ТВОРЦИ И КРИТИЦИ

Антоанета Алипиева

web | Четене на себе си

Всяка нация има относително стабилна представа за литературната си класика - онази идеална библиотека, в която наедно се преплитат гласове от миналото и настоящето и в която като в сноп се сбират върховете на художествената мисъл. Около тази библиотека мощно бълбукат или тихо ромонят други, къде по-ярки, къде по-бледи художествени гласове - и всички те, заедно с върховните отклонения, съставляват духовната история на своя народ. Съдбовна вековна връзка бележи всеки национален литературен дискурс - между твореца и неговия критик. Критика тук го мисля като всичко, що коментира, интерпретира, подрежда и съди твореца и породените от него литературни факти - от учения литературовед до оперативния критик, от учителя до издателя и книжаря. Не защото всички тези роли на критика не се различават една от друга, а защото всички те в крайна сметка опират до оценката за твореца и създаденото от него.

Връзката между твореца и критика е връзка на робството. Те двамата се движат през духовната съдба на нацията като един сдвоен персонаж и съчетаните им гласове заявяват: "Аз съм литература!" А в българската литература критикът особено много държи на робската си участ. Родната литературна канонизация се превръща в религия, дето подредените светци се почитат, може да се преподредят и препрочетат, но винаги се запазва техният свят ореол на "глави" на националния духовен Дом. Това в най-голяма степен важи за университетския тип коментар, дето учените предпочитат да продадат свободата си най-вече на умрели литературни светии. Умрелият творец е гледан от дистанция, умрелият творец не може да възрази, той е този, който не създава психологически трудности - хем утвърден от времето, хем нуждаещ се от нов прочит. Нему можеш да поднесеш своята робия, че и нещо повече: да се храниш от нея. И най-дребният факт около твореца е от битийно значение за учения. Без множеството едри и дребни факти, систематизирани, обмислени, вкарани в контекст, ученият няма да бъде учен, личност, цялата му амбиция да утвърди себе си (макар и чрез другиго) рухва. За университетския коментар творецът е ценно нещо, защото е суровина за филологическа и литературна ерудиция, трамплин за личностно и социално осъществяване. Психологията на учения е много по-нескромна от тази на твореца. Без мен, си казва ученият, няма творец, няма литературна памет, няма култура. Творецът-жертва (за предпочитане умрял) заема в националната култура такова място, каквото му се отреди, място, което във всички случаи е различно от неговите собствени сметки. В своята наивност, полегнала върху интуитивното възприятие за света, творецът се отнася към своите събратя по перо предимно емоционално: този е бездарник, онзи е талантлив, аз съм неразбран, пък другият, понеже е конюнктурен, е оценен от времето си. За учения, обратно, предвид неговата дейна, напориста и рационална ерудитска природа, емоцията е нищо. Поврага драмата на твореца, поврага кризите и съмненията му, готовите факти са студени, безпристрастни, подредени като на шахматна дъска. Ако приживе творецът е неразбран или неоценен, то по-късно, от дистанцията на времето, това ще стори ученият. Дори и всеизвестен бездарник да си, като Димитър Полянов, ученият пак ще намери сгода да те класифицира в някое русло на българската поезия. За твореца щастието иде след смъртта му, когато дарба и бездарие размиват границите си и всичко се подрежда в стройните, логични редици на всеобщия процес. Унамуно разказва великолепен случай. Един испански литератор събрал децата си около смъртния си одър и рекъл: "Деца мои, не искам да умра, преди да сваля от гърба си страшното бреме, което съм носил цял живот... Трябва да ви разкрия една тайна... Данте ме отегчава!" Представете си сега аналогичната българска ситуация. Някой предан, работлив и известен учен литератор да си признае публично: "Читатели, ученици, деца мои! "Кървава песен" не може да се прочете..." За учения такива откровения са възможни едва пред лицето на смъртта. А приживе плячката, от която ученият храни себе си и децата си, се държи докрай. И докрай се говори: "Кървава песен" е възлово произведение в българската литература..." За твореца пък всичко е много по-просто, защото е искрено и истинско. На Яворов му е омръзнало да чака Пенчо Славейков да завърши своя епохален труд и доверчиво се разкрил пред д-р Кръстев: "Абе, тя стана кървава и мътна..."

Изконната, предопределена от бога връзка между творец и критик отговаря на една фундаментална митологична и психологическа опозиция: Женско - Мъжко начало. Интуиция и Разум, Пасивност и Действие, Срамежливост и Арогантност. Прагматичният, комерчески XX век даде зелена улица на коментара. Критикът иззе славата на твореца. Яхна я тази слава (нали творецът му е жена) и се понесе по вестници и списания, издателства, училища, университети. Творецът и създаденото от него избледняха, смалиха се, остана само външната им форма, лишена от чувство, от тайнство, лишена от мъжка любов. Критикът забрави, че изначално е роб на твореца, провъзгласи себе си за господар не само на твореца, но и на цялата литература. За критика литературният коментар стана по-голямо дело от самите художествени творби. На критика всичко му е ясно. За него творческото дело не е тайна, а нещо твърдо, видимо, дадено му наготово, което той сграбчва и гложди, гложди... Жената на критика е умряла и той без страх осребрява всичко, което може да се извлече от нейния страдалчески живот... В сдвоения образ на твореца-критик везните се накланят в полза на критика, който постоянно е канен да обяснява как е живял с твореца, как е изстрадвал духовната му същност и как след дълги усилия открил каква брънка от литературната верига представлява творецът. В тоя екзалтиран процес на себеутвърждаване критикът забравя, че десетина години след него ще дойде друг, по-голям ерудит и ще му открадне жената. Всъщност не, критикът знае това, но докато е жив, паметта за жената трябва да храни осиротелите му ерудитски деца. И върху бурливо-патетичното "Тирани, всуе се морите!/ Не се гаси туй, що не гасне!", върху крехко-тъжното "Все така съм тъжен, Люсиен!/ Мисли странни, светли и нелепи/ все така ми тегнат нощ и ден./ За света очите ми са слепи." се накачулват критик след критика, кой от кого по-ерудит. В общия ерудитски хор гръмогласно пеят и българските учители, които в последно време един път не казаха: "Деца мои! Това е поезията на Димитър Бояджиев. Послушайте, запаметете миг от националната ни духовност, миг от таланта на един роден поет!" О, не! Българският учител, подобно големите си учители реже, дълбае, логизира, утвърждавайки предимно себе си, а подир туй между другото и националната ни литература. Когато Ат. Далчев преживяваше своята драма по време на социализма, малцина критици го тачеха, ала не щяха публично да го кажат. Но когато времето отсъди, че Далчев е голям поет, плеяда от критици връхлетяха върху му и поискаха да им стане жена. И типично за психологията на големия творец, Далчев разкрива меркантилната им хватка: "Не обичам докторантите. Това са хора, които се интересуват от литература, филология и каквото и да е било само по време на своите два докторантски семестъра."

Коментарът върху мъртви творци е коментар без особени терзания от страна на критика. Не е така обаче при оперативната критика, която е силно подвластна на моментната конюнктура. Критикът трябва много да внимава да се вмести и в литературната мода, да е удобен и на властта, да не би пък да сгреши в оценката на някой жив творец, за когото, след като умре, времето да отсъди нещо друго. Живият творец е неудобен и затова, че може да се разсърди, може и да отмъсти. Оперативната критика силно осъзнава робската си участ на мъж под чехъл и нейното самочувствие е самочувствие на съпруг, женен за стара, но богата жена. Вярно, че живее на неин гръб, но пък и жената е доволна, че има мъж до себе си. Комунистическото време научи българския критик да е предпазлив в оценките си за живите. Омесен в литературната врява на деня, критикът съди по станции и кафенета: този струва, пък онзи не струва. Но не така лесно се подписва под оценките си. Защото комунистическото време лиши мнозинството от литературните критици от елементарна съвест, и още по-лошо, провъзгласи за критици слуги на властта с елементарен литературен вкус. Тази инерция се влачи още по-трагично и в посттоталитарно време, когато критикът съвсем се обърка за кого да пише и какво да пише за живи творци. И критикът взе, че стана издател и се впусна да издава жълта литература или се вдълбочи да анализира националната класика, която след комунистическия режим по всеобщо мнение се нуждае от нов прочит. Новият прочит още по-неизбежно попада в ръцете на учителки и ученици, заразени от стадно търсене на ново, ново, ново...

И все пак, и все пак... Има нещо във връзката творец-критик, което не казах досега и без което тази връзка не би била съдбовна и посочена от бога. Това е плахата и детинска надежда за твореца, че ще бъде забелязан и оценен приживе. Смъртта е равносметка, но пък да живееш само устремен към нея? Творецът презира по принцип коментара, но не и този, който е посветен нему. Сумтящ и намусен, творецът заявява, че не понася "учени" неща, но греховната му човешка природа го тласка към отдаване на критика, на този, който ще му каже, че е хубав, че е полезен, че времето и народът не могат без него. Че в родния Дом на националната литература творецът е стопанин. Мъжът излиза, печели пари, връща се, изневерява, пак заминава и пак се връща, но творецът ражда деца, кои белязани от господа, кои сакати. Без тия деца и тяхната майка нацията не може и впоследствие пак тия деца ще станат безкомпромисните съдници на неверните критици. На егоистите гурбетчии, дето, заслепени от собственото си мъжко его, не можаха да забележат топлата, сияйна красота на своята жена-мъченик, наречеш творец. "Мойте песни все ще се четат." И така си е. Сърцето на родния Дом на литературата е интуитивният, вдетинен творец, този, дето уж не знае какво иска, а всъщност знае, че иска да роди, а пък раждането си е миг от космическата хармония, в която и творецът, раждайки, се вписва. Тайнство, непознато за бащите, защото в тайнство на сетивата.

И ако критикът иска да бъде посочен за истински баща на децата, трябва да обгради твореца с любов. Върху авторството на твореца да изгради свое авторство, което пък е сплав от критическа дарба и любов. Нито без дарба се става критик, нито без любов. Критиката не е само превод, предназначен за незнаещия художествения език читател, което ще рече, че критиката не е само лична амбиция на анализатора. Критиката е перифраза, собствен език и духовност, собствена съвест. Дарбата на критика е не да "прочетеш отново" произведението, а да желаеш произведението, да си искаш произведението. И все едно това произведение законна жена ли ще бъде, или любовница - без любовния миг на сливането, оплождането и раждането нищо не става. Тия критици, които са чели само за да пишат, са като ония мъже, дето, заслепени от нагона си, са вървели от една жена към друга и в края на живота си виждат, че всъщност нямат дом. Родната литература не се нуждае от тяхната безотговорност и користен егоизъм. Божият съд определя всекиму според делата. Затова и в семейния Дом на родната литературата имената на Иван Шишманов, Боян Пенев, д-р Кръстьо Кръстев, Иван Радославов, Кръстю Куюмджиев стоят с не по-малко човешко и творческо достойнство до имената на Иван Вазов, Пенчо Славейков, Яворов, Дебелянов. Авторство върху авторството. Даровитата критика е моментът смирението, на съпричастието към интуицията, защото в повечето случаи големите художествени откровения са плод не толкова на голяма култура, колкото на мъдрост. Даровитата критика тръгва от онзи миг, когато критикът, изправен лице в лице със себе си, каже: "Това много ми харесва, но не знам защо." И тогава вече критиката може да поеме традиционно отредената й мъжка роля - да отсее хубавото от лошото, да канонизира светците, да търси логиката на националната ни култура.

© Антоанета Алипиева, 1998
© Издателство LiterNet, 21. 02. 2004
=============================
Публикация в: Антоанета Алипиева "Четене на себе си", Варна, 1998.