КРИЗИСНИЯТ ЕЛИН - ПЕЛИНОВ ЧОВЕК

Антоанета Алипиева

web | Български комплекси

Пред Спиридон Казанджиев Йордан Йовков изповядва: “Най-добър майстор е Пелинко, ама не работи. Талантът му е по-голям от културата и инстинктът му е по-силен от съзнанието”. Размишлявайки за основни аспекти в българската литература, Владимир Василев представя два архетипа - “културния тип - каквито са Пенчо Славейков, П. Ю. Тодоров, Николай Райнов, Лилиев; и първичния - Ботев, Яворов, Елин Пелин, Йовков”. Счита, че първичните (“некултурните”) разкриват “връзката с родното по-непосредно и дълбоко”. Далеч преди теорията на Шпенглер за Световния град и провинцията да е станала факт на културното ни съзнание, българската литература реагира (и в художествения си, и в критическия си дискурс) на идеята, че рациото, практическото, интергративното е безплодно в сравнение със самобитното, с естественото, произтекло от традициите. Казано съвсем просто, в прозата на Елин Пелин селото и градът представят глобалната идея за започващата криза на съвременността, за уязвената вселена, чиято хармонична цялост е заплашена да бъде разпарчетосана на Световен град и провинция.

Селото у Елин Пелин е пълнокръвен живот, всичко, което прави, мисли и чувства човек произтича от убеденост. Затова изборът е непоколебим, направен с вяра, с мотивация. Доброто и злото не са разчленени, но това не води до объркване, защото човекът има вяра в себе си и изгражда света чрез вяра. Цялостно и завършено. Без колебание. Без изобщо да обсъжда въпроса кое е добро и кое зло, защото личната му убеденост е глас на истината, която не познава друга алтернатива. Селото е “целият свят”, в който нито един човек не е маловажен, нито един избор не може да бъде подценен. Животът е живот на всеки един. И всеки един, събран с всеки друг, образуват хармоничната цялост на селото, в чиято пълноценност никой не се съмнява. Напротив. Чувстват се длъжни да я възпроизведат.

Градът у Елин Пелин е друго нещо. Там човек, отърсил се от традиционната култура, остава гол. Без култура, без опори, сам. Сам не само сред другите, но и изоставен от самия себе си. Отчужденият от себе си и живеещ извън себе си човек, вече е неистински и пребивава в един псевдоживот. Далечен, отделен от селото, градът у Елин Пелин е пространство на безотговорни социални азове, постоянно колебаещ се между това, което познава и това, което не познава. В града човекът е не-вглъбен в себе си, само външен, без себе си. Селският човек, попаднал “изведнъж” в града, трябва да проблематизира нещата, защото не може да ги обхване с готовите, унаследени мисловни формули. Мигът на проблематизиране, на раздвоение и усъмняване с кризата, в която истинският аз бива задушен от културния аз. В града Елин-Пелиновият човек не успява да остане истински “културен”, т.е. да легне върху клишетата и общи места. Защото още не е откъснал от себе си селото. Раздвоен е, и в това е драмата. Започнала е неговата нова социализация, но не е завършила. Ако в селото човекът е обгърнат от космическото си обкръжение, в града е задушен от културната среда. Мигът на криза у Елин Пелин е когато човекът стане ничий - нито на селото, нито на града. Нито на интуицията, нито на разума.

В спомените си за писателя Александър Божинов пише: “Градският живот не го плени много - живееше в града, но мислите му все около селото пълзяха, “като кози по каменяк”, както той сам се изразяваше.

От града той изчопли малки, дребни сюжети, които описа в стихове. Но и тук неговата селска природа и образи не го оставяха”.

В същия ред са и размишленията на Владимир Василев, който констатира, че от града Елин Пелин “улови само няколко съвсем случайни черти”.

Градските “случайни” и “дребни сюжети” са тъкмо ехото на страха от новата култура у Елин Пелин, която не позволява на човек да бъде самият себе си. С нейна помощ той се е отдалечил от истинската си същност и е попаднал в лоното на кризата, станал е ничий. Уязвим, рушащ се, немотивиран и безпосочен. Градските сюжети у Елин Пелин са наистина “дребни”, малобройни, но наситени с болката на кризата, със страха от разпадащата се цялост. В разкази като “Син”, “Лудата”, “Иглика”, в повестта “Гераците” градският сюжет повествува тъкмо за обезмислените хармония и същина.

Също Александър Божинов разказва, че самият Елин Пелин имал моменти на лични кризи, чак дотам, че се е заканвал да не пише. Защото: “Всичко беше символизъм. Теодор Траянов развяваше байряка. Шопският цървул на Елин Пелин нито можеше, нито се опитваше да пристъпи храма на хиперионските съзерцатели”. И малко по-нататък: “Към Елин хората от “Мисъл” се отнасяха пренебрежително, а това го огорчаваше”. Изправен лице в лице с една изграждаща се нова култура, основана върху мощни европейски културни дискурси (Ницше, Шопенхауер, Берасон...), Елин Пелин вече е изправен пред проблем, т.е. започва да проблематизира битието, да се усеща заплашен от кризи, носещи безсмислие. За разлика от Иван Вазов, който никога не се усъмнява във всемирието на собствения си свят, доведен до завършена традиционна култура, то Елин Пелин допуска кризите да го връхлетят. И у Елин Пелин, и у героите му, кризите са объркване, отказ от себе си, страх от нещо усложнено, внесено вторично, което заплашва органичното.

В “Лудата” и “Син” човекът, попаднал в града, е важен само като краен резултат: бързо случило се пропадане, разрушаване. Човекът е конструиран в един външен опит, който не е изживян, не е асимилиран, а е просто отразен. Това води до окончателното скъсване с предходното, т.е. със себе си. Подобен факт не е криза, защото такъв човек е отлъчил се и отлъчен от селото - тотално чужд, непреодолимо външен. Кризата е за свързаните с него, останали на село. Илчовица от “Лудата” иска “правдата, правдата, правдицата!”. Дядо Никола от “Син” е на трагичен кръстопът: “А сега как ще живея!”. Човекът от село, дал нещо от себе си на града, е останал без свят, захвърлен сред голите обстоятелства. Той е в зловеща безпътица, която проблематизира истините му, прояжда го със съмнения. Лишава го от избор, защото той не знае нищо установено. Градският човек е изначално лош (“Иглика”, “Андрешко”), а попадналият в града селянин митологично бързо се преобразява до лош (“Лудата”, “Син”, “Гераците”). Но лошото така или иначе е избор, посока, бъдеще. А раздвоеният между селото и града човек е кризисен, търсещ и питащ, изправен пред множество посоки, но незнаещ коя да подхване. И свършва или с лудост, или с отчаяние, или със смърт. Ако използваме ключовото за криза понятие на Манхайм ситуация, то бихме определили елинпелиновия кризисен момент така: ако около природния, вселенско-универсален селски човек градът създаде ситуация на среща със селото, то кризата се изживява като незнание и невъзможност човекът да се справи с чуждото, невидяното, незнайното. Ситуацията на среща е ситуация на объркване, разрушение, но е и ситуация на начало. На започващото изземване на чуждостта и вътрешното й приобщаване. Много ясен в това отношение е финалът на “Гераците”, където осиротелият Захаринчо е поведен към града, откъдето връщане няма. Кризисната ситуация е останала на село, проблематичното битие е отново предстоящо, но затова пък вече е еднопосочно, връщането няма да се състои. Разрушението е цената на движещото се напред време.

Селото у Елин Пелин е глобален жизнен свят, който има претенцията да се разпростре и в неприсъщите за него пространства - да се разпростре в града. В селото постъпките, ситуациите, моралните правила са саморазбиращи, непроблематични, рутинни и искат да останат такива във всяко време и във всяко друго пространство. Например в града. Мигът на криза у Елин Пелин не е накърнената вяра в знайните неща и зреещата смътна убеденост в други, незнайни още. Кризисната пукнатина е тотално пропадане в света на непознатото, за което липсва желание да бъде опознато, промислено и хармонизирано като ново битие. Парадигмата на града (цивилизация, рационалност, меркантилизация и прагматизация на отношенията) априорно се гледат като чужди и несмислени, затова и всеки досег с тях води до тотално изгубване, помитане в бездната на хаоса и невъзможност за справяне с проблематизирания рутинен свят. В разказа “Обвиняемий, станете” кризата е връхлетяла не самозабравилата се по новодошлото в България кино съпруга, а мъжа й - този, който не желае да напусне глобалния патриархален свят и срещата с модерното го докарва до престъпление. Отчаяният започва да пали киносалоните с надежда, че ще изтръгне това “зло, което сполетя света”.

Но в разказите “Андрешко” и “Адвокат”, макар градът и селото да са изградили ситуация на среща, няма никаква криза за селския свят, тъй като героите Андрешко и Митре Мариин нито за миг не се усъмняват в готовите си истини, изборите им са непоколебимо праволинейни, недопускащи чуждостта в своя космос. В тези разкази градът и селото се срещат, но нито за миг не изграждат ситуация на реална среща, не разтварят границите си и с това си остават тотално чужди, непонятни един за друг. Кризата е за градските хора, които срещнали се с непонятната за тях селска философия на битието, остават объркани, безпомощни, стъписани пред непознатото. Кризисната драма за селото у Елин Пелин настъпва тогава, когато безспорно градът успява да разтвори границите на селото и да се вреже като неовладяема чуждост. Но и не само това. Когато градът успява да изправи отделния човек пред неговите отделни, частни проблеми. Когато човекът трябва да изживее сам своя проблем. И Иглика, и Елка от “Гераците”, и Илчовица от “Лудата” са отделени от общата колективност чрез различност, за тяхната мъка селският свят няма критерии, а това е вече празнота, безориентираност. Това е кризата на ничия човек, който сам не знае къде е и на който другите не знаят как да помогнат. Защото другите са си останали в своя свят, а кризисният елинпелинов герой е междинен, граничен и отделен. Всъщност сам. А самотата е най-категоричният белег на кризата.

Драматичната ситуация на ничия човек идва от това, че героят не желае да се вживее в чуждия свят и неговия опит, а се мъчи да ги приобщи в себе си, да ги обяснява чрез това, което той знае. Знаенето не желае да включи и включва другия, чуждия свят, защото той априорно е приеман като не-възможност. Елинпелиновият човек е свикнал да постига цялата трансценденция в себе си, чрез самообяснение и всичко вън от света, който знае, е лишено от какъвто и да е шанс да бъде узнато, проучено. Чуждият светоглед е мислен не като непознат, а като невъзможен, затова и срещата с него е среща с нещо, което “просто не може да бъде”. Елин-Пелиновият човек живее в свят, който може да бъде философски преоткриван, но не и променян. Затова кризата настъпва тогава, когато чуждото, непознатото се осъзнава като възможно, като съществуващо, като принуждаващо към промяна. В разказите “Самичка” и “Сълза Младенова” учителките са направили опит да включат в себе си другите и да ги превърнат в себе си, в продължение на себе си. Кризата се сбъдва тогава, когато “узнават”, че освен техния свят има и други светове, когато тези други светове се полагат като обектност, като самозаявяваща се другост. Сълза Младенова и Маринка стават ничии, защото са принудени да излязат от типологичните си екзистенциални представи, да се променят, а с това вече се е случила тяхната изгубеност. Която е нищо повече от несправяне и със собствения свят, и с чуждия, осъзнат най-после като пребиваване, като реална среща на промяната. Кризата на ничия човек. Изгубил себе си, но и неприобщаващ се към другите, другостта.

Кризисната линия у Елин Пелин се тегли там, където човекът се колебае между себе си и другостта. Кризата винаги започва от момента на разколебаване на “своето” чрез осъзнаване наличието на чуждото. Застанал в междинното пространство, кризисният герой губи взаимовръзките на светогледа си, преживява неща, за които няма обяснение. И затова е виновен не самият герой, а другите, извън него, обективни причини - градът като нова непозната култура, или среща с различни мировъзприятия, които проблематизират досегашното и го отчуждават от самия субект. В ситуация на криза елинпелиновият човек не действа, не избира, не размишлява за добро и зло, защото нищо не знае. Той е само безпомощната жертва на ничието притежание, субект без свят, рухнал от стъписване пред нещата, които не познава. Ако Липо от “Престъпление” или Лепо от едноименния разказ успяват да предовратят кризата чрез действие или избор, и с това да отвоюват себе си от сполетялата ги отвън чуждост, то типичният кризисен елинпелинов човек е ситуиран в ситуация на радикална несъвместимост между своя и чуждия свят. В разказа “Закъснялата нива” кризата е сполетяла не синът Дойно, защитил с убийство семейната си чест, не дори и останалата сама с дете Лазаринка, смазана от мъка и сиромашия, но убедена в правия избор на мъжа си. Кризата е парализирала бащата дядо Сава, който е раздиран между болката на покорстовото и желанието да защитиш себе си. Той вече “не знае” доброто и злото, не действа, не живее, потънал в ямата на безпътието, загубил се в ничието пространство между “своето” и чуждото, което до такава степен не разбира, че не може да го съди: “...Ето ме! Какво не ми се е случвало в живота, ама съм търпял като куче... Сиромашия, сиромашия, ама с честта си доживях до старини!” Но когато чуждото връхлети върху “своето” и го пробие, срещата вече оформя ситуация на криза, на разпад на ценностната система и загуба на посока. На парализиращата мъка на незнанието.

Завидно хармоничният Елин-Пелинов свят, чрез отделни свои герои, вече предусеща модерното време. Усеща онези моменти, в които човекът губи знание за собственото си съществуване, губи ценностите си и очевидностите остават недоказани. Видим комплекс и болка за Елин Пелин, който, също като Вазов, се мъчи да опази границите на идентичността, която познава и знае. В спомените си за писателя Петър Нейков констатира, че: “Елин Пелин не успя да установи сериозен допир с творенията на западната култура. Родственост с нея той никога не бе почувствал”. Уточнява, че големите му селски повести “черпеха своите сокове само от родната земя. За тях Париж бе на друга планета”. Но за разлика от Вазов, Елин Пелин е принуден от самото време да регистрира и отчете започващите социални, психически и културни процеси на модерния свят, приеман от него като болка от наранената хармония и цялостност. Като тъжно усещане, че модерността връхлита върху глобалното патриархално битие, което не може да бъде вечно спасявано, т.е. не може да бъде вечно битие на българския човек. Кризата у Елин Пелин е безспорно разпад на познатите ценности. Но кризата е и начало на откриване на нови хоризонти. Тя е лошо дотолкова, доколкото един цялостен свят чувства вече явните симптоми на започващата си отминалост. А е добро, защото целостта, допускайки непознатото, чуждото, се сдобива и с отвореност към други познания. Прозата на Елин Пелин е всъщност уникална ситуация на криза, разбирана като среща на традицията с модерността.

© Антоанета Алипиева, 2001
© Издателство LiterNet, 02. 08. 2002
=============================
Публикация в кн. "Български комплекси", Вн., 2001.