Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРИОБЩАВАНИЯ И РАЗГРАНИЧАВАНИЯ

Антоанета Алипиева

В исторически план в българската литература има няколко оградени идеологически моделa, които имат претенцията за самостоятелни естетики - позитивизъм, символизъм, експресионизъм. Останалите опити за отчленяване на другите естетики (романтизъм, народничество, имажинизъм и т.н.) са несeриозни, не хванали трайна почва, защото инвенциите им са слаби, често случайни, обрасли в разнообразни и различни естетически дискурси и затова усилията да бъдат представени като някакви точни естетически факти срещат непреодолими трудности. С други думи, българската литература е бедна относно всеобща колективност на разни модели, а това предполага, че е силна в разнородните си самобитности, трудно поддаващи се на полагания в предпоставените параметри на някаква школа. И мисля, че така е по-добре.

Българският позитивизъм винаги е бил нещо, за което се отчита, че се ръководи от външни обективни факти, и... май че основно дотук. Той е онези всеядни естетики, за които Вазов дава, без да иска, точно определение: “...нямаше нищо, а трябуваше всичко”. В неговите граници се пъха това, което по някакъв начин може да се свърже с реална събитийност и фактология. Рядко пъти се отчита онова, което видимо субективизира външния свят и го превръща в собствен свят, не знаещ границата между индивидуалното и общото. Българският позитивизъм в процеса на сътворяването си, най-малкото е имал своите теоретици. В самото си начало поради факта, че литературата ни, под формата на един необходим синкретизъм, е описвала човека и света не изолирано, а чрез контекст. Чист мисионерски теоретизъм (такъв, какъвто се появява едва в края на миналия век) е просто ненужен пред практическите нужди да се обследва контекста и неговите фокусни резултати върху човешкото мислене и действия. В по-късно време позитивизмът също трудно намира чистия си теоретичен модел, защото изследователите постоянно се натъкват на отклонения от канона, които отчитат като отделни и индивидуални решения. Излиза, че позитивизмът, най-дълготрайният период в българската литература, е нещо много изтощавано и изкушавано от различни контексти, които в своето разнообразие и бърза динамика му преливат други, различни сокове и развалят чистата му монолитност. Затова и позитивизмът е най-малко комплексираната естетика, защото сам той има съзнание за “всичко”.

Атаките срещу позитивизма в края на миналия век не съдържат презумция за противоборстваща естетика, а само за смяна на идеологията. Това, че д-р Кръстев нарича Пенчо Славейков “обновител на остарелий примитивен реализъм” значи по-скоро различност на ценностната парадигма, облечена много често в екстравертна художествена система, чрез която се постигат вътрешни субективни образи на света. Позитивизмът е сменен с други номинации - индивидуализъм, модернизъм, европеизъм, но в тяхното дъно дремят живи и здрави позитивистичните корени на една всемогъща естетика, която, оказва се, пак може да бъде “всичко”.

Едва символизмът налага радикално различна естетическа територия, подплътена не само с художествени текстове, но и с теоретични парадигми, в които ясно се обосновават границите на канона. Канонът приобщава посветените, но и ги отделя от непосветените. “Законозащитниците” на символизма обаче са най-изкушени и “чисти” в теоретичните постулати на Димо Кьорчев и Иван Радославов и епигонските си безлични образци, от които не можеш да различиш отделното, а виждаш само безлично-общото, удържано от канона. В ярките си символистични изяви поети като Пейо Яворов, Теодор Траянов, Димчо Дебелянов са приобщавани в канона често пъти според историческото време, в което се ситуират и което е номинирало литературната ситуация, както и по външни белези, позволяващи да се откроят типологичните особености на естетиката. Ясно е, че при всяка среща със значимо художествено творчество изследователят е раздвоен (и затруднен) между общо-канонното и индивидуално-отклоняващото се от канона. Стигаме до убеждението, че една определена литературна ситуация от общата ни литература живее от това, че цялата мрежа от дискурси, които тя съдържа, се фокусира в едноизмерно описание, готово всеки миг да се прокъса от индивидуални разминавания с канона. Затвореното описание никога не е контекстуално независимо.

Експресионизъм, социалистически реализъм, постмодернизъм, женско писане са следващи естетически номинации на българската литература от ХХ век, които в претенциите си за обобщителност предпоставят и изискването за различност, за собствени граници и закони. В резултат - дълги изброителни списъци на автори, включващи се в тези естетически очертания и продаващи моженето и неможенето си чрез кредита на школата, както прочее отдавна бе казал Владимир Василев. Печалният пример на социалистическия реализъм е поучителен не заради това, че една единствена идеология погрешно чете “всичко” като себе си, а поради факта, че идентичността на отделните явления си остава прикрита или невидяна действителност, за да стане очевидно общото.

Даже и краят на ХХ век, който мина под знака на идейните инвазии на убеждението, че субектът е мъртъв, не можа да уплаши българската литература. Тя продължи да се самодоказва чрез общото, като всяко отделно общо има желание за различност от другите общи. В отстояването на такива разграничителни писания, авторът не само не умря, но и отново се сдоби с емблематична стойност. Към постмодернизма, например, към неговите основни и първоначални фигури, започнаха да се присламчват голяма част (ако не болшинството) от младите пишещи, индиректно мотивирани, че ако попаднат в списъка на постмодернистите, това е вече влизане и в литературата. В българската литературна, културна и социална практика нищо ново. Така е било със символистите, от чиито общи претенции са останали десетина имена; още по-пресен пример са т.н. “априлски поети”, от които за литературата се спасяват определени творчества, при които общото най-малко се покрива с предварително лансираната естетика, желаеща да бъде “всичкия” образ на конкретното време. Когато подобни моменти са белязани от желанието на самите автори да се вмъкнат в искани от тях естетически граници, се оформят силни зони на литературни конюнктури, забравящи, че само безкористното (несъзнателно, индивидуално, неповторимо) е възможност за бъдещ живот, и в този смисъл тъкмо то е гаранция за естетическата определеност на една вече отминала литературна ситуация.

Ако трябва да обобщим, ще кажем, че българската литература разкрива явно проявена склонност към заявяване на обобщителни зони, в чиято предсказуемост и предварително набелязана рутинност се вмъкват автори с надеждата да придадат на текста си важност. Авторът е умрял там, където има естетически (и духовно) защитен текст, който може сам да завоюва мястото си в определени ситуациина националната литература. Авторът е жив там, където се присламчва чрез епигонство, подражание и индивидуална немощ към заявени и формирани литературни ситуации. Първият случай се нуждае от дистанцията на времето, узаконяващо естетическата защитеност. Вторият случай е случаят на ежедневната литературна стъгда, гъмжаща от страсти, омрази, претенции и външно мотивирани конюнктури.

Този втори случай до голяма степен се крепи върху автора и неговата практическа активност. В днешната литературна ситуация, която по принцип е маргинална по отношение глобалността на обещството, в литературата се оформят микрообщества, които си говорят и четат помежду си, не само пренебрегнали, но и неможещи да отстоят идеята за национална литература. Но затова пък стръвно назоваващи себе си като обобщена част от общата (мислена като сбор от равностойни парчета) мозайка на днешната литература. Това довежда до пълната загуба на национално йерархично подреждане на литературните стойности, при което бургаските, пазарджишките, провинциалните поети, жените-поетеси и т.н. имат равни претенции с Асен Разцветников или с Лилиев при разпределяне на националния литературен дискурс. Всички те представят себе си чрез регионален топос или чрез частно обобщено наименование, обосновано върху презумпцията, че няма нищо, в което да си струва да вярва човек, че няма състоятелен идеал, единствено устойчива е личната цел. Ако подобни процеси в европейските общества водят до рационална колективност на интелектуалния продукт, то в славянското културно мислене, което е повече спонтанно, патетично, води до разцвет на графоманията, обоснована чрез неясни естетически претенции и регионални (частни, приятелски и т.н.) общности. Знакът на общността повърхностно се приема като привилегия, чиито механизми по-често задвижват инерцията на конюнктурите, отколкото да се обглеждат автентичните идеи, които общностите раждат. В повечето случаи се търси маската на общността, и страхът от смъкването на маската е страх от нищото. Ако от поезията на Димчо Дебелянов се смъкне маската на символизма, в нейното лоно могат да се намерят много повече неща, отколкото символистичният канон предполага, но ако поезията на Иван Грозев, например, се разгледа без помощта на символистичната естетика, от нея не остава нищо.

Тази парцелирана на малки общности литературна общност допълнително и често по балкански ирационално се усложнява от революционна, емоционално обагрена линия, която разделя българската литература по политически признак. Отсам едните, оттам другите, като на преден план излиза пак обобщението, незаинтересовано от вътрешния индивидуално-художествен пълнеж. Автори, емблематично подреждани автори, на които публиката реагира без мисъл, водена от това чия манипулация ще надделее в определен момент. Политизирането на българската литература винаги е бил вторичен процес, втъкаващ се в естествените естетически процеси и опитващ се да им надене маската на актуалност. Политически мотивирани са лостовете, които съставят класическото лице на литературата в учебниците, политизирано е и медийното литературно пространство, което лобира представителни имена, чрез които политическото обслужва свои временни нужди. От кандидатстудентските програми бяха изхвърлени добрите повести на Георги Караславов “Татул” и “Снаха”, заради откровените грехове на автора като социалистически номенклатурчик. Биографията на Константин Павлов бе умело използвана, за да се подкрепи митът за новото, най-ярко лице на българската поезия. Творчеството на Стефан Цанев винаги само се е присламчвало към обществените конюнктури, за да изгради образа на вечния бунтар, моралната жертва на всяка политическа власт. И тези малко примери са показателни за това, че политическото и авторът са в трайна взаимовръзка, при която политическто използва автора, но и авторът желае политическото, като и двете страни се мъчат чрез другия да изявят себе си. Политическото, разбирано като обобщаваща (в случая литературна конюнктура) гарантира властови позиции, но има и обратното лице - забвението, премълчаването, тъй като политическото динамично мени интересите си.

Няма да е пресилено ако кажем, че революционната линия (борбата, борбеността, партиите, партизанщината са изначална не само социална, но и културна окраска на балканските процеси) провокира и един напълно елементарен и външно търсен конфликт между стари и млади, за който няма толкова мотиви от естетическо естество, но има мотиви от социално революционно естество. И затова не са виновни само младите. Онези стари, чиято естетическа негодност е отдавна известна, правеха и правят опит да съществуват вовек най-вече чрез социална общност, която те наричат литературна. Негодни млади пък се заеха да ги отричат (а заедно с тях и всичко, което им се мерне от миналото), без да могат да разберат, че всъщност воюват за тяхното място. Днес миналото се оказва също политизирана зона, външно представяна като естетическа, от която в повечето случаи се взима и хвали, отхвърля и убива спрямо модата и партията. В днешната литературна ситуация правилата не могат да бъдат разбрани, защото повърхностно и конюнктурно се изследват конкретни образци, а пък образците не могат да бъдат разпознати като стойност, нестойност, естетическа номинираност, защото липсват правилата. Различията се бъркат с патологиите, полифоничността на литературата с еднолични желания за надмощие, оформяни тъкмо като мода, работещите идеи в националното културно пространство затъват в адаптация на европейски идеи, чийто внос е мотивиран от една доскоро затворена култура, която, отворена вече, няма собствена мярка за себе си, безконтролно цитираща европейски теории, докато съвсем се загуби в тях. Един от малкото примери на “любовно” конфронтиране-преодоляване на миналото (тъкмо в естетически план) са двете пародийни антологии “Българска христоматия” и “Българската поезия от Герова насам” от Георги Господинов, Бойко Пенчев, Пламен Дойнов и Йордан Ефтимов, които умело съчетават обобщително представителното с индивидуалните естетически почерци. Приобщението се проявява като избор на характерното за българската поезия, а разграничението присъства като уцелване на самобитното на всички присъстващи творчески различности, при което видно е, че разграниченията имат превес над обединителните възможности на лириката ни.

Казано пак обобщително, в историческите си наслоявания, разбирани като литературна традиция, българската литература се оказва бедна като естетически направления, успели да заградят собствена, разграничаваща се територия, и богата на доказани естетически самобитности. Но в процесуалната си сбъднатост, разбирана като “сега” на случващото се, литературата ни е богата на претендиращи общности, искащи да докажат себе си като естетическа отчлененост, без да си дават ясна сметка, че бъркат естетическите си заявки с обикновената делнична практичност, с вечния комплекс за изостаналост и маргиналност спрямо културата на света, изригнал в епигонства и поредното (за кой ли път вече) европейско преобличане. Външното многообразие обаче рядко пъти означава вътрешно многообразие. Горчив е опитът ни с националния герой бай Ганьо, постоянно сменящ маски и адаптиращ се към външния свят, за да си остане отвътре неизменен, вечен. Във всяка ситуация на българската литература, изживявана като “сега”, маските са винаги агресивни, адаптивни, манипулативни. Лесно подвеждащи да ги мислят като същност, лоно. Но и лесно запокитвани в реквизита на гастролиращата литература.

 

 

© Антоанета Алипиева, 1999
© Издателство LiterNet, 28. 06. 1999
=============================
Публикация във в. Култура, 1999, бр. 31 (под заглавие "Маските на българската литература")
Публикация в кн. на А. Алипиева "Български комплекси", Вн., 2001.