ЕДИНСТВОТО НА АНТИНОМИИТЕ - ИЛИ КОЕ Е ЗА ДОБРО И КОЕ Е ЗА ЗЛО?

Антоанета Алипиева

web | Български комплекси

Героят от разказа "Засукан свят", в залеза на живота си, дава сентенцията на наученото: "Светът е, казвам, сине, много засукан и заплетен, за да познаеш ти кое е за хубаво и кое за лошо". Формула, заложена въ всички "Диви разкази" от Николай Хайтов, в чието повествование човекът нито за миг не е категоричен в това, което му се случва, нито в това, което е узнал от случилото се. Всеки разказ наслагва житейските си прозрения около случково ядро, което обаче така се размива в диалози, перипетийни провокации и накрая в съвсем отворени към битието финали, в които личният проблем никак не бива завършен, а сякаш се влива в някакво ново начало, пак питащо и пак търсещо. В пресечните точки на житейските потоци се появяват концентрирани сентенции, които обаче са само част от живота, защото него, животът, не можеш да го овладееш. Въпреки обратите и неокончателните отговори за това какво е животът, Хайтовите хора имат пълната увереност в смисъла, че никога една ситуация не може да стане драма, защото в хармоничния ритъм на вселената всичко случило се не изисква и не доказва каквато и да е "идея", а просто търси ядрото на протичащия живот. Вътре в него се знае, че нищо не може да бъде еднозначно, че "мътната вода рано или късно ще спре. Рано или късно пак ще дойде бистра".

Има нещо специфично в "Диви разкази" и то е пълната безпомощност /а и нежелание/ на разказвача да овладее живота. Никаква дистанция спрямо събитийността или пък опит да се контролират мисли, чувства и идеи. "Вътре във" водовъртежа на ставащото разказвачът следва вопъла на делничното, което преживявано и оценявано, не може да се обладае и изведе до кристална формула на наученото. Така, в талазите на всекидневието, "Диви разкази" извират от самото битие и тяхната художествена фикция не знае граница между условност и реалност. Духовното израства от материалното, великото се крие в делнично-дребното. Има една константна истина в разказите на Хайтов: че човекът е жив и че "на това кръстопътче тъпча и не виждам накъде да хвана" /"Дервишово семе"/. И кръстопътят у Хайтов, както и всички други образи, случки и етични категории, не се помества в никакви теоретични постулати. Той не значи избор, промяна, катарзис, изгубеност. Кръстопътят е просто човешката зависимост от делника, о който всички големи думи се разбиват и душата знае само това, което чувства. Затова разказвачът у Хайтов няма функцията да отсява, оценява и организира, няма даже единно лице, защото е многогласият живот. Аз-повествованието е всъщност еквивалент на битието. То, битието, е неумолимо не поради това, че не желае да изпълни човешките желания, а поради това, че не разбира техния език. Затова съдбата на човека е на кръстопътя, "между" всички полярности, вечно подложена на съмнението кое, как, кога, за какво. Значи вечно пред въпрос. Дали човекът да разкрие истината за престъпленията или да стане епитроп, дали да отмъсти за проваления си живот или да помага на любимата жена, дали да убие мижа Салима, дето му отнел булката или да разбере, че мижу Салим е по мъж от него? Така, изправен пред "дали" и разпнат от това "дали", Хайтовият човек се мъчи да държи сметка за възможните събития и открива, че те са само една променлива величина.

Животът, колкото и да е променлив и превратен, толкова е и константен като единствена мярка за човека, който е негов естествен продукт, негова метаморфоза, изразена чрез най-различни битийни ситуации. Животът, колкото и да има социални обозначения, е всъщност с природен израз, защото всеки момент е готов да започне наново, "на чисто", с неизползвани възможности. Всяка една Хайтова ситуация е унищожаване на профанното и ненужното, за да се роди друг, нов смисъл, но и той на свой ред ще се окаже временен. И така, между умирането и раждането на смисъла, човекът преодолява времето и всъщност никога не попада в историческото съществуване, защото никога няма съзнание, че греши за нещо. В разказа "Когато светът си събуваше потурите" отделната съдба е низ от удовлетворения и отчаяния, чието време и пространство се обозначават като "светът", т.е. като живота, и човекът в живота надмогва унинието, следвайки самата му непобедима логика. Старият турчин Алито, от видяло и патило, извежда сентенцията на битието, според която да си жив, означава вечно да се обновяваш, а с това да обновяваш и смисъла: "Не е работата, майсторчета, в папуците и в обувките, а в света! Ако светът е започнал да си събува папуците - нема кой да го отбие, нито да го спре. Събува ли си, кай, потурите, той ще си събуе и папуците! Не се закачайте с обущарите, ами който е по-млад, да зарязва папуците и да се хваща за обувките!".

Човекът остава в света въпреки всички световни кръговрати, етическите норми са нищо повече освен логиката на живота, която се проектира в човешката душа и търси своите обективации в тях. Но тази всеобща, обективна житейска логичност се всмуква от различни жизнени съдби и се превръща в нещо конкретно и особено, става лично чувстване или решение на живота. Ето защо и смъртта, както и животът, е кръстопътна борба на избори и изживявания, затова не може да се каже, че смъртта у Хайтов носи унифицирана идея. И тя означава проекция на собственото аз в света, надскачане на необходимостта и ползата и неочаквана заявка на ценности, които едва на границата между живота и смъргта се оформят като момент на себедоказването и разбирането. Така от една страна животът мотивира и предизвиква човека, но от друга - човекът избира живота и смъртта, за да ги направи частни, лични и неповторими: "Има ли, - казвам - даскале, съдба в живота на човека или няма?

- Колко пъти ще ти повтарям: и-ма! Само че тая съдба не е вън от човека, а вътре си в него. Ето го твоя Али, ако не беше се халосал за песен - нямаше никой нито да го знае, нито да го трепе... Силен, страшен - ала песента му, кай, надви". /"Ибрям-Али"/.

Животът и смъртта са форми на цялата вселена, смъртта на силния и свободен Ибрям-Али е също толкова покрусаващо-величав, колкото и смъртта на черното пиле от едноименния разказ. Убитото пиле, станало равно на "смеха" и оптимизма, внушава същата загуба, основана на усещането, че част от смисъла на битието е поруган и изчезнал. Животът на гората е толкова важен, колкото и този на човека, затова и в разказа "Горски дух" Метювият отвъден глас ще остане да пази малкото оцелели дървета като несекващата съвест срещу посягането на природата: "Е-е, ей, хора, не кърдисвайте гората, лошо ще ви стигне!" Човекът въвлича света в своето чувстване. Нещата, било то зададени отвън, било то пребиваващи вътре в душата, се създават от чувството, което придава на всяка материалност и обективност дух, и в този смисъл нещата се сдобиват с метаобобщение. Те започват да значат отвъд ползата, отвъд еднозначността на обозначенията, отвъд видимото, за да заживеят с друг живот, в който от фактичното се оформя всеобщо ценното. Именно заради тези, други неща, животът и смъртта представляват повече от самите себе си, а чрез тях хората стават повече отколкото са. Пътеките, които прави героят от разказа "Пътеки", са метафори на разнообразните човешки съдби, в които различните избори са превръщенията и продълженията на природния живот. Пътеките са колкото практическа реалност, толкова и плод на един нематериален стремеж: "Хубост ако няма - тоя свят за какво ти е?". Негова същност може да бъде опитът да се издигне отново и отново този живот до усещаната от нас и стоящата над него и все пак положената в него вечност.

Но винаги в "Диви разкази" стремежът на нещата да значат повече отколкото се вижда и знае, среща своя практически опонент. На духовното противостои материалното, което е ограничено до овладаването на необходимото и полезното за човешкото съществуване. Материалното или категорично опонира на духовното /"Гола съвест", "Пътеки", "Горски дух"/, или става продължение на духовното, обективира се в житейски ситуации, които означават човешката душа. У Хайтов всяка битийна ситуация се ражда от динамиката на материалното време, но вътре в нея събитийността се изпепелява от чувството, което пък рядко пъти е еднопосочно, еднострунно. Чувството обръща в себе си житейски случки, вещи, диалози, изобщо всички компоненти с материално изражение, за да ги тласне към субстанциалното, което даже не се херматизира в идея, а в чувстване на едно всеобщо усещане за живота. Защото идеите представляват уталожени чувства, а Хайтовите хора, положени в кипящото и променливо време, нямат толкова нужда от идеология, колкото от глобално чувствана философия, обхващаща всички полярности на реалното и надмогваща го чрез вечността на духовното. Макар че човекът е осъден да скита и греши, т.е. да бъде временен и историчен, той може да се избави от грешките и несигурността на историята, като реконструира в себе си и своя свят абсолютния порядък на света. Така Хайтовия човек се реализира в разумността на своята природа и разрушава случайността, произволната времевост, за да извлече вечни формули на битието. В разказа "Изпит" битийните случайности се изгубват в големия сюжет на живота, според който човешката съдба израства от своята безформеност до окончателно прозрени истини чрез изпитващи човека и битието му мъки. "Изпитът" е другото име на всяка житейска ситуация у Хайтов, която всеки път има за задача да "открие" някаква винаги била истина и да я закове като формула на битието. Изпитващата ситуация е винаги гранична, тя обогатява чувстването на живота, открива нови и нови негови образи, докато събитийността, т.е. историчността се сведе до утеха, покой, до мъдрост. Човекът изпитва битието, битието изпитва човека и така и човекът, и битието биват доведени до вечното, до категорията, които стоят под конкретното и личното. Една обяздена в дерето каца, едно убито черно пиле, една "ербап жена, където да я побараш - жена и артисва" са все реални ситуации, в които материалното става еквивалент на духовното, става прекрачване на граници, чрез което животът се сдобива с нови, разнообразни хоризонти.

Една категорична константа има в "Диви разкази" - природата. Природата не като пейзаж, интериор или декор. Природата като същност, като пулс на битието. Като първичност на знанието, към която всяка вторичност е нелепа, незнаеща и объркваща човека. Природата въздейства не само като ограничение, тя служи и като ресурс. Човекът се доверява на знанието как може нещо да се направи или как може нещо да е, само ако е в ритъма на битието, ако притежава битието като своя необходимост. Всяка вторичност, дошла след акта на сътворение на живота, е вече нелепо отдалечаване от знанието, заместител и ерзац на живота. Не случайно една от най-честите Хайтови метафори е дървото. Препращащо към дълбинността, към фундамента на съществуването. "Дърво без корен" е възможно най-голямата трагедия за човека, защото хармонията идва от неразчленимостта между субектът, който се връща към природата, и природата, към която той се завръща. Всяка Хайтова ситуация е път на завръщането в лоното, защото завръщащият се субект не би могъл да осъществи този път, ако не е в природата и не е той вече самият природа. Този, който не се завръща, е окончателно разрушен и съжален, осъзнатата му или неосъзната трагедия е разрушител на битието, на цялото, на смисъла. Една срещу друга стоят пълнотата на живота и изпразването му, завръщането и бездомничеството, наречено още вторичност:

"Прощавай, сине, и не ме търси!
Аз ще цепя за Широка лъка, а ти... ти за Багдад!
Баща ти: Гатьо "

 /"Дърво без корен"/

Топосите са показателни: Широка лъка - корен, същина, завършеност, смисъл и завръщане; Багдад - друго, чуждо, вторично, обезсмислящо завръщането. Широка лъка означава пътуване към природата, защото самият човек е природа, чрез нея той осъзнава собствения си произход, тя е негов край и начало. Благодарение на природата субектът избягва всякаква опастност от разпиляване и разпадане. Обратното - Багдад е възможност за отклонение и разсейване, за увисване в света "без" начало и край, "без" корен, което ще рече - "без" избор. Ако Широка лъка е избор, то Багдад е топос, съставен от външни и вторични фактори, топос, чрез който човекът сам си окачва веригите на своето робство по отношение на света.

И колкото Хайтовите хора са кръстопътни на ниво реалност, толкова са природни на ниво възможност. Житейските ситуации придобиват значение чрез наличието си. Човешката същност предлага множество от възможности и задача на човека е да не ги загуби.

© Антоанета Алипиева, 2001
© Издателство LiterNet, 02. 08. 2002
=============================
Публикация в кн. "Български комплекси", Вн., 2001.