Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КУЛТУРНИТЕ КОМПЛЕКСИ НА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ

Антоанета Алипиева

90-те години на миналия век емблематично са уседнали в културното ни съзнание като “ново” време, разритало предното време, разтурило му дрипите и отворило очите на българина за света. 90-те години са време на “ново” самочувствие и “нова” гордост за нас. Така е от една страна, но е и иначе от друга, защото борбата на 90-те години срещу “старото” е люта, страховита, обидно-балканска, борба, чиято вътрешна гледна точка е “нашата литературна почва от днес” /Яворов/. А когато в един акт се влага толкова ярост и амбиция, то непременно и има някакъв страх. Вазовата фигура до такава степен се е отъждествила с владеещото до дъно “старо”, че интуитивно фокусира злобата, завистта, отрицанието на 90-те години. Страхът от Вазов поражда и жаждата по “жестокото забравяне” на онова, което е отживяло, но за което вътрешно усещаш, че май няма никога да отживее. 90-те години усилено афишират “жреците”, изключителните, трагично-самотни и отделени от простата тълпа художници, “духовните аристократи” /всичките бедни, разбира се, а пък и по наследствена родова линия какви ти аристократи в България/. 90-те години така затлачват културното пространство с отрицание, че оттогава насам се създава и комплексът на цялото ни културно съзнание, което все уж трябва да догонва културата на Европа. А българското до такава степен е изработило у Вазов органична самодостатъчност, че само от време на време той процежда нещо против “свръхчеловеците” и ги съветва да се държат като “българи”, но иначе болката от обидите много повече се чувства като лична драма и почти никак не се усеща като културна заплаха. В големия културен спор Вазов - кръга “Мисъл” агресивният страх е приоритет на “Мисъл”, които искат да забравят или в най-добрия случай радикално да променят Вазов и времето му. Критериите за културна пълноценност “Мисъл” търсят в настоящето, в далечното минало /фолклорната традиция, например/, в културата на Европа, но не желаят да ги видят в съпътстващите ги културни ценности, чието лице е Вазов. Пенчо Славейков, най-яростният и най-атрактивният отрицател може по някое време да изповяда невъзможността от забрава на “опълченското” минало чрез “Баща ми в мен”, или ще олицетвори българската културна полифоничност в “На острова на блажените”, а пък гласът на бащата /спомняме си всички/ неумолимо звучи и до днес чрез “Стига ми това, що имам”, но иначе в критическите си статии докрай и неумолимо Пенчо Славейков ще брани идеята, че българското трябва и може да стане европейско, а пък европейското да стане българско. За разлика от самодостатъчния български свят на “Стига ми това, що имам”, при който центърът на света е тук - ние и у нас - при Пенчо Славейков просто няма център, формулата “Да се извоюва човекът в българина” е колкото полезен апел да видим какво е направил и измислил светът, толкова и удар по националното самочувствие, което болезнено разбира, че чак като света не можем. От света винаги донасяме, но кой знае какво като култура не можем да му занесем, освен органичната си натурална самобитност. Къде впрочем Пенчо Славейков говори в статиите си какво можем да продадем на света /освен Ботев/? Напротив, навсякъде се обеснява Ницше, Шопенхауер, говори се как Европа трябва да се преработи на българска, как трябва ние да се отворим към света, а не светът да се отвори към нас и да черпи от нас идеи. Затова и културният месианизъм на Пенчо Славейков има профетически характер, той е насочен по-скоро към едно мечтано бъдеще, а в настоящето виси неразбран, борбен и отричащ това, което го засенчва. Славейковият културен месианизъм неволно вътрешно се подкрепя чрез позата на културния героизъм, който се бори срещу злото в името на доброто бъдеще: “... в душата на съвременния наш читател има само няколко изхлузгани гологана, а често и нищо няма - а ние идваме при него и искаме да ни размени той жълтицата на нашата душа. И чувство на самотност ни мъчи. Но лъжат се ония, които мислят, че ние би заменили мъката на усамотението за побратимство със сиромашките душици” /”Българската поезия: преди и сега”/. А европейско бъдеще дали за нас изобщо ще има? Духовният аристократ Алеко, видял света и българина в света, тъжно ще успореди на самодостатъчното Вазово българско и на Пенчо Славейковото българско като европейско компромисната идея: “Европейци сме ний, ама все не сме дотам!...”. Усещането за усвоената Европа, която все пак си остава вън от теб, е тотално.

Страхът на 90-те години, породил толкова агресия срещу органичната самобитност е всъщност страх от Европа. Естествената реакция е да се опиташ да направиш Европа своя, като й докажеш, че нейните културни идеи работят и тук, че можеш от тези идеи да направиш български вариант и да отъждествиш българин с европеец. Вазов продължава да оправя и слага ред у дома си, а Пенчо Славейков определя това като: “Вазов се заоращисва с такива работи, каквито всякой затъкни-дупка може да върши”. Домът у Славейков се разфокусира, разтваря границите си за “навън” и прави от Бойко и Ралица личности, а не българи. Ако Вазовите хъшове, Бойчо Огнянов, националните герои от “Епопеята” и т.н. са щастливи, че са умрели за отечеството, Пенчо Славейковите Ралица, Бойко, Райка са нещастни в самотата си сред света, лишени от традиционните родови опори на националния манталитет. Бетховен или Ленау от философските поеми на Славейков са по-разбираеми в самотното си земно нещастие, защото олицетворяват глобални културни идеи на Европа, ама все са чужди хора и могат да бъдат нещастни колкото си щат, а при Бойко, Ралица, Райка все има някакъв момент на съжеление от страна на четящия спрямо нещастната им съдба. Не е така с Петко Рачо Славейковата Гергана, която отстояла проверения колективен опит със “Стига ми това, що имам”, умира, но никой български читател не смята, че умира нещастно т.е. личното нещастие на героинята моментално се преработва в твърдо национално самочувствие и опора на българщината през вековете.

В чудесното си изследване “Физиология на културното самосъзнание” Инна Пелева обстойно доказва, че възрожденското време е “здраво”, “силно”, “хармонично”, лишено от физически и духовни крайности, а модернизмът е “болно”, “халюцинантно”, деформиращо телата и духа време. Ако за Възраждането комплекс са “учените глави”, дето за нищо не стават, за 90-те години на миналия век комплекс са ония с потурите, с опълченските калпаци, дето не трябва да ги показваме пред света, щото е малко неудобно. Един взаимен комплекс, чудесно реализиран от духовния аристократ Алеко в “Бай Ганьо”, където разказвачите все гледат да избутат бай Ганьо от очите на смаяна Европа, а пък бай Ганьо ги чака да се завърнат у нас, че да се разправи с тях. “Болният”, завладян от блянове, културни идеали и месианизъм, от индивидуализъм Пенчо Славейков е уплашен от непоколебимата, хармонична “здравина” на Вазов, спокойна в своята самодостатъчност и увереност, че е пъпът на света. Разтревожени и озлобени срещу авторитета и достолепието на “здравето”, “болните” 90-те години посягат върху хармоничната патриархалност, като чрез Европа се прави опит да се премоделира балканския човек. Но агресията на кръга “Мисъл” спрямо Вазов е така недвусмислена като балкански манталитет, изразен чрез социални, литературни и културни жестове, че българското в тяхно лице само се престорва на европейско. Вярно, че чрез четиримата от “Мисъл” големите културни идеи на Европа се абсорбират и преработват в българсокто културно съзнание /дето вика Пенчо Славейков : “дето растат, там са у дома си”/, но е и вярно, че никой от авторите на 90-те години не желае, нито пък може да се откаже от сигурността и точността на българското в името на необозримия универсален дух. Българското просто се състезава с европейското и постоянното афиширане на формулата “европеизация на литературата ни” не е нищо друго освен дълбокото вътрешно усещане, че българско и европейско са и ще бъдат отграничени величини. А щом като едно национално културно съзнание може да раздели част от стойностите си на “здраво” и “болно” /само да си припомним статията на Боян Пенев “Основни черти на днешната ни литература”, където се призовава към “разболяване”/, то е ясно, че в поврътливата наша съдба, често пъти културното ни съзнание, допуснало “разболяването” на модернизма, ще търси утехата, стабилитета на “здравето”. Колоко пъти, уплашени от вечните си кризисни безизходици, спонтанно и лечебно се опитваме да си помогнем чрез:

Да работим дружно и съгласно,
ден изгубен е изгубен век,
на живота ни в морето бясно
труд е наший Ноевий ковчег.

“Болният” модернист Славейков с цялата си интуиция е усещал това и озлоблението му срещу “здравия” Вазов е продиктувано и от знанието, че Вазов постоянно ще се възпроизвежда, мултиплицира в националната литература, но най-вече ще остане непокътната, недостигаема мярка за българщината. Нещо, което д-р Кръстев, олицетворявайки новаторските европейски идеи на 90-те години, в края на живота си ще реализира в конкретен жест. В много важен за честта на България момент д-р Кръстев, искрено смирил се пред висотата на патриарха, произнася: “Делото има нужда не от много хора, а от един. Но такъв, който да струва за цял народ... Пък тоя един може да бъде само Вазов, и никой друг”.

Както и да се отнася българинът към културата на Европа - защото ще дойде време на заличаване на опозицията българско-небългарско през 20-те години на този век в името на универсалния човешки Дух и културен синтез - винаги става дума за опазване на “самобитността” ни. Неслучайно големият културен проблем родно-чуждо през 20 и 30-те години на този век неизбежно съдържа момента на собствената ни “физиономия”. Повече за щастие, отколкото за нещастие сме осъдени на самобитност и бранейки се чрез нея, да се доказваме на широкия, жесток, небългарски свят. Вазовото

Аз съм българче. Обичам
наште планини зелени,
българин да се наричам -
първа радост е за мене.

е изконната и органична българска гледна точка спрямо света, чийто образ може да се разширява във времето и пространството чрез видяно, чуто и натрупано, но е гледна точка с подчертано ясен финал: “До Чикаго и назад”.

90-те години на миналия век реализират в себе си два тежки културни комплекса - от една страна страх от обемащото, “здраво” самодостатъчно българско, обсебило до дъно националното културно съзнание и от друга страна - страх от Европа, от свръхмощното й мислене, което е безразлично към специфичните потребности на малкия народ. 90-те години, изправени пред избор - да продължат самодостатъчния български културен свят или да се борят да сведат Европа до нас в крайна сметка се очертават като едно от най-комплексираните в културно отношение десетилетие, което се мъчи да обеснява и на потурковците, и на Европа стойността и възможностите на българското. Спокойствието на самодостатъчния български свят и безразличието на Европа са драмата на 90-те години, но и героическия им опит да срещнат българското с европейското и с болка да разберат, че между тях винаги ще има оразличителна линия. Славейков усеща това в “Кървава песен”, където се опитва да помири кръстопътните “възток и запад”, но най-сетне да ги помири така, че българското апотеозно да извиси своя глас над света. “Баща ми в мен” наистина е победил. “Да се извоюва човекът в българина” в “Кървава песен” се пренаписва като “Да се извоюват българите сред света”. Позната, тъжна и вечна борба за нас. Сложен културен комплекс и от нашето, и от чуждото, което Алеко болезнено, но и оздравително представя в “Бай Ганьо”. В Европа разказвачите, проумели и приели културата на европейците, неизменно и съдбовно се движат с бай Ганьо, обвързани от страдалческия му вопъл: “Я чувай, бай Василе, почакай малко бе, бай Василе, българи сме най-сетне...”. И разказвачите, и бай Ганьо се връщат назад в Родината, за да осъществят себе си, всички те /но в различна степен/ усещат чуждостта на другия, небългарския свят. В “До Чикаго и назад” американският чиновник нито знае, нито желае да знае, че има България и българи и безпардонно ни припознава за руси, унгарци, турци - нещо, което дълбоко засяга пътеписеца. За разлика от бай Ганьо Алеко е преодолял самодостатъчността на българското и гледа и анализира с възхита чуждата култура, но и той, срещнал се с точността на напредналата цивилизация несъзнателно и за самия себе си пита: “Е, ами кога ще живеем?...”

А спрямо културния сблъсък между Вазов и Пенчо Славейков тази идея звучи така: самодостатъчният, органичен, самобитен Вазов, наранен, но спокоен, знае, че “Моите песни все ще се четат”, а модерният, раздиран от съмнения Пенчо Славейков е разпънат между херметичното, самозадоволяващо се българско и Европа. И ако Вазов е вечната органична емблема на българското /добро или лошо, но българско/, то Пенчо Славейков е примерът за вечното трагично потегляне към Европа и за осъзнаването, че след като сме я видели и проучили, пътят ни е назад към нас си.

 

© Антоанета Алипиева, 2001
© Издателство LiterNet, 02. 08. 2002
=============================
Публикация в кн. "Български комплекси", Вн., 2001.