Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СМИРЕНИЯТ И САМОТНИЯТ
(Ивайло Иванов - опит за портрет)

Антоанета Алипиева

web

Контекстът на поезията е нещо по-различно от този на прозата - защото е по-компресивен, далеч по-бързо просмуква, насилва или съблазнява с общите си конюнктури, моди, тенденции. Поради краткостта си, непопулярността си и ограничения брой почитатели поезията бързо се лъже по господстващи течения и сюжети. С други думи, при поетите видимо присъства епигонство, поклони пред моди, бързи зацепвания в конюнктури, което и бързо отминава като присъствие. Казвам това, защото в една жива литература, в общия поток от претенции трудно се открояват индвидиуалностите, онези неповторими неща, които надскачат "духа на времето" и остават да живеят като сполучлив портрет на своето време и място.

Едно от релефните имена в съвремието е това на Ивайло Иванов, чийто широк диапазон на изява започва от лириката, минава през сатирата и свършва/започва с критиката, в която идеите следват най-трудната инвенция - тази на естетическата завършеност. Ивайло-Ивановата сбирка от поеми "Пастирът на мухи" предизвика интерес, беше отбелязано, че в нея се преплитат културни пластове, че в смисъла на поезията е заложено силно религиозно чувство и идеологията на християнството (Димана Иванова), че поемите са цялостна концепция за словото, за единството между духа и тялото (Гергина Кръстева). Това е безспорно - и постмодерния колаж от гласове на традицията, и девствената чистота на вътрешна религиозност, сякаш дала обет за вярност към себе си. И ето оттук като че се отваря "окото" към тази лирика - око на самотата, на различието, на беззащитно отстоявана позиция, опряла се единствено на молитвата, на неколцина близки, на разхвърляни спомени, които те държат жив. В българската традиция Николай Лилиев създава такава самотно-религиозна, девствена като дух поезия, а в съвремието подобни "острови" са например лириката на Йордан Кръчмаров или стихосбирката на Пламен Дойнов "Висящите градини на България". В тях крехкостта води дотам, че заявените опори се превръщат в паяжина на смисъл и чувство, в ефимерен спомен за предишното, в безразличието на сегашния момент към миналото, защото "сега" има важна задача - да задържи субекта жив, да огради някакво негово място, да го съхрани от бурния поток на общото. При такива поетични чувствителности е почти ненужно да се говори за тенденции, за сходства, за поколения или идеологии. Те са верни само на вътрешните си гласове. Ивайло Иванов в голяма степен принадлежи на самотата, на собствена религия, чиято съдба е или да я забележиш с обич, или да я поругаеш с неразбиране:

.....................

и мъртвото море на паметта ми
разтваря се - и огнен стълб ме мами
към Ханаан от блянове и мрак,
и във обратна перспектива виждам пак

как думите, прелели от значение,
събират се подобно оглашени
край купела, за да се отрекат
от автора - бащата си по плът -

("Почит към старобългарската литература")

Всъщност в лириката на Ивайло Иванов много драматично се борят животът и смъртта; миналото и настоящето; паметта и реалността. Ако трябва да анализираме битката - смъртта, миналото и паметта вземат връх. Бледите пролясъци на живота са редките преживени моменти с тялото, с разума, те са някакви краткотрайни събития, останали в спомена. Тялото най-вече напомня, че човеците, растенията и предметите са обем в пространството, движението е болка или радост в тялото, че душата сама е безпомощна, ако не усеща опората на тялото. Животът е краткият усет, че човекът е онтологичен, а идеята за него - вторична:

Да, още повече, че и за двете Бог
в езика дал е името "живот",
а тая първа е лирическа...

("Трактат върху името "Евита")

Един от ракурсите към поезията ни от последните две десетилетия е ерудицията, вторичната надстроечност на културни инвенции, често пъти доведени до техника, до non sens. При Ивайло Иванов прави впечатление усещането за хармонично, направо органично съчетание на природно и цивилизационно, което води до отказ от живеене в реалността, до култивиране на сетивата, и същевременно - до стилизиране на чувството, до културологичното му моделиране, до мекото спояване на лично и общо. Това пък затруднява класифицирането на този поет, до колебанието към каква точно литературна номинация да отнесеш творчеството му. От едната страна е страхът му от модерния свят, от другата страна е отдалечаването от завършени културни традиции и образи, до полагането им като основа, върху която се строи собствена къща. В този смисъл особен образец е новата стихосбирка на Ивайло Иванов - "Брачни песни", в която върху митични сюжети и притчи израстват плътни концептуални визии за човешката екзистенция. Тук даже колажното (което е елемент на предишни творби на поета) е загърбено за сметка на твърд гръбнак, чрез който се постига идеята. Изток и Запад се съчетават като култури, за да застинат в оригинален образ на житейска философия. При този поет идеята е тази, която влачи формата, повечето от творбите са завършен житейски сюжет, прецизирана поука от общия опит на човечеството:

От месеци през жълтата пустиня
са мравките отчаяни на път!...
Морето се разтвори - те преминаха
по суша - но довършва ги гладът.

И жегата разчеква с жежки клещи
и без туй прегорелите уста,
и злобата ги дави със горещата,
влудяваща оскъдност на кръвта.

.............

И мравките - избраници без дом -
надуват златни сламчици-фанфари
и срутват всеки книжен Йерихон.

("Преселението на мравките или Изход из Египет")

Постмодерното време и при този автор присъства със сбора от чужди гласове, с преките цитати от предшественици, с колажните пана от културни инвенции. Но абсорбирането им е приключил, завършен процес на естетизация, според който съвремието е и история, и закономерност на традиционната култура, и изкривявания от агресивни идеологии. Така се раждат сатиричните творби на Ивайло Иванов, които обаче трудно можем да анализираме като сатирични по жанр. Те са по-скоро иронична тъга, с която се посреща съвремието, крива усмивка на принудителното смирение, горчив лиричен глас в търсене на доброто, на девствеността, на чистотата. Ако самотата се налага като екзистенциална позиция в чисто лиричните творби на поета, то тук самотата е дважди подсилена от вътрешните стени, издигнати в опит да се отстои чистотата, да се оправдае смешната девственост на душата, да запазиш себе си сред изгубеното и пожертвано поколение. Заглавието на книгата "Песен за Бащите на Прехода" е показателно, че тъмното време на безвремието "ще се изпее", ще се потърсят родилните му мъки, ще се сложи диагнозата на болното дете, заченато в зло, в пороци и отчуждение. Топлото време на патриархата е изтъняло, но поетът го пази в сърцето си като чиста територия на собственото си раждане. Ако 90-те години на миналия век радикално и конфликтно се разделиха с природното, рустикалното и патриархалното, осмяха го и се отказаха от бащинството му, то в началото на ХХI век ето един поет, който в самотата си бленува по изгубения хармоничен спомен, събрал като букет илюзията, че светът може и да е добър. В тези кратки и крехки мигове на сътворена илюзия се врязват героите на деня - автентичните морални изкривявания, точните названия на безскрупулността и алчността, на агресията и имената на обществени престъпници, създали изгубеното поколение с умъртвената в душите им патриархална топлина. Бялата Коледа със зайчетата, Мери Попинз, Джуджета и Снежанки е "така красива бе и тази зима", т.е. минала е безвъзвратно, останала е само в спомените, докато навън бушува реалността. Тогава остава спасението на самотата:

Връстниците?... Преглъщат ловко
успеха си на глътки чаени!...
И как да бъдат по-дълбоки?
Не са достатъчно отчаяни!...

Във себе си, дълбоко сам,
ще сляза като в катакомба,
превърнал всяко нещо в плам
и болките в зъба - на пломба!...

("Кой има зъб на моето поколение"
                Аз имам зъб
                и два нежита нежност?
                                                ИИ")

Тъкмо самотата ражда горчив род сатира, която няма нищо общо с изобличителния патос, с жизнерадостния очистителен смях, със залповите изстрели по пороците. Класическите поети-сатирици като Марко Ганчев, Радой Ралин от по-ново време, или сатиричните Стоян Михайловски, Смирненски, Дебелянов в по-старо време са малка възможност за традиционно предхождане на Ивайло Иванов. При него лирично и сатирично са в симбиоза, при което социалното, моралното или човешко-екзистенциалното са някак общо продиктувани от тъгата и самотата. Реалността е нищо повече от несъвършенство, затова субектът я описва смирено, масовото вътрешно се трансформира като елитарно. Субектът се дистанцира като наблюдател, съзерцанието е всичко за сметка на пълната липса на действие. Истинският живот е театрална сцена, подиум, върху който вторично се разиграват човешките страсти. Не изобличение, а смирение бележи сатиричните творби на поета, превърнал себе си в зрител на житейския поток. Понятия като родина, народ, общество са получили максималната си абстрактност, станали са условия за проявление на човешкия характер или на етническия ни манталитет. Така българското като категория присъства не като реално изведени сюжети, а като фикционално преживяно и обработено ехо, като завършена абстракция на зрител, анализиращ пиеса:

Къде зимуват раците?...
В подводен някой храм?
В ума на папараците?...
В гърдите на простаците?
В гнездото на мераците?

- Най-вероятно там!

("Допитване до народа")

Ивайло Иванов е "преотстъпил" живота на другите, за себе си е оставил само ехото му, изтънените сюжети на реалността, укрил се е в черупката на исканата самота, в мълчаливата позиция на театрален зрител. В този аспект масовото (разбирано като публицистично, низово, делнично или реално-социално) с бързина се преработва до лично, до елитарно съзерцавано. Неговата принизеност или обикновеност се концентрират до елитарната позиция на обобщения над живота, над обществото, над делника. Камерна позиция на наблюдаващ самотник, на когото са чужди фанфари, злоби или ритуали. Това е даже неспецифично за сатиричните жанрове и в този смисъл Ивайло Иванов трудно би могъл да бъде етикиран в нечие или някое сатирично русло в българската поезия. Тъжното екзистенциално смирение бележи и сатиричните, и чисто лиричните творби на автора. Почти девствената дистанцираност от реалността е довела до светлата минорност, внушаваща перманентното усещане за едно вечно сбогуване с нещата, с близките, с живеенето, а това е продиктувало самотата на чувстването и мисленето.

 

 

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.10.2013, № 10 (167)