си парче от света, и пребиваването му вътре в него е много повече от ситуация. В границите на себе си “господарят” се възпроизвежда, защото никой не оспорва божественото му спокойствие. Ако баба Ева ядоса хаджи Ахил, той я набива, ако някое от децата на чорбаджи Марко излъже баща си, то той го хваща за ухото и го извежда на улицата, ако някой виден човек поиска да види Вазов у дома му, поетът “неизменно е отговарял да му кажат, че го няма вкъщи, макар тия думи да са се чували от самия посетител” (из спомените на Борис Вазов). Видимо Вазовият художествен аз не може да бъде пробит от външни агресии, сиреч от моди, конюнктюри, чужди убеждения, защото той е сърцето на живота, и живеейки го изначало, преработва всяко различие до собствена истина.

“Господарят” Вазов, подредил до педантичност “жилището си”, съзерцава неговото време в разбираемо развитие, т.е. в неговата история. “Господарят” е всъщност еквивалент на спонтанния творец, чието съзнание обединява обективния духовен смисъл на нещата. Времето се превръща в историческо, защото дава решения, справя се с жизнените проблеми и нужди. Защото не се формира върху културни пластове, дошли отвън, а отвътре преработва всички външни влияния, хармонизира ги и им придава задоволителни за себе си тълкувания. Такъв художествен аз е в завидна хармония със себе си и зацепил се в света чрез своята установена идентичност, фигурира в света спокоен, “господарски” сигурен с построения зад гърба му дом. За заседанията на Постоянния комитет на Южна България Иван Гешов казва така: “Никаква неблагозвучна дума, никакви бурни дебати не помня аз от ония паметни заседания. При благодатния лъх на хармония, който вееше от поета, не на празни наддумвания, а на плодотворна сговорна работа бяха посветени те”.

Вазов живее във време, в което малко от правилата, подредбите и тълкуванията са дошли наготово по културен път. Такова време е особено благоприятно за появата на личности, които, бидейки в пряк досег с насъщните проблеми, успяват да дадат на другите комплекс от решения, т.е. да създават култура. Безспорно за Вазов, една от тези личности, очевидностите са се родили от недрата на собствената му истинност. Създавайки идеи и митове, Вазов не ги възприема като своя мисъл, а сякаш вижда самата действителност в непосредствен допир със самия себе си. Неговият аз и действителността застават един срещу друг без посредник, затова и казаното става същина. А всички онези, които получават наготово завършена култура, поетът определя като “тълпа”, т.е. като безлична, безотговорна колективност, която няма шансове да припари към лоното. Уцелени в сърцето на творческия процес са думите на Вазов към Константин Попхристов: “... Тълпа!... Знаеш ли що е тълпа? Не, ти си много млад, за да знаеш това. Но помни, няма по-хубаво от това да бъдеш тълпа, но за туй пък ужасно е да те ценят от тълпа!... Това е хидра, която не вижда и в стремежа си да разкъсва и кваси устните си в кръвта на своите жертви, увлича се и къса своите собствени меса - кваси устните си в собствената си кръв...

Пази се от хидрата - не допускай да станеш хидра!...”

Колективността е отхвърлена. За да знаеш нейните пагубни възможности трябва да си стар, трябва да си “дядо Вазов”, т.е. съзрял, преработил вътре в себе си опита, реалността, да си сигурен в собствения укрепен и хармоничен аз. Спонтанният творец е безспорно творец на мъдростта, на изначалието. “Младостта” лесно може да стане клише, защото тя не мисли всеки път наново, а просто казва и повтаря. “Той се радваше на младите - продължава Борис Вазов - но при все това един ден ми каза: “Аз не желая да бъда млад и да започна отново живота си. Само като си помисля за мъките и терзанията, които съм изпитал, обхваща ме ужас”. Спонтанният творец е толкова “стар”, колкото надълбоко назад във времето може да бръкне интуицията му. Колкото същината може да бъде овладяна. Колкото повече решения за живота роди, и раждайки - да усети болката и тегобата на родителството. А това, че Вазов “искрено се радваше на хубавия език на младите” (спомени на Христо Борина), че “нашите надежди са цяло младо поколение съотечественици” (цит. Вазова ст. във в. “Народний глас”), е самочувствието на един построил дома и подредил битието си аз, който знае, че е вече част от фундамента на света: “След смъртта ми моята къща ще бъде обърната в музей и всички тия неща ще се гледат от поколенията “ (из спомените на Евгения Марс). Безразличието към другите е налице, защото азът отдавна е “господар”, постигнал е “жилището” си, установил е всичко онова, на което може да разчита и което го брани от всички външни посегателства: “А нашето семейство беше един морален блок” (Борис Вазов).

Всички спомени за Вазов разказват автентични случаи на ритуално почитание към него - опълченци със снети шапки дефилират пред дома му, в Бургас цяло шествие го носи на ръце, старци и деца му целуват ръка на улицата. Тези жестове на естествено уважение към поета регистрират неговото пребиваване “тук”, неговите намерени действителни решения, които другите ще получат наготово и впоследствие ще ги развиват. След Вазов неговите идеи в съгласие или в несъгласие се приповтарят, т.е. приемат се заради неоспоримата очевидност, с които са се наложили на самия него. Спонтанният творец е раждащ творец, формулиращ неумолимите нужди, от които е изтъкан животът му. Такъв творец става инициатор на култура, движен от космичното си окръжение.

Затова за Вазовия художествен аз, освен че е самовглъбен, бихме казали, че е и един несоциализиращ се аз, нежелаещ да живее в джунглата на културните натрупвания, избягващ участта на объркването и съмнението, потопен единствено в съкровените води на собствения глас. В “Общество и певец” безапелативно се отрича онази легенда, която вече десетилетия съпътства името на Вазов - че той е певец на своето време. На изискването на обществото: “Бъди певец на наште страсти...” певецът отговаря:

Поетът! Нека той възлазя!
Той няма място, няма час
И ако той при вас не слазя,
То вий стигнете го тогаз.

Не поетът ще се потопи в обществото и ще го изрази. Не той е в атмосферата, в “епохата”, в “духа на времената”. Поетът е себе си, който, погледнал отгоре, посочва в обществото клишетата му. И понеже Вазовият спонтанен аз е зареден със строителна енергия, то апотеозите на собственото му “жилище” са негови лични построения, но пороците на обществото са вече открити у другите културни клишета, откъснали се от лоното, оформени от външни натрупвания на един вече модерен, институционален свят. Тези клишета са заклеймени, защото са вторични, неистинни, пребиваващи в една псевдокултура, фалшифицираща живота. За такива клишета родината, семейството, произходът стават безразлични, те живеят битието си без спомен, гордеещи се единствено с раждането си.

И накрая, защо решихме, че Вазов е самостоятелна култура? Безспорно, обемаща фундамента на националния светоглед, но при всички случаи - самостоятелна. Защото Вазовото “жилище” е пример за обработен от най-сложната пълнота до простата форма единен дух, който обединява самата противоречивост. Този дух носи родните в него. Когато някой започне да пропада, т.е. започне да се превръща в културно клише, Вазовото “жилище” е готово да го приюти, да му осигури досега с лоното. Щом надеждите се разбият о брега, щом съмнението разяде другите, това “жилище” изниква като гранитен пристан, чийто авторитет е със статута на решаваща власт. Човечността, завладяла това “жилище”, идва от дълбинното знание, което извлича от силите на самотността публичните формули на едно непрекъснато в историческата си традиционност битие. Затова като всяка построена до пълното си завършване култура, и Вазовата култура има тази участ да бъде подлагана “отвън” на криза, т.е. на отричане. Социализацията на Вазов се извършва от “другите” - около него и след него, които получават “жилището” му наготово, като “музей”. И в сплитъка от разни култури, които все повече се трупат в човешкото време, Вазовата култура все повече зазвучава като клише - нещо, което е удобно за тези, които приемат наготово Вазов, без да влязат вътре в “жилището” и да видят зад “музея” предхождащото го строителство. Освен моментът на отричане Вазовата култура има и обратната си възможност - да бъде активизирана, когато битието се претовари с вторични културни натрупвания и човекът почувства нужда от допира със себе си. “Просторът” вътре във Вазовия дом е толкова неограничен, че всеки, който желае сърцето на битието, може да намери и своето място в него. Затова и Вазов е най-отричаният и най-приеманият български писател и въпрос на собствен избор е дали да погледнеш на неговата фигура като на “жилище” или като на клише.

 

© Антоанета Алипиева, 2000
© Издателство LiterNet, 08. 03. 2001
=============================
Публикация във в. "Литературен форум", 2000.