ИВАН ВАЗОВ - ОПАЗВАНЕ НА ГРАНИЦИТЕ

Антоанета Алипиева

web | Български комплекси

В много от литературните си прегледи и размисли относно културния делник на българите Иван Вазов непрестанно се тюхка поради "големий застой, в който се намира нашата книжнина", поради "пълното отсъствие на всяко сериозно духовно и умствено движение" и най-сетне - заради това, че от "позитивен народ" "ние ставаме материалисти". Тюхкането често е съпътствано от призиви към новото, осигуряващо прогреса. "Трябва да се върви към новото, към жизненото, в широкото. Вместо да се мъчим да не се отдалечаваме от селянина, нека го направим съпричастник на светлината, на която се радваме ние."Въпреки това, когато новото идва в лицето на силни културни фигури като кръга "Мисъл", то се оказва не толкова симпатично на Вазов. Даже не и заради това, че д-р Кръстев и Пенчо Славейков водят агресивна и обидна атака срещу патриарха, а най-вече поради неприязънта на Вазов към същината на новото.

В най-институциалните книги на народния поет - "Епопея на забравените", "Под игото", "Сливница", българското присъства многоглаво и разнолико, то се колебае между полюсните си изяви на добро и лошо. Но българското е константно в този смисъл, че е единствена възможност на битието, изразено чрез Вазовото "ние". А "ние" във Вазовия контекст винаги означава постовото Аз и другите - другото българи - българско са моделирани от Аза, дължат живот на Аза. Всъщност "ние" значи "аз", както и Вазов е тъждествен на България. "Българийо, за тебе пях" е маската на една нарочно афиширана скромност, прикриваща гигантската нескромност на всепоглъщащ дух, за който земя, народ, държава, език се оказват негови собствени обозначения. В този дух "старо" и "ново" са незначителни назовавания на времето, на идеи и естетики, които преливат в една могъща институция на българския космос, поглъщащ външната разноликост и правещ я собственост на Аза. Вазовият призив към "новото", към "прогреса" крие онази граничност, която не бива да надхвърля възможностите на създаващото я творческо съзнание. По същество Вазовото дело мисли и реализира себе си не само като литература, но и като глобална култура на нацията. Затова то винаги докато се е творило от своя автор, е имало заложената отвътре идея за минало, сегашно и бъдеще, т.е. и за "старо", и за "ново". Новото в светогледа на Вазов не може да се случи и изживее без него. До появата на опонентите от кръга "Мисъл" Вазов активно призовава към "ново", но след наличието на истинското ново (което обаче е извън Вазовия периметър) следва драмата, несъгласието, обидата, нежеланието да бъде то осмисляно, размишлявано. Не че преди "Мисъл" никой не е нападал Вазов. Напротив, дотолкова му е дошло до гуша от несъгласия с него, че възкликва: "Клеветите станаха такъви изтъркани и изхабени оръжия и такъви печални аргументи, щото повдигат или смях, или презрение." Но видимо това не е "новото извън Вазов", затова и патриархът успява да го обхване, подчини и обработи като част от българската вселена.

Големият културен комплекс на Иван Вазов се отключва с думата "извън". Навсякъде - и в частния си, и в творческия си живот, той брани собствената си граничност, която отникъде и от нищо не може да бъде пробита. В завещанието си например поетът изрично уточнява, че: "На отстранената си жена Атина Болярска не оставям нищо." Несполучливият Вазов брак, както знаем, трае много кратко, след което съпругата е "отстранена", защото се е мъчила да води поета по журове, да насажда у дома му модерни порядки, сиреч да атакува границите му. Това неудобство бързо се "отстранява" и Вазов приема далеч по-приемливата драма на самотата пред гибелната за него трагедия да прекрачва граничността си. Както уточнява в спомените си Борис Вазов: "Той грижливо пазеше своето добро разположение и не оставяше да бъде тровен с чужди главоболия." Спомените също тъй отбелязват, че и във външния си вид (облеклото) на народния поет "не се забелязваше подчертаването на някоя тенденция на модернистка особеност". Тези споменни уточнявания спокойно могат да бъдат съотнесени с културните размишления и идеи на Вазов, в които чувството за граничност е също тъй непоклатимо: "Народът жадува за свое: вий му поднасяте чуждото." Всеки, опитал се да постави Вазов в ситуация на "извън" това, което той знае, може, познава и счита за вярно, е "отстранен" и белязан със знака на вътрешната неприязън. В по-глобален културен аспект може да се каже и така: всичко, което е поместено в периметъра на собствената, самостойност е прието. Доброто е възхвалено, лошото е посочено и порицано, но е допуснато като право на живот. В "Пролог" (стихосбирката "Сливница") България е "настръхнала, боса, страшна, дива, кална", но въпреки това - "идеална". "Срам" и "слава" са взаимноизключващи се, но равнопоставени състояния във Вазовата културна идентичност. А всичко, което е "извън" нея, т.е. белязано е с неразбиране, не-съпричастност, не-отношение, та това всичко вече поражда комплекси, неприязън, то "ми измъчи живота" както твърди поетът за Атина Болярска - думи, които спокойно могат да бъдат съотнесени към всичко "извън" Вазовия космос.

В статията си “Иван Вазов като белетрист” д-р Кръстев отбелязва, че Вазовите герои “не мислят, те за нищо не се колебаят , за нищо не рефлектират; те само действат. Впрочем, не би било другояче, защото само Вазов прилича на Вазов и защото поетът обича да живее в общество на антиподи”... Антиподът е толкова нужен на поета, доколкото чрез него да се подчертава Вазовата висота и всепоглъщаемост на онова, което му се изпречи на пътя. Вазов “не принадлежи на школа” пояснява д-р Кръстев в “Поетът и обществото”, той е плод само на български, а не на многостранни влияния. С други думи, на Вазов нищо не влияе, а обратното - сам той е среда, която агресивно се мъчи да моделира другите. Граничността е желязно удържана, а всичко “извън” нея се мисли като антиподно, не толкова като заплашващо хармоничната цялост на собствената мярка спрямо света (просто защото това никога не се допуска), колкото като противопоставеност, чието съществуване е априорно счетено за маргиналност, така че да се оформи целостта “център-периферия” на Вазовия светоглед. На една изложба на модерни художници поетът си позволил да каже хулни думи за фанатичен модернист. Но след като излязъл от залата, се обърнал към Иван Шишманов: “Знаеш ли, Шишманов, не бях прав, че се възмутих, може би аз не разбирам”. Външна куртоазия обаче, защото това, което Вазов “не разбира” е запратено вън от граничността на поетовия културен хоризонт, обявено е за антиподност, използвано е за фон на твърдо окопаните собствени културни параметри. “Не разбирам” у Вазов е психологикокултурно състояние, равносилно на “извън”, сиреч на неважно, незначимо, странично. “Не разбирам”, отпратено към антиподите, за Вазов означава, че те нямат минало и бъдеще, защото са погълнати от едно безлично “сега”, което не предполага усилие някога и нещо “извън” собствената вселена да се разбере или да бъде направен опит да се разбере.

Иннтересни са спомените за Вазов, разказващи как поетът пътува из света - туристически, хронологично-обглеждащ, съпричастен към природните и културни красоти, но повече пространствено обвързан с видяното, времево констатиращ “сега” на очите, наслояващи мига, а не вечността на душата. “Извън” може да се осмисли само като видяно-констатиращо-сега, но не и като изживяно, не и като усъмняващо или разколебаващо “своето”. Михаил Маджаров разправя, че двамата с Вазов се отправили по море към Италия, но морето останало безразлично за поета. Универсалният символ-ситуация “море” се случва само “извън” Вазов, който, както пояснява Маджаров, “си остана с българските понятия: не се доверяваше на дърво без корен”. “Извън” може да съществува, но никога не може да промени собствената граничност, от която поетът успява да се отдалечи само пространствено (“Но колкото повече се отдалечавахме от бреговете, толкова повече Вазов ставаше замислен и съсредоточен”), но в никакъв случай духовно, защото тъкмо граничността всъщност пътува из света, обглежда го и го мери чрез себе си, без да забравя нито за миг, че след кратко ще се завърне в лоното си и пространственото “извън” няма да го има. Както пак пояснява Михаил Маджаров: “Неговото ходене по чужбина не бе променило много неговите сопотненски навици”. Веднага след тази констатация на Маджаров, в неговите спомени следва описание на това как Вазов ритуално спазва битовия си делник и нито на йота не изменя порядките си. След втората ракия той вдига чашата към околните и произнася на френски: “A la vorte, messieurs!”. Повече от ясно е, че френското е включено в пространството на своето, асимилирано е и е превърнато просто в цветен акцент на сопотненското. То не е “извън”, не е “антиподно”, а е безболезнено-несъпротивляващо се подчинено, преработено, приобщено. Без да има и помисъл за неговата по-дълбока разбраност. Френското спомага за удоволствието от ракията, или от “раки-кефи”, както се е изразявал самият поет.

Граничността на Вазов е лесно разгадаема. Тя съвсем не се изчерпва само и единствено с българското. Тя е просто граничност на митовете, които поетът сам създава и отглежда. Най-големият от тях е наистина българският, който затваря етническия кръг, приклещващ всички човешки помисли и действия. Самият поет му е бил толкова подвластен, че той се е превърнал и в негов собствен комплекс: вечно внимание да не би да се прекрачи вече завоюваното и установеното, постоянно афиширани пред другите почит и верност пред българското. В дневника на Иван Шишманов е отбелязана следната случка. Възхищение на Вазов от руските млади писатели. Веднага след това същият влиза в един магазин на “Дундуков”, за да си купи суджуци и обяснява: “Аз съм добър българин, както знаеш. Nihil a me humanum... Нищо българско не ми е чуждо”. Руските писатели, латинската фраза и ...мигновеният опит да бъдат вкарани в българския мит. Неистова грижа митът да се поддържа, възпроизвежда и другите да виждат и отбелязват това. Грижа, която се е превърнала в културен комплекс у поета, в мълниеносно реагиране на всяка естествена помисъл за пробив в граничността. Българско-чуждо, родно-универсиално, високо-ниско са опозиции, чрез които Вазов поддържа изработения от него самия и задължаващ другите мит. Опозиции, които реално не толкова се състоят, колкото манипулативно се включват в граничността на мита и обслужват вярата в него, внушението, че полярното разделение е най-добрата възможност на културната идентичност.

По същия начин се отнася Вазов и към “новото”, разбирано като промяна (смяна) на ценности, идеи, но преди всичко - като разтваряне на граници. Докато другостта може да се мисли и чувства като антиподност, поетът е спокоен, различителните линии са ясни, конкретни и спазени. Но кръгът “Мисъл” не мисли и не изживява света и културата антиподно. Формулата на Пенчо Славейков “извоюване човека в българина” е повече от категорична за разтварянето на границите и за образуването на единно културно пространство, изградено от множество индивидуални, но събрани в едно цяло, лица. Граничността е силно разколебана за сметка на дифузността, идентичността не се оказва по-ценна от другостта. Даже и за “старите” ценности Пенчо Славейков не желае да мисли чрез граници. “Фасулковците” са не само различни, те са просто ненужни, те са пречките, разхвърляни по нашия път и нашата молба към бога е - по-скоро да си ги прибере”. Унищожаването на “старото” у Пенчо Славейков е всъщност унищожаване на граничността. Защото не всичко “старо” е негодно - нито българският фолклор, нито “Баща ми е в мен”, нито даже Ботев (е, разбира се, не целият). Точно това “годно старо” се включва в разнородното, но общо лице на единната култура. А “негодното старо”, каквото всъщност е Вазов, то “да си го прибере господ”, то и за съпоставка не става. Твърдите, антиподни граници не се състоят, не се мислят даже като възможност.

По същия начин смята и Боян Пенев, другата основна фигура на българския модернизъм от 90-те години на миналия век, за който “Вазов отдавна умря за нашата култура... Спомних си в него момент чорбаджи Марко и Мичо Бейзадето. Как добре би се разбирал Вазов с тях”. “Господ да си ги прибере”, ”умря” - все знаци на ликвидиране на разделителни линии, на нежелание да се приеме другостта на нещо, което не може да подхрани разкрепостяването на граници и симбиозата на културни различия. Вазов не е антипод, той “умря”. Докато на Вазов кръгът “Мисъл” и символистите до края се мерят с антиподността спрямо неговата собствена същност.

За да бъде прието “новото” от Вазов, то трябва да се случва в параметрите на неговото собствено еволюционно развитие, което единствено се сдобива с правото да произвежда “ново”. Макар и да говори, че “светът на поета е велик, безпределен, за крилатата му мисъл няма граница”, Вазов веднага бърза да направи горното си съждение гранично, като първо го свежда до “българския поет”, и второ счита за ценен поет само този, който е “син на своя народ и своето време”. “Новото” може да бъде вместено само в тези рамки, и не е качествено и пълноценно “ново”, ако е “извън” тях. Затова “младите”, “следващите”, “поколенията”, за да имат живот според поета, трябва да се всмукнат в твърдо положената Вазова граничност: “Млади поети, бъдете българи, синове на своя народ. Чувствайте и пишете по български”. Манталитетната същност на Вазовото творчество приема “новото” като хронологична разгънатост, но само в рамките на познати, “разбрани”, изживени от него неща. Още по-точно - Вазовото “ново” се обвързва с външна слученост, и никога не може да се състои като вътрешен живот, доведен до формата на абстрактност, до чистата идея. Възрожденската “полезност” полага различителни линии между себе си и абстрактното субективно изразяване на света (който, прочее, за Вазов е предимно отграничително български).

Романът “Нова земя” изрично иде да подчертае продължаването на българското, неговата еволюционна процесуалност. Инна Пелева посочва, че въпросният роман-продължение на “Под игото” разметафоризира образа, като “земя” топосно остава свързана с традицията, с българското, а “нова” означава промяна (във времето, психологията, социалните ценности). Вазовото “ново” не само остава притеглено към “старото”, но и отказва да разколебае граничността на един модел, който отчита само вътрешните си трептения, колебания и напрежения, но не и онова, което е извън него. Това “извън” нито се познава, нито се счита за важно. “Извън” може да се вмести в българския свят само като “подражание”, като външност. Граф Марузин от “Нова земя”, описвайки в писмо българския социален и духовен живот от следосвобождението, говори така: “Интелигенцията, обаче - пардон за гръмкото слово - се мъчи да се отчужди от народа. Европейският блясък я пленява и той е дал на маниерите й и образа на живота й изкуствен, фалшив отпечатък. Няма защо да виним младежите, това е в реда на нещата, историческият ход на развитието у един млад народ, чийто първи нагон е да подражава”. “Извън”, ако се допусне в “себе си”, означава само подражание, т.е. граница между естественото и фалша, между смисленото и безсмисленото. “Нова земя” се оказва отново остров, отделен, търсещ собствените си дълбини, като “новото” е спускане надолу в дълбочина и настрани в собственото движещо се време, но не и проглеждане за истински неоткривани досега, напълно непознати и невидени “нови земи”.

Ана Карима започва спомените си за Вазов така: ”... Запозната с творенията на великите руски писатели в оригинал (руският език е мой майчин) и слабо още запозната с живота в България... аз не намирах Вазовите съчинения за много интересни и ценни...” Разказът проследява постепенното вписване на авторката в българския духовен живот и постепенното, но невъзвратимо обикване на Вазов и творчеството му. Всъщност поглед, който започва отвъд границата на българския свят, а отвъд Вазов е “неценен”, в най-добрия случай - неважен, далечен, маргинален. Но “отвътре” той се оказва незаменим, и Ана Карима признава, че всъщност Вазов е мярка за българския духовен живот, негов барометър и лице. За да разбереш и обикнеш Вазов трябва да минеш границата.

А за да не разбереш Вазов трябва да заличиш границите до такава степен, че да мислиш човека и света като всеобщи. Има съществени разлики между това как различните етапи на българския модернизъм приемат и оценяват Вазов. През 90-те години на миналия век видимо се налага рецепцията на кръга “Мисъл”, която е основно негативна и за която Вазов е от “рошавите любовници на пусталата българска муза”. Защото поетът трябва да бъде “жрец”, да “си гледа храма, а не да подсмърча по конюшните, дето се ритат товарните мулета за битпазаря на живота” (Пенчо Славейков). Всеобщността на света изключва делничното, всекидневноконкретното и случковото като възможност да изразяват човека. А Вазовата граничност побира и това. Откакто поетът станал политик, неговата поезия според Пенчо Славейков “из-пус-та-ля - вместо ИТАЛИЯ и ЗВУКОВЕ се заизреждаха СКИТНИШКИ ПЕСНИ и ПОД НАШЕТО НЕБЕ” ... Вместо разтваряне на границите - прибиране в границите.

През 20-те години на ХХ век (когато различията между културните граници са окончателно свалени и човекът и светът са постигнали своя културен синтез) Гео Милев пише: “Възвание към българския писател”, където тъкмо Животът е обявен за проблем на изкуството. “Богопомазаният избраник” и “изключителната личност” на твореца могат да се състоят само, ако животът - “ежедневният Живот”, “делничният ден” се претворяват в дух. Станал част от универсиалния Миров дух, Гео Милев пише и писмо до Борис Вазов, където сред величествените оценки на поета е и следната: “Не се гаси великото и светлото, посеяно от един поет, когото цял народ тачи като свой, народен поет, поет, който е проникнал и в последната колиба, навред, дето се говори български език”. Зачита се завета на Вазов, според който”мястото на поета не е на Парнас, в полите на музите, а сред кипящата стъгда на живота, посред народа.”

Граничният, българският Вазов спокойно може да бъде вместен в световния културен универсализъм именно като творец, който е съумял да направи от делника изкуство, морал, “алтруистичен живот на човечеството”. По същия начин реагира и късният на символизъм в лицето на Теодор Траяновия “Пантеон”, където Вазов е част от всеобщия духовен свят.

Комплексите на народния поет започват при всеки опит да се атакува неговата многоизмерима и различна, но винаги твърдо очертана граничност. В психологически план (емоционално равновесие) се бди зорко за собствената съхраненост: “... трябва да кажа, че Вазов беше самотен човек. Най-често той се разхождаше сам, но дори и когато беше сред хора, имах чувството, че е все пак сам...” (Константин Гълъбов). В икономически аспект (оцеляване) семейство Вазови е гранитно като взаимопомощ, уважение един към друг, опазване на собствения си бит и недопускане на външни хора до вътрешния ред на фамилията. В политическите си роли Вазов е граничен до педантизъм в убежденията и принципите си: “Брат ми се е числял в партия, бил е съединист в румелийско време, по-сетне - в народната партия, образувана от д-р Стоилова, бил е избиран за депутат, бил е министър, но никога не е бил партизанин... Беше привърженик на народната партия и никога не промени партията си, за да се присламчи към друга. Не изкорести партията си...” (Борис Вазов). В социално тоношение (престижност) най-големият комплекс на поета е тъкмо кръгът “Мисъл” и хората около него, които за известно време разколебават образа му на големия и вечен поет на България. Във философски план Вазов е също затворен в собствената си еволюционност, осигуряваща му плавно придвижване от едно качество към друго, т.е. развитие на личните му идеи и перспективи. Границите на разбирането , на постижението (отиване отвъд себе си), на идентичността (разрушаване на личността) се състоят с категорична упоритост, бранеща целостта и самобитността на себе си. Прекрачването на граници при Вазов не се случва нито на него, нито на който и да е около него, желаещ по някакъв начин да разкрехне обръча на изградената идентичност и нейните разнообразни, но застинали в обмислен, завършен и праволинеен статут роли. Съмнението като състояние е чуждо за Вазов и драмата на народния поет идва тогава, когато някой друг му предложи скепсисът като битийна категория.

© Антоанета Алипиева, 2001
© Издателство LiterNet, 02. 08. 2002
=============================
Публикация в кн. "Български комплекси", Вн., 2001.