СПРАВЯНЕ СЪС СМЪРТТА

Антоанета Алипиева

web | Български комплекси

Смъртта е граница, която отделя всички различности една от друга и очертава тяхната противоположност. Смъртта е метаморфоза не само за напусналия тоя свят, но и за живите, гледащи я като факт, и в този смисъл смъртта винаги е част от живота. Грозна или смирена, липса или памет, тя е окончателният отговор за всяко индивидуално битие, в което умрелият участва като илюстрация на преживяното, а живият съди и него, умрелия, и себе си чрез гледания отстрани безвъзвратен финал. Смъртта е размишление и идея на живите.

Българското културно битие особено почита смъртта-дълг, идеологически осмислената смърт, която задължава към ритуална почит - венец, паметник, фетишизиране. Която възпитава чрез еднопосочен земен път, обвързан с идея, дълг и тяхното изпълнение. Животът и смъртта се сливат в пример, губят човешките си страсти и се превръщат в скука на педантичната цел. Удобна обаче за педагогика, назидание, респект. Такава смърт се институционализира, застинала в награди, слова, чествания, т.е. в схема, скрила човешкото, което е несъвършено и затова драматично. Българското културно битие обича такива смърти и чрез техните персонализации създава пантеони на идеите си. Същото важи и за онези смърти, използвани за антипример, но пак лишени от многопластовостта на житейската емоционалност.

Ако смъртта е граница във физическото съществуване, в метафизичните си осмисляния тя може да бъде всичко, включително и изчезване, нищо. Животът прави смъртта, придава й лице, което той иска. Както животът предпочита да бъде разпилян на милиарди частни битиета, тъй и смъртта като функция на емпиричния размисъл е по-интересна в частните си образи, нежели в обобщенията си. Ако смъртта е институционализирана - т.е. ако се отчете като оценъчен факт в социума, рода, семейството - тя принципно е ясен отговор на предпоставена етика, която остойностява протеклия и свършил живот, както и протичащия около тази смърт живот на другите. Метафизиката на смъртта е плод на предварителни истини и затова в нея няма нищо изненадващо, тя е окрайностена като познание. Идеологическата смърт е винаги по-удобна за интерпретация и затова доминира в  културното ни съзнание, склонно повече към моралнооценъчна позиция спрямо глобалните категории. Онези тълкувания на смъртта, които отказват да я предпоставят като завършен отговор, винаги са будели интуитивно възхищение, но рядко са подлагани на метаразмишления, защото те отвеждат до крехките граници между различностите, граници, готови всеки миг да се размият в необясними за точно назоваване измерения. В тези текстове смъртта и обграждащият я живот не желаят да се превърнат в обществено полезни понятия. Смъртта е неизпълнено обществено съдържание, толкова разнообразно в решенията си, колкото човеци са я видели, изживели, помислили за нея.

В един разказ на Елин Пелин - “Задушница” - смъртта е общо понятие като факт и обща ритуалност. В тази обобщеност обаче индивидуалното  участие е смайващо различно - “тополи... печални и тъжни като вдовици”; “бедни сирачета”, които благодарение на смъртта могат да турят нещо в стомаха си и в този смисъл се грижат не за умрелия, а за собствения си живот; свещеник, който, безразличен в ритуалните си задължения, не си и прави труда да превърне “суетния шум” в задължителна трагедия на липсата; свещенодействащи вдовци и вдовици, смазани не от смъртта, а от живота; препатили тъщи и кумици, които житейското бреме е научило, че “доброто и злото заедно вървят”; присмехулни булки, които изведнъж си спомнят, че е Задушница “и пак правят тъжни лица”; осиротели семейства с деца, на които смъртта е отнела част от практическите ползи, но те се надяват, че животът по някакъв начин ще им ги върне. И двамата герои - Станчо и Стоилка - разположени между всички полярности на вселената: скръб и липса, но и облекчение: “Божана, горката, много ме ядосваше...”, “Имала съм късмет, че се помина. Както беше я подкарал той, още една година да беше поживял, и щеше всичко да пропие”;  жалкото и великото; всекидневното и изключително щастливата случайност... Ситуация, която не би могла да бъде изчерпана, както е безсмислено някой да описва целостта на битието. Смъртта е общо пространство, разпиляно вътре в себе си на множество индивидуални изживявания и съдби. Ритуалът е пронизан от частни житейски решения и философии, споменът за мъртвите е очевидна слабост пред реалностите на живота, така че цялото не може да бъде удържано като утопична, теоретична формулировка. Събрани от смъртта, хората са отчуждени от нея и я осмислят единствено чрез категориите на собствения си живот. Самата смърт се оказва пространство на приспособяването и ограничението, затова всеки един го преодолява чрез лични ценности, според които умирането е за този, който е умрял, а не за свързаните с него останали живи: “Свят е това. Човещина! Умрелите - лека им пръст, с живите - живей”. Смъртта, както и животът, се оказват категории, пронизани от опита, лишени от абстрактност, а оттам и от общозадължителни функции. Смъртта е цялостна само в ритуалната си спазеност, а иначе е населена със “светски”, човешки или социални страсти. Умрелият е единствената константност в нея, но и тук само безжизненото тяло или гробът са факт, а оценките им са пъстри, както е пъстър и живият свят. Смъртта е затворена в живота.

Богът присъства в този разказ повече от абстрактно и ритуално: чрез един безразличен свещеник, който по задължение се вписва във “всеобщото сериозно и тъжно настроение”, чрез още по-безразлични към самотията на човека реплики: “Божа воля, куме - няма що”, чрез попа, който ще узакони родилата се от смъртта сватба: “...господ ми взе Божана, пък ми прати Стоилка”. Богът е илюзорната и измамна утеха на живота, а в смъртта никой тук долу на земята не знае как той присъства. Схематична идея на успокоението и подредбата на морала, богът се разпръсква в житейските ситуации и ценно за човека става не общото теоретично битие, а реалните прагматични нужди. Богът помага в смъртта толкова, колкото да даде частни опори за всяко частно, продължаващо земно съществуване. Илюзорността се оказва категория на отвъдния живот, а не на протичащите тленни дни. Крайността на човека се приема като факт само за умрелия. Живият продължава своята борба с битието, докато смъртта не положи и неговия край и го пресели в илюзорните пространства на непознатото. Животът не е отказ от бога, но не е и само мисъл за вечността му, т.е. за смъртта. В този смисъл човекът е подложен повече на живота, отколкото на смъртта. Ценностите и самата възможност за осмисляне на битието произхождат от самото битие, в което тъжно се мярка моралната абстрактност на смъртта.

Животът тече към смъртта, но в своето лоно се оказва против смъртта. Границата е превъзмогната с мъдрост, според която животът никога не губи смисъл и затова животът съди и оценява смъртта, а не обратното.

“Един убит” от Димчо Дебелянов е друг български текст, който визира края като “битие против смъртта”. Житейският абсурд присъства тъкмо като насилствена смърт. Естествеността на финала е заменена със ситуация, в която човекът са го захвърлили някакви ирационални сили, въпреки неговото желание. Животът и смъртта са се срещнали очи в очи в лицето на безсмислена констатация: “... легнал е спокойно бледен/ с примирена скръб...”. Нереализираният живот е изпълнил с абсурд и смъртта, знаците на битието: “ трепкат плахи и ненужни/ с кръв напръскани писма” бележат жестокото единение на обезсмислените живот и смърт. Човешката съдба се оказва анонимна изпразненост: “Кой е той и де е бил?”, отчуждението, породено от насилената орисия, поражда и отчуждена, безименна и неоплакана смърт, в която няма оценка за протеклия пред нея живот. В смъртта няма даже избор, битието е вървяло към своя край, изключвайки възможността на човека “свободно да умре”, превръщайки отрязъка “начало - край” в крах на някакъв смисъл, в “непобедил” нито приживе, нито умирайки. Така границата между “живял - мъртъв” се слива в трагедията на всеобщото отчуждение.

Човешката крайност се проявява и в смъртта. Случайната смърт е отрицание на частните възможности, при това вън от тези възможности. Но смъртта отново се оказва в лоното на самия живот, който, греховен, отчужден, не спира, а се отича в пространството и времето, разтваряйки края в санкциите на живите:

Той не ни е вече враг -
Живите от враговете
Бурна ги вълна помете
Нейде към отсрещний бряг.

Човешкото в безумието на насилствената смърт: “Клета майчина ръка.../ утеши и приласка”, “Смешна жал, нелепа жал/ в грохотно жестоко време” се оказва и то заченато в грях: “Не живот ли да отнеме/ той живота свой е дал?”. Отчуждението от живота е не отказ от живота, а смирение с греховността и несъвършенството му.    Убитият е отхвърлен от живота, а  не е приет от смъртта, която докрай остава нелепа, чужда, неосмислена.  В този смисъл смъртта, както и да се е случила, потъва в нищото. Доброто и злото, макар и очертани: “не, той взе, що му се пада...”, се превръщат в присъда на битието, а не на умирането. То, умирането, е безлично в тези си етични разграничения: “мъртвият не ни е враг!”. Доброто и злото губят даже декоративните си стойности, никой не се интересува от различността помежду им, защото и никой не желае, а и не може, да види онова, което е зад границата на смъртта. Умирайки, човекът отнася своите греховност и страдание, затваряйки ги във вътрешния си свят. Жестокостта на живота и моралната оценка на смъртта се носят от живите, които се отдръпват от нищото, за да се потопят във външното, действащо време, гарантиращо тяхното живеене. Мъртвият е сам и, положен сред живите, той им говори само това, че неговият живот е секнал, а техният продължава. Тайната на смъртта си остава негова. Тайните на живота предстоят за всички онези, които битието безалтернативно гони към “отсрещний бряг”. Смъртта и тук се гледа отвън и “свода ясен и дълбок” е единствената инстанция, отвъд която никой не знае доброто и злото. Всички етични смисли са пред границата, там, където все още кипи животът.

И в двете творби, тази на Елин Пелин и тази на Димчо Дебелянов, смъртта е обобщена екзистенциалност, в която външните етнически параметри се разтварят в житейско индивидуалното справяне със смъртта на другия. Но и няма да сбъркаме, ако кажем, че това са две български гледни точки, които специфично гледат на края отвън, като включващ се в живота. Осъзнават смъртта като финал извън себе си и въпреки мисълта, че този финал предстои за всеки, живият е закрепен за външните обстоятелства на битието, което никога не губи смисъл. Което отказва да положи смъртта като вътрешна територия, изстрадана като собствено отдалечаване от материята и собствен разпад на оформени отвън ценности. Подобна оптимистична нагласа прави от човека единоборец с емпиричното време, при което самото човешко битие е по-висшестоящата субстанция от смъртта. Човешкият порядък на живота не се разрушава и човекът остава цялостен и завършен, защото, докато е жив, смъртта е за другия, а не за него. В битието, колкото и нещата да са изненадващо неизвестни, могат да се научат. Този, който е узнал нещата в смъртта, остава, заедно с узнатото, неизвестен за живите. Гледаният отстрани тленен финал никога не поражда бунт, усещане за несправедливост, ощетение - ражда смирение, което хармонизира човека и със смъртта. Ако в “Задушница” смъртта е краят на едно мотивирано битие, то в “Един убит” тя няма оправданието, че е прекъснала изпълнен, или горчив и страдалчески живот. Но и в двата случая тя е прозрение, че си живял, че не си се изгубил в отредените ти дни и че границата е само размишление за живите, в което смъртта се вмества като приспособяване към неизбежните повели на живота. Страдалец и греховник, живият не пожелава и не избира смъртта като доказателство за собственото аз, а търси налагането си, мъчейки и борейки се в битието. Той е захвърлен в живота и бъдещето на неговата собствена смърт не буди колебания относно живота. Преходът към смъртта се поверява на другия, докато гледната точка към него се затваря в собствения аз, изпълнен с пулса на сърцето, с цветните картини, видени от очите, с желанието да бъдеш тук, на земята. Така смъртта може да бъде “измамена” от живеещия, който носи в душата си смъртта на другия, но не и своя собствен финал.

Приспособената към живота-смърт е болка, липса, отнемане, но не може да бъде отчаяние и безсмислие, защото никога не е оспорила живота. Страхът от смъртта не се състои, тъй както не се състои и страхът от живота. Но това не значи свобода, а обратното - зависимост от живота, който не може да се уплаши от смъртта, не може да й придаде мистичен, мрачен смисъл, тъй като самият той няма време да се спре, подхванат от неумолимите, автентични грижи, събития, страсти. Животът е този, който всеки момент се знае като обещан, обречен на смъртта, но е толкова действен и угрижен, че само я констатира и продължава нататък. Една своеобразна езическа “хитрост” спрямо времето, която не иска да има своя край. Която чрез смъртта на другия не желае да помисли за своята собствена обреченост. И която чрез практичността си се надява да постигне безсмъртието си.

© Антоанета Алипиева, 2001
© Издателство LiterNet, 25. 09. 2001
=============================
Първо издание, електронно.