КОМПЛЕКСИТЕ - НЕСБЪДНАТИТЕ ИНСТИТУЦИИ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

Антоанета Алипиева

web | Български комплекси

Комплексите в случая ще ни интересуват като “колективни идеи” (К.Г. Юнг), при което българското културно мислене и реакции придобиват цялостна колективна функция. Комплексите ще бъдат набелязани в сферата на колективното несъзнавано и в този смисъл ще се търси техния автоматизъм в границите на националното литературно съзнание.

Българските литературни комплекси са културни ситуации, които се обогатяват чрез различни асоциации в несъзнаваното, но не се променят особено, което лесно може да се види в ефекта, който оказват върху съзнаващия разум. В българската национална литература определени комплекси метаморфозират до културно-поведенчески реакции, т.е. чрез осъзнати процеси, при които комплексите предполагат по-свободни граници в полза на “избрани” модификации. Избирателната активност работи отчасти извън него и процесът на възпроизводство на тези модификации е толкова осъзнавано, колкото да се отчете като факт, но и толкова неосъзнавано, че постоянно се преражда и “подпечатва” различните литературни ситуации с обединителния си щемпел.

Ако от гледната точка на нашето настояще, единствената точка на закотвяне във времето, погледнем назад, в новата българска литература има няколко болезнени знака, такива, които в културно-психологически план са обработени като инстинкти, чиито автоматичен характер рядко стига до сблъсък и истински апокалиптични моменти, защото културното съзнание ги компенсира, като им позволява да се адаптират по един разумен начин към всяка нова възможност на литературата и по този начин им осигурява авторитета на “ново раждане”. Първият комплекс бихме нарекли “безграничните граници” и бихме пояснили оксиморона с конкретните думи на Иван Вазов от “Нова земя”: “Този вчерашен народец бърза да стане славен. У него всичко е голямо: големи писатели, големи герои, големи хора безчет! Невинна грандоманска черта у микрокоскопическо племе...”. Комплексът малкото да се назове голямо, да се надскочат собствените граници, е породен безспорно от непредвидени външни исторически и културни условия, комплексът на една травмирана (ако използваме определението на Александър Кьосев в статията “Списъци на отсъстващото”) култура, чиито травми, провокирани отвън, отработват вътрешен рефлекс, според който българската литература е вечно в състояние на граничност на малката литература, граничност, породена от различни идеологии, битова граничност, която овещнена в литературата, тегли бразди между “ние и те”, “наши и ваши”, “свои и чужди”. Де факто всяка собствена идентичност усеща себе си като отклонение от приписваните на другите/другото норми, при което отклонение, независимо харесващо себе си или не, нормите на другия/другото винаги провокират напрежение в идентичността, която пък, за да заглуши чувствата си (на изключителност, виновност, непълноценност, различност, слабост и т.н., все отсенки на несигурност) е мотивирана да представя себе си за по-всеобхватна, отколкото е.

Тъкмо състоянието на несъзнаваното търсене на граничност държи българските литературни дискурси в завоевателско-опазителните роли на граничари, които бранят, които чувстват “отвъд границата” като агресивно посягане над идентичността или просто като безсмислено познание, тъждествено на непознанието. Граничният комплекс метаморфизира до волеви акт, фиксиращ вече осъзнати разделителни процеси, при които идентичността трудно говори за себе си без хиперболи. Това, отново по забележката на Александър Кьосев, интериоризира идентичността, която рядко пъти е в състояние да си даде сметка за проблема как другите/другото гледат на нея. Българските литературни дискурси в лоното си са собствени, вътрешни гласове, които интериоризират другото, често пъти и само на емоционално ниво.

“Малкият народ е застрашен в своята култура” - пише Борис Йоцов през 1934 г. в статията си “Малкият народ”. Подобно обобщение е плод на един стогодишен комплекс, дошъл от принудата границите винаги да се гледат като военна ситуация - защита, изискваща при това вярност към лоното, към каузата, станала емблема на това лоно. Малко до самия си край ХIХ век оформя мита за втърдяване на етническите граници на българската литература чрез компактна национална идеология. Моделът “О, неразумний юроде, поради що се срамиш да се наречеш българин” (Паисий Хилендарски “История славянобългарская”) и “Такава една зараза върлува у някои млади народи, които искат да се мерят с ония от образованата Европа” (Добри Войников “Криворазбраната цивилизация”) ползва граничност, при която българската литература в нямането си, в отсъствието си на биография иска да загради първо себе си, а после и света (или поне това, което знае от света) в гранична зона на желана национална идентификация.

Българската идентичност обаче няма никакво самочувствие на уредено, константно битие, т.е. на стабилни граници. Затова и другото се възприема като смислова двойственост (вж. Инна Пелева, Идеологът на нацията, П., 1994, с. 98-99). То е желано и нежелано, потребно и ненужно, обичано и мразено. Граничният комплекс обикновено съзнава само негативните възможности на другото, докато позитивното му присъствие утаява в сферите на несъзнаваното, придърпващо надолу подмяната на самоочевидните граници с привидните граници на идентичността. Романтичното автоопределяне на идентичността с положителните стойности прави остро осезаеми границите между групата, оформила се като идентичност, и другото, неподчиняващо се на един желан от групата негов образ. Ботевият лирически субект, например, е всъщност безпомощният жест на пазенето, изолирането, нежеланието за проблематизиране на нейния собствено създаден образ, който би могъл да се разпадне, ако се анализира всяко друго.

Краят на ХIХ век постига граничен бунт срещу предходния литературен дискурс също с граничност, която обаче в рамките на националната литература добива смисъла на исторически противопоставяния. Този проблем вече е маркиран от Галин Тиханов (в: Жанрово съзнание на кръга “Мисъл”, С., 1998, с. 62-63), посочени са метафорите на “прехода и разделението”, на “историческото противопоставяне, разделящо не заедно пребиваващи върху културната сцена личности и поколения, а цели епохи”. И пак по правилното наблюдение на Галин Тиханов границите между отделните литературни идентичности са дифузни, и тъй дифузни, продължават своето преразпределение и в ХХ век. Започва зачитането на другото, но и нещо повече, другото се подлага на избор, субективизира се, тъй да се каже. Пак се интериоризира, но след като избраното друго е проучено. Граничност, която, макар и да се опитва да представи някое друго като нищо незначеща наличност, отлично знае, че без него нейната роля на новатор би изглеждала далеч по-безцветна и непатетична. Граничният комплекс е извадил в пласта на съзнанието си още една важна своя особеност: съобразил е, че тоталната граничност трябва да се потисне в дъното на несъзнаваното, защото е невъзможно вече да бъде културен рефлекс. Граничният комплекс излиза от митологичната си обвивка и чрез адаптивни процеси влиза в съзнанието, персонализира се в различни кръгове, по-рядко в естетически направления. Така за литературното съзнание стават възможни литературните полемики, диалектическите дискусии, при които под дифузно осъзнатата граничност на глобалното дреме несъзнаваната личностна граничност на вечното несъгласие и обявяване на всяко друго, което не се харесва, за невалидност. Пенчо Славейков моли бога “по-скоро да си ги прибере” (предходниците му) или тотално отсича: “Няма бог, освен мене. Който се кланя другиму - е проклет от мене”. По-късно Гео Милев ще обяви, че за да се продължи напред са нужни: “Нови хора! И само така - и само тогаз българският народ ще може да разгърне в пълен обем своята жизнена енергия и в пътя на своето кулутурно призвание да създаде онова, което ще бъде пиедестал не само на неговото благоденствие, но и на неговото културно възвеличаване” (“Българският народ днес”). Съществуват многобройни подобни изказвания, но в случая и тези ще послужат, за да обобщим, че ако литературното съзнание вече е осъзнало дифузността на границите, то колективното несъзнавано продължава да отчленява субективно избрани другости и да ги запокитва в зоната на ненужното.

Оказва се, че граничният комплекс трудно се осъзнава до пълна адекватност в българската литература. Тъкмо неговите несъзнавани импулси пораждат друг културен комплекс, живеещ отново на границата на несъзнавано-съзнаваното - изработването и воюването за сакралност на всяка претендираща за самостоятелност литературна идентичност в общия национален литературен дискурс. Комплексът, като си голям, да си сакрален, т.е. почитан, неоспорван, недосегаем. Комплексът няма нищо общо с идеята за шедьовър, но затова пък несъзнавано граничи с желанието за монокултурност, за разделителност между “високо” и “ниско”, като “високото” обикновено става етикет на “своето”, а “ниското” на другото. “...не във всяко написано по стихове съчинение се намира и поезия: тя се среща само в стихотворения, написани от едно естествено даровито перо” - така още Добри Войников се опитва да отсее възрожденския делник на литература и нелитература, като в идеята за литература заляга тъкмо интуитивното, художественото произведение само по себе си като плод на априорна дарба, а не социокултурният контекст с неговите сложни мрежи на въздействие върху произведението. Малко по-късно Пенчо Славейков, Боян Пенев, Владимир Василив ще отсяват по сходен начин - това, което е литература, то е предопределено да бъде класично, вечно, емблематично за националния дух. Сакрално. Другото е запратено в ниския ред на стойностите, то е маркирано като “бездарници”, “глупости”, “мижитурки”, “врескотня” и т.н., за да стигне до обобщението си за “несъществуващо”, заради естетическата си безликост. Един съществен въпрос тегне в българските критически грижи: “Как можем да различим в какви случаи имаме работа със словесни, художествени произведения и в какъв случай със съчинения словесни, (но) нехудожествени...?” (Алберт Гечев). Въпреки че, както отново отбелязва Галин Тиханов (цит. кн., с.95), “...в края на ХIХ и началото на ХХ век българското литературно съзнание все по-настойчиво осмисля самобитността на литературата и като самобитност на нейните обществени функции”, всяка отделна литературна зона, независимо от своята компактна или еклектична идентичност, прави съзнаван опит за официална представеност в обществото, зад който се утаява несъзнавания инстинкт за сакралност. Войнстващият граничен комплекс е съпътстван от комплекса за сакралност, който пази авторитетното, грижи се за неговата висота, докато всички се убедят в неговата “широка, колективна съвест” (Владимир Василев). Към сакралното обикновено се иска само едно отношение - почит, монолитна и недопускаща съмнение. У всички. Ясно е, че действайки, този комплекс не зачита индивидуалните предпочитания, или поне ги зачита дотолкова, доколкото им позволява да действат и избират само в зоната на високото, престижното. Тъкмо комплексът за сакралност, имащ своите превъплъщения в разните литературни ситуации, втърдява идеята за класичност до един външно предпоставен канон, в който тясното филологическо четене се съмнява, а институционалното четене на българското училище налага до педантичност рутинно.

Въпреки множеството литературни разноезичия, вписани в една литературна ситуация, даже и такива сложни десетилетия като 20-те и 90-те години на ХХ век инстиктивно не могат да преодолеят колективното несъзнавано, че “своето” не може да бъде единствено възможно, единствено сакрално. В случая “своето” е съотнесено към всички изяви на разноезичието, защото тъкмо то е монокултурното осмисляне на сложните литературни възли, при които псевдодиалогът между разноезичията е монолог на жаждащото сакралност “свое”.

В модерното време, когато връзката между литературния дискурс и социалната власт е очевидна, комплексът за сакралност е инстиктивен импулс и при вече съзнателно конструиращите се канони, чието съдържание често се задава от институции с нелитературен характер. Този сюжет става особено актуален (за да не кажа налудничево агресивен) от 50-те години на този век, та до ден днешен. Претенциите на отделните канони са или публицистично обосновани (свързани с повърхнинната социална информация), или силово поддържани от социалната власт, и поради факта, че тези канони трудно разчитат на собствена неоспорима идентичност, те действат по същия несъзнавано-съзнаван начин. В сферата на колективното несъзнавано всяка претендираща каноничност осъжда неканоничното, т.е. “несвоето”, на забрава, а себе си на сакралност. А в литературното съзнание този комплекс метаморфизира до литературни лобита, политически партии, които присвояват литературни имена или имена, които чрез политически партии стават литературно престижни, до медийни образи на обществени борци чрез литературата или на обществени жертви в името на литературата. Напреженията между елитарна и масова литература, между литература и графомания вече рядко се случват, но затова пък се случват напрежения от личностен или политически характер, които най-малкото имат естетически литературен характер. Комплексът за сакралност е в несъзнаваната територия на личните желания, които търсят съзнаваните си институционални въплъщения, имащи активна социална власт. Така единичното се сдобива с претенцията за вечно, универсално (естествено в национален план), което е всъщност претенция за идентичност на мнозинството. Видимо е, че граничният комплекс и съпътващият го комплекс за сакралност са много силни в желанието си за идентичност тъкмо заради войнственото си, самовлюбено аз, но са безпомощни в цялостната си генеалогия на българската литература, чието прочитане, описване и подреждане все по-настойчиво разблъсква заявените и желани граници-разграничавания, десакрализира и сакрализира наново. Заявените комплекси метаморфизират в литературното съзнание до слаби институции на една все още трудно установяваща стойностите си национална литература, която и днес много повече се лъже, че делникът й е по-голям от миналото и бъдещето й. Свидетели бяхме как проявленията на социалната власт отчлени и фетишизира канона на социалистическия реализъм, как изведнъж се обяви времето на постмодернизма, как Константин Павлов и Валери Петров станаха литературни емблеми на отделни политически сили. И как всичките тези механизми имат користното желание да изглеждат “естествени”.

Третият комплекс, който се таи в сферата на колективното несъзнавано, но който е най-много проучван в своите адаптивни съзнателни възможности е кръстопътният. Ако приемем понятието “балкански човек” като обобщителна възможност и на българското, то видимо е, че цялото ни битие е свързано с географска, културна и религиозна кръстопътност (вж. сборника “Философският образ на кръстопътния човек в българската култура, С., 1996”). Без да уточняваме сложния генезис на българсаката културна кръстопътност, ще отбележим само нейното безначално начало, т.е. нейното колективно несъзнавано, което в различните литературни ситуации търси своите адаптации. В кръстопътния човек са заложени всички възможности. Той е априорно амбивалентен, защото носи в себе си идеите за строеж и разрушение, добро и зло, но в по-глобален смисъл - за битие и небитие. Кръстопътния човек е вечно изправен пред множество смисли и пред дилемата на избора. У Гьоте Фауст казва на Вагнер: “Вие съзнавате само едната подбуда. О, дано никога не узнаете другата!”. Универсиалността на тази фраза може да обясни и несъзнавания български кръстопътен комплекс, който при своите осъзнавани осмисляния много често вижда само една от възможностите си, без да подозира, че тя винаги е съпътствана от своята противоположност. Така че проблемът за категоричен избор на посока или на някаква единствено представителна идентичност на българската литература е безсмислено митологизиран и по същество не може да бъде отстояван.

В “Изворът на Белоногата” от Петко Р. Славейков емблематично-обобщителната Гергана ограничава избора чрез войнстващия граничен комплекс до “тука, дето съм родена” и с това гради, пази, митологизира и сакрализира българското до желание за вечна възпроизводимост. Нейният избор е неусъмнен не толкова защото тя отхвърля другото, чуждото и не желае да го познае, колкото с това, че тя успява да удържи свръзката между различните култури, да намери пълноценната мяра между тях, така че всяка една да уважи другата и да зачете нейното съществуване. Но нейният избор, за да бъде пълноценен, е принуден да зачете и другата част от бинарната опозиция - “несвоето” - и с това вече изборът минава в граничността на съзнаваното. Подобни избори, мотивирани от “Българино, знай своя род и език!”, не са пренебрегнали кръстопътя, но са го овладели, докарвайки го до осъзнатото, а в сферата на колективното несъзнавано са се помъчили да затиснат алтернативите, другите възможни светове. Тези избори са силово обусловени от една задължително конструирана национална идентичност и тяхната полезност е осъзната именно чрез нейното насилие, а тяхната несбъдната алтернативност е в несъзнаваното. По-късно Захари Стоянов в “Записки по българските въстания” от дистанцията на разказваческото си време, ще отприщи тази многопосочна кръстопътна алтернативност и ще види българина подвластен тъкмо като несъзнавана обърканост на посоки, избори - като неовладян кръстопът. Но като цяло Възраждането в най-висока степен успява да удържи кръстопътищата, като идентифицира езическо и християнско, изток и запад с българското, просмуква всяка извънграничност чрез български рецептори и с това си осигурява съсредоточена и целенасочена битка, в която границите на “своето” са безспорно застрашени, но вътре светът е просто самоприсъщ, той просто “е” и затова всяко ново, което се предложи, не предизвиква захвърляне на старото. При възрожденската ни литература е възможно да се разбере как тъждественост и другост са различни неща, но не са отделени едно от друго. Кръстопътният комплекс генерира до начало на институция на домостроенето, различните култури присъстват една в друга така, че различието става съвпадаща със самотъждествеността противоположност.

Разрушителният заряд на кръстопътният комплекс започва по-сетне, когато границите започват вече да се минават без страха от загуба на идентичността. И точно в това е парадоксът, че успокоената идентичност стига до тъжното усещане, че не знае себе си, че изборът й на пътища се усложнява от съмнението. 80-те и 90-те години на миналия век, 20-те и 30-те години на ХХ век водят драматични, гранични спорове за избора на посока към чуждите култури, при които българската литература се изживява като трагично незавършена, като пак заплашена, като вечно поемаща начало. Не са по-различни в своите културни рефлекси и последните петдесет години от ХХ век, които все затварят едни граници и отварят други, с надеждата да намерят собствена културна идентичност. Драмата на колебанията иде от това, че българската литература често пъти не вижда кръстопътния си комплекс като полза, а във всеки отделен период захваща предимно по един избор и се мъчи да го представи като приоритетен. До такава степен, че и до днес са актуални съжденията на Янко Янев от 1933 г., че “стоим обезпътени”, че “нито рационалното начало е присъщо на българския дух. Затова нашата проблема се движи между Изток и Запад; тя не се покрива нито със света на тайната, нито със света на знанието”. Неовладян, кръстопътният комплекс е в състояние да доведе до “безпътие” и до загуба на идентичност. Неслучайно Борис Йоцов поставя куп риторични въпроси, на които не може да даде отговор: “Какво е нашето отношение към славянския свят в древността, към византизма и елинизма, към сърбизма и пр. като политика, култура, идеология, към Русия, към Азия и Европа, още повече, че се намираме между два свята, на кръстопът, гдето се събират на пир толкова много стихии? Каква трябва да бъде българската нравствена, културна ориентация, где трябва да бъдат посочени националните усилия на утрешния ден? Какво трябва да върши един малък народ, за да стане духом голям, за да отбива ударите на света? Не сме сами, живеем не само със своето, но и със страданието на Европа. Какво е мястото на нашия народ сред другите народи, какво е неговото историческо предназначение? И ако сме се поставили срещу света, дали това е игра на случая, каприз на личността, или - на неумолимите закони на историята и дали един ден няма да бъдем пак в конфликт с него - с тоя свят, който държи над нас своята ръка на обвинител и съдия? Ние ли сме виновни пред него, или - той пред нас?” (“Българската действителност търси автор”). Кръстопътната култура, още повече когато е “малка”, е винаги “изплашена” от вътрешните си съмнения относно това как да овладее кръстопътищата си. Това важи не само за граничните ситуации и реципрочни прониквания между нашата и чуждите култури, но и за граничните ситуации вътре в националната литература, която, откакто се е осъзнала като такава, неизменно реагира с желания за нови начала, нови избори и пътища. Всяко ново начало на българската литература започва с очистване на “нечистото” по кръстопътищата, със сляпата надежда, че след като се прочисти ненужното (в смисъл на друго, различно, чуждо) ще бъде възстановен смисълът. При такова оразличително прочистване разните литературни ситуации не осъзнават, че живеещият на кръстопът е обречен да посреща влияния “отвън”, че той носи дилемите, положени като противоположности, в себе си, че той не е в състояние да направи окончателен избор на която и да било от тези противоположности. А това означава, че българската литература несъзнавано съдържа в себе си множество посоки, но на прага на литературното си съзнание често реагира безалтернативно само на една от тези посоки. В сферата на несъзнаваното остава примирявнето на противоположностите, докато в самото съзнание кръстопътят има желание да се приложи като единичност на посоката.

Ако в края на миналия век Вазовото “и ний сме дали нещо на света”, което е осъзнаването и овладяването на граничността, кръстопътя и инстинкта за сакралност, граничи с “туземни таланти” (Константин Иречек), то в днешния модерен свят колективното несъзнавано, приютило посочените комплекси, вече съвсем трудно може да се осъзнае до цялостна обобщителна, избрана идентичност. Затова тези комплекси винаги ще граничат с неизвестното, а това означава, че тяхното осъзнаване до институционалност е обречано на вечна надстроечност, на страх от самоидентифициране, доколкото във всяко самоидентифициране субектът се самоокрайностява, а това означава смърт без възкръсване. В днешната литературна ситуация въпросните комплекси са се върнали до инстиктивната си същност, която често пъти ги кара да действат безконтролно. Въпреки вече множествеността на литературните центрове, отделни членове на тези центрове, поради втъкаването си в институции, правят (съзнавано-несъзнавано) опит да превърнат собствения си литературен дискурс в конюнктура; политически партии ”усвояват” автори и се мъчат да ги митологизират и превърнат в представителен образ на цялата българска литература; институционалната власт на разни формации раздава пари за литература и съответно по някакъв начин “узаконява” стойността на финансираната от тях литература. И т.н., модерният свят е разнообразен в социалните си връзки с литературата. Не че тези опити могат изцяло да се състоят и априорно да се приемат за естествени. Но така или иначе те са и плод на метаморфизиралите до неясни литертурни инстуции споменати комплекси.

© Антоанета Алипиева, 2001
© Издателство LiterNet, 24. 01. 2002
=============================
Публикация в кн. на А. Алипиева "Български комплекси", Вн., 2001.