САМОТА И СМЪРТ В ЖЕСТОКАТА ХВАТКА НА ИЗКУСТВОТО
(опит върху лириката на Йордан Кръчмаров)

Антоанета Алипиева

web

Има нещо, което е почти закономерно в писането, утвърждаването и четенето на поезия. И това е романтичният момент на несретничеството, което някак странно се повтаря при добрите поети. Какъвто и рационален свят да настава, каквато и маниащина да задушава възможните, отчленени лица на една национална поезия, романтичният момент на отхвърлянето, забравата и сетне изненадващото откриване и завършване на поетическата йерархия се случва само при поетите. В този смисъл самотата и несретничеството, когато не са поза на маниака, са просто съдба на човек, който е безполезен за практическия действен живот и затова живее в сферите на въображението и метафорите. Чрез тях той гледа света, разчленява го на стихотворения, въоръжен с тях преминава през материята, за да я остави веднъж завинаги, одухотворена и обезтелесена във вид на поезия. Ето как, без самият поет да се сеща или да търси, романтическият жест е заложен в неговата съдба, превръщайки самотата му в самобитност, в уникалност - все характеристики на автори, които са завършили света чрез себе си, защото май само за това са били родени.

Точно такива поети никога не са се нуждаели от институции, а пък и институциите не се нуждаят особено от тях, защото те, институциите, са образования, създадени заради конюнктурите на деня. Обречени взаимно на неразбиране, на антагонизъм даже, поетът и институциите не си помагат или обичат, а взаимно си пречат. Ето така бихме искали да започнем един опит върху творчеството на Йордан Кръчмаров, лирик с физиономично лице, кулоарно признат за талантлив, но все още неканонизиран според заслугите си автор в българската поезия. Започнал публикациите си още през 60-те години, той заявява своя глас най-силно през 70-те и 80-те години, а през 80-те години поезия и смърт странно и емблематично се срещат, сякаш за да потвърдят романтичната несрета в съдбата на поетите, очакващи своя “живот след смъртта”. Не малко продуктивен, но не особено познат, Йордан Кръчмаров присъства в неформалните разговори за поезия и почти никак в критическата институция, която тепърва има да изплаща своя дълг към него.

Издаденото “Събрано”, озаглавено “След ХХ века” (1998), представя поета чрез всичко, творено от него, като преднамерено не ползва хронологията на творчеството му. В тази подредба (а тя е правена от Георги Марковски) е търсено по-скоро визуалното разгъване на Кръчмаровия художествен свят, който набъбва като живописен пейзаж, релефен, ароматен, обагрен. Странна симбиоза между живопис и думи, или по-скоро живопис от думи, тази поезия подрежда платно след платно - портрети, автопортрети, пейзажи, акварели, наброски, черно-бели скици. Широката гама на рисунъка обединява също широка културна образност - от античния свят до това, което очите натурално са видели, а мисълта и въображението са изрязали в живописно платно. Рисувателен по своята чувствителност, Кръчмаров си служи с формени образи, с формени емоции, ако щете, защото всяка негова дума, съждение, идея имат усета за пластичност, за тяло в пространството. Тяло до тяло, животът се проследява от раждането до смъртта, като всеки негов период е нарисуван с такива форми, които емоционално символизират човешкото преминаване през материята, човешкото надмогване на материята, за да остане само символът на един човешки период:

Кентавър с къси панталони,
препуснал в пролетната ръж!
Това бях аз. Юзда ми сложиха.
Изплаках тихо. Станах мъж.

(“Автопортрет с къси панталони”)

...........................

Небето е прегърбено. Мъглата
като вина на шията дрънчи.
Подпрян на циганското лято,
самотен кон гризе пелин.

(“Автопортрет с бастун”)

Не напразно погледът върху Йордан-Кръчмаровата поезия започнахме със самотата. Неговите стихотворения са странно самотни издялани форми в пространството, като че ли случайно захвърлени мигове, оформени пластически, визуално, самотни сред вселената като родени след емоция картини. Захранен от чувството, започвайки от него, поетът е сътворил картина и сякаш я е захвърлил сред пространството и времето, изоставена от хора, шумове, общество. Оставена сама на себе си, картината очаква откриването, когато някой някога ще я намери и ще заговори с нея. В самотата на всяко стихотворение е заложена изненадата, че поезията стои навсякъде по света, захвърлена и ненужна за практичните хора, но тъй сладка за онзи, който умее да я чете и открива. В оградената стихотворна територия всяко ъгълче се насища с форма, и формите, събрани заедно, представят цветно пано на визията, завършен свят, изживян за миг. Рисувателното често прелива в скулптурно, цветното в черно-бяло. Пръснатите самотни платна във вид на стихотворения не оформят сюжет, не ползват битийни костатации, а просто заявяват своя глас чрез очите, чрез очите стигат до душата, потръпнала пред цветната картина на нещо случайно видяно, но завинаги запомнено. В българската лирика подобни поети са Иван Давидков и Иван Теофилов, първият тебеширено-цветен, готов всеки миг да се измие след някой внезапен дъжд, вторият скулптурно-статуарен, положен като издялан камък в пространството на вселената.

Дори и когато творба на Кръчмаров е изградена само върху чувството, пак се работи с формата като прийом. Самото чувство е събрано във визуална пластичност, метафорично е изразено чрез форма, символизираща състоянията на душата. Емоцията е толкова кратка, колкото е кратък животът. В този смисъл Кръчмаров е един от малкото поети, които виждат битието като убийствена краткост, като иронична ненужност, събрана в стихотворение. Затова и във всяка картина има печално смирение. Всичко започва и свършва, и нищо не е плод на цивилизация, на вторичност, на рационалност. Нещата просто се случват, затова и са кратки, временни, и ако човек успее да ги улови в картина, то тя е смиреният вопъл на идеята, че всяка отделна форма - била тя тяло или чувство - се ражда и отмира, защото самотата е вездесъщият въздух на вселената:

Време е.
Отиваме си
без да се оплакваме.
Което беше наше -
беше право...
А другото -
само маска,
зад която се прикривахме,
когато бяхме слаби.
Сбогом.
Друго нямам да ти кажа.
Вярно е... обичах те,
но не е страшно.
................
Моят път е друг.
И твоят - друг.
Днес има много пътища
и много магистрали.
И случва се -
две орбити се сливат,
целуват се за миг,
една в една преливат...
И потреперват,
просто се разминат
и глъхнат като вик.

Въпреки че е представян като поет от Добруджа, Кръчмаров не работи принципно с отчетливи географски пространства. Топосът го интересува дотолкова, че да побере самотната визия, да я ограничи в смирение, да регистрира живота в красива непрактичност, назована поезия. Намерена цветна картина, издялкана в небето скулптура, миг време на някакво печално чувство, и животът е отлетял в следващата случайност. Един от обречените български поети, разбира се, не толкова като лична съдба, колкото като светоусещане, който по тъжен, но и светло-примирен начин успява да представи човешката обреченост изобщо. Тялото е родено, за да се изгуби, неговата случайност е божият подарък към всеки, заченат и оформен в тяло и душа. Кратка радост, че нещо го има в света, и вездесъща самота след изчезването. Малка надежда за вечност и разпиляно в стихотворения пространство, очакващо някой случаен четец да го събере и да го изрецитира на някой друг случаен самотник:

Над дивите пътеки, сред хаоса скали,
където само ветровете се венчават
звънтяха лудо позлатените звънци!
Сияеше подкова пъстроцветен пламък.

Посипани с безсмъртието на дъжда,
козите бясно тичаха към небесата.
.................................
Под тях - козарят - беден селски бог,
напразно ги проклинаше да чакат.
Козите стигнаха върха с изящен скок
и легнаха покорно пред съдбата.

Сред жълтите им, пълни с петънца очи,
изчезваше магията на слънчевата гривна.
И бавно се превръщаха в брадясали слуги
на бога, който до върха не стигна.

(“Кози след дъжд”)

В биографията на Кръчмаров има следния личен факт: “недочакал самостоятелна книга”. Преживе този поет се е движел в кулоарната мълва на ценителството, толкова малка, колкото могат да бъдат четци, интересуващи се от непрактичните дебри на поезията. Подобна фактология също се оказва емблематична, сякаш извадена от романтичното чекмедже на онази “ненужна” част от живота - литературата - с която са съпричастни малцина. Някакво негласно правило, което Андерсен метафорично-гениално е определил като “грозното патенце”, тегне над съдбата на поезията, в чиито гънки поетите изпяват своите песни, приели несретата си, недочакали успеха, и отлетели, за да се оставят в ръцете на смъртта - тази граница, която разпилява конюнктури, институции, литературни тълпи, и изправя самотни, беззащитни стихотворенията пред съда на поезията. Колкото повече липсва живият автор, толкова повече стихотворенията говорят или не говорят. Не бранени от живия човек, не защитавани от користни сделки на литературни моди и временни нужди, захвърлили шлагера като ненужна възможност, творбите сам-сами си пробиват път през времето, предлагайки единствено самотата си. В тази романтична закономерност случайността е изключена. В нея властват неумолимите закони на смисъла, индивидуалността, верността към себе си. Колкото и подобен механизъм в пътя на поезията да се критикува от рационалните институции, те винаги са безпомощни да овладеят тайния път на утвърждаването на големия, завоюван, открит смисъл на няколко самотни стихотворения, създадени като че ли за вселената. Незаинтересован преживе към “какво трябва” и “какво не трябва”, самотният поет интуитивно очаква смъртта като своя реализация. Заговорили сами, стихотворенията стават книга, институцията критика ги йерархизира, четците от малко стават по-многобройни. В изкуството самотата е особен вид състояние, което има малко общо с романтиката, с позата изобщо. Самотата е осъзнат път на реализиране, в който личността живее със себе си, но не защото светът навън не я интересува, а защото светът в своите конюнктурни аспекти не я занимава. Избор на творческата индивидуалност, самотата не е изолация, а развиване на себе си, за да се постигне личностна позиция и светоусещане. Ако самотата успее да изгради себе си като завършено състояние, като усет за това, колко и какво можеш, то тя малко е съпричастна с романтическия героизъм, за който рационалното крило на критиката говори, защото то самото обича занаята, индустрията, това, което лесно се разчита и лесно се пригажда към нуждите на пазара. Ето как самотният поет очаква смъртта като своя мяра, като свой отговор на това, дали той е постигнал надскачане на катадневното, пазарното, обслужването според модни витрини и аранжимент, и се е добрал до други хоризонти, в които творбите, незащитени от действащи институции и живи страсти, говорят сами. Подобна позиция, избор са най-малкото романтични, обратното, те са жестокостта на литературата въобще, която лакомо изяжда конюнктурното, след като го е употребила в своите процесуални, телесни мятания и хранения. И един от българските поети, превърнал смъртта в своя мяра, в утвърден говор, който все повече ще набъбва и звучи, е Йордан Кръчмаров:

Тук кучета не вият в полунощ.
Щурци не пеят. Пустош...
Като стар ямурлук,
закачен на лунния рог,
върху къщите тъмен облак е виснал.
................
На кръчмата вратите са отворени,
но кой ще влезе
на струните от паяжина да посвири?
Изсвирени са всичките мелодии.
Изпито виното по дългите сборове.
........................
И спрял пред рухналото време
на измит от дъждовете конски череп,
преглъщам болката
че няма, няма възкресение,
а има само смърт, живот и семе.

(“Мъртво село”)

Самотата като механизъм на творене ражда самота и вътре в художествените текстове. Лирическият субект някак закономерно се идентифицира с крехки детайли, самите те малки вселени във вселената. Този субект е малка точка във времето и пространството, но в неговото самотно битие случайността е последното нещо, което е, защото субектът идва с мисия, и си отива, наситил света с красота, зададен въпрос, със сътворена битийна метафора, със самотно стихотворение, търсещо съпричастие. В творбите на Кръчмаров субектът или обследва себе си, своята практическа неприложимост, или проследява сюжет, из чиито пластически внушения извлича състояние на очите, душата, на живота, побран в кратка, скулптирана пластика или малко живописно платно:

По пладне,
когато змиите задъхано свличат
сред пущинаците металната си дреха
и сребърните вретена на рибите
са стихнали в подмолите на тъмните води,
в зелената трева убих щурец.
Смазах под подметките от волска кожа
най-хубавата земна песен,
най-бедния поет...
И цялата вселена рухна с трясък.
Цигулките на циганите станаха на прах.
Върху рамото ми кацна кукумявка
и устните ми сухи закълва...
Щурецо мой, мъничък мой братко,
как стана тъй, че станах твой палач?
Нима с една обикновена,
може би ненужна крачка,
ще смажат някога и моя глас?

(“По пладне”)

В картините или пластиките на Кръчмаров е заложен някакъв неизбежен финал - на състояние, на живот, на чувство. Краткостта като философия му е присъща, затова и всичко има своето начало и край, времето и пространството метафорично се изрязват в някаква мигновеност, финалът настъпва след драматично разкритие, оставил пред себе си илюзорната радост от за миг даден живот. Освен самотата, и смъртта е дълбоко заложена както като автобиографичен, преждевременен, нелеп факт в битието на поета, така и в текстовете му, които печално чувстват обречеността на всяка форма, на всяка емоция или етична завършеност. Животът е движение, тялото и душата изникват от нищото, трепкат за миг, попитват за нещо, и неизбежен е техният финал, обвит със смирени въпроси без отговор:

Сковах си вече кръста... И няма връщане назад.
Няма да възкръсна, като червея ще стана прах.
Вечно тази дива болка, дето вътре в мене вие,
дето може вик да повали и пепелянка да убие...
И прилеп в пазвата си носих, но напразно...
Преди душата ми да се разтвори в тинята на мрака,
в зенита на нощта, преди петлите да пропеят,
искам скрито сред тревата, тихо да поплача.

Кажи ми, Господи, ти който дремеш в небесата,
защо си ме създал, когато смърт ме чака?

(1986)

Извираща из руслото на символизма, абсорбираща модерната метафоричност от края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век, лириката на Йордан Кръчмаров се включва в онази ефимерна линия на българската поезия, оформена от камерни поети - Лилиев, Дебелянов, Вутимски, Иван Цанев, Иван Методиев. Маргинални по отношение на злободневието и шлагера, но същностни в самотата си като философия, тези поети никога не ще разполагат с многобройна публика, а винаги ще бъдат обект на ценителството, в чиято романтика, според съвременни теоретични разбирания, не се вижда нищо утешително и илюзорно красиво, а по-скоро жестоко, както жестоко може да бъде само изкуството. Самотата им е породила самобитност, драматичното им светоусещане е създало чувство за обречена камерност, силната им метафоричност е разположена върху екзистенцията, а не върху делника. Естествено е те да не бъдат масови и известни поети, и тяхната тиха наслада да е спътник на малцина, също обречени четци, привърнали изкуството в някаква тайна посветеност. Един от тези самотни поети в българската поезия навярно завинаги ще си остане и Йордан Кръчмаров.

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.09.2007, № 9 (94)