Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГРИЖИТЕ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА

Антоанета Алипиева

Каква трябва да бъде литературната критика - критикуваща или одобряваща, свързана с определени школи или следяща целия цветен и многообразен поток на литературата, “естетическа” или филологическа, приобщена само към големи творци или насърчаваща и по-скромни литературни усилия? Въпроси, вълнували най-значимите представители на българските критици. Въпроси, които поставяни и дискутирани, разкриват основни изначални параметри на критиката ни, на нейните високи идеалистически проявления и на комплексите й, породени не толкова от вътрешните й същности, колкото от външните характерологични обусловености на протичащата литература. С други думи, чрез критическото дело на автори като Боян Пенев, Владимир Василев и д-р Кръстю Кръстев ще се опитаме да набележим онези болни места на българския критически дискурс, които и до ден днешен са основни същностни ядра на критическото мислене, като в случая ще обозрем страховете на българските критически идеи, втъкани и породени от протичащата литература и литературни ситуации.

Един спор между Михаил Арнаудов и Боян Пенев през 1918 година се гради върху следната идея: трябва ли да се насърчава всеки, който е “написал нещо сносно, нещо относително добро...” (Михаил Арнаудов) или обратното - в една литературна творба трябва да се посочва само “висотата, до която се е издигнала тя” (Боян Пенев). Арнаудовата благоразположеност към всекиго Боян Пенев нарича “салонна критика, която за всекиго има една благосклонна усмивка и щедри комплименти”. Спор, който прочетен опростено, се полага върху тази си основна задатка - за да има голяма и продуктивна критика, тя трябва да се обвързва само с големи творци.

В статиите си “Салонна критика” и “Нашата критика” Боян Пенев прави следните паралели: Михаил Арнаудов е открил за българската литература талантите на драматурга Добриянов и поета Калфов, сравнен дори с Яворов. Константин Величков сравнява Тошкина с Хайне, и пак според него “Ст. М. Попов има музикални стихове. Една фея е ръководила пръстите на поета...”. Заключението на Боян Пенев е категорично: “... никога безвкусието не е царувало тъй властно и безогледно”. В същия смисъл повествува и статията на Владимир Василев “От пет години насам”: “... нямаме проява на спонтанна творческа енергия, а просто на форсирано съчинителство... Най-малкия се почувства равен с най-големия”. А в “Между сектантство и демагогия Василев уточнява, че Балабанов е открил младите Д. Христотодоров, Хр. Бръзицов, Й. Хербст и Султана Рачо Петровица. И цялото това безличие се изравнява в “сантиментализирано понятие “български писател”. “Вестникарските критици” според Владимир Василев намират покрай това бездарие “най-леката си кариера”, с “фамилиарен тон” раздават похвали на “очевидни бездарности”. Същият вопъл проечава и у д-р Кръстев, според който протекционизмът, включително и критическия, “създава изкуствени течения, възпитава низкопоклонни писатели, възвишава неспособности и нищожества” (“Един портрет на нашето общество”). И у тримата критици чувството на елит и в литературата, и в съпровождащия я критически дискурс са очевидни. На критиката се гледа като на институция, която не само трябва да отсява доброто от безсмисленото, не само трябва да подрежда стойностите в йерархичен ред. Критиката е длъжна да открива, стимулира и прочита преди всичко големите ценности на българската литература, като литературата отказва да се види като многопосочна и йерархизирана на много етажи временност, а се мисли като вечност, сплав от върхови прозрения, големи идеи и естетически наслади. Не случайно подборът в списание “Мисъл”, и особено в “Златорог” се е ангажирал не с това да се напечати едно задоволително литературно произведение, а да се вземе онова, което оттървано от времеността и случайността, е постигнало естетическа вечност, слагана прочее и от тримата в националните параметри. Подобна идея безспорно води до овластяването на критиката до институция, която лансира и защитава идеята за неоспорим елит в българската литература, но която е и силно уязвена от безкрайните опити на литературния делник да разцентрова нейната власт. Затова и тримата изживяват критиката повече като вписване в общите социологически пространства, доказани чрез духовни стойности, отколкото като запазена или специализирана област.

В духа на тази логика се атакува онази критика, която изследва “с очилата на късогледата филология и археология” (Владимир Василев “Пантеисти и маниаци”). Боян Пенев остро възразява на Михаил Арнаудов (когото нарича “един български филолог, който отдавна се подвизава и в областта на критиката”), обвинил Владимир Василев, че “няма диплома за литературно образование - кое му дава право да съди за художествени дела? Нека си гледа съдебните протоколи” (“Салонна критика”). Самият Владимир Василев напада Константин Гълъбов, за когото “културен поглед” са катедрените и семинарни знания, а не оная яснота и просветеност на духа, които поставят Рабиндранат Тагор по-горе от най-учения професор, Достоевски - по-високо от западняка Тургенев” (“Хулиганството в литературата ни”). Специализираната филологическа критика е сведена до занаятчийство, до информиращ дух, който не може да прекрачи в пространствата на магията и да подири нейните ирационални закони, сътворяващи духовността на литературата. Д-р Кръстев вижда нуждата от ”просветно ръководителство”, счита, че у нас има “многоброен щат учители, професори, литератори”, но всеки “си живее свой собствен живот, между тях няма никаква вътрешна връзка, никакво общение и взаимен интерес” (“Българската интелигенция”). Да се прочита литературата само чрез специализираните знания на филологията би означавало да се разпознаят само скромна част от многопластовите й въздействия. Критиката би следвало да обедини процесите на социално, културно и естетическо възпроизводство на литературата. Да организира себе си като “по-широка, колективна съвест” (Владимир Василев), т.е. да разрасне себе си до социализиращо литературата звено, но с вечната уговорка, че от литературата трябва да се окастрят “нищожествата” (д-р Кръстев), “маниаческото самопреклонение” (Владимир Василев), “глупостта и безсрамието” (Боян Пенев). Ето защо и в литературата, и в критиката трябват “по-малко идеолози и повече творчески личности - ето кое само е в състояние да изясни хаоса в литературата ни, да даде сигурните мерки за определяне на тъй необходимите дистанции” (Владимир Василев “Хулиганството в литературата ни”).

И тримата критици неизменно зачитат творческата личност, а не идеологическите зони в литературата. Предпочитат творческата дарба, а не мнозината писатели, обединени около идеите на отделни естетически направления. Защитават тезата, че “голямото” не е канонно и трудно може да бъде квалифицирано идеологически. Никой от тях не говори за Вазов, Ботев, Пенчо Славейков, Яворов или Йовков като за номинирани в дадено естетическо направление. Подобен подход Боян Пенев приписва само на “неспособни да доловят художествената ценност на едно произведение” изследователи, които подхождат към литературата “в зависимост от теоретичските интереси” (“Посоки и цели при проучване на новата ни литература”). За тях идеологическото е по-скоро индивидуално, отколкото колективно. Значителните литературни факти са дифинирани от индивидуалните си съдържания, а не от колективната програма, която обединява желаещите да й бъдат верни. “Защото - пояснява Владимир Василев - още има хора, които в значението на “програмите” в литературата, има и писатели, на които са потребни - за да могат под техния кредит да минат и те” (“Хулиганството в литературата ни”).

Владимир Василев отказва да види литературата като колективни ситуации, удържащи идентичността си чрез предварително лансирани естетически правила и приобщаването им към тях. Това при всички случаи според него води до “епигонство”. Затова и всяка школа става “дегенерация на таланта”. Става “юзда на една млада литература” (“Между сектантство и демагогия”). Според Василев “всеки истински писател си е школа, и принцип, и всичко... Никога аз не съм чувствал необходимост да определям един наш писател по “школа”, макар и да е било винаги ясно де може да бъде зачислен. В учебниците има отдели, глави, параграфи - там всеки ще бъде категоризиран”. “Учебникарското” номиниране на литературните факти и явления е комплекс, който води до абсолютизиране на автора, от което и публиката, но най-вече критиката очакват да изрази сноп комуникативни възможности - естетически, социални, исторически. С други думи, на автора се гледа като на контекст, който е безграничен, но сам прокарва граници: “... личността на писателя също тъй може да бъде важен фактор за посоката и развитието на литературата, както и общите културноисторически условия. За да разкрие и другата съществена страна на това развитие, изследователят трябва да разгледа личната психика на самите творци, условията на тяхното вътрешно развитие и обособяване (Боян Пенев “Посоки и цели при проучване на новата ни литература”). Според д-р Кръстев злостните хули срещу Пенчо Славейков “никога не са имали силата да намалят великата роля на творческия гений в живота на обществата” (“На гроба на Пенча Славейкова”). Във фигурата на автора и според тримата се вписват само “големи”, “истински”, “гениални”, “талантливи” имена. Другите са “нищожества” и “маниаци”. Авторът е високо горе - като “единството в националния дух на литературата” (Боян Пенев), като съвършенство, “що са създали творците на българското художествено слово (д-р Кръстев), като “елемент на истинската българска култура” (Владимир Василев). Авторът сам е ситуация, в която хоризонтите се разширяват първо до националновалидни, и след това до универсалновалидни. Защото “големият писател наистина покрива своето време, но покрива и много други времена” (Владимир Василев).

Школите, програмите, завършените естетически клишета раждат “абсолютността в литературната критика”. Затова Владимир Василев е против сектантството на Иван Радославов, който се мъчи да натика в символистичния си калъп цялата българска литература: “Което само попада - добре; което не уйдисва - то не съществува” (“Между сектантство и демагогия”), против експресионизма, който подгонва “всички значения в литературата ни”, против сектантството на Георги Бакалов, за когото “ако поетите ги няма - трябва да се създадат”, или пък Димитър Полянов, чиято поезия е “нещо като афиш” на пролетарския делник. Фанатизмът, който в “чувството си на абсолютност, се мъчи да подчини поетичното творчество на една единствена догма” е убийство на литературата, в която колкото по-различни струни на чувствителността са засегнати, “толкова повече ще бъде признак на богатството на националната душа”. Абсолютността в критиката не е присъща даже и на д-р Кръстев, който и до ден днешен е в плен на митологемата “против Вазов, против реализма, против предходните”. За него Боян Пенев казва, че заедно със списанието си “Мисъл” е “цяла една литературна епоха” (“Д-р К. Кръстев”), белязана от зачитането на най-разнообразни и противоречиви помежду си творци. Абсолютността е канон, който никой от тримата ни критици не е приемал и не е пожелал да ограничи хоризонтите си само в един тесен и предварително предпоставен поглед.

Но абсолютността и при тримата действа по друг повод: в разбирането им за литратурата като персоналитичност, като висок представителен текст, белязан от върхови автори и произведения. Литературата е не съвкупност от множество усилия на малки и големи, тя е представителна духовна сфера, означена само от “най-големите ни духовни достижения” (Владимир Василев), от “най-видни представители” ( Боян Пенев), от ония, които се мъчат да “скъсат позорните окови” на “едно безпримерно безсилие” (д-р Кръстю Кръстев). Литературата е вид национална идеалност, която обаче всяка минута е тровена от “малки фигурки” и “нищожества”, на които се отреждат “предни места”. Подобни ситуации се определят като “кризис”, в който “няма ценност, която да не е отречена”. Кризата обаче и при тримата не предполага пречистващ момент и ново начало, тя е мислена само като порочно уязвяване на абсолютизирани имена, определяни с квалификации като “талант”, “идеал”, “предчувствие за утрешния ден”. Кризата е мигът на отрицание на установени ценности, под формата на “нова генерация”, която възвестява нова епоха и моментално ликвидира със старата. Всеки ден избухва бомбата на “ново” развитие” (Владимир Василев “Между сектантство и демагогия”). “Новото” в България винаги е носило белега на разрушение, а не на съграждане. “Днес като че ли всеки отделен ден е склонен да признае един нов бог, за да го отрече утрешният ден. ... господства духът на отрицанието, на стоицизма, на неверието; ... Днес най-малкият, най-бездарният, който вчера знаеше само да мълчи, намира у себе си смелост да отрича най-големите наши поети... - отрича ги, за да провъзгласи себе си за пръв, за да заяви, че с него собствено започва същинската българска литература...” (Боян Пенев “Увод в българската литература след освобождението”). За д-р Кръстев поетите, принадлежащи към “храма на изкуството, към “чистото изкуство”, които са водачи на “душите в нови светове”, са редом с тези, които са “верен ек на своето време” (“Пенчо Славейков”). “Новото” може да бъде градивно само ако отваря неоткрити светове, в противен случай “новото” повтаря само онова, в което самата литература е съгрешила, превръщайки се в парче представителност, в насилническо потискане на “големите върху “малките”. “Големите” (и писатели, и критици) се дразнят от “малките нови”, които не можейки да ги достигнат, нахлупват шапката на отрицанието и озлоблението. В този смисъл “новото” е ретроградно, фиксирано в конкретната ненавист на литературната процесуалност.

Така и тримата критици стигат до паралела “млади и стари”, който по същество обозначава движещата се литература. Този проблем е видян като конфликт най-вече у д-р Кръстев. На “старото” се гледа като на популярно, шаблонно, “охлузено от употребление”, вездесъщо в завладяващата си манипулативност. “Любимци - на критиката и на широката публика - биват такива поети, които се движат преимуществено в общи, достъпни за всеки среден читател, идеи и чувства; които избират сюжети популярни, ласкаещи народното съзнание и патриотическите ламтения;...” (“Пенчо Славейков”). А “новото” се изтръгва от вътрешния мир, който е тъй скрит и тъй изключителен, щото критикът се отчайва във възможността да проникне в него”. Но и на “старото” все пак д-р Кръстев отдава някакви достойнства: ”Вазовата лирика всякога ни е възхищавала, пленявала, въодушевявала и изпълняла с високи чувства” (“Поетът и обществото”). Конфликтът между “млади и стари” е между равностойни по силата и големината си величини, между естетически колоси, които са социализирани и пребивават заедно на голямата сцена. Просто “старото” трябва да види националния литературен дискурс и “извън себе си”. “Старото” е разколебано, демитологизирано, но не е отречено. За Боян Пенев Вазовата поезия “се отличава с безкрайна бедност в идейно отношение. Неговата мисъл не се издига по-високо от най-обикновените, най-шаблонните и повърхностни форми на един националнополитически, патриотически или пък обществен идеал” (“Основни черти на днешната ни литература”). “Новото” пък е видяно в лицето на Пенчо Славейков и Яворов, у които “има елементи за създаване на такава духовна култура - у първия повече, отколкото у втория. Ще подчертаем пак: тези елементи трябва да се поставят на по-широка, по-общочовешка основа...”. Самият Боян Пенев, отличен позитивист, подрежда хронологично точно миналото, с убеждението, че върху него се ражда бъдещето. Конфликтът Вазов-Славейков е видян като естетическо съгласие-несъгласие, но не и като заличаване на “старото” за сметка на едно вездесъщо “ново”.

Най-хармоничен за цялостната концептуалност на българската литература е Владимир Василев: “Всички, които считат, че досега българският дух не е спал, а стремително е творил и е създавал истински дела на изкуството, са - “традиционалисти”. Ако биха тия хора се опитали искрено, непредвзето да проследят нашето литературно развитие, сигурно щяха да видят, че стрелите, които им се струва днес да падат от небето, от безвъздушното пространство, са отпратени от лъка на миналото. И че настоящето иде от него. Защото в изкуството няма Вчера, няма Днес” (“Между сектантство и демагогия”). Според Василев конфликт между млади и стари принципно не съществува, неговото външно означаване е плод на един абстрактен радикализъм, който от всички очаква промяна, който сам себе си нарича промяна, без да се досеща, че високото, стойностното се възпроизвежда, ниското - също. Бунтът в литературата според Владимир Василев винаги носи белега на едностранчивост и абсолютизиране само на едни истини, на разрушение на хармоничната цялост. Затова литературното ни развитие би ни възвърнало “от отношението на враждебност, в която обикновено ги поставяме (старите) - към великия и плодоносен принцип на приемствеността” (“Хулиганството в литературата ни”).

Видимо и тримата усещат “новото” като метаморфозирало “старо”. Като набор от ценности, които поемат в себе си съгласия и несъгласия от “старото” и ги доразвиват. Това поражда и едно хармонично отношение към литературата, в което големите крайности са избегнати и критическият дискурс се строи като метаидея на високите художествени достижения. Както подчертава Владимир Василев отличителното на “Златорог” е “синтез от много същини, които създават художественото единство” (”Именно, на ясни позиции”).

Под шапката на “новото” в българската литература и критика битува не само маниащината: (“ ...Желание да се сандърдиса читателят с поетически парадокси или пък да се плашат малките деца с “тъмнини” и караконджули” - Владимир Василев), но и партизанството. Борбата за власт в обществената сфера резонира върху литературата, която вместо да създаде духовен и независим образ на обществото, се превръща в “интересующа се само от политиканство...” (д-р Кръстев “Българската интелигенция”). Зависимостта на обобщения литературен дискурс от външни обществени процеси според Боян Пенев ражда печалния “хаос в българската литература, в понятията, които днес владеят в нея, и по-широко: в мисълта, в духа, в мирогледа на днешното време, не е нищо друго освен отражение на един по-голям хаос - хаос в политическите и обществените отношения...” (“Увод в българската литература след Освобождението”). Копирането, възпроизвеждането на действителността, както казва Владимир Василев, води до зависимост от това, което “иде отвън”, води до елементарен партизанлък, обслужващ “малките фигурки” в стремежа да изглеждат “големи пирамиди”, или към политизиране, при което литературният живот “взе методите на партийните отношения и борби”. Цялата тази обвързаност с външните механизми на обществото има “едно оръжие - подлостта. Толкова широко поле се откри за литературната подлост у нас, че тя почувства нужда да има свой печатен орган” (Владимир Василев “Между сектантство и демагогия”). Партизанството силно уязвява идеята за художествен и критически елит, който под неговия напор е принуден не толкова да се брани, колкото да се “оттегли” в елитарните “Мисъл” и “Златорог” и да заявява: “Може би това смущава или разстройва донякъде партийните фронтове, в които някои дирят признание като писатели. Естествено, ще бъдат против нас. Не сме допускали досега да ни командва партия, няма и да допуснем” (Владимир Василев “Именно, на ясни позиции”). И тримата критици не желаят да освободят литературата и критиката от създадената от тях система то ценности и начини на поведение, регулиращи високото и ниското в литературния дискурс. За високо те обявяват естетическите зони, а за ниско - всичко онова, което се обвързва с повърхнинните аспекти на външния литературен пейзаж: “ ...било крайностите на една поетическа догматика, периметъра на една литературна школа или фанатизма на една политикообществена идеология” (Владимир Василев “Между сектантство и демагогия”).

И тримата “големи” правят неприятни грешки в естетическите си оценки спрямо съвременни тям писатели. Д-р Кръстев и Боян Пенев провокират мощния подход срещу Вазов, намират ред слабости у Алеко Константинов. Владимир Василев сгрешава спрямо Христо Смирненски, обижда в спор Далчев. Но и тримата се комплексират от литературната низост, от маниащината и абсолютизирането само на едни истини, от превръщането на литературата в политически парад. Така създават модела на една йерархично разделяна на високо и ниско литература, която в критическия си дискурс търси да види правораздаваща институция: това е българска литература, това - не. В този модел високият ред е предимно персоналистичен, обявен за единствено възможен да изрази представителното лице на българската литературна самобитност.

 

© Антоанета Алипиева, 2001
© Издателство LiterNet, 02. 08. 2002
=============================
Публикация в кн. "Български комплекси", Вн., 2001.