Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КАК ЧАСТНИЯТ ПРОБЛЕМ ЗА СТИХОЗНАНИЕТО МОЖЕ ДА СЕ ОКАЖЕ И МАЩАБЕН РАЗКАЗ ЗА КУЛТУРНАТА НИ СЪДБА

Антоанета Алипиева

web

Новата книга на Яни Милчаков "Българска стихотворна култура" продължава културологичните търсения на своя автор от предишните му книги. Макар и акцентиращо на частния проблем за българския литературен стих в периода от 17. до 20. век, изследването го вижда като призма, през която се пречупват контекст, манталитет, общества, социология и литература. Интегративна по същността си, книгата на Милчаков предлага сложна панорама на българското културно съзнание, видяно чрез отделни автори, естетически модели, обществени системи, и всичко това е изведено до органична сплав, от която изникват архетипни възможности на българското мислене и световъзприятие. Работещ с чести отпратки към огромна и коректно подбрана библиография, Яни Милчаков не само изгражда пъзела на манталитета ни, видян чрез стихознанието, но и разглежда проблема като критика, като достижение на теоретичната (и наша, и чужда) мисъл. Справедливо тази монография може да се нарече енциклопедия на стихознанието ни, защото по своя сложен ракурс тя плавно и много артистично извайва еволюцията на българската история, историческата смяна на общества, влиянието на контекста върху текста, ситуирането на автори и творби в разни естетики... и така, докато се дойде до най-новото време на 20. век, където именно в полемичен дискурс се проследяват и идеологии, виждат се неразривните връзки между "вън" и "вътре", за да може стихознанието да израсне пред погледа на читателя като "мотор", като движеща машина на едно все по-усложняващо се и все по-зависимо от социологията литературно съзнание. Няма да сбъркаме, ако кажем, че книгата на Милчаков е социология на литературата, в която частният проблем вече далеч не е частен, а се разтваря в сложна мрежа от дискурси, нито един от който не е видян като монологичен глас, а като полифонична оркестрация.

Началните студии, визиращи автори като първите стихотворци, Г. С. Раковски, П. Р. Славейков, изграждат драматичния облик на българското, видяно чрез изковаващата се национална идеология, проследяват мъчителните вопли на българския стих, на неговия ритъм и строеж, чрез които дишат историята, духовността и надеждите на рода, тръгнал да се отчленява във времето и пространството. Стихът е не самоцелно явление, а зависимост от външните обстоятелства, на които поетите намират адекватен вътрешен израз и песенност. Стихът намира себе си чрез историческите и културните граници между свое и чуждо и в това горестно търсене на идентичност в българската поезия се раждат творби, които в модерното време непрекъснато ще възпроизвеждат тъкмо национални модели. Ето например завършека на студията "Стиховият строеж на "Не пей ми се" от П. Р. Славейков и съдбата на българския литературен силабизъм", който е повече от показателен за интергративната полифоничност на Яни Милчаков като литературен изследовател. Говорейки за прочутата творба "Не пей ми се", авторът хомогенно споява текст и контекст, за да представи в органична спойка визията на цяла една епоха: "Ако прочетем тази творба в идейните измерения на Славейковата публицистика от 1870-1871 г., ще се убедим, че в острото и мъчително търсене на духа и смисъла на националната съдба и култура неверието, предизвикано от мудността и варварството на Портата, от фанариотските козни, от хладната интригантска пресметливост на Запада, от кроежите на руския клир, неминуемо е породило и реакция срещу всичко това, осмислено като чуждо - а в поезията като безродната стандартизирана безличност на ямба. И в напрегнат спор с нея застава националната поетическа култура, сляла личностно и народно до степен на изстрадан културен символ в "Не пей ми се" - елегията на един от безсмъртните български певци".

Повратна е, бих казала, студията за Пенчо Славейков "Тромавият стих на Пенча...", в която Милчаков разбива един от отколешните литературни митове, съпътствали този поет - за неговата мрачна изолираност от традицията и за "изкуствеността" на дарбата му, родила ожесточените спорове и обиди към късновъзрожденската традиция. На базата на стиха се доказват радикалният удар срещу нормативността и пробойната, из която нахлува модерността. "Неразбраният" Пенчо Славейков (прочее и до ден-днешен), както и "неразбраният" Михайловски, на прелома между 19. и 20. век осъществяват именно философската радикална смяна в културния ни светоглед, който бавно "потегля" от Балканите към Европа, от патетичната и героична мачовщина към дълбинните нива на екзистенциалните търсения. "Тромавият" и "тежък" Пенчо-Славейков стих олицетворява именно мъчителното отлепяне на патриархалното от себе си, за да потърси приют и разбиране и някъде другаде из света. Драмата на младия Славейков бихме могли да изразим и с думите на един негов съвременник, който горестно е заключил по същото време: "Европейци сме, ама все не сме дотам...". Възрожденската позиция "ние и светът" в творчеството на този "тромав" поет е пренаписана като "ние в света", макар и платена с жестоката оразличителна линия между приемането и неприемането в собствения дом. Един от драматичните текстове в книгата, тази студия сякаш внушава продължаващия комплекс от не-сговарянето между Европа и ние, между патриархалното и модерното, за да докаже, за кой ли път, че Балканите са специфична зона, че "европейци сме, но все не сме дотам...". И хубавото е, че студията, макар и драматична, не акцентира върху комплекса, а върху вътрешните развойни способности на културното ни съзнание, което има достатъчната жизненост да се самооцени и едва тогава да се разтвори към непознатото и чуждото, за да види българите и като субекти на собствените си желания. Още по-точно казано: не-сговарянето с чуждото се оказва сговаряне, защото, макар и тежък товар върху плещите на приносителя си, то се защитава от самодостатъчността. "Прозаизирането" на "тежкия стих на Пенча" е всъщност метафизирането на част от културните ни езици, традиция, която впоследствие ще даде много на българската поезия.

Несъмнен интерес за съвременния читател представляват студиите, посветени на най-новата ни литература, и още по-точно - на поезията, творена през социалистическия период. Огромна заслуга на Милчаков е, че в статията си "Стих и сталинизъм по български" не изпада във вулгарна социологичност, в преднамерена партизанщина. Културата на автора го опазва от тезата, че една революция и смяна на обществата могат да разделят и света, и литературата на добро и зло, на свое и чуждо - това, което впрочем се е помъчила да внуши комунистическата идеология, оборена от множеството прекрасни и "непокорни" художествени образци, създадени по време на социализма. Социологическият ракурс е послужил на Милчаков, за да се визират механизмите на едно общество, решило да наложи определена идеология върху всички сфери на човешките действия и мислене. Апликацията на идеологията върху поезията се получава при тези поети, които са свързани с високите етажи на обществото, или при онези, които поради слаба художествена защитимост търсят "уют" и закрила в конюнктурите - все неща, които и днес болезнено движат механизмите и на демократичната литература, самата тя парцелирала се не толкова на естетически школи, колкото на кръгове, имащи претенцията за защитавана естетика. С огромен културологичен размах авторът засича лични биографии и биография на времето, социология и фикция, документи, посочващи "правилни" директиви за писане "по повод", политика (като се почне от платформите на Сталин и Хрушчов за литература, та се стигне до Студената война и нейните повици светът и човекът да се разделят на враждуващи половини). "Поръчковият социалнополитически канон" е изследван откъм характерната си стихова стуктура без емоционална пристрастеност, защото всъщност той и не буди такава. Огромната продукция на поръчките и наивния патос на повярвалите, че могат покрай историческите повратности да станат поети, днес вече са просто мъртво тяло, огромен каменен паметник, неизлъчващ нищо на новите поколения. Само че това, което в публицистични речи се твърди, Милчаков хладно и безпристрастно го е доказал чрез текстове, чрез огромния културологичен контекст, в който тези текстове се полагат. Контекст, който - родил ги, желае да се легитимира чрез тях и да докаже, че една идея може да изчерпи бититето.

Оказва се, че в днешно време критическата мисъл не може да ползва само един ракурс на разчитане на проблем или автор. В дълбинните пластове на четенето лежат множество възможности, които с по-тясното си обединение по-богато проблематизират изследваната материя. От един частен и често пъти гледан като скучен теоретичен проблем книгата на Яни Милчаков успява да "направи" атрактивен разказ за културната ни съдба, да извади наяве важни културни превратности и заслуги, както и да покаже "на светло" срамни полета, в които литературата е забравила за себе си като такава, за да обслужи користните нужди на едно биологично тяло.

 


Яни Милчаков. Българска стихотворна култура. Варна: Словесност, 2006.

 

 

© Антоанета Алипиева
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2007, № 1
© Електронно списание LiterNet, 31.05.2007, № 5 (90)

Други публикации:
Български език и литература, 2007, № 1.