ОКОНЧАТЕЛНАТА САМОТА

Антоанета Алипиева

web | Български комплекси

Спомените за Йордан Йовков, представени в книгите на Димо Минев “Йордан Йовков. Спомени и документи” /Вн., 1969/ и “Антон Страшимиров, Елин Пелин, Йордан Йовков в спомените на съвременниците” /С., 1962/ имат категоричен лайтмотив, определящ битийното присъствие на писателя: “тих”, “мълчалив”, “срамлив”, “замислен”, “сдържан”, “мрачен”, “неразговорлив”, “затворен”, “съсредоточен”, “кротък”, “свит”, “скромен”, “не дружеше с никой”. Тази устойчивост на един вътрешен психологически портрет е породена от забелязания от всички факт, че “Йовков винаги си запазваше някаква неутрална зона около себе си “ /Стоян Загорчинов/, че никой външен не може вътрешно да присъства в психическите процеси на Йовковата личност, която, пребивавайки в света, поглъща и интериоризира чутото за света. Метафората, която принципно бележи творчеството на писателя, е “чуто”. “Йовков слушаше” е друг устойчив мотив на спомените, като “слушането” изцяло пренебрегва топос, време и от конкретните сюжети и страсти се получава една субективна наситеност, в която вече не е човекът, а само функциите, които му са вменени. Отдавна обявените от критиката Йовкови герои-символи, герои-светове са всъщност плодът на едно градящо се самобитие, постигнало във вътрешния си психичен план пълната хармония между действителното и възможното. Действителното е толкова опитомено, че присъства без какъвто и да е собствен, напрягащ глас във възможното, което пък е доведено до удобството на идеала.

Няма нищо по-скучно от Йовковата животопис. Единственото, което раздвижва това битие е, че Йовков обичал да дразни и скарва хората, че бил мнителен, че води обилна кореспонденция с институциите, за да получи някаква службица, с която едва се препитава. Пълен отказ от всякакъв светски живот, от каквато и да е показност, нито дума пред никого за себе си или семейството. Единствен от животописците д-р Стефан Марков формулира мощни вътрешни комплекси у писателя, укривани старателно: “Еротичните чувства бяха силно развити у Йовкова. Той изпитваше болезнено един истински полов глад, но не проявяваше тоя си нагон бурно, а го потискаше дълбоко у себе си пред хората. Почти всяка по-хубавичка учителка или интелигентна мома не минаваше незабелязана от него. Боязливият му характер и тук удряше своя печат. Йовков се приближаваше към по-леко податливите и благоприятно разположените към него жени, за които биваше предварително убеден в успеха си пред тях. Той не проявяваше яростта на мъжествен, запален младеж"”

Укриваните от света комплекси са плод и на социална нестабилност: “Мене ме смятат, че съм мълчалив - изповядва се пред Никола Атанасов Йовков - Това съвсем не е верно. Аз се показвам такъв, защото се чувствах в една среда, която ми е чужда. Дошъл съм от провинцията тука, дето всякога ми се е струвало, че съм гост и че пак ще се върна, отдето съм дошъл”. А Йовковият затворен “тежък характер” Георги Райчев определя като “старовремски чорбаджилък”. Ясно е, че действителният свят е разбит за Йовковата личност, неговата цялост е изградена само в семейството, което единствено разбира комплексите му и се мъчи да ги облекчи. “От момента, в който свързах живота си с Йовков, струва ми се, че започнах да живея за него и чрез него. Свой личен живот аз нямах, а и не чувствах необходимостта да имам” /спомени на Йовковата съпруга Деспина Йовкова/.

Психичният живот на Йовков напълно се е отдръпнал от потока на събитията и в едно пищно въображение възстановява монументалността на живота. Този втори въображаем свят е опозиция на скучния, надробен, комплексиран действителен свят, в който се разполага реалното Йовкова битие. Във въображаемият свят човекът се наслаждава на съществуването, съчинява богати сюжети с приключения, престъпления, страсти, любови - всичките доведени до изключителността на трансцедентната хармония. До такава степен е преодолян хаоса от външното битие, че въображаемият свят все повече напомня за илюзия, за онази наслада, в която човекът има свободата да уцели сърцето на самобитието си и да построи от него утешителна завършеност. В творческия процес на Йовков външният свят не възлага никаква поръчка, която да обвърже въображението, така че самият творчески субект сам поема риска на сътворяването и недопускайки никакъв натиск отвън, прави възможно и най-висшето, и най-идеалното, и най-цялото.

В бездействените спомени за Йовков се очертава и друг мотив: “Йовков обичаше да се носи модно. Дрехи си шиеше при най-модния шивач в Добрич...”, “...поръчваше обуща при най-модния обущар в града” /Ловчо Стоянов/, също тъй в Йовковата биографична тишина неизменно се регистрира и “Йовков имаше вкус към хубавото. И учителките, които обичаше бяха хубави...” /Калина Иванова-Момова/, както и “Йовков като най-грижлива домакиня прибираше и подреждаше своите ръкописи по масата, а така също и цялата стая” /Ружа Д. Подвързачова/. Болезнените мании на писателя относно контене, чистофайничество, влюбчивост и ревност, разклатеното здраве още повече го изолират от всички, превръщат го в “тих, скромен, боязлив, женствено сантиментален. Чувството на честолюбие беше силно развито у него” /д-р Стефан Марков/. Самотата и изолираността, както и ревнивото бранене на собствения избор и собствените въображаеми визии правят от твореца Йовков самоосъществяващ се човек, който създава света из самия себе си. “Йовков се боеше от впечатления и разговори, които биха могли да изменят хода на неговите мисли”, “...верен на своите оригинални, макар и понякога не много убедителни теории, не обичаше да се нагажда към чужди мнения и доводи”, “Боеше се от какви да са промени...” са фрази, които се натрапват в психологическия портрет на Йовков, направен от Стоян Загорчинов и които свидетелстват за едно неподменено личностно битие, където фундаменталните понятия зазвучават с първични, неподправени смисли. Колкото външният свят за Йовков е фантом или несъгласие: “Добро малко съм виждал в живота си...” /писмо на Йордан Йовков до Христо Цанков-Дерижан/, толкова въображаемият свят преработва болката, безсмислието и хаоса във възвишени сюжети, хора, съдържания.

Йовковите художествени селения побират само антропологични образи - хора и животни, представени като хора. Топосите - Балкана, Ханът, Чифликът, пътищата - с вместените в тях съдби, стават застинали метафори на един илюзорен живот, който е спрял да се движи, защото е постигнал себе си. Отдавна известната истина, че Йовковите герой не говорят много, нито действат, а разкриват себе си е всъщност плод на един духовен, въображаемо изграден свят, който първо е завършил нравствените си категории, и след това е помислил и за формата, чрез която да ги изрази. В тази окончателна подреденост естествено са набелязани пътища към възход, пътища, завършващи с по-висши измерения на човешката автономия и осъществяване. Творческият процес у Йовков, почиващ единствено върху въображението, изгражда едни празнични, свободни в духа хора, за които действието и говоренето отдавна са били, материалността на света е минало и те пребивават в пространствата на метафизичното, където всяко напрежение или колебание са снети. Останали са само финалните жестове на окончателно изразеното битие.

Пак в спомените на Стоян Загорчинов четем: “Той /Йовков/ бе консерватор затова, защото бе обърнат с лице към миналото, и повече нищо. И после, защото бе със съзерцателен и романтичен натюрел”. Националното духовно минало е безспорно тема за Йовков, но не само в това е въпросът. Йовковото въображение до такава степен не се интересува от променящото се действително време, че наистина гради органиката си върху някаква споменна завършеност, която отдавна не помни сътресенията и драмите по сътворението си. Творческият процес безусловно запазва духовната субстанция на миналото и творецът, пребивавайки изцяло в нея, я чувства като настояща жизнена сила, като дял от онова безсмъртно, което винаги ни е дадено. Всички забелязват Йовковата “съзерцателност”, която пак според всички е гмурване в себе си, в собствените културни възможности. Тази константност на съзерцанието, това “слушане” на минали житейски сюжети не е знание за миналото само като антикварни сведения. Сюжетите са усвоени и създават действителността на самобитието на един съвременен човек, който чрез въображението си става част от вечното битие. Характерът на спомена у Йовков е такъв, че миналото присъства само чрез сентенции /Николай Лилиев, Светлозар Игов/, т.е. с вечните си поуки, и така миналото се превръща в актуален проблем на винаги възможната култура. Панорамата на миналото става проста за съзерцание, става една особена страст на сентенционално представеното битие, освободено от жалкото настояще с поглед, отправен към най-великото, на което са били способни хората. Усвоеното минало е винаги преобразено минало, благодарение на влизането в едно пространство, в което творецът става из собствените си корени самият себе си. Такова усвояване няма друга надежда, освен да не загуби онова, което днес може да се търси в достъпната външна действителност. Метафората, че Йовковото творчество е творчество на надеждата е построила своя смисъл върху миналото и неговото съзерцание.

Йовков особено се дразнел от това, “че го виняха в незнание на градския живот и в бягство от действителността” /Стоян Загорчинов/. Очевидно въображението на писателя така се е барикадирало в собствения минимум от усвояване, че няма никакво чувство за външно установени критерии за света, за техните дележи на град - село, вътрешен и външен мир. Устремен да запази самородната си същност, Йовков отглежда импулса за екзистенциално първичното по отношение на историята. Неговите герои никога не се питат как да използват унаследеното в конкретното днес. Решаващо значение придобиват единичните светове, в които човекът говори за всички времена и обединява тленното “днес” с великото. Раздразнението у Йовков идва тъкмо от неразбирането, че това, което при него изглежда илюзия, всъщност не е илюзия, защото никога не е имало мисъл да се сблъсква с действителността на днешното съществуване, преминало е в лишения от илюзии поглед за истинното и автентичното, което същевременно е и пълнота. В Йовковия свят никой никъде не е заплашен от случайността на произволното, защото всички знаят предварително нещата, никой нищо не търси, защато всички отдавна са намерили.

Според Владимир Василев Йовков е човек “с добра фактическа памет”, “онова, което пише не го измисля, а го взема от своите жизнени наблюдения”. Малко след това Владимир Василев сякаш отрича емпирията на този творчески процес, твърдейки, че Йовков “се намираше в унеса на постоянно творческо състояние... Всяко втурване отвън, изпречване пред житейски трудности и препятствия раздрусваше люлката на неговото съзерцание и можеше да го хвърли едва ли не в паника. Никой да не го закача, никой да не го кара за нищо, да не му иска нищо”.

Всъщност между човека “с добра фактическа памет” и “отделния”, “отсъстващ” човек съществува дълбока връзка. Върху подбраната емпирия, в самотата на една изначална необходимост да преживееш живота си така, сякаш си сам на този свят и започваш всичко отначало, Йовков опосредства факти и условия и ги прави различни от онези, които са достъпни за поведенческия език. Прави ги непреводима субстанция. Емпиричната действителност е само декор, който разказалите или виделите събитията едва разпознават: “Аз си представях едно, съобразено с действителността, а майсторството на писателя ми поднесе нещо неузнаваемо. Тъкмо в този контраст между сюжета и произведението беше моята изненада. Обработката е неузнаваема” /Петко К. Тишевелов/. В Йовковата обработка непримиримите конфликти на любов и омраза, свобода и необходимост, надежда и страх, добро и зло стават невъзможни за манипулация, стават неизпълнимо за живота съдържание, тъй като със своята абсолютна завършеност се извисяват над него. Йовковите категории се превръщат в нормативни, тъкмо поради техния метафизичен характер, като нормативността им става валидна за едно вечно духовно време, а не за кое да е конкретно историческо време. Като загубва възможното си отношение към житейската практика, Йовковото творчество става предизвикателство към реалния живот, коригирайки неговата посредственост и сивота в триумфираща празничност. “Щастлива натура, напълно задоволен от своя вътрешен живот, той почти не чувстваше нужда от хора около себе си” /Деспина Йовкова/.

Втората част от Димо Миневата книга представя свидетелства на Йовковите съвременници за прототипите на писателя. Почти никое творческо произведение не е възниквало без прототипи. Но в описването им разказвачите само констатират реалните факти, без ни най-малко да им дават етични оценки. Техните мнения никъде не разкриват обществено установена система, която обуславя техния избор или психология. От прототипната основа Йовков се интересува само от сюжетите и хората, които участват в тях. Никаква обвързаност с общество, конюнктюри или общовалидни етични норми. Йовков освобождава сюжети, хора и топоси от наличната система от ценности и начини на поведение и ги включва в, различна от действителността, йерархия от ценности и сили, където те стават също толкова “отделени”, “самотни” и “изключителни” /в смисъл на изключение/ като самият им автор. Стават самобитие, нехаещо и незнаещо за всичко вън от себе си.

Никаква проблематичност у никой Йовков човек и у самия Йовков, тъй като те са признали природата си, останали са й верни и по тоя начин са я транцендирали към вечността. Личното битие престава да бъде една възможност за битие, личното битие се осъзнава като съвпадащо със субекта и така субектът прави от битието единство, мисия, увереност, при което той ще бъде този, който е бил. Такава позиция отскубва човека от времевемостта, която е разпокъсаност и безсмислие, и го насочва към историчността, която е единство и постоянство на значението.

Йовков и неговите герои никога не проблематизират себе си. “По-късно - пише Андрей Протич - го посъветвах /него, Йовков/ да отиде пак на село в Добруджа, гдето е живял и познава живота й, за да види, че има изменения, че хората - мъже, жени, момци и моми - са променени, с други преживявания при новите социални условия, но той отговори рязко: “Не,не!”. Подобна вътрешна хармония иде от факта, че битието никога не се възприема като ситуация, като променливо редуване на фактите и условията. Битието се чувства като себе си, като субстанциално непроменено, защото в ръцете на човека остава отношението към света.

Това, че Йовковите герои избират е всъщност една неистина. Те се представят на читателя като субекти, отдавна узнали себе си, драмата на това узнаване е толкова далечна, колкото и сътресенията по първосъздаването на света. Йовковите герои се появяват в своя завършен вид, като човеци, осъзнали границите си, а това е и акт, който осъзнава битието извън границите си. Йовковото творчество започва от онзи момент, в който човекът окончателно се е индивидуализирал и така изпълва битието като автентично себе си. Такъв човек безспорно е избирал някога, но читателят го вижда в мига, когато е довел множествеността от разпилените си постъпки до единство на собствената си природа. Когато реализира последната граница на своя аз. Когато става трансценденция. Когато животът е спрял до окончателните си граници, в която азът се завръща към себе си от разпиляността. Йовковата идеална завършеност се състои във факта, че човекът укрепва в това, което изначално е, че приема участта си без съжаление, без илюзии и така реализира екзистенцията като истински, автентичен проблем.

Ето защо Йовковите герои или метафори са невъзможни за възпроизводство в културното ни съзнание. Всъщност защото са изцяло завършени, защото конфликтите, които носят у себе си са окончателно решени, защото са навлезли в сферата на една естетична и етична религия и тяхната функция е да бъдат еталони. Те не могат да поддържат една постоянна линия на традиция като Вазовите, Алековите или Елин Пелиновите герои, тъй като при Йовков животът е застинал в зададени идеи и норми, замръзнал е в едно пространство на душевно съзерцание, в което висотата на човешкото тяло и дух се е освободила от напрежението между зависимостта от съществуването и неговата изначалност. Самотен автор, самотни герои, самотни метафори на градивността, сдобили се със съдба, в която самобитието овладява съществуването и със своята активност го осъществява и подлага на изпитания.

© Антоанета Алипиева, 2001
© Издателство LiterNet, 02. 08. 2002
=============================
Публикация в кн. "Български комплекси", Вн., 2001.