БЪЛГАРСКИЯТ КРЪСТОПЪТ

Антоанета Алипиева

web | Български комплекси

Романът “Железният светилник” започва показателно. “Силният като мечка” Стоян Глаушев е някак отделен от домочадието си, от общите му действия и чувства, “все го държаха някак настрана”. Това “настрана” предизвиква уж случайни събития, които отвеждат Стоян на пътя, устремен към неизвестно ново битие. Всъщност на кръстопът, разбиран не толкова като топос на избора или на безпосочието, колкото като ситуация на “вътрешния човек”, този, който приема битието със сърцето си, този, който превръща безизходицата в “себе си”, насочва външния свят към лоното си: “Който работи, за себе си печели и никой не ти дели залъка. Блазе им на гражданите! И там най-добре можеше да се скрие Стоян - никой нямаше дълго да го чуе, да го види между толкова народ”. В “Железният светилник” кръстопътят изначално е заложен като нескончаеми срещи на различности, при което хоризонтът на пътника постоянно се мести. Всяка ситуация на среща предполага нова чуждост, разкриваща нови и нови възможности за избор. Така Талевият човек още в началото се предпоставя като вечно незавършен, очакващ изпитания, които ще го разширят като кръгозор и ще го мотивират към провокация на чуждите пространства. В този смисъл не само пътят, разбиран като външни срещи и събития, праща послания на пътника, но пътникът праща послания на пътя. Така Стоян се спасява от участта на вечния чужденец, на обречения да се изгуби скиталец. Героят е осъзнал, че светът е множественост от различности и същевремнно е разбрал, че неизвоюването на постоянния топос на личната екзистенция е обричане на безродна и опустошена съдба. След множеството безпосочни скитания из града, Стоян е прибран в дома на Султана, която все “скрита” и “скрито” го наблюдава, докато го въвежда в старите хаджи Серафимови сараи като жених. Кръстопътят се е окзал промяна на хаоса, на кризиса, станал е начало и на историческото, и на екзистенциалното време на човека, превърнал се е в културоформиращ фактор на раждане, цялост, хармония. Кръстопътните Стоян и Султана са най-малкото безпосочни и изгубени, обратното - събрали в себе си смислите на миналото и бъдещето, те полагат настоящето в съ-мислие и отварят “опита на сритостта”. Застанали на кръстопътя пред множествеността от избори, героите вътрешно знаят, че трябва да прекрачат неизвестното, да превърнат многото посоки в една, да извършат прехода “от... към”. Докато “от” се познава, изживяно и изпитано е, “към” е винаги неизвестно, но затова пък е избрано “със сърце” и в този смисъл “към ” е желание да присвоиш чуждостта и да я направиш “от”, да я превърнеш в начало и раждане: “... някакъв огън се разпалваше в сърцето й - копнежът й за щастие, грижата за дом, за децата, които и тя, родената жена, трябваше да роди...”

Стоян и Султана се женят и така спояват в едно различности. Венчае ги поп Данаил, защото в неговото “чисто, човешко сърце” грее “любов към ближния”. Всъщност Стоян и Султана прекрачват само външни, лицемерни и несъществени обществени норми. И двамата са дълбоко традиционни хора, подвластни на българската кръстопътна съдба. Те чувстват “със сърцата си”, че трябва да помирят противоположностите, да обединят доброто и злото, и чрез тях да дадат смисъл на фактите, на външния свят, който ги атакува с външна неоснователна злонамереност. Кръстопътният човек, обединил в себеси полярностите, вече е поел напред по пътя, пак към неизвестното и новото, но вече с надежда за съзидание: “Да се подновиш за нов живот” - заръчва Султана на Стоян, преобличайки го като гражданин”.

Кръстопътният човек е амбивалентен. Той помни това, което е било преди и знае, че промяната само ще даде посока на нови и нови метаморфози. Кръстопътният човек по принцип е раждащ човек. Така Стоян и Султана раждат деца след деца - всичките гледани с “ бликнала радост в сърцето” или откъсвани от “сърцето” чрез смъртта. И у децата на Глаушеви се залага вечният кръстопът - единството от добро и зло, границата между битието и небитието, метаморфозите на човека, който от множеството посоки е подхванал една, прекрачвайки промяната и устремявайки се към неизвестното ново. Кръстопътят най-малко означава колебание, а вяра в себе си, “скриване” в себе си, подчиняване на външния свят на собствения смисъл, фокусиране на посоките и тласъка им напред по пътя на живота. Кръстопътят е граница на различността, а след избора, - извор на ново приобщение, което запомнило старото, метаморфизира в начало. Дъщерите Нона и Манда, женейки се, напускат бащиния си дом със “зачервени клепки” и сълзи, запомнили завинаги предишния си живот и готови да се върнат към проблемите му винаги щом стане нужда. Но свили свое гнездо, те вече са отделени, отчуждени от предходното си битие, преобърнали са го в ново начало. Приседнали до постелята на ранения Лазар, “Манда пак спомена децата си, Нона - злата си свекърва”. Толкова и двете са отдадени на новата посока, че Султана злобно констатира: “Чужди кучки са те веке, чужди”.

От челядта на Глаушеви “тия две деца, Лазе и Катерина, й създаваха най-много грижи”. Те са в истинския смисъл кръстопътни хора, събрали в себе си разрушението и сътворението, доброто и злото. Тяхното присъствие плаши именно с вътрешната си конфлисктност, която провокира, но и която води до умиротворението. В кръстопътните души на Лазар и Катерина всъщност е заложена окрайнеността, те извършват вътрешно движение в себе си, при което различните моменти от външния свят, освен че са провокирани от вътрешното търсене на посоката, но и в крайния си резултат стават тъждествени на самосъщността, постигнала пълнотата на движещото се начало. Крайността е вече различие от предходното, но крайността е и овладяната посока и избор, тя не се различава от покоя, защото е постигане на собствената завършеност. Кръстопътните ситуации на Лазар и Катерина имат характера на следване, на отричане на предходното, но и на раждане на новото от предходното.

Катерина от малка расте “непокорна и, кажи го, луда”. При срещата си с нея гостуващият в къщата на Глаушевци монах усеща ”някаква неясна още сила”, а сбогувайки се с Катерина, произнася: “Боя се за тебе и за всички, които ще те срещнат... Запази я, боже, от грях и да не става оръдие на греха”. У Катерина очебийно са се събрали и дяволът, и богът, нейното сърце е персонифицирана кръстопътност, то се стреми чрез избор да даде посока на обединените противоположности. Носейки глобалните кръстопътища у себе си (добро и зло, живот и смърт, традиция и бунт), Катерина е максимално жертвен образ и тъкмо чрез себежертвата тя е обречена да постигне умиротворението, изкуплението и подновения космически ритъм. Катерина проблематизира битието, но за разлика от Султана, го проблематизира чрез грях. Самата тя се залага като жертва, като пресечна точка, която включва метаморфозата на предходното, прекрачването и началото на примирените противоположности. Затова и Султана, осъзнавайки “със сърцето си” жертвената участ на дъщеря си, се оказва в лоното на същия кръстопът. За да изкупи греха, Султана застава на ръба на всички противоположнасти: “Бог не би одобрил да се убие заченат плод в майчината утроба - който е сгрешил, трябва да изкупи греха си, а не да го крие. Бог беше много строг и тя потърси помощта на лукавия, но можеше ли да има вяра в него! Пресвета Богородице, ти си майка, смили се...”. Изправена на кръстопътя между живота и смъртта, Султана се мъчи да даде единствена посока на многопосочните възможности: “Борбата започваше отново. С кого - с бога, с дявола, със смъртта. Срещу тях беше само волята на една майка”. И когато кръстопътят е преодолян благодарение на пожертваната Катерина, Султана “пак се изправи на нозе като боец за последната битка”. След смъртта на Катерина “болката й беше все тъй люта, до самото дъно на сърцето й, в една и съща рана, която не бе и престнала да гори, да се облива в кръв, но сега Султана беше по-бодра, по-смела”. Чуждостта на греха е усвоена, дяволът и богът са умиротворени и кръстопътят е отново покой, символ на поетото, подновеното битие.

Пожертваната от Султана Катерина е изкуплението на греха, възстановяването на космическия ред. Но самата Катерина е заложила жертвата в началото на своя път, на своя избор. Тя умира не по своя воля, но от смъртта й се ражда нова, друга обединяваща хората радост. След като научава за станалото, Рафе Клинче се запилява някъде, но “като се върна отново, нахвърли се на работата си и скоро започна да пренася в новата църква готови части от иконостаса...“ Рафе Клинче ражда иконостаса, на който “преспанци много се радваха” и който вплита в едно земното и небесното, възторга и болката, живота и смъртта. Катерина се е преродила в образ от иконостаса, в божествената светлина на успокоената трансценденция. От апокалипсис кръстопътят е станал отново посока, раждане, градивност. Общност, преодоляла индивидуалните съдби и сляла ги в задружно усилие напред.

Кръстопътят на Лазар Глаушев е друг. Той, както казва Султана, страда “за народ и вера”. Затова и в кризисни ситуации “Бог ще му помогне”, не Лукавия. Житейският път на Лазар е всъщност откриване, проглеждане за истини, които нямат алтернатива, не могат да бъдат подлагани на съмнение. Като кръстопътен човек той транспонира у себе си историческото време. Историческите събития, които облепят неговата лична жизнена ос са закономерни случайности: склонността му към науката, прескачане на регионалното и съпоставка между ценността на родовото, етническото с чуждите етноси, борбата за църква, училище, обществени структури и управа. Лазар се превръща в историческа фигура, защото има не само съзнание за мисия, но и за приемственост - и в личен, и в родов, и в обществен план. Той максимално се вчувства в това, което прави и така историята избягва участта на марионетъчна пиеса, а се превръща в срещи на жизнените, социални и етнически отношения между хората. Личното представлява и родово, и социално, и историческо изземване на чуждостта и превръщането й в център на своето изначалие. Затова и в тази книга чуждостта (разбирана във всякакъв план) неотстъпно е побеждавана и преливана в “сърцето” на “своята” изконност. Чуждостта е краткотраен проблем за талевите герои. Кръстопътните ситуации на Лазар са бавно, но сигурно откривателство на самия себе си, като “себе си” означава не само индивид, но и род, общност. В личната си житейска ос Лазар драматично се бори със сърцето си, избрало Ния, вместо Божана. И когато съдбата му помага да вземе тая, която обича, Лазар вече е примирил вътре в себе си народния враг Аврам Немтур и любовта си към дъщеря му Ния. Борбата е била борба, за да се открие сърцето, за да се умиротворят противоположностите и да изкристализира лоното, същината на новото начало, родено в любов.

А в самата траеща история Лазар открива посоката, която придава на битието, логика и цел. Която превръща първоначалната му скритост в откритост: “Тежки железни чукове блъскаха и кънтяха в гърдите му, ковяха гореща, разжарена мед: “Ние сме прости и невежи, и роби, та дори и словото божие ни е тъмно, защото го чуваме на чужд нам език! Ти си вкусил от чуждата отрова! В тебе е поселена чужда душа! Фанариотите ни заблуждават! Отвори си очите!..”. Прогледнал и “отворен”, Лазар преповтаря тези думи на монаха като истина, чрез която историята излиза от цикличната си безсмисленост и се сдобива с посока, с философия на случващото се: “... чест и почит към вас, старци, но тук трябва да влезат и народни люде, еснафи и по-бедни, пък и некои по-млади. Общината е народна, а и не само на старите и чорбаджиите. Ще кажа още: народът иска в църквите да се пей само на негов език; народът иска в училището да се учи на негов език; учителите да бъдат негови, а не чужди”. Кръстопътният Лазар е придвижил историческото време напред, историята зазвучава като мит и съхранявайки опита на скритостта, променя ситуации, хора, нрави, но и същевременно възстановява единството на смисъла, като кръстопътят на срещналите се “свой род” и “чужди народи - поробители” се превръща в начало на оттласкването на непосредствени дадености до духовното мерило на собствените усилия да се превъзмогне чуждостта: “Наша ли е църквата - наша е! Ами що сме седнали да я делим с наместника и с тия, власите? Защо делим с них църква и училище - за них тояга по задника, па да си вървят, откъдето са дошли”.

Лазар е от тия хора, които “винаги вървеше със сърцето си”. “Затуй пък всички се кръстят в него и затуй има такава сила да привлича всичко около себе си”. Транспонирайки историята в себе си, съпокриващ историческата еволюция и значимостта на историческите ситуации, кръстопътният Лазар става съпричастен към сакралния център на националната история и в този смисъл превръща кръстопътното си битие в мит, в образец на историческо национално самосъзнание. Кръстопътят на Лазар е проглеждането и дошлите след проглеждането промени, които не са и промени, а напипване на заложени в лоното същности. Кръстопътят е окрайностената история, чиито граници започнват от метафората “Народ се пробужда”, за да стигнат до “Корени и гранки”. Движещото се напред историческо време се е оказало “откриване” и “проглеждане” за скритостта, за лоното си, при което човекът, историята, родът са кръстопътища на противоположности, сблъсъци с чуждостта, с бунта на личността, но и кръстопътища на умиротворението, на преливането на края в началото, на трансформиращите се индивидуални и общи стихии, които утвърждават кръстопътя в символ на етническо присъствие в разноликостта на световната култура. Историята е нищо повече от низ от катарзисни кръстопътища, които след сътресението на радикалните опълчвания носят спокойствие и градивност, носят идеята за унаследяване и нови начала, дошли от предходното.

Но в началото на всички начала в тази книга са майката и сърцето. Тези, които раждат различни деца, различни посоки, но чиято орисия е да обединят раднородностите в едиността на кръстопътя, да придадат на движещото се напред време лицето на дома, да свържат “голата” множественост на фактите в актуална пределност, при която човеците знаят, че сами не могат да постигнат глобалния смисъл на битието. Кръстопътят е кръст, тегоба на българския човек, при което човекът е вечно провокиран от различностти и вечно разширяван като кръгозор. Тъкмо чрез тази си обреченост той се ръководи то закони, които сам е сътворил, достига мъдростта в границите на собствената си необходимост. Българският кръстопът е пълноценен тогава, когато приеме множествеността си и хармонизира отделните си части. Когато “напред” означава помнене на началото. Това, което винаги е знаела Султана: “А ние какво - майки. Ще търпим. Аз имам повече, но за секо боли сърцето еднакво. Ще ги чакаме да се върнат”.

© Антоанета Алипиева, 2001
© Издателство LiterNet, 02. 08. 2002
=============================
Публикация в кн. "Български комплекси", Вн., 2001.