ДЪРЖАВАТА - ПРОЩАВАНЕ С УТОПИИТЕ

Антоанета Алипиева

web | Български комплекси

Освен всичко друго “Строители на съвременна България” от Симеон Радев е художествен разказ за българската съдба, ограничена в историческата фактология на отрязък от следосвобожденското ни време. Фиксират се гигантските събития по създаването ни като държава - Берлинския договор, Търновската конституция, Съединението, детронирането на княз Александър. “Градежът”, “строителството” и “строителите” са основата на историческата динамика, която търси преди всичко апотеоза от издигащата се къща и в този смисъл драмите и превратностите на съзиданието не могат да помрачат с присъствието си глобалния възход на един самоизграждащ се и градящ се отвътре и отвън български образ, топосно и времево съсредоточен в географските си и духовни очертания. Историята се е развършала в етническите си пространства и всяка визия извън тях няма друга функция освен да се насочи към тях. “Строителите” са едно продължение на възрожденския разказ за съзиждаща се България, която гради идентичността си лека полека, търсейки и бранейки себе си. Историческият повествовател владее времето тотално - и чрез събраната логичнохронологична фактология, и емоционално, и оценъчно-разсъдъчно, като общият патос поддържа обединителния фокус на вътрешно ковящата се духовност и институционална етничност. Същевременно, повествователят /с неговата размита граничност между историк и писател/ се заявява като автор-демиург, който е събрал /сякаш е видял/ всичко случващо си в този период - и разговори в двореца, в къщите, по улиците, и психологията и вътрешните гласове на политическите лидери, и всичко това направлявано от авторовия стремеж да обхване събитията и хората в едрите щрихи на грижата за Отечеството. Въпреки че думата Отечество почти не се появява в “Строителите”. Вместо нея идат “народ”, “българин”, “народност”, “единство”. Отечеството вече не е абстрактната възрожденска химера, положена като съдник спрямо битието на всеки жив човек, а реалната историческа динамика на събитията, движена от “национализъм”, под който “ний разбираме народното съзнание и любовта към отечеството”. Възрожденският порив е налице, но е очистен от утопиите на мечтите, за са потопи в “една епопея на българската енергия”. Действието обаче се обладава от една салонна позиция на професионалния политик, който за разлика от възрожденските си предшественици, е вече институционално подготвен като политическа инстанция, като рационално отношение към социалните конкретности на историческите ситуации. “Патриотизъм” и “национализъм” изравняват възможностите си в общата грижа да се глобализира българското историческо време, да се херматизира като точка от света, към която фокусно се насочват други, небългарски енергии, но това българско време ги преработва така, че да ги побългари, да ги подчини на жилавия стремеж на един историзиращ се и институционализиращ се народ. Историята, въпреки че е раздробена на своите отделни ситуации, никога не пренебрегва логиката на хронологията и винаги присъства с презумпцията за изключителност на събитията. Едрите й щрихи правят от делника сюблимност, малкият човек е изключен като участник, за да се възправят големите българи, представили персоналистично българската история. Салонното, теоретично дистанциране от случващото се кара повествователя да гледа събитията като на сцена, върху която избраните играят ролите си, а публиката, т.е. неперсоналните, безличните, изобщо масата само адаптивно възпроизвежда динамично менящите се идеи и настроения - обича Русия, опълчва се на Русия, боготвори княза, прави митинги, участва във войни. Но никога не кове стихията на историята, която в очите на Симеон Радев е персоналистична, тържествено-изключителна, регистрираща само големи личности и дела. Историята “минава покрай хората шумно” и всеки, който има сили остава в нея, а ако ли не, се включва във възрожденската абстрактност на народа, чията сакралност продължава да бъде мотив за личностни изяви. Глобализирането на историята като поток от събития и участници в тях определя една разказваческа фигура, която овладява действието отвън и примесвайки национализма със светски скептицизъм, анализира историята на държавата като сътворяваща се.

В началото на “Строителите” изрично е заявена връзката с Възраждането, чиито стереотипи и идеи ще се възпроизвеждат по някакъв начин в Новата история: “Миналото, от което България е получила струите на своя нов живот, е епохата на Възраждането. В нея трябва да търсим добродетелите на духа и на волята, чрез които българският народ възмогна над трудностите на една млада държава и над рисковете на една бурна история”. Заложено като “добродетелно”, Възраждането ще продължи да се мултиплицира, търсейки предимно градивността на българския дух, неговите възможности да се оттърве от илюзиите на идеите и да се потопи в прагматиката на действието,пословична в българския си вариант като хитрост и пресметливост. При посрещането на княз Батенберг, например, митологичната любов към Русия и персоналистичната идея са експонирани само в краткото време на превърнатото в декоративност събитие: “При това - такава е странната българска психология - ентусиазмът не трая дълго. “Половин час след наистина искренно възторжено посрещане градът изглеждаше съвършено делнично: дюкените и занаятчийниците навсякъде отворени, навсякъде търговия и работа, тишина най-невъзмутима, като да не се е случило нищо особено”.

Устойчивата българска практичност и липсата на фанатичност спрямо идеите, често пъти прави народът “равнодушен” към редица политически конюнктури, но затова пък влива в големите български политици остро усещане за действителност и комбинативност, изцяло основани не толкова на чувството за ред и закон, колкото на интуитивния усет за полза, оцеляване и жилавото отстояване на българския национализъм. Политическите и психологическите портрети на отделните “строители” представят историческите фигури като национални институции, в чието личностно формиране активно са се намесили потребностите на времето, фокусирали са се онези енергии, които произвеждат действия, насочени към общността на българското време. “Национализирането” на строителите не отнема техните личностни социални и характерови качества, но ги влива в голямото строителство на държавата, което отнема личния им живот и ги превръща в почетни фигури на българския градеж. Единствена Екатерина Каравелова се мярка до мъжа си Петко Каравелов, но според инерционния възрожденски патос нейното лично битие е всъщност част от идеологическото битие на нацията, затова и всяка интимна нотка е заменена от могъщия поток на националното държавно строителство, в което, види се, и г-жа Каравелова активно участва. Историческото време продължава да активира персоналистичната героика, която отхвърля всичко лично в името на общи каузи, и в този смисъл даже и салонният Симеон Радев е принуден да зачете импулсивното влияние на спонтанните политици, а не “кабинетните хора”, чиято физиономия “бе чужда за масата”. “Естествените дарования”, които Симеон Радев зачита, не изключват “емпирика в политиката”, който обаче, за да се превърне в национална институционалност, трябва да се придружава от "изобретателност на ума", от “мировзрение”. Политическите личности на Нова България са изправени пред аршина на повествователя и от гледната точка на тяхната подготвеност, която трябва да бъде не само административно-емпирична, но и е заявена като образование, култура. Личността вече е надхвърлила своите емоционални и месиански граници и е включена в модерната логика на държавната институционалност. Повествованието започва от “героизма”, страстите, равенството и митовете на Възраждането, за да открои малко по малко новите политически фигури - сплав от спонтанност, интуиция и модерна рационална гъвкавост. Възел от източна хитрост , комбинативност и европейско образование. Трогателен е портретът на Димитър Петков, чрез който новата епоха сякаш се прощава със стария хъшовски манталитет, считан за възможно най-престижния и героичен, за да открои други ценности, наложени от институционализиращото се време: “Хъш по начина на живеенето си, Петков нямаше нищо от непобедимия мързел на хъшовете. Той бе, напротив, крайно трудолюбив и редовен в службата си... Непрекъснатото му усилие да се самообразова е един от трогателните примери на българската енергия... Амбицията на младия самоук не се задоволяваше с това: той поиска да изучи и френския език”.

Още по-показателно е представянето на Петко Каравелов, в чието политическо битие здраво се вплитат балканския деспот с неизменния му “позитивизъм” /който прочее Симеон Радев вижда като придобит по книжен, интелектуален път/ и новото модерно образование, в чиито руски акцент изригват силна емоционалност и шизофренни деспотични пристъпи на самонадеяност и словесни тиради: “Той бе в действителност един консерватор с модерна научна култура”. “Теоретичният” Каравелов вижда метафизиката на политиката в разюзданите думи и най-неконтролируеми страстни жестове, които в практичната му политическа работа странно съжителстват с пестеливост, скъперничество и административно-рационално овладяване на илюзиите. Балканският му деспотизъм е подхранван както от фетишизираната източна почит към него от либералите, счели го за “свръхчовек”, така и от една балканска културна ситуация, която в политиката само “вижда” и “чува”, но рядко отива в анализиране на по-дълбоките мотивиционни пластове: “Каравелов, у когото нервозността бе станала вече болезнена, поддържаше у болшинството един тираничен дух на нетолерантност. Най-неотмъстителният човек в света, той постоянно произнасяше грозни закани. Не бе рядко да скочи от министерския стол и да произнася сред Събранието фрази както следната: “Докато не избеся на всяка върба по един чорбаджия, няма да има мир в тази страна”.

За бошинството тия фрази, за които Каравелов не си спомняше подир една минута, бяха един прям импулс към буйства и беззакония”. “Безволието” и “нерешителността” на Каравелов, които външно се покриват “с ефемерни пориви на енергия”, убеждението на Симеон Радев, че Каравелов “бе един колеблив човек с минути на импулсивност”, не могат да помрачат у повествователя почитта и чувството за изключителност у политическата фигура Каравелов, чието дело е съдено винаги през призмата на градивната национална идея и възможността й да намира най-разумното в отстояването на себе си: “На русофилите Каравелов се явяваше като един маниак, дигнал светотатствена ръка срещу Русия, крайните националисти го упрекваха, напротив, в отстъпчивост и измяна. В действителност, той следваше - доколкото неговият нервозен темперамент му позволяваше това - едно поведение на опортюнизъм, стараейки се да не усложнява конфликта с Русия и да не дава на русофилите да се засилят в Източна Европа --политика уместна по принцип, но неприложима в една епоха на остра криза, изискваща крайни мерки”.

Една от важните визии на историческото време от страна на Симеон Радев е, че то е “крайно”, екстремално, ковящо. Затова и основна идея на “Строителите” е да търси националния баланс на политическото битие, експонирано чрез личностите. Разумното съотношение между интуиция и образованост, което в очите на повествователя определя градивността на строителите, е гледна точка, която от една страна е придърпвана от възрожденската страстна и действена себеотрицателност и от друга - от модерната култура /не култивираност/, защото ковящата се държава изисква и ковящата се култура на един народ, който не се чувства напълно заздравен и няма никакъв шанс да надскочи собствените си граници. Единственото преодоляване на граници е във вътрешен план - епохалният исторически акт на Съединението, борбите между различните парти, или в бранене на своите граници - гъвковото отношение към Русия, Европа, Турция, съседните балкански държави. Всяко отстояване на собствените граници е кодирано като тържество на националната енергия, в чиято херметическа затвореност се съзира единствено възможната й градивност. Затова личностите в “Строителите” са илюстрация на онзи български културен момент, който отразява самосъзнанието на една нация, продължаваща все още да пита: “Какво е своеобразието ни?”, стремяща се да запази във всякакъв смисъл параметрите си, да се отграничи и самоизтъкне. Личностите израстват от една специфична традиционна атмосфера, дефинираща ценности, морал и ползи.

Разгъващият се портрет на Стефан Стамболов нееднократно ляга върху разреда “велики хора”, “извънредни дарования”, “библейски пророци”, като неговата изключителност изцяло се затваря в националната граничност и отстояването й на всяка цена. Стамболов е най-яркият пример от “Строителите”, според които личността отговаря на потребностите на цялата държава, индивидът се е утаил в нея като възможност за нейната употреба. При Стамболов “недостатъците му служеха толкова, колкото и извънредните му дарования”, в интуицията му се сплитат и утаеният минал опит, и актуалното налично битие на обществото и в този смисъл делото му е едно естествено скрепяване на минали традиции с новите политически и исторически послания, които систематизират личността и лека полека канонизират природните й стихии в държавна институционалност и нейния нов ред. У Стамболов историята на държавата започва да значи действие, мисъл, интуиция и себеотдаен национализъм /в смисъл на възрожденски патриотизъм/, но и натрупвания на модерното време с неговата пресметливост, комбинативност и рационалност. Идеите се проверяват в ползата, старовремският идеологически фанатизъм се е разпилял в прагматичното уцелване на мига, чиито страсти се улавят от Стамболов и се препращат обратно така, че да отстоят държавата в нейната цялост, интерес и разумност: "Утопист? Не; напротив, надарен с едно извънредно остро чувство за действителността; романтик, без всяко съмнение, навикнал от революционното си минало да вижда в борбите преди всичко героичната им страна; театрален малко поради това, но без щестлавие, без поза, а по инстинкт. Неговата естествена самонадеяност бе голяма;... Стихията, обаче, утихваше когато бе нужно, отстъпяйки място на един нов човек, спокоен, духовит, с една весела и жестока ирония на фейлетонист от школата на Ботева”. От възрожденските твърди национални понятия у Стамболов, пък и у всички останали строители, остава само безрезервната преданост към българския национализъм. Така държавата не се разглежда само като понятие, а като начин, по който се преживява един глобален проблем - общ в своите граници.

Държавата в своето си пространство се раздира от политически противоречия. Точно в тия противоречия Симеон Радев афишира и личните недостатъци на строителите. Тук, в дълбинен херметичен прорез, избуяват негативните български енергии.Тук ще видим Стамболов и откъм обратната му страна, като носител на “всичката нетолерантност на провинциалните диалози”, като човек, който робува на думите си” и “не допускаше по отношение на консерваторите ни пощада, нито даже законност”. Но този котел от лични страсти, балкански темперамент и човешки несъвършенства удивително точно е овладян от глобалната идея на Симеон Радев да представи новата държава като общ напредък и домостроителство, при което разприте ликвидират само въображаемия смисъл на понятията и носят етнически привкус на бетонираната отвътре българска крепост. Като семейство, чиито крамоли и несполуки бледнеят пред общото им желание да изградят и заяват себе си. Така например, Стамболов "действаше като съдба", Каравелов отрича побоя над него в Черната джамия и “лъжата му, велика в такъв един момент, произлизаше от неговото достойнство”, Цанков е “шеговит и язвителен, груб често, но с една сърдечност, която обезоръжава, яростен ей сега и подир една секунда смеющ се, развязан в езика, циник без никакво стеснение, но ловък, наблюдателен, хитър...”, та всичките тези добродетели и пороци в отделните личности са впрегнати в общия национален патос, който повествователят е изтеглил като есенция от историческото време и го е превърнал в глобалност на гледната точка.

Князът! Основна фигура на българския патернализъм, много повече мощен и възможен чрез републиканската идея в следосвобожденска България. Князът внушава стабилитет за държава, европейски гаранции за уважение, връзка с Русия, изобщо чрез княза се търсят външните контури на очакванията на света спрямо България. Вътрешното незачитане обаче на политическите и социални йерархии прави от княза хетерегенна по смисъл фигура, в която странно резонират балканските крамоли и манипулациите на Русия и Европа. Батенберг се оказва илюстрация и на още една устойчива идея в тогавашното ни историческо съзнание - тази за собствен цар, идентифициращ заявено и отстояно самостойно отечество. С други думи, Батенберг се превръща в онази митологизирана личност, която и отвътре, и отвън арбитрира политическите интереси и по замисъл трябва да олицетворява само доброто за България. Портретът на Батенберг в “Строителите” зачита човека, поставен в исторически и политически ситуации, чиито конюнктури моделират царската власт, докато човешкият ореол на княза сякаш се изчерпва с няколко основни щрихи: “женствен”, “сантиментален”, “младежки-неопитен”. Гледната точка на повествователя разглежда княза като притиснат от всякакви външни обстоятелства и неговите лични желания, мисли и цели не надхвърлят една светско-емоционална хроника: “Мисълта да царува над една нова и неуредена още държава, и особено перспективата да живее в една източна страна, дето никакви прелести не очакваха неговата младост, не радваха княз Александра”. Царуването на Батенберг също е затворено в националния политически херметизъм, който в баланса между европейските сили, между русофилството и рософобството търси адекватните си самобитни граници. Но проблемът на княза е този, че положен в България, той е различен от българите, които се чувстват удобно в нея. И ако “народът бе го обикнал преди да го познава. Чуло се бе, че той е млад и хубавец, че се е бил храбро в руските редове, че е племенник на Царя Освободител”, то вътре в двора митологичната еуфория на патернализма е разколебана от амбициозното балканско диктаторство на българските политици, много по-мощни за Симеон Радев като отделни силни характери, отколкото като идеологически партийни сили. Така Батенберг докрая остава “девствен” по отношение на балканската дипломатическа динамична методика, докрай “небългаризиран” и затова с елемент на чуждост в херметизираното национално пространство, чиито стриктни очертания брани повествователят: “Недоволството на княза растеше от грубите обноски на министрите, от конфликтите, постоянно предизвикани с Великите сили, от разпуснатостта, владеюща в администрацията, от явната амбиция на Народното събрание да погълне монархическата власт”.

Според патриархалното битие на масите, царят е важен не като герой с мисия, а като добрият владетел, чието управление трябва да бъде заинтересовано от спокойствие, запазване на традиционната прехрана и удовлетворение на поданиците. Българската ситуация включва и славянската идея, която с идването на княза има все още митологична устойчивост. Масите включват Батенберг в трайността на всекидневието, като царското му господство се вижда в задоволяване на повтарящите се, обичайни всекидневни потребности. Батенберг за тях е “естественият водач” в делника: “Селяните, които идеха на пазар, навлизаха на групи в двореца, викайки, че искат да видят княза. Князът ги приемаше охотно; тогава почваха нескончаеми оплаквания: на кого съседът съборил плета, кого мировият съдия глобил незаконно, кому попът искал скъпо за венчило и пр. ... Князът ги изслушваше внимателно, най-често без да разбере за какво се касае, и ги изпращаше всякога с парични подаръци. Прелъстени от сърдечността на приема, безцеремонните посетители разправяха, на връщане в селото си, легенди за младия княз, за бляскавата му униформа и за неговото добро сърце”.

Патриархалната структура почива върху уредено домакинство, при което царят произтича не от битието си, а от своите функции, които са в служба на една мисия, на една идея, целенасочена към ползата, практичността. Извеждането на властта от обещанието за вярност към идеята и мисията организират една историческа ситуация на посрещането на княза, която със своя патриархален психологизъм подлага Александър Батенберг на "голямо изпитание": “От Виена бяха купени мобилите на една фалирала певачка и с тях бе нареден салона на първия български владетел... Никакъв светски живот, разбира се, не съществуваше още в София. В целия град само едно семейство имаше ренде в кухнята си и то минаваше от къща на къща в три махали. Само Бурмови, които бяха живели в Цариград, бяха успели да се настанят горе-долу по европейски; това бе единственият български дом, гдето князът можеше да посещава с удоволствие”.

Патриархалната ситуация, в която попада “един млад човек, който е бил любимец на високата аристокрация в Берлин”, кара княза да заживее живот, в който короната и личното битие са обединени от чувството за дом, за семейство, за обща външна и вътрешна съдба. Българските политици, изживяващи се като лидери на една традиционна, емоционално-манталитетна власт, гледат на Батенберг не толкова като на “годподаря” /в смисъл на патриархалнодомашната власт/, колкото като на необходима декорация, зад която прикриват различни само по степен и съдържание, а не по структура властови амбиции. Политическата изнеженост на княза дразни българските политически лидери, чиито “неблагоразумни думи” и “бърз устрем към диктаторство” влияят силно върху “впечатлителната натура на княз Александра”. Ако за войската и народа Батенберг е митологично въплъщение на персоналистичната идея за “господаря” на дома, то вътре в двора князът не може да овладее тази идея и да я представлява тъкмо поради вътрешните политически страсти, при които липсват твърдите задължаващи норми и регламент на бюрократичното управление. Верността или неверността към княза се определят от традиционна грижа за България, която всеки един от политическите лидери прави частно-партийна кауза. Службата и упражняването на публичната власт се извършва от името на личността на владетеля, но реално е осъществявана от българските политици, от тяхната действеност, интриги и желания за Отечество, политици, за които никъде Симеон Радев няма колебания относно техните силни и изключителни характери - гледна точка, която е плод на един традиционен, патриархалностроителен светоглед. Обратното, князът, въплъщаващ “владетеля”, е видян от повествователя като “едно голямо дете с женски нерви”. “Отчаянието”, “меланхолията”, “нерешителността” го карат да абдикира, да проявява сантиментални чест и достойнство, които не могат да удържат властващата все още идеология на борбата, според която личното и идеологическото трябва да се слеят в духа на общото строителство, в момента на стоицизма в името на каузата: “Неговата женствена душа, от която благородството извираше всякога като непрекъсваем източник, бе неспособна за стоицизъм. Героичен бе той, без съмнение, но героизмът му се състоеше изключително от саможертване, а не от устойчивост. В тия сурови времена, когато се ковеше нейното ново битие посред бури и тъма, България се нуждаеше от един водач, скроен по подобие на лютите и гъвкави фигури на Ренесанса: съдбата й даде един флорентински паж”.

Вътре в двора Батенберг изобщо не може да се сдобие със статута на “владетеля” и с личната вярност на слугите към него, защото властта му е възприемана повече декоративно, повече като баланс между европейските сили, нежели като силов фактор вътре в българската политика. Още повече, че в началото на “Строителите” Симеон Радев афишира една силна и непреодолима манталитетна наклонност: “... едно всеобщо стремление към свободата и, главно, към равенство. Българинът е враг на йерархията, била тя социална или политическа”. Така силните политически лидери, пълни с действеност и лични идеи спрямо настоящето и бъдещето на България, фокусират във фигурата на княза собствени амбиции, в които няма и помен от сантименталния патернализъм на масите или войската. Прощаването на офицерите с абдикиралия княз е “покъртително”, “ний всички плачехме”, дворецът е “овдовял”. Но не е така за Стамболов, чиито титаничен революционен характер приема княза като задължителна фигура на националната идеология, изцяло подчиняваща се на манипулацията от страна на българските политически сили, в чиито полюсни страсти всеки един от лагерите съзира своята грижа за България. Всяко самостоятелно решение на княза е за Стамболов обект на “голяма ярост”, защото личното е в разрез с идеологическото, което пък се удържа от персоналното задължение за вярност към идеята за общ благополучен дом. “За тоя човек - говори Стамболов - ний дигнахме на крак цяла България, турихме главите си на въже, брат срещу брата извади нож, и той взима такова съдбоносно решение без да ни обади; хвърля короната си пред краката на един чужд владетел и крие от нас”. Стамболов “видя героя на Сливница такъв, какъвто една двойна немско-полска наследственост го бе създала : храбър, но без енергия; даровит и лекомислен; откровен на припадъци, прикрит по природа; готов на рискове, но неспособен за отпор; великодушен, но с мека душа. Негодуванието мина у Стамболова, но разочарованието остана. С Бтенберга, каза той, едва ли ще можем да изведем България на добър край”.

Чрез името на Стамболов Симеон Радев обобщава една историческа българска гледна точка спрямо княза, която гледа на него не в личен план, а като на договорни отношения в националната идеология, спрямо която князът трябва да бъде силно манипулативна персона. Затова и всяко отклонение от нацоналноидеологическото е определяно в “Строителите” като “нерешителност”, “лекомисленост” и т.н., т.е. в реда на неградивното и неполезното. Българските политици вменяват на княза повече задължения, отколкото права. Представителността на неговата фигура е използвана за медиатор на външни и вътрешни политически сили, но зад тази фасада се разиграват чисто български колизии, чиято потресаваща сила обаче е насочена към бранене, утвърждаване и заздравяване границите на държавната институционалност. Такова рационализиране на целите и интересите изисква силен и стоически характер от този, който въплъщава властта, а цялото Симеон Радево повествование отчита, че Батенберг не може да бъде реална власт, защото няма устойчивост нито спрямо външни, нито спрямо вътрешни противодействащи сили. Деградацията и ритуалът се оказват чужди за националната идеология, у която във всеки един момент има нещо екстремно, драматично, която никога не е била успокоена, за да развие дворцови тънкости и светска куртоазност.

В противовес на “женствения” характер на княза се открояват “мъжките” характери на българските политици. След абдикирането на Батенберг и назначаването на трима регенти Симеон Радев подчертава, че “княжеската власт я упражняваше в действителност само Стамболов. С него Радославов се съвещаваше по всички важни въпроси на управлението. На Каравелова се пращаха само указите, които трябваше да подпише”. Явно, че историческото време е все още в своя възрожденски манталитет, според който силният характер се идентифицира с реалната власт. Тепърва формиращите се институции все още не са изградили твърда йерархична структура, която да регламентира задълженията и правата на всеки един от йерархията.

“Строители на съвременна България” е концентриран и динамичен разказ за едно неомиротворено историческо и културно българско време, в което възрожденските енергии и митове се съчетават с логиката на една събитийност, в която кипежът на емоциите и изключителността на характерите все повече напускат героическите си жестове и се рационализират под напора на едно ново, модерно време, безспорно още херматизиращо българското пространство, но и вече чувстващо го опнато от мощни външни политически процеси, още бранещо себе си, но и срещащо самостойността на своите граници с изпитващи го силни чужди тенденции. С други думи, започва езикът на дипломацията, на образованието и ковящата се държавност, при което интуицията и действеността са вече канализирани от институционалността. Разказ за срещата на възрожденската енергия и епохалните характери със съграждането на модерността, при което човешкото лице на събитията граничи с безпристрастната разумност на младата държава.

© Антоанета Алипиева, 2001
© Издателство LiterNet, 02. 08. 2002
=============================
Публикация в кн. "Български комплекси", Вн., 2001.