РАЖДАНЕ И САМОТНОСТ

Антоанета Алипиева

web | Български комплекси

Над творчеството на Алеко Константинов и до ден днешен тегне митологемата идеал-действителност, разчитана като две полярни, несъвместими величини, при които идеалът (разбиран като високите измерения на родното, отъждествен със самата авторова личност) съди действителността, но действителността (разбирана като реален персонаж и събитийност) малко я е грижа за това. И тази грозна, неконтрулируема в уродливите си изяви действителност като многодетна майка ражда мижитурки, чиновници, политици, бай Ганьовци и джурналисти - все изчадия на непоправимата родна душевност. Идеалът гледа тия “пияни чудовища”, “страшилища”, “орди”, от “пияни изверги” и със своята самотност не сполучва да ги отстрани, победи, “морално да им влияе”. Всичките тия “бабаити” и “тъмни гори” потрисат Иваница Граматиков, който “образован, малко идеалист, повече мечтател, с любов в доброто, с надежда на бъдещето, той не беше още кален в действителността, в живота”.

Така е, идеалът е уж победен, но навсякъде и неизменно съпътства безумната “сган” и се опитва да й “влияе”, въпреки че само той - идеалът се оплаква от това как на него му “влияят”. Ни героите от Алековите фейлетони, ни бай Ганьо някъде са рекли нещо против опекунствата и омразата на идеала. Излиза, че те го приемат такъв, какъвто е, а той - идеалът, вечно мърмори, сърди се, срами се и гледа да промени (не себе си, разбира се). Идеалът най-малкото има чувство за рационалност и на всяка ситуация, в която случаят ги е запокитил заедно с действителността, гледа чисто емоционално, с предпоставени тези и истини, които жаждат да променят другия, защото са видели в него само уродливото. Действителността, подбрала децата си, ходи из света с необременена от комплекси душа, идеалът - не, ще я променя, ще я прави като себе си. Къде впрочем в текстовете на Алеко идеалът се е разговорил с друг идеал, оценил го е и го е възприел? Ами даже и Европа, която все се тика в очите на бай Ганьо за пример, даже и тя е за идеала, негова собствена идея, величина, която трябва да смаже бай Ганьо, защото идеалът така е решил. Не, нито Европа, нито Америка са представени в детайлност, а там, където в “До Чикаго и назад” се правят по-дълбоки социални и психологически разрези, идеалът пак вижда лошото - този път и на чуждото. Затова и идеалът е самотен. Той не ще другите, и другите не щат него.

Във фейлетона “Страст” идеалът прави категорично обобщение: “Ето кое съзнание ме кара да се взирам с почтение само в кръга на бедността, като мисля, че доволството и богатството са заклеймени, ако не с позор, то поне с малко подлост. И аз гледам на богатството почти с презрение”. Идеалът обаче забравя, че тъкмо бедността е родила помощник-регистратори, амнистирани престъпници, мечтатели за митници и пълзящи човекоподобни, и накрай - бай Ганьо като тяхно обобщение. Идеалът забравя, че самият той не е беден. И тъй като няма грижа за собственото си материално битуване, се занимава с това да съди бедността и нейните желания да спечели някой лев.

Действителността трепти от живот. Изобретателна, агресивна, действителността не само се справя с всяка ситуация, но и ражда. Ражда дете след дете и това семейство става “тълпа”, “сган”, силна с телесната си масираност, решена да преодолее бедността. Няма да мине много време и същите тези оскотели от мизерия тълпи ще изземат мястото на идеала в творчеството на Христо Смирненски и Гео Милев. А идеалът у Алеко Константинов така се е сметнал за самодостатъчен и за мярка на българския свят, че никъде не действа, само наблюдава, оценява, възмущава се или ... “че като дигнахме един смях”, защото действителността се е опитала да окаже “морални влияния”. Идеалът не ражда, не се възпроизвежда, а априорно се е обявил за вечен български морал, за константна величина, с която всички трябва да се съизмерват. Привидните диалози на идеала с действителността са всъщност железни монолози на идеала, разсипващи от обвинение и внушаване на вина, сами положили се върху идеята: “Ето епохата, която ми дава неизчерпаем материал за “Бай Ганя”. И обявена за лоша, действителността не закъснява да стане такава и да си отмъщава на добрия идеал, като в чисто прагматичен смисъл не му дава да се реализира. Превръща го в морализаторска абстракция, неувенчана никъде с победа. Защото, както и самият идеал се е уверил: “... нашите българи тъй лесно не се подкупват. Ако им дадеш нещо, не ти отказват, йооо! - приберат си го, па пак си карат колата по своя път”.

Идеалът, колкото и голям морал да изразява, не може да зададе един хоризонт от възможности на действие. Идеалът изисква от другите да спазват него самия, обявил се е за закон на духа и социалното поведение. Действителността, обратното, предоставя на своите деца широки възможности за себеизразяване - от телесни до социални и психологически жестове и знаци. Идеалът се срами от действителността, отчуждава се от нея, а това сдобива действителността с автономия, изпълва я с желание да си отмъсти. Идеалът е тъй отчужден, че даже не се опитва като Вазов да поправи действителността, а я оставя да вилнее, да ражда и се себереализира. Впрочем, целите 90-те години на миналия век отработват тази отчужденост като богоборческа, жреческа поза, която самодостатъчна в свойта висота, не желае да вникне в другите, “низшите” и да ги разбере. 90-те години не предполагат, че много скоро тълпите ще станат бог и че озлобени от вечната си бедност, ще разгромят идеала, ще поругаят достойнството му. И още по-нататък ще превърнат тоталиризма в единствена възможност на живота.

Идеалът не може да каже като бай Ганьо: “Народът е стадо, като му завъртиш сопата...”. Идеалът, като истински идеал, може да каже: “Не досягай народа! Свали си шапката и се поклони на този измъчен страдалец, на този дълготърпелив мъченик, на тоя, който ти дава храна и живот, поклони се на българския народ!”. Но идеалът никога и никъде не полага ясни граници между обобщителната ценност народ и отрицаваната, презирана от него антиценност - действителността, с всичките и уродливи деца - изчадия. Българската критика и досега още се лута в търсене на отговора кой точно е бай Ганьо - българинът ли изобщо, отделен типологичен герой ли, рожба на времето си ли или пък припокриващ генерални изяви на националния манталитет. Бай Ганьо е героят, интерпретиран с цялата възможна емоционална гама на съотнасяне към него - от пълното отрицание до безрезервното му приемане. Но всички критици (освен разбира се, идеалът) чувстват неговата многоликост и постоянните му изплъзвания от опитите да бъде канализиран, да бъде определен като “един”, “еднотипен”, “еднопосочен”, “еднолик”. Защото бай Ганьо е самият живот, ежеминутното раждане на злото, на доброто, на полезното и безполезното, на срамното и гордото. И май че само идеалът се е наел с безумната идея да тегли резки граници между бездънното лице (лица) на живота, на действителността, която отказва да бъде само фрикция, само готова идея. Наивен идеал, който самоупит от висотата си, не желае да диалогизира. Не желае даже да си изясни дали целият този гротесков персонаж е самият български народ. А иначе народът е сакрализирано понятие, наследено от Възраждането, което по задължение трябва да се величае. Унаследената идея за народа от една страна е гледана в нейната тоталност, която предполага възхита и обожествяване, но от друга - когато идеалът попадне в емпиричните клопки на народа, чувствата му са на границата на отвращението. Идеалът си остава във високите измерения на фикционалното, но пред-поставено-готовото като идея, разгъващо се със себелюбов. Действителността (народ, време, общество, събития - видими, невидими и всичко там без идеала), заявена първо като художествен обект, развява парцалите си без никакво желание да бъде опитомена и бързо-бързо помита границата между емпирия и фикционалност. Идеалът не може да удържи действителността в сферата на художественото. Запретнала поли, тя заплашително прекрачва в териториите на публицистичното, емпиричното - и пред зададеността на идеала не успява да я овладее, да я реализира като фикция. Идеалът вижда само “такава хала от ужаси и насилия, щото той се вцепени, като треснат от гръмотевица”.

Идеалът тегли рязка оразличителна граница между себе си и действителността. Той високо горе, тя - ниско долу. Това лишава действителността от всякакъв шанс да й помогне, за да може тя да преодолее долните си инстинкти и да се цивилизова. Лишена от любов и разбиране, действителността винаги намира начин да изиграе идеала. Не в абсрактните сфери на духовното, където той е много силен, а в реалните житейски ситуации, където пък никак го няма. Защото едно е да задаваш Соломоновския въпрос: “Нима нашата интелигенция се състои само от гороломовци, от каменовци, от байганьовци?”. Или като Пенчо Славейков надменно да съветваш: “Домогвайте се; ако нищо не достигнете, то поне ще помогнете на домогванията на онези, що идат след вас и имат по-голяма сила от вас. Съвсем друго е без високомерие и чувство за оразличаване да разбереш и помогнеш. Ах, тези вечни български острови, които не разбират, че и на острова не можеш да останеш девствен, че божественият островитянски глас е постоянно апострофиран, заглушаван, малтретиран от “презрените”, от вън-живущите. Нещо, което са проумели Петко Р. Славейков, Ботев, Вазов, чиито гняв от действителността е роден от любов към нея, от желание да я поправиш, да я раздрусаш и тя да се осъзнае. А Алеко и Пенчо Славейков се “срамят” от действителността, подиграват й се, заявяват неопредолимото си различие спрямо нея. И колкото и бай Ганьо да ги обвързва със себе си: “Той дето ходи, носи със себе си своя атмосфера, свои нрави и обичаи, търси си жилище по своите вкусове, среща все свои хора...”, толкова високите идеали и на Алеко, и на Пенчо Славейков постоянно подчертават недосегаемостта си, отврата от байганьовщината.

Сблъсквайки се с емпирията на действителността, идеалът у Алеко навсякъде отказва да я приеме. Колкото и разказвач и герои да се полагат в общи ситуации, толкова и разкриват неедновременост на духовните си времена. Идеалът е приел за свое време абсолюта, сам се е обявил за безсмъртен, защото се е видял като сплав от минало, настояще и бъдеще. Действителността се интерисува от мига, от ползата и прагматиката му. Идеалът е чужд на конкретността, действителността обаче, не е чужда на идеята за безсмъртие: “Аз и зло! Де-де!... Впрочем, нека се утешаваме, бай Бисмарк, таквази е участта на всички праведници!...”. Действителността побеждава живота с помощта на администрираща рационалност. Тя се е просмукала в институции, постове, успяла е да организира обществото в космос и в края на краищата се превръща в емпиричен закон. Идеалът не е втъкан в никаква структура на социума, той се скита самотен и докато действителността си върши работата, идеалът само се оплаква от нея и безумията й. И ако “моралното влияние” на действителността спрямо идеала се изразява направо в телесен пердах, то идеалът, без сам да съзнава, се мъчи да влияе тъкмо “морално”. Но моралът не е сфера на действителността, нейна стихия е прагматиката, която пък е приоритет на модерното общество. Ако в традиционните или тоталитарни общества идеята, нормата са колективност, то в модерния свят прагматичното овладяване на ситуацията е от първостепенно значение. И Алековият идеал, съкрушен от агресивната, практична действителност, ще простене: “Идеали! Бошлаф!”, разнебитен ще констатира, че народът е тъй “практичен и трезвен, трезвен до безчувственост. Без помощ, без съвет, съкрушен и разкъсан външно и вътрешно, ето го на, една печална, от бури разсипана останка от стари времена!...

Има ли кой да го съживи, да го повлече подире си? - Идеали? - Суета, Вятър!...”.

И как действителността да приеме помощта, съвета на идеала, когато той не му ги предлага? Когато дистанциран, отчужден, само се “срами”, ужасява от нея. Когато срещнал се с прагматичното, алчно модерно общество, изумен се пита: “Е, ами кога ще живеем?”. Идеалът продължава да се надява, че чистотата и красотата на идеята са най-важното нещо, забравя, че даже големите мъже на Възраждането Левски, Бенковски, тъкмо за да защитят идеала, са убивали, палили са села, т.е. омесвали са идеала с практичността, за да може той, идеалът, да победи действителността. Запленен от Възраждането и високите му цели, Алеко не желае да види, че всеки идеалистически порив, за да се превърне в такъв, трябва да влезе в практиката, трябва да преодолее аристократичната си гордост и да приеме другия като равностоен. Колкото и двамата да говорят на различни езици, равнопоставеността на ситуацията е повече гаранция за успех, отколкото предварителната теза, че ти си високо, а другият - ниско. Подобна теза осъжда идеала на вечна, красива, божествена самота, но за жалост достатъчно крехка при нападение и желание за оборване. Достатъчно илюзорна за действителността, която като си плюе на ръцете, като си подбере децата защо “ще стоиш зад метлата, а хората ще си плетата кошничката”. Грешката на идеала е, че гледа на действителността като на планирано, като на включващо се в собствените му сметки, като на тотално предопределено да бъде зло. Вид духовен тоталитаризъм, който ще избухне в зова за честност, цивилизованост, достойнство. И действителността не закъснява да му се присмее: “Аз живях, ти страда. Аз пак живея, ти пак страдаш... Впрочем кой те знай. Кой спечели? Ти запази идеите си, аз запазих златото си”.

Наследил ценностите на Възраждането непроверени в практиката, Алековият идеал ги превръща в абстракции на духовността. От друга страна модерният свят, колкото и да не го съзнава, му е чужд със своята прагматика, напоритост, покупко-продаване, адаптивност. Алеко е все още природният човек от края на ХIХ век, на който му се е поревнал модерния свят, но няма още натрупвания и сили да го направи “свой”, затова и неговият идеал става тоталиристичен в духовните си изисквания спрямо действителността, не желае да диалогизира с нея даже и в случаите когато тя заплашва живота и честта му. Духовните утопии са винаги тоталиристични и фанатични. Но за разлика от Смирненски и Гео Милев, в двубоя си с действителността Алековият идеал не представя себе си като победа и триумф. Обратното - като вечни поражения и драма. Но не защото се сдобива с рационалност и трезв поглед (прочее, “трезвостта” е ненавиждано от него качество), а защото душата му е разкъсвана между узаконените истини от миналото и подвижните, вечно изменчиви ситуации на деловия модерен свят. Природният, красив, утопичен Алеков идеал повече е склонен на съзерцание, отколкото на действие. Негова хармонична обител е действената природа, а не обществото. Големият граждански и обществен идеал на Алеко е и един от големите митове на българската литература. Родил се из лоното на възрожденската утопийност и възторжената вяра в твърди ценности, идеалът във всяка една ситуация пренаписва и пренаписва себе си, своята затворена завършеност, която себемитологизирала се: “тия пороци ги няма у мене, нито ги е имало, па уверен съм, няма и да ги има”, знае, че не може без митове. Клопката на идеала спрямо действителността е по-хитра от клопките на действителността спрямо идеала. Идеалът е намерил начин вечно да бъде сочен за пример, а действителността - вечно порицавана. И тук идеалът спокойно ще перифризира: “Аз живея, ти страдаш”.

© Антоанета Алипиева, 2001
© Издателство LiterNet, 02. 08. 2002
=============================
Публикация в кн. "Български комплекси", Вн., 2001.