ТЪГИТЕ И СМЕХОВЕТЕ НА ВСЕКИДНЕВИЕТО

Антоанета Алипиева

web

Излязлата преди година книга на Иван Кьосев “Беглец” е сборник разкази, болшинството от които се обединяват помежду си чрез общ герой - Пиндиков, една сполучлива вариация на малкия човек, видян като пребиваване в делника. Книгата си остана самотна, въпреки получените институционални отличия, защото всъщност и нейното светоусещане е такова. Повествованието, насечено на отделни разкази, разкрива разнообразни житейски ситуации, в чиято битова принизеност извират крехката безпомощност и болезнената уязвеност на ежедневието, капаните на бита, свели човека до телесна автоматизираност.

В гледната точка на Кьосев битието иронично-тъжно е сведено до бит, до ситуации, в които героят губи усещането си за значимост и незначимост на житейските факти, разтляли се в объркания му и приклещен от външните обстоятелства живот. Дегероизацията се разтваря до непридирчивост на отделния живот, мислещ себе си като продукт на обществото, като зависим от катаклизмите на времето, на които може да отвърне само с претенцията, че е жив, че го има. Една устойчива линия в българската литература интерпретира тъкмо тази тема - на жилавия малък човек, намерил хитроумните си начини на оцеляване и пребъдване. В неговия поглед великото и героичното са смешни пози на показност, водещи единствено до бързото консумиране на битието и трагичния личен залез. В този смисъл Кьосевият Пиндиков е просто мъдър, той интуитивно усеща опасностите на глобалните процеси и здраво се държи за ежедневието, което му осигурява усещането, че съществува.

Свързани помежду си единствено чрез главния герой, разказите сякаш нижат едно безсюжетно повествование, в което хронологията на времето потъва в безконечността на делника. Безвремието е постигнато чрез отделни битово-драматични случки, чиято драма се размива в тъжната гротескност на авторовата гледна точка, превърнала трагедията на оцеляването в ирония на битието. Сполуката на Иван Кьосев е тъкмо в тази делнично-принизена, иронично-смирена възможност за живот, родила героя Пиндиков, образец на хитроумното снишаване и непобедимото телесно възпроизвеждане. Битието е смазало Пиндиков, но и Пиндиков не са дава, измъквайки и вмъквайки се от ситуация в ситуация, оцелявайки въпреки революции, съпруга, тъща, уволнения и непрестанни грижи за насъщния. На една съвременна тенденция в българската проза, според която модерното е разбирано именно като интелектуално и концептулно, Кьосев противопоставя друга възможност за интерпретация на преходния български живот - той организира от лоното на делника, от вегетативните нужди на човека глобалния си поглед върху съвременния живот, присмехулно-тъжно усмихнат, убеден, че и нищожният има право да се бори, да ходи в чужбина, да размишлява за култура. Своебразно и сполучливо продължение на Вазовите чичовци, героят е точно в линията на дегероизираната историчност, в руслото на гротесковия наивитет на безличния човек, не виждащ (но и всъщност виждащ), че обществото е определило за него малък дял.

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.06.2004, № 6 (55)