Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АФОРИЗМИТЕ НА ЕДИН ЖИВОТ КАТО АФОРИЗМИ НА БИТИЕТО

Антоанета Алипиева

web

Един от романите, който възбуди литературната критика и бе зачетен като значително художествено постижение, е “Елада Пиньо и времето” от Керана Ангелова. Изтеглено из корените на българското битие, повествованието трупа сюжетната житейска нишка върху времето като частна категория, в зрителния ъгъл на персонажите попадат само онези събития, които са лични и които са ехо от по-големи, общи събития, всмукани от отделния човек просто като принуда на външния живот, но преживени от него като вътрешно движение на история, всекидневие, философия на екзистенцията.

Никой не си е играл така с времето в българската белетристика, както Керана Ангелова. Подобна лиризирана субективация на епичното имаме още през 20-те години на ХХ век, но никой не е постигал такъв сложен възел от време, в който се преплитат множество събитийни и човешки гласове, в който се оглеждат битие и делник, раждане и смърт. Времето става илюзия, съчинена от тези, които са обречени да живеят, да живеят, за да знаят, че всичко е в човека, но и всичко е в съдбата. В тази сложна дилема, доколко човекът движи времето и доколко времето движи човека, е потърсен отговор за това, как преминава един човешки живот и как неговите траектории се отпечатват върху вселената, природата, историята. Доколко е важен човекът или той е “една измислица” на самия себе си е големият въпрос, поставен чрез времето в този роман.

Раждането е преминаване на света от привидност към реалност. Още като роден човекът решава да бъде това, което е, и времето за него става не низ от събития, а изживяване на събития. Затова сюжетната нишка на романа набъбва хронологично, но тази хронология не зачита обективното време, а е следване на собствените открития. Не толкова случките имат значение, колкото срещнатите хора, животни, ситуации, а те, взети вкупом, се оказват достатъчно плодоносни в усилието личността да намери себе си. Затова и Елада Пиньо разказва за себе си (по-точно за чувствата си), слуша какво другите разказват за нея, накрая се намесва и повествователският глас, който уж е обективно отдалечен от случващото се, но се оказва достатъчно пропусклив за всякакви субективни гласове. Повествованието напредва като чувстване на живота, а не като негова хронология, докато израсте завършената житейска философия, според която съдбата и човекът взаимно се направляват, минавайки през градове, въстания, разговаряйки с хора, оглеждайки собствената си орис в ориста на другите.

Не случайно малката Пиньо е захвърлена и изоставена сред природата, защото първичността на естеството е в началото на всяко битие. Природата решава дали човекът ще живее, дали ще бъде намерен за битието. Всичко, което героинята е, е времевост, но странно, че нищо в нейния живот не отива в нищото, защото природата я дарява с чувството за вечност. Така изоставената Пиньо намира своите майки - кошутата, Хрисула, рождената си майка, така намира и близките си хора - Сируи, голата Ана, Давид... Така от природата, от дивото, първичното и интуитивното Пиньо преминава към цивилизацията - срещата й с Ованес, научаването на френски и заминаването й във Франция. Природата плавно и мъдро прелива в културата, която обаче в романа на Керана Ангелова не е декор, още по-малко клише. Културата е дълбоко вникване в корените, осъзнаване на извора на раждането и на историята, която е определила човека, културата е съзнателното форматиране на живота в традиция, в спомен за това откъде идваш и знание за това, което ти предстои. Едва в края на романа времето се успокоява, защото човекът е разбрал, че живота си сам трябва да го поискаш, но и сам трябва да уважиш съдбата си: “Е, нахълтала си била, Еладо, в сладкарничката, Давид да си искаш и той избрал с тебе да тръгне. Защо мислиш, че го направи? Там друга мома, същински бисер, с какво на тебе отстъпва, но Давид стана и тръгна, защото сам го поиска и още, защото е написано така да стане, горе, между звездите, на небето е драснато, момиче.”

Както не е случайно, че малката Елада Пиньо е оставена сред природата, така не е случайно, че героинята на романа е жена. Нейната гледна точка не разчита на действието, а на съзерцанието, което опазва мига като еквивалент на вечността. Във времето на съзряващата Пиньо застават такива житейски истини като Родина, свобода, Бог, любов, вяра, духовно варварство и тя ги открива не наготово, а като собствено изживяване: “Не е важно какво се случва с всички хора, Ованес! Важно е какво се случва с всеки човек!” В етническия Вавилон на Балканите общото време ври и кипи, тълпи от преселници напускат земите си, хора страдат, изгубили децата и домовете си, хора се ненавиждат и си причиняват зло, но героите на романа виждат само надеждата. Виждат това, че животът винаги продължава и че мъдростта и любовта могат да победят разрушението и драмата на историята. На Балканите всеки етнически глас е и чужд на другите, и близък до другите. Близък, защото се е родил от страданието: “Този глас е обърнат към небето, Деспиньо! Не се страхувай от него, колкото чужд да ти е той. Защото излиза от недрата на земята, но се извисява нагоре.”

Ако историите на хората в романа са много, общата събитийна история е една. Тя е безпристрастна като резултат, но е пристрастна като мотиви. Житейските подбуди и решения на отделните хора се оплитат в кълбо и тласкат общото време, което сме нарекли историческо. Затова в романа всеки един от героите е “направен” от авторката така, че е избегнал заплахата от нищото, като е взел решение относно своята съдба. Никой не е отхвърлил природата си, т.е. своята времевост, всеки момент от личното битие е подложен и мотивиран от житейската логика, и така животът от разпокъсан и разпилян се превръща в единство на историчността и в постоянство на значението. Индивидуалното припокрива универсалното. Затова и в романа на Керана Ангелова няма големи и малки хора, няма социални и етнически йерархии, единоборства на верите, няма категорична скала на ценности и антиценности. Човек може да е хармоничен въпреки общата история, само когато се слее с пулсациите на природата, за да следва вътрешния си глас, само когато опази миговете, които са му са се случили: “А Бог наистина е там, Пиньо, във всичкото непосилно за ума нещо, което преди малко видя през телескопа. Обаче, за какво му е на Ованес да търси Бог сред звездите, ако не е разбрал, че Бог е на хиляди места и в хиляди неща, не е на едно място Бог, по мъничко е навсякъде. И във всички звезди, и във всякой човек.

И в мене ли?

И в тебе, Пиньо, не го ли усещаш? Когато си добра и щастлива, как не можеш да се побереш в себе си. Ставаш по-широка, защото те издува нещо отвътре.

Вярно!”

Личното прелива във всеобщото и в тази проста формула и животът е мъдро опростен до доброто и злото си: “Що ти трябва да питаш, момичко, като сичко си знаеш. Сякой миг, в който не си нещастен, е щастие.”

В романа времето напредва чрез трупане на афоризми. Още по-точно - животът се разгъва чрез извлечени сентенции, отделните случки са така поднесени, че екзистенциално и исторически са завършени, читателят усеща и узнава само премисления резултат от тях. Сякаш всичко е станало някъде, някога, още когато животът се е първосъздавал, когато са се уточнявали правилата на живеене, когато човекът изначално се е учил на добро и зло. Афористичното време бавно трупа човешкия опит, хората бавно обуздават проблематичната си природа, мъчително я съпоставят с естеството, с историческите събития, драматично регулират външното и вътрешното в себе си. В този смисъл има категория време - и то е в откритието на житейски формули. Времето от афоризъм до афоризъм е празно, несъществено, защото важни за романа са екзистенциалните обобщения на човешкия живот. Битието на всички герои е низ от афоризмите, които са просто изстрадани и открити истини за философията на родения и обречен да мине през живота човек. Пеленачето Пиньо, момичето Пиньо, старицата Пиньо не се различават, затова и тяхното присъствие във времето е еднакво, защото пътят от раждането до смъртта не променя човека, а открива афористичната мъдрост, сплетена до неразрешим възел от въпроси, досещания, отговори, но никога възелът не може да се разплете напълно. В такъв смисъл романът на Керана Ангелова постоянно пита и отговаря какво са животът и човекът в него, но сякаш оставя времето открито, защото след нейните герои ще дойдат други, които могат да открият и още нещо.

Бурните исторически събития и верски сблъсъци на Балканите са представени просто като ехо в човешката душа. Нищо не е обозначено с дати, въстанията, преселенията и драмите в отделните съдби сякаш са дадени от бога, вавилонското стълпотворение на етноси е тъй естествено, че омразата и любовта не са исторически, а само и единствено човешки страсти. Ето как историята става битие, външните ситуации добиват крайност и човекът има сили да ги побере в себе си, да ги осмисли и да извлече афоризмите на битието. Така героите на романа се реализират (а реализират и времето) само чрез отношението си към другите и към света. Насилието и любовта винаги имат своите мотиви, винаги произлизат от доброто и злото, от отчаянието и надеждата едновременно. Сякаш илюстрация на такава философия, героинята на Керана Ангелова преминава през живота, започнала като Елада, живяла като Пиньо, и накрая осъзнала, че е и Елада Пиньо. Всичко, което е корен, събитие или чувство, всичко е важно за човека, то се обединява в душата, превръща се в знаци на битието му, превръща се в знаци, проболи голямото и необхватно време на вселената. Нищо не е загубено, ако си го премислил, изживял и изрекъл като сентенция на един изстрадан живот. Затова и в романа има гадателка. Нейната фигура естествено е нужна на една такава философия, според която на човека “присъщ ти е животът”. Гадателката омиротворява и помага, отговаря и провижда не защото Пиньо има нужда да узнае бъдещето, а защото има нужда някой да й помогне да синтезира и овладее случилото се, да омиротвори в случилото се доброто и злото, да разбере, че хората са и жалки, и велики, да осъзнае, че между раждането и смъртта животът трябва да се живее и да се откриват истините в живота, преживян като страст, като надежда, като желание да видиш другия и себе си в другия.

Такива важни неща казва романът на Кeрaна Ангелова, и ги казва напълно естествено, така, че читателят сякаш не забелязва причудливата еспериментална форма, леещият се поток от думите на много герои, говорещи като едно лице, не усеща читателят къде се намесва повествователят, къде говорят или мислят героите, къде историческата драма на Балканите навлиза в техния живот. Техниката е последното нещо, което някой си спомня, след като е затворил романа. Защото неговите важни житейски смисли са зазвучали далеч по-ударно, така че новаторската повествователска техника се приема като естествена форма на едно отворено, афористично време, прецедило балканската съдба до самия глас на корените й.

 

 

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.08.2004, № 8 (57)