В “ДУХА НА ВРЕМЕТО” ИЛИ МАЛКО ПО-ДАЛЕЧЕ

Антоанета Алипиева

web

По повод на съвременната българска литература, читател и критика и възникващите ожесточени дебати върху тях през последните петнадесетина години бих казала, че част от лансираните идеи са повече плод на обърканост и страст, нежели да предложат стабилни модели, чрез които да се чете и подрежда родната ни литература. Но така е с всяко време, в което процесите революционно се разделят от външни събития, чиито натиск е коренно противоположен на външния натиск на предишна литературна организация. Всяко модерно общество, в основата на което стоят институции, чрез които се легализира интелектуалния труд, има нуждата да изковава типажи, които да олицетворяват ръба на социалните и художествени енергии. С други думи, бунтът и отрицанието са задължителни като позиции, защото те емоционално се припознават от масата като “ново”, като “начало”, като нещо много авангардно, което в българския патриархален поглед винаги има привкус на интересно, толкова интересно, че да станеш популярен. Но това отрицание е винаги така премерено, че да не стига и до отрицание на конюнктурите на обществото и литературата, и най-вече - да не стига до срутването на институциите, които го лансират, защото то е тяхна рожба. Още в края на 90-те беше направена рекапитулация на литературното съвремие и беше отчетено, че то натрапчиво оформя две идеологико-културни конюнктури - тази на постмодерна, стремящ се с всички сили да се нарича авангард (прочее наложен не по естествената логичност на отливащи се и раждащи се от тях естетически тенденции, а по революционен начин, чрез медии, които работеха в първите години на 90-те само за да обявяват неговите манифести и естетически граници, автори, идеи; втората конюнктура почива върху традиционността, активирана не толкова като обща национална унаследеност на възможни културни модели и сюжети в българската литературна практика, колкото в калкиране на познат позитивизъм от времето на социалистическия период. Двете конюнктури не желаят да диалогизират помежду си, базирани са върху определени институции, които ги раждат, мотивират и отглеждат.

Първата от тях лансира и защитава идеи като тотално отрицание на предходни естетически процеси, които ревизира с деконструктивен и обезсмислящ патос. Отрича се националната идея в литературата, като й се противопоставят раздробените идентичности на различни групи, самите те виждащи стойностното само и единствено в техните лобистки кръгове. Авторите на подобни манифести изваждат на преден план думи като “криза”, “травма”, “мъртво и пусто време”, като тези дадени от тях смисли на литературата най-вече бележат периода на социализма, громен от сърце, тъй като според тях литературата е единствено определена от външни фактори. По програма постмодернизмът воюва с всички метафизични школи, което му дава основание да обвързва литературата само с пазарни условия, да я лишава от същности като представителни списъци на автори, класика, да заличава границите между случайно, конюнктурно, графоманско и съответно талантливо, съдбовно, органично. Визията към литературата се изгражда върху нищото, отрицанието, отсъствието - в повечето случаи насочено към последните петдесет години на ХХ век. Постмодернизмът предлага радикална преподредба на българската литература и съществуващите механизми на оценяване. На първо място се атакува устойчивото понятие “класика”, считано преди всичко за обществена договореност между институциите. В подобна теза има безспорна истина, но мисля, че в разбиването на устойчивите списъци от представителни художествени постижения не бива да се изключва факторът време, чрез който “сега” се отхвърля като повърхнинност за сметка на “вечността” като дълбинност. Разбира се, днешният патос на съвременната литературна ситуация изцяло отхвърля “вечността” като еквивалент на класиката, но в нея има нещо неизбежно устойчиво. И то е естетическата възможност дадено произведение да бъде проверявано във времето именно чрез способността си да ражда светове. “Сега” е ситуация, която разглежда явленията като разположени преди всичко в пространството и тъкмо “сега” е най-вече обществена договореност. Институциите се нуждаят от автори и позиции, които да ги обслужват и те им се отблагодаряват също с обслужване и популяризиране. Журита, награди, оперативна критика, обсъждания на продукции на общности са в повечето случаи резултат на лобита и конюнктури. Живите автори са достатъчно изобретателни и комбинативни, за да се борят за себе си, да организират престижността си, за сметка на мъртвите автори, оставени единствено на времето. В литературата няма по-жестоко нещо от времето, което отсъжда и самото то подрежда онова, което не е изгубило “значение и за днешно време”, както проповядваше Пенчо Славейков. Едно от най-лъжливите и несигурни неща в литературата е “сега”, което настойчиво примамва да се пише “в духа на времето”. Атанас Далчев обичаше да казва, че никакво творчество не е онова, което не може да се отрече. Мисля, че всеки навлизащ в зрелостта литератор усеща, че лесният успех и шумната популярност често пъти могат да обслужат “сега”, но трудно прескачат “духа на конкретното време”. В този смисъл има нещо опасно, ако едно творчество стане мода.

Хоризонталното разполагане на литературните факти води единствено до “сега”, докато вертикалната подредба на оценяване е вече личностна позиция, опит да се предостави модел, идея за осмисляне на безкрайния напън от страна на литературния поток, бълващ повече продукти, отколкото изкуство. Затова и канонът не може да бъде понятие само в единствено число, отдавна вече говорим за канони, но в това понятие всеки влага нещо задължително устойчиво. Липсата на ясен личностен канон води до пълното объркване на отделния критик, а пък вечният държавен канон е нещо напълно утопично и всеки опит в литературата ни да има неизменна вертикална подреденост е обречен на пълен неуспех като идея. Личните канони раждат идеите и пак те могат да влияят ползотворно и градивно коригиращо на общия държавен канон, върху който са изградени учебници и университетски списъци от изучавани автори.

Една от неизменните клопки пред литературата от ХХ и особено от ХХІ век е предварително търсената концептуалност. Тя е мерило за школи, естетически кръгове, идеологически обединения, конюнктури... Тя е общността на една изначална предзададеност, която, реализирана от слаби творчески индивидуалности, ражда индустрията в литературата. Без значение дали тази индустрия ще се нарече апликация, мода или вариации на известна на всички тема или естетика, тя ражда и сформира литературните тълпи. Онези общности, в които всички пишат еднакво и едно и също. Литературните тълпи са точно устойчив образ на “сега”, който насища литературния делник с актуалност, която обаче лесно отминава с изтичащото време. Ако към днешен момент се съберат пет души и заговорят, че отново е дошло времето на социалистическия реализъм, че това е нещо много авангардно и престижно, то към тях мигновено ще се наслоят още двадесет и кусур пишещи, уверени, че в общността ще намерят реализация на безличните си усилия. Кълбото се оплита за кратко време, след което се разпада под напора на новия слух какво е значимо точно “сега” и как да се присламчим към него.

Още през 60-те години на ХХ век Цветан Стоянов е намерил точна метафора за подобни актуални зацепвания, чийто механизъм води до сформиране на тълпите - “литературния салон”. Той ражда еднаквостта, индустрията, продукта, които, възпроизвеждайки се за известно време, се оттичат, защото масовата публика желае нещо ново. “Литературният салон” може да се отъждестви и с друга, смятана за романтична днес дума: маниащина. Тя е неизменна част от всяка литературна ситуация и малко зависи от институциите. Или по-скоро самата тя търси институциите и техните насъщни нужди, за да може да се легитимира като значимост. Маниащината е малко можещ или средно можещ сбор от хора, за които думите актуално, ново, модерно, революционно са от генерално, преди всичко емоционално значение. Без да им придаде някакъв личен, осмислен план, маниащината бълва продукти, концепти, подкрепя се с всякакви други авторитети (основно със съвременни културологични и литературоведски теории), доказвайки своята универсална, а не местна значимост. И забравя, че ако я нямаше злощастната българска литература, упражненията й едва ли биха заинтересували някого по света. Наречени “салон” или литературни тълпи, подобни средностатистически усилия да се прави литература са обречени да останат само в хоризонталата на процеса. Техните усилия са безспорно зачетени от специализираните литературоведски коментарии, защото една литературна ситуация се разчита и по тях, но подреждането им във вертикала на националната литература е трудно осъществимо, даже и да им помагат заинтересовани лица. Така се получава с литературата от последните десетилетия на ХХ век, време, в което новите канони бяха направо узаконени, но въпреки това даже и една крехка промяна в конюнктурата довежда до естественото сриване на средностатистическото, актуалното за тогавашното “сега” и отсяването на големите индивидуалности, родили от всеобщата видимост свой свят. Така безспорно ще се получава и във всяко друго време, защото малцина, докато се живи, разбират, че в изкуството афоризмът “Искам, значи мога” е просто нещастие.

Що се отнася до институцията критика, то тя винаги е била разнообразна - историко-процесуална, естетическа, партизанска, приятелско-лобираща, конюнктурна и т.н. Но това, което доминира в българския критически патос от края на ХІХ век до ден-днешен, е неговият преди всичко идеологически плам. Художественото приоритетно е мислено като реализация на идеи, а не като естетическа наслада, което пък точно днес минава за чиста романтика. Някъде в миналото остава убеждението, че изкуството е тайна, сътворяване на ръба на интуицията и рациото, че разчитането на литературата само чрез рационалното, ражда клишета, матрици, предписания, подхранва индустрията, защото говори не за уникалност, а за механизми на направата и разчепкването им. В днешните ни литературни дни особено ясно се чувства нуждата от естетически ориентирани критици от типа на Владимир Василев, които чрез независима естетическа позиция да отбират вечността и да се опитват да съграждат естетически (разбира се, разнообразен и като идеи, и като художествени почерци) канон, който да има сили да прекрачва “сега”. Естествено, такъв канон пак не може да бъде всеобщ и задължителен, но пък неговата индивидуалност би се оформила като опозиция на литературната стъгда, напъваща да бълва книга след книга. В този аспект думата провинциализъм и споровете около нея дали провинциализмът е топос на местоживеене или духовна маргиналност, изоставане от “духа на времето” или от световните теории просто не би имал смисъл. Днешният свят е наситен с информация и информирани, със знаещи езици, но тези външно придобити умения, ако не намерят симбиозата си с интуицита, си остават продукт, впрочем любима дума на постмодернизма, който сякаш вече излиза от съня на еднаквостта, за да открои и подреди по вертикал стойностното в себе си. Присъствието на естетически непредубедени и идеологически независими критици би повлияло на сговарянето между институциите и днешните автори, чиито отношения често са конюнктурни или случайни.

По повод на читателя, той никога не е бил единна фигура, но и неговите вътрешни варианти не се променят чак толкова. Масата е увлечена по лекото писане и лекото му смилане, задоволяващо повиците на делника или дочутите конюнктури, съпричастието към които афишира личността като много актуална. Основна част от университетската критика реже и кърпи художествени текстове според нашумяла световна теория, състояние, което навремето Кръстьо Куюмджиев определи чрез фразата: “Те не обичат литературата, а обичат литературознанието”. Безличието в четенето и в двете групи е налице - единият чете като другия до него, докато дойде следващото ново. Но винаги в четенето като явление има малка част, която чете литературата като самота, като приемане на свят чрез собствения си свят. Навремето тази момент беше известен като ценителство, но понеже и тази дума е вече романтична, бихме я заменили с естетически ориентиран и естетически подготвен читател, този, който прави личния си опит да отсее средностатистическото от индивидуално открояващото се. Подобна читателска аудитория е безспорно крайно ограничена, почти обречена на собствената си камерност. Добрият вариант на критика е според мен този, който намира вътре в себе си разумната мяра между “сега” и “вечността”, между интуицията и рациото, между идеологията и себе си, между институциите, на които се осланя, и личността си, между миналото и настоящето, между революциите и константността. Точно тази вътрешна мяра ражда личната позиция, която спасява от клопката да станеш производно на вманиачени защити или атаки. Разбира се, твърде много изисквания, за да могат да ги изразят много хора.

А пък що се отнася до литературата, творена по време на социализма, отдавна вече в този проблем няма нищо сложно. Специализираната критика ще дълбае и ще измъква факти, които все по-малко ще бъдат користни и манипулирани, защото днешният литературен момент е освободен от задължителна еднозначност, но това може да бъде травма само за онези, чието творчество е апликирано само към тогавашното “сега”, съчинявано единствено “в духа на времето”. Едва ли някой гледа сериозно на опитите да се запази тази литература във вида, в който тогавашните институции са я подреждали. Също тъй нечистоплътни са и опитите тази литература да се обобщи като масив, върху който отрицанието е единствената гледна точка. Още през 80-те години на ХХ век, въпреки все още силните и надзираващи институции, се знаеше кой какъв е и какво може като художествена реализация. Революционната граница през 1989 година само улесни разчистването на средностатистическите или никакви можения и след множество партизански скандали, мимикрирани като поколенчески, лека-полека започват да се отсяват истинските художествени факти. Вече имаме няколко поредици на издателства, които макар и критикувани оттук и оттам, поемат риска да представят представителните явления от това време на българската литература. Специализираната критика е изправена пред крайно интересен период, от който трябва да извлича премълчавани, неизвестни или забранявани факти, но това са четива за тясна културна общност. А иначе широката българска читателска аудитория вече знае Хайтов, Радичков, Борис Христов, Андрей Германов, не помнеща и не познаваща техните биографии, но затова пък съпричастна с откритите от тях светове.

Постмодернизмът до такава степен рационализира литературния си модел, че изпуска важен фактор не само при литературата, но и изобщо в изкуството - времето. Всъщност той работи с времето, но го разбира приоритетно като “сега”. Като подпомагано от външни фактори. Но в литературата времето като проверка на стореното, като възможност даден автор или произведение да преминават границите, а други да остават само в хоризонтала на процеса, е нещо, което институциите не могат да дирижират. Така ще стане и с днешната литература, от която времето ще открои емблематични имена, а други ще помете. Но и това е утешение, защото пометените, ако не друго, ще търсят своето място в литературната история като наука, защото на нея пък й трябва всичко, което се е назовало литератор.

Другата конюнктура - традиционалистката, страда от дълбока носталгия и не желае да приеме факта, че всеки изминал период е вече труп, който илюзиите на някогашната му реконструкция няма да спасят и съживят. Далеч не всеки, когото някогашното “сега” е лъгало, че струва нещо, може да се включи в представителни списъци на българската литературна значимост. Нека днес някой се развълнува от символизма на Иван Грозев или от художествения смисъл на Димитър-Методиевата поезия. Всячески се забравя, че литературата е автономна област, че тя съществува въпреки всичко, че стойностните размишления върху нея се градят върху разумната граница между метафизичното и материалистичното. Контекстът безспорно е просмукал тъканта на всяка творба или творчество, но ако творбата или творчеството спрат до фотографския образ на контекста, тежко им и горко. Те си остават наистина споменна снимка от едно отминало време, негов технически продукт. Реконструкцията му спира до механичната каузалност. В този дух вулгарни са опитите да се гледа на литературата само като на зависима и реализирана от външния контекст - идеологии, конюнктури, институции, моди. Големите й постижения, въпреки контекста, се раждат като вътрешен процес, като индивидуално изживяване, а не като вторични амбиции, които наистина опират само до пазара и неговото серийно задоволяване.

Илюзия е, ако някой си мисли, че ще настъпи време, когато в литературата няма да има “салони”, които да се сформират и разпускат спрямо нуждите на институции и конюнктури. Те винаги ще бъдат външния пласт на всяко културно съзнание, защото няма общество или литература на обществото, които да не оформят конюнктури. “Салонът” обаче е в пълна невъзможност да осъществи “непрякото” на литературата. И тъкмо времето смъква неговите маски, за да оголи художествения му смисъл, обикновено слаб като инвенция. Нормативната естетика или “школата”, както Цветан Стоянов или Владимир Василев я определят, разкрива безгранична отслабеност спрямо хомогенно преработени действителности, тя е просто игра на думи, самозадоволяване на хора без интуиция, неспособни да се интегрират в живота като творци на битието. “Салонът” е явление в това общество и в тази литература, където се появява “разслоението”. Ето защо в днешно време двата “салона” воюват и се отричат помежду си, а Иван Цанев, Валери Петров и още доста други просто стоят и ги гледат.

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.12.2005, № 12 (73)